Джак Кетчъм
Съседката (1)

I

Мислите, че знаете нещо за болката?

Говорете с втората ми жена. Тя знае. Или поне така смята.

Твърди, че веднъж, когато била на деветнайсет или двайсет, се озовала между две биещи се котки — нейната собствена и — тази на съседа — и едното от животните я нападнало, покатерило се по нея като по дърво, разкъсвайки дълбоки рани по бедрата, гърдите и корема й, които и до днес са видими, изплашило я до такава степен, че паднала върху старовремския бюфет на майка си, разбивайки най-хубавата й порцеланова чиния за пай и остъргвайки около петнайсет сантиметра — кожа от ребрата си, докато котката си проправяла обратния път надолу, цялата зъби, нокти и плюеща ярост.

Мисля, че каза за трийсет и шест направени шева. И треска, която продължила с дни.

Втората ми жена твърди, че това е болка.

Нищичко не разбира.

Евелин, първата ми съпруга, може би е по-наясно.

Има един образ, който я преследва.

През гореща лятна утрин кара по мокра от дъжда магистрала, в наето волво, с любимия до себе си. Кара бавно и внимателно, защото знае колко опасен може да бъде току-що навалелият дъжд по гореща настилка, когато един фолксваген я задминава и минава криволичейки в нейното платно. Задната му броня с надпис „Живей свободно или умри“ се плъзва към нея и целува — радиаторната й решетка. Почти нежно. Дъждът свършва останалото. Волвото поднася, завърта се, плъзва се върху един насип и изведнъж Евелин и любимият й вече се носят през пространството, в безтегловност са и се въртят, горе е долу, след това отново горе и пак долу. В някакъв момент воланът чупи рамото й. Страничното огледало пуква китката й.

След това въртенето спира и тя гледа към педала на газта над главата си. Търси любимия, но той вече не е там; изчезнал е, като с магия. Евелин намира шофьорската врата, отваря я и изпълзява върху мокра трева, изправя се и се взира през дъжда. И това е образът, който я преследва — мъж като кървава купчина, смазан, одран жив, който лежи пред колата в посипано със стъкълца червено петно.

Тази купчина е любимият й.

И затова тя е по-наясно. Въпреки че блокира мисълта за случилото се, въпреки че спи нощем.

Евелин знае, че болката не е само въпрос на усещане, на собственото й стреснато тяло, оплакващо се от някаква инвазия на плътта.

Болката може да си проправя път отвън навътре.

Искам да кажа, че понякога това, което виждаш, е болка. Болка в най-жестоката си, чиста форма. Без лекарства, сън или дори шок или кома, които да я притъпят.

Виждаш я и я поемаш. И тогава тя става твоя.

Превръщаш се в гостоприемник на дълъг бял червей, който дълбае и яде, расте, изпълва вътрешностите ти, докато накрая някоя сутрин не се изкашляш и бледата сляпа глава на това нещо не се покаже с пълзене от устата ти като втори език.

Не, жените ми не знаят нищо за това. Не за точно това. Въпреки че Евелин е по-наясно.

Но аз зная.

Ще трябва просто да ми повярвате в началото.

Аз го правя от много време.

Опитвам се да помня, че всички бяхме просто деца, когато се случиха тези неща, просто деца, едва свалили шапките от кожа на енот в стила на Дейви Крокет^[1], за бога, не бяхме напълно оформени. Доста е трудно да се повярва, че сега съм същият, какъвто бях и тогава, само дето съм скрит и маскиран. Децата получават втори шанс. Харесва ми да си мисля, че аз използвам своя.

Въпреки че след два развода, и то лоши, червеят няма как да не е изгризал малко.

Все пак обичам да си припомням, че съществуваха петдесетте, период на странни репресии, тайни и истерия. Мисля за Джо Маккарти, макар че не се сещам изобщо да съм мислил за него тогава, освен дето се чудех какво караше баща ми да търчи до вкъщи всеки ден след работа, за да хване изслушванията на конгреса по телевизията. Мисля за Студената война. За тренировките за въздушни нападения в мазето на училището и филмите, които гледахме за атомни тестове с витринни манекени — те избутваха и се разхвърчаваха на парчета из макети на всекидневни, разпадащи се и горящи. За копия на „Плейбой“ и „Менс Екшън“, скрити във восъчна хартия до потока, толкова покрити с мухъл след време, че не ти се искаше да ги пипаш. Мисля за Елвис, който беше анатемосан от преподобния Дейц в евангелската лютеранска църква, когато бях на десет, и за рокендрол бунтовете в шоуто на Алън Фрийд в „Парамаунт“.

Казвам си, че тогава се случваше нещо странно, сякаш някакъв огромен американски цирей беше на път да се пръсне. Че се случваше навсякъде, не само в къщата на Рут, а навсякъде.

И понякога това прави нещата по-лесни.

Онова, което извършихме.

Сега съм на четирийсет и една. Роден съм през 1946-а, седемнайсет месеца след деня, в който пуснахме Бомбата над Хирошима.

Матис току-що е бил навършил осемдесет.

Изкарвам сто и петдесет бона годишно, работя в борсата на Уолстрийт. Два брака, без деца. Къща в Рай и служебен апартамент в града. За повечето места, които посещавам, използвам лимузини, въпреки че в Рай карам син мерцедес.

Може би съм на път отново да се оженя. Жената, която обичам, не знае нищо за това, което пиша тук — нито пък другите ми жени знаеха — и наистина не съм решил дали някога ще й кажа. Защо да го правя? Аз съм преуспяващ, уравновесен, щедър, внимателен и деликатен любовник.

И нищо в живота ми не е било наред от лятото на 1958-а насам, когато Рут, Дони, Уили и всички останали се запознахме с Мег Локлин и сестра й Сюзън.