Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (9)

4.

29 април, 13:38

Париж, Франция

Телефонът иззвъня в най-неподходящия момент.

Командир Грей Пиърс стоеше гол пред димящата вана в банята на хотелската си стая. През прозореца се откриваше изглед към величествените дървета на Шанз-Елизе. Гледката по-близо обаче бе много по-добра.

От парата, надигаща се от ухаещата на лавандула вода, се подаваше строен крак, провесен над ръба на ваната. Мехурчетата почти не скриваха изтегналата се вътре жена, цялата дълги крайници и съблазнителни извивки. Тя се размърда и кичур мокра коса, черна като гарваново крило, се отметна настрани и се видяха изумрудени очи.

В тях се четеше раздразнение от прекъсването.

— Просто не вдигай — каза тя и вдигна крака си, след което го свали бавно сред мехурчетата, за да го скрие от погледа му.

Той се изкушаваше да я послуша, но звънеше не телефонът на хотела, а мобилният на нощната му масичка. Уникалната мелодия показваше кой го търси — шефът му Пейнтър Кроу, директорът на Сигма.

Грей въздъхна.

— Нямаше да звъни, ако не е спешно.

— Кога ли не е? — промърмори тя и се потопи изцяло във водата, след което се подаде отново. Водата се стичаше по широките й скули и деликатната шия.

Грей трябваше да напрегне цялата си воля, за да се извърне от ваната.

— Съжалявам, Сейчан.

Отиде в стаята и взе телефона. През последните три дни със Сейчан се наслаждаваха на удоволствията, които предлагаше Париж — или поне на онова, което можеше да се види през прозореца или да се поръча от румсървиса. След като бяха разделени три седмици, рядко излизаха от стаята си в хотел „Фуке Бариер“.

Сейчан бе долетяла в Париж направо от Хонконг, където ръководеше изграждането на приют за жени. Грей пък беше дошъл от Вашингтон. Беше си взел кратка отпуска — не само от Сигма, но и от грижите за баща си, който страдаше от Алцхаймер. Поне баща му напоследък изглеждаше по-стабилен, така че Грей се чувстваше достатъчно уверен да го остави за малко. Докато го нямаше, медицинската сестра и по-малкият му брат си деляха грижите за него.

Въпреки това вдигна телефона с известни опасения — очакваше, че обаждането ще е свързано с баща му. Не минаваше ден, без да усеща този страх под лъжичката си като парче гранит — твърдо, студено и неподвижно. Част от него винаги беше нащрек в очакване да се случи нещо.

Държеше телефона до ухото си и чакаше криптираната връзка със Сигма. Зърна отражението си в огледалото над скрина и долови безпокойството в стегнатите мускули на челюстта си. Изгубил търпение от забавянето, отметна мократа коса от очите си и потърка наболата си четина.

„Хайде…“

Връзката най-сетне се осъществи и директорът заговори веднага:

— Командир Пиърс, радвам се, че се свързах с теб. Извинявам се, че прекъсвам ваканцията ти, но е важно.

— Какво е станало? — попита той и страхът му рязко се засили.

— Имаме проблем. Преди двайсетина минути получих спешно обаждане от генерал Меткаф.

Грей се отпусна на леглото. Част от страха му отмина. Не беше заради баща му.

— Слушам.

Френските служби са получили зов за помощ от техен екип в Хърватия.

— Хърватия ли?

— В тамошните планини. Френски планински военен екип е действал като охрана на някакви археологически разкопки. Изглежда, са ги изненадали. Засега опитите за възстановяване на връзката са неуспешни.

Грей не разбираше как това засяга Сигма, но щом Меткаф се беше обадил на Пейнтър, значи беше нещо важно. Генерал Грегъри Меткаф беше шефът на АИОП, Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, а Пейнтър бе прекият началник на Грей. Сигма действаше под егидата на АИОП и се състоеше от бивши войници от специалните части, преминали допълнително обучение по различни научни дисциплини, което им позволяваше да извършват тайни операции срещу заплахи за Съединените щати или световната сигурност.

— Не разбирам — каза Грей. — Звучи ми по-скоро като проблем на френските военни. Как това засяга Сигма?

— АИОП има пръст в играта. Екипът, охраняван от френския отряд, е международна група, в която влиза американски генетик, доктор Лена Крандъл. Проектът, по който работи в момента, е финансиран от АИОП. Затова генерал Меткаф се обади да пратим някой от Сигма да провери какво става.

„И тъй като така и така съм в съседния двор…“

— Кат ти урежда самолет — продължи Пейнтър. — Можеш да стигнеш до онези планини за по-малко от два часа.

Кат — капитан Катрин Брайънт — беше главният аналитик на Сигма и дясна ръка на Пейнтър. Тя и съпругът й бяха и най-добрите приятели на Грей.

— Ами Сейчан? — попита той.

— Кат каза, че тя също може да отиде с теб.

Движение насочи вниманието на Грей към вратата на банята. Сейчан се беше облегнала на касата, увита в мокра кърпа, която всъщност не скриваше нищо.

— Къде отиваме? — попита тя. Беше се досетила за общото съдържание на разговора.

Грей се усмихна на усета й — умение, калено от годините й като наемен убиец. Дори сега някои неща около нея си оставаха донякъде загадка. Но въпреки всичко, макар че няколко страни още имаха обявени награди за миналите й престъпления, Грей предпочиташе тя да е плътно до него.

И не само заради талантите й с оръжието.

Погледна тялото й, долови страстта, струяща от шоколадовата й кожа. Дори неподвижни, крайниците й излъчваха равни дялове грациозност и сила.

— Май ще ни прекъснат ваканцията — каза той.

Сейчан сви рамене и остави кърпата да се свлече на пода.

— И без това Париж започна да ми омръзва.

И се обърна, показвайки му закръгления си задник.

„А това е гледка, която никога няма да ми омръзне“.

Пейнтър прекъсна унеса му:

— За всеки случай ще водя разследване и оттук.

Грей насочи вниманието си обратно към разговора.

— В смисъл?

— Проектът на доктор Крандъл е от университета „Емъри“. Ще пратя екип в Атланта да разговаря с партньора й. Те са сестри.

— Сестри?

— Близначки. Сестра й се казва Мария. Доктор Мария Крандъл. Изглежда, че проектът е семейно начинание.

— Върху какво работят?

— По-голямата част е засекретена. Дори Меткаф не знае всички подробности на този ранен етап. Знам само, че е свързан с изследване върху произхода на човешкия разум.

„Произходът на човешкия разум ли?“

Заинтригуваният Грей искаше да научи повече, но подозираше, че Пейнтър ще си мълчи, докато не получи пълни сведения за проекта.

— Кой ще ходи в Атланта?

— Там е работата… Трябва ми човек, който владее езика на знаците.

Грей се намръщи. Не разбираше защо е необходимо подобно умение, но щом беше изследване върху човешкия разум, Пейнтър със сигурност щеше да прати най-добрите и умни хора на Сигма.

— И кой ще ходи? — отново попита Грей.

Пейнтър само въздъхна.

 

 

07:55

— Помислих, че е бременна — каза Джо Ковалски и си представи свирепата физиономия на новата служителка от охраната, която седеше зад бюрото горе. Намуси се и излезе от асансьора в сърцето на Сигма, съпровождан от Монк Кокалис.

— И въпреки това никога не бива да питаш жена кога ще ражда — каза Монк. — Никога. Дори ако си сигурен, че носи тризнаци.

Ковалски се намръщи.

— Стана заради проклетата униформа и големия черен колан. Стори ми се, че всеки момент ще роди, кълна се.

— Имаш късмет, че не те застреля.

„Може би трябваше…“

Тръгнаха по коридора. Сигма заемаше старите бомбоубежища от времето на Втората световна война под Смитсъновия замък. Преди малко, докато се връщаше от кроса си по Алеята, Ковалски се беше опитал да влезе в ролята на мил колега, да покаже интерес към новото попълнение на екипа горе. Естествено, нямаше нищо лошо и в това, че жената беше симпатична, с пълни устни…

— На това му се казва да си изядеш хляба — подметна Монк.

Ковалски изръмжа раздразнено. Нямаше нужда да му напомнят провалите с жените напоследък.

— Хайде стига вече.

Монк сви рамене и прокара длан по голото си теме — вероятно си даде сметка, че е прекалил с шегите. Беше една глава по-нисък от Ковалски и определено не би спечелил нито един конкурс за красота. Но пък Ковалски знаеше, че и самият той съвсем не е чаровник. Не една жена го беше сравнявала с бръсната маймуна — и нищо чудно сравнението да беше направо комплимент.

На вратата, водеща към комуникационния център на Сигма, се появи стройна жена в безупречно тъмносиньо облекло.

— Ето ви и вас — каза Кат и се присъедини към тях.

— Тъкмо отивам в кабинета на директора.

— И какво е това внезапно повикване? — попита Монк и пъхна пръсти между пръстите на жена си, докато вървяха по коридора.

Ковалски забеляза този толкова прост и естествен жест на обич. Жегна го горчива завист, примесена с мъничко надежда.

„Щом този тип може да спечели сърцето на такава жена…“

Но пък Монк компенсираше външния си вид по безброй начини. Той бе бивша зелена барета и можеше да го докаже с белези, а сега работеше като експерт криминалист за Сигма. Много врагове бяха преценили погрешно животинския му външен вид, подценявайки уменията и острия му ум.

Директор Кроу беше казал навремето на Ковалски, че Сигма е получила името си от гръцката буква Σ, която е математическият символ за сума, защото отряд Сигма бил единство на най-добрите способности на човека — комбиниране на мозък и мускули. Това определено пасваше на описанието на Монк Кокалис.

Ковалски зърна отражението си в стъклото на една затворена врата и се запита:

„Тогава какво правя аз тук, по дяволите?“

Докато служеше във флота, така и не се изкачи по-високо от матрос. Дори в Сигма „научното“ му обучение се въртеше около това как да взривява разни неща — не че не му харесваше. Но дълбоко в себе си той знаеше, че когато става въпрос за баланс между мозък и мускули, в неговия случай везните са сериозно наклонени.

— Ще оставя Пейнтър да ви обясни защо ви вика — каза вървящата пред него Кат. — Ние също тъкмо научаваме подробностите.

Ковалски следваше двамата по коридора към кабинета на директора. На двамата с Монк им бе наредено да се върнат, докато заобикаляха мемориала Линкълн при сутрешния си крос. Още бяха по анцузи.

Вратата на директора беше отворена. Самият той седеше на обичайното си място зад затрупаното с папки бюро. Вдигна ръка към тях, без да спира да говори по телефона. Трите стени на кабинета му — освен онази зад него — бяха заети от големи плоски екрани, показващи различни карти, новини и въздушни снимки на някакви планини. Централата на Сигма бе дълбоко под земята, но мониторите служеха на директора като прозорци към света като цяло.

Пейнтър приключи разговора, махна блутут слушалката от ухото си и стана.

— Благодаря, че дойдохте. Изникна случай, който е подходящ за уникалните ви таланти.

И продължи, като им разказа за изненадващото нападение срещу френски военен екип в хърватските планини. Обясни им нагледно с топографски карти и сателитни снимки в реално време, като накрая стигна до групата учени, охранявани от французите. Лицата на изследователите се появиха на различните монитори — британски геолог, френски палеонтолог и някакъв историк от Ватикана. Последната снимка бе на млада жена с бяла лабораторна престилка. Тя се усмихваше на обектива, показвайки съвършени зъби, загоряла от слънцето кожа и пръснати по бузите лунички. Дългата й тъмноруса коса беше спретнато прибрана назад.

Ковалски тихо подсвирна.

Пейнтър игнорира реакцията му.

— Доктор Лена Крандъл. Генетик от университета „Емъри“. Работи върху проект, финансиран от АИОП.

— Какъв по-точно? — попита Монк.

На Ковалски не му пукаше. Той продължаваше да зяпа снимката.

— Това е въпрос, на който искам вие да намерите отговора — каза Пейнтър. — Кат уреди да отлетите до Атланта още тази сутрин, да говорите със сестрата на доктор Крандъл и да разберете как проучването им в „Емъри“ е свързано с археологически разкопки в Хърватия. Има парчета от пъзела, които все още липсват.

— А изследователският екип в Хърватия? — попита Монк.

— Грей и Сейчан в момента пътуват натам. — Пейнтър погледна към Кат за потвърждение и тя кимна. — Искам информация за изследователския проект преди да са кацнали.

Монк изпука с кокалчетата на едната си ръка, загледан в различните екрани. Личеше си, че се подготвя за мисията.

Пейнтър сложи ръка на рамото му.

— Реших, че с твоите познания по медицина и генетика си най-подходящият, който да говори с доктор Мария Крандъл за проучването й. С вас ще има и човек от Националната научна фондация. Учен, който следи финансирането на проекта.

След това се обърна към Ковалски.

— А ти…

Ковалски се намръщи. Не можеше да си представи с какво би могъл да допринесе, освен да играе ролята на бодигард.

— Ти си най-подходящ за общуване с опитния образец на доктор Крандъл, който е крайъгълен камък и кулминация на проучването й.

— Това пък защо? — поинтересува се Ковалски.

— Защото владееш езика на знаците.

Ковалски сбърчи чело. Беше изненадан, че директорът знае тази подробност от миналото му, но когато ставаше въпрос за проучване, в Сигма не пропускаха нищо. Така че бе повече от ясно, че ще знаят за семейството му, как бе израснал в Южен Бронкс, буквално от неправилната страна на пътя. Баба му и дядо му бяха емигрирали от Полша по време на войната. Баща му бе отворил малък магазин за деликатеси, но през уикендите изпиваше по-голямата част от печалбата. Ковалски имаше сестричка, Ан, която се беше родила със синдром на Голденхар — увреждане, което я беше оставило с изкривен гръбнак и глухота. След като майка им беше убита от пиян шофьор, баща му прие трагедията като причина да се пропие още повече, като остави грижите за Ани да паднат върху младите плещи на Ковалски.

Той си пое дълбоко дъх и се помъчи да пропъди тежките спомени от физическата и емоционална болка, която бе изтърпяла сестра му, преди да умре едва на единайсет. Пръстите му сами се плъзнаха в джоба към скритата там пура. Опипа целофанената опаковка — изведнъж му се припуши ужасно.

— Позабравил съм го — измънка той.

— Аз чух друго — отвърна Пейнтър. — Разбрах, че понякога работиш като доброволец с глухи деца в риск в болницата в Джорджтаун.

Монк го погледна и вдигна учудено вежди.

Ковалски мислено наруга зорките очи на Сигма.

— И кого по-точно трябва да разпитам там?

Пейнтър скръсти ръце на гърдите си.

— Май е по-добре да се срещнеш лично с него, вместо да ти отговарям. Ако искаме да спечелим пълното съдействие на доктор Крандъл, подобно добро общуване с опитния й образец може да ни е от полза.

„Да бе…“

Ковалски се обърна, без да си прави труда да прикрие раздразнението си.

— Ами другата сестра? Онази в Хърватия? — попита Монк зад него. — Още ли няма вести за участта на изследователския екип?

Тонът на Пейнтър стана по-сериозен.

— Нищо. Единствената информация от района е, че е регистрирана серия слаби земетресения. Целият планински масив е обхванат от вторични трусове.

— И вероятно нещата ще се влошат — добави Кат.