Джак Кетчъм
Съседката (3)

III

Рано на следващата сутрин отидох до съседната къща.

Спомням си, че леко се срамувах, беше ми някак неудобно, което бе много необичайно, защото нямаше нищо по-естествено от това да видя какво става там.

Беше сутрин. Беше лято. И точно така се правеше. Ставаш, закусваш и излизаш навън да огледаш кой къде е.

Къщата на семейство Чандлър бе обичайната отправна точка.

Тогава Лоръл Авеню беше задънена улица — вече не е — един плитък прорез в полукръга на горите, които опасваха южната страна на Уест Мейпъл, и продължаваше около километър и половина след него. Когато първо са изграждали пътя в началото на деветнайсети век, гората е била толкова гъста, с високи, невиждали сеч дървета, че я наричали Тъмната улица. Всички тези дървета вече ги нямаше, но улицата все още беше тиха и хубава. Дървета за сянка имаше навсякъде, всяка къща се различаваше от съседните и не бяха твърде близо една до друга, както сме виждали.

Все още се наброяваха едва тринайсет къщи в квартала. Тази на Рут, нашата, пет други нагоре по хълма от нашата страна на улицата и шест на отсрещната.

Всички имаха деца, освен семейство Зорн. И всички деца се познаваха помежду си все едно бяха братя и сестри. Така че ако поискаше компания, винаги можеше да я намериш отзад до потока, край дивите ябълки или в нечий двор — този, в който имаше най-големия надуваем басейн тази година или в който имаше мишена за стрелба с лък.

Ако поискаше да се изгубиш, това също беше лесно. Горите бяха дълбоки.

Задънените деца, така се наричахме.

Винаги сме били затворен кръг.

Имахме си наши собствени правила, собствени загадки, собствени тайни. Всеки разполагаше с точно установено положение в йерархията ни и я спазвахме непреклонно. Бяхме свикнали да е така.

Но сега имаше новодошли в квартала. Новодошли в къщата на Рут.

Беше странно.

Особено защото бяха тези новодошли.

Особено защото бе в тази къща.

Наистина беше доста странно.

 

 

Ралфи клечеше край алпинеума. Нямаше още осем часа, а той вече бе мръсен. По целите му лице, ръце и крака имаше засъхнали струйки пот и мръсотия, сякаш цяла сутрин беше тичал и бе падал в гъст прахоляк. Беше падал често. Което най-вероятно бе правил, доколкото познавах Ралфи. Той беше на десет и не мисля, че някога през живота си го бях виждал чист за повече от петнайсет минути. Късите панталони и тениската му също бяха вкоравени от мръсотия.

— Здрасти, Джафльо.

Освен Рут никой не го наричаше Ралфи — винаги Джафльо. Когато поискаше, можеше да звучи като басета Мици на семейство Робъртсън, по-добре от самото куче.

— Здрасти, Дейв.

Той обръщаше камъни и наблюдаваше как мокриците и стоножките бързаха да се скрият от светлината. Но виждах, че не са му особено интересни. Продължаваше да мести камък след камък. Обръщаше ги, след което отново ги оставяше на земята. До него имаше и консерва от боб, която също постоянно местеше близо до обелените си колене, докато се придвижваше напред.

— Какво има вътре?

— Земни червеи — отговори.

Все още не ме бе погледнал. Беше съсредоточен, намръщен, движеше се рязко и нервно, както бе типично за Джафльо. Все едно беше учен в лаборатория, на ръба на фантастично откритие, и му се искаше просто да го оставиш на мира, по дяволите, за да си продължи работата.

Обърна още един камък.

— Дони наоколо ли е?

— Мда — кимна.

Което — значеше, че Дони е в къщата. И тъй като идеята да вляза ме караше да се чувствам неспокоен, останах известно време навън с Джафльо. Той обърна един голям камък. И очевидно откри това, което търсеше.

Червени мравки. Стотици, хиляди от тях — отдолу имаше в изобилие. Всички полудяха от внезапната светлина.

Никога не съм си падал по мравките. Обикновено си приготвяхме гърнета с вряла вода, след което я изливахме отгоре им, когато решаваха, че би било хубаво — да се покатерят по стъпалата на предната веранда у дома — което поради някаква причина правеха някъде един път всяко лято. Идеята беше на баща ми, но аз изцяло я одобрявах. Смятах, че врялата вода бе точно това, което мравките заслужаваха.

Можех да подуша йодната им миризма, смесена с аромата на мокра земя и окосена трева.

Джафльо бутна камъка настрани и бръкна в консервата. Извади един земен червей, после още един и ги метна при мравките.

Направи го от около метър разстояние. Сякаш бомбардираше малките работници с месо от червеи:

Мравките реагираха. Червеите започнаха да се — гърчат и въргалят, докато мравките откриваха меката им, розова плът.

— Отврат, Джафльо — казах му. — Това наистина е извратено.

— Намерих малко черни ей там — отвърна той и посочи към един камък на противоположния край на верандата. — Нали ги знаеш, от ония големите. Ще ги събера и ще ги сложа при тези тук. Ще започна мравешка война. Искаш ли да се обзаложим кой ще спечели?

— Червените мравки ще спечелят — заявих. — Червените мравки винаги печелят.

Истина беше. Червените мравки бяха свирепи. А и тази игра не бе новост за мен.

— Хрумна ми друга идея — продължих. — Защо не си пъхнеш ръката там? Престори се на сина на Конг или нещо подобно.

Той ме погледна. Можех да видя, че обмисля идеята. След което се усмихна.

— Нее — отвърна. — Малоумно е.

Изправих се. Червеите все още се гърчеха.

— Чао, Джаф.

Изкачих стълбите към верандата. Почуках на вратата и влязох вътре.

Дони се бе отпуснал на дивана, единственото му облекло бяха измачканите бели боксерки. Беше само с три месеца по-голям от мен, но бе много по-широкоплещест и отскоро бе започнал да си отглежда доста добро шкембе, следвайки стъпките на брат си Уили младши. Не беше красива гледка и се чудех къде ли е Мег сега.

Той вдигна поглед към мен от един брой на „Пластичния човек“. Лично аз бях приключил с комиксите, откакто наложиха кодекса за комиксите през 54-та и вече беше невъзможно да намериш „Паяжина от мистерии“.

— Как я караш, Дейв?

Рут беше гладила. Дъската бе подпряна в един ъгъл и още се долавяше онази остра миризма на нагрят чист плат.

Огледах наоколо.

— Доста добре. Къде са всички?

Дони сви рамене.

— Отидоха на пазар.

— Уили е отишъл да пазарува? Шегуваш се.

Той затвори комикса, изправи се, усмихна се и се почеса под мишницата.

— Не. Уили има час при зъболекаря от девет. Фрашкан е с кариеси. Не е ли страхотно?

Дони и Уили младши бяха родени с разлика от час и половина, но поради някаква причина Уили имаше много лоши зъби, а брат му — не. Младши винаги бе на зъболекар.

Засмяхме се.

— Чувам, че си я срещнал.

— Коя?

Той ме погледна. Предполагам, че не можех да заблудя никого.

— О, братовчедка ти. Да. Вчера при скалата. Хвана рак от първия път.

Дони кимна.

— Бива я в разни неща — отвърна.

Не прозвуча особено ентусиазирано, но за Дони — и особено, когато обсъждаше някое момиче — си беше доста уважително.

— Айде — продължи той. — Чакай тук да се облека и ще отидем да видим какво прави Еди.

Изстенах.

От всички деца на Лоръл Авеню Еди беше единственият, от който гледах да стоя настрана. Той беше луд.

 

 

Спомням си как веднъж, докато играехме бейзбол с пръчки, Еди вървеше по улицата гол до кръста с голяма, жива, черна змия между зъбите. Дете на природата^[1]. Хвърли я към Джафльо, който изпищя, след това към Били Боркман. Всъщност продължи да я вдига от земята и да я подхвърля към всички малки деца. Преследваше ги, размахвайки я, докато сътресението от многобройните сблъсъци с паважа най-накрая не повлия на влечугото и играта вече не беше толкова забавна.

Еди носеше неприятности.

Идеята му за приятно прекарване беше да направи нещо опасно или незаконно, най-добре и двете — да ходи по напречните греди на къща в строеж или да замеря с ябълки колите от моста Кейно Брук — и може би да му се размине. Ако теб те хванеха или се наранеше, всичко бе наред, това беше забавно. Ако него го хванеха или той се удареше, също бе забавно.

Линда и Бети Мартин се кълняха, че веднъж го видели да отхапва главата на жаба. Никой не се съмняваше, че е истина.

Къщата му беше накрая на улицата от отсрещната страна и Тони и Лу Морино, които живееха до него разправяха, че чували как баща му постоянно го биел. На практика всяка вечер. Майка му и сестра му също го отнасяха. Спомням си майка му, едра блага жена с груби селски ръце, която плачеше над чаша кафе в кухнята с мама, а дясното й око бе подпухнало и насинено.

Баща ми твърдеше, че господин Крокър бил приятен човек, когато е трезвен, но бил отвратителен, като е пиян. Не ми беше известно, но Еди бе наследил нрава на баща си и човек никога не знаеше кога той ще се отприщи. Когато това се случеше, беше еднакво вероятно да вдигне пръчка, камък или да използва ръцете си. Всички си носехме личните белези някъде. Аз си бях патил нееднократно. Затова сега се опитвах да стоя настрана.

Обаче Дони и Уили го харесваха. Животът с Еди — беше вълнуващ, нямаше как да му го отречеш. Макар дори и те да знаеха, че е луд.

Около него полудяваха и те самите.

— Виж какво — започнах, — ще те изпратя. Но няма да се мотая там.

— Е, хайде де.

— Имам други работи за вършене.

— Какви работи?

— Просто работи.

— И какво ще правиш, ще се прибереш вкъщи да слушаш плочите на майка си с Пери Комо?

Изгледах го лошо. Знаеше, че е прекалил.

Всички бяхме фенове на Елвис.

Той се засмя.

— Както искаш, приятел. Само ме изчакай малко. Ей сега идвам.

Тръгна по коридора към спалнята си и аз се зачудих кой къде спи и как са се разпределили в момента, когато Мег и Сюзън живееха тук. Отидох до дивана и взех комикса му. Прелистих страниците и отново го оставих. После се отправих от дневната към трапезарията, където чистото пране на Рут бе сгънато на масата, след което отидох в кухнята. Отворих хладилника. Както обикновено имаше храна за шейсетина.

Извиках на Дони:

— Може ли да си взема една кола?

— Естествено. Отвори една и за мен, става ли?

Извадих бутилките, бръкнах в чекмеджето отдясно и взех отварачката. Приборите за хранене бяха прилежно подредени. Винаги ми се е струвало странно как при Рут постоянно имаше толкова храна, но приборите бяха само за петима — пет лъжички, пет вилици, пет ножа, пет ножа за пържоли. И никакви супени лъжици. Разбира се, освен нас, Рут нямаше други гости, за които да знаех. Но сега в къщата живееха шест души. Чудех се дали най-накрая ще се пречупи и ще купи допълнителни прибори.

Отворих шишетата. Дони дойде при мен и му подадох едното. Носеше дънки, гуменки и тениска. Тениската му беше тясна на корема. Потупах го там.

— По-добре внимавай, Доналд — посъветвах го.

— По-добре ти внимавай, педалче.

— О, точно така, аз съм педал, нали?

— Ти си дебил, това си ти.

— Аз съм дебил? А ти си кучка.

— Кучка? Момичетата са кучки. Момичетата и педалите са кучки. Ти си кучката. Аз съм херцогът на Ърл^[2] — той наблегна на това с лек удар по ръката ми, на който аз отвърнах, след което леко се сборичкахме.

С Дони бяхме толкова близо до най-добри приятели, колкото бе възможно за две момчета в онези времена.

Излязохме през задната врата на двора, след това минахме по пътеката до предната част на къщата и тръгнахме към Еди. Беше въпрос на чест да пренебрегваш тротоара. Вървяхме по средата на улицата. Отпивахме от колите си. Така или иначе никога нямаше трафик.

— Брат ти осакатява червеи в алпинеума — осведомих го.

Той погледна назад през рамо.

— Сладурче е, нали?

— Е, как е? — попитах го.

— Как е какво?

— Как е, когато Мег и сестра й са тук?

Дони сви рамене.

— Не знам. Пристигнаха съвсем скоро — той отпи от бутилката, оригна се и се усмихна. — Ама тази Мег е доста сладка, нали? Мамка му! Братовчедка ми!

Не ми се искаше да коментирам, въпреки че бях съгласен с него.

— Втора братовчедка обаче, нали знаеш? Има разлика. Кръвна или нещо такова. Не знам. Никога не сме ги виждали преди.

— Никога?

— Майка ми твърди, че само веднъж. Бил съм много малък, за да си спомням.

— Каква е сестра й?

— Сюзън? Никаква. Просто лапе. На колко, на единайсет или нещо подобно?

— Джафльо е на десет.

— Да, правилно. И какъв е Джафльо?

Тук не можех да споря.

— Но е пострадала лошо при катастрофата.

— Сюзън ли?

Той кимна и посочи към кръста ми.

— Да. Счупила си е всичко оттам надолу, така твърди майка. Всяка кост. Таз, крака, всичко.

— Господи.

— Все още не ходи добре. Цялата е в гипс. Има такива — как им се викаше? — метални неща, пръчки, които се връзват към ръцете ти и ги държиш, за да се придърпваш. Хлапетата с детски паралич ги ползват. Забравих как се наричат. Като патерици.

— Господи. Някога ще проходи ли отново?

— Тя ходи.

— Искам да кажа, нормално.

— Не знам.

Допихме си колите. Още малко и щяхме да стигнем до върха на хълма. Почти беше станало време да си вървя и да го оставя там. Или това, или да изтърпя Еди.

— И двамата са умрели, знаеш — изцепи се Дони.

Без повод, ей така.

Знаех за кого говори, разбира се, но за момент някак не успях да накарам ума си да го възприеме. Не и веднага. Беше твърде странна концепция.

Родителите не можеха просто да умрат. Не и на моята улица. И определено не в катастрофи. Подобни неща се случваха другаде, на места, далеч по-опасни от Лоръл Авеню. Случваха се във филми или в книги. Чуваш за подобни неща от Уолтър Кронкайт.

Лоръл Авеню бе задънена улица. Човек спокойно вървеше по средата й.

Но знаех, че Дони не лъжеше. Спомних си как Мег не искаше да говори за катастрофата или белезите и как аз продължавах да настоявам.

Знаех, че той не лъжеше, но ми беше трудно да го възприема.

Затова продължихме да вървим заедно, аз мълчах, гледах го и дори не го виждах наистина.

Виждах Мег.

Беше много специален момент.

Знам, че тогава тя придоби определен блясък за мен.

Изведнъж не беше само това, че бе хубава или фактът, че можеше да прекоси потока сама виждаше ми се почти нереална. Като никой друг досега или като някой, който нямаше да мога да срещна извън книгите или телевизията. Сякаш беше измислица, някакъв вид героиня.

Представих си я отново на Скалата и сега видях наистина смелия човек, който лежеше до мен. Видях ужас. Страдание, оцеляване, бедствие.

Трагедия.

 

 

И всичко това за миг.

Най-вероятно съм бил с отворена уста. Предполагам, Дони е решил, че не знам за какво говори.

— Родителите на Мег, тъпчо. И двамата. Майка ми твърди, че трябва да са умрели веднага. Не са разбрали какво ги е ударило. — Той подсмръкна. — Истината е, че това, дето ги е ударило, е било крайслер.

И може би точно отвратителната му безочливост ме върна обратно към реалността.

— Видях белега на ръката й — подхвърлих.

— Да, и аз. Готино, а? Обаче трябва да видиш Сюзън. Белези навсякъде. Отврат. Майка вика, имала е късмет, че е оживяла.

— Най-вероятно е така.

— Все едно, така се озоваха при нас. Нямат си никой друг. Или при нас, или в някое сиропиталище някъде. — Той се усмихна. — Късметлийки, а?

И след това каза нещо, за което се сетих доста по-късно. В онзи момент просто реших, че е вярно, но поради някаква причина го запомних. Запомних го добре.

Каза го точно когато стигнахме до къщата на Еди.

 

 

Виждам се как стоя по средата на пътя, готов да се обърна и да тръгна надолу по хълма, да отида някъде сам, без да имам нищо общо с Еди — поне не и в този ден.

Виждам как Дони се обръща, за да подметне думите през рамото си, докато прекосява моравата на път към верандата. Небрежно, но с някак странен за него тип искреност, сякаш изрича самата божа истина.

— Майка казва, че Мег е късметлийката — изплю той. — Казва, че леко се е отървала.