Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (11)

6.

29 април, 11:03

Лорънсвил, Джорджия

„Защо не отговаряш?“

Мария притисна телефона нервно между дланите си и седна зад бюрото си. През последните два часа бе направила безброй опити да се свърже със сестра си. Всяко напразно позвъняване засилваше тревогата й още повече.

Вече беше говорила със свръзката си от АИОП и бе научила, че на археологическия обект в Хърватия е станало нещо, но информацията била непълна. Беше й заръчано да чака и да продължи с опитите да се свърже с Лена. Междувременно от Вашингтон към Джорджия пътуваше екип, който да я разпита за подробности около изследването й и да й даде допълнителна информация за събитията там.

Погледна телефона, за да провери часа.

„Трябва да пристигнат всеки момент“.

Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои, но не можеше да забрави безпокойството на Баако сутринта. Представи си го как непрекъснато повтаря едно и също — разперените пръсти и разтворената длан, която непрекъснато прокарваше по гърдите си.

Уплашен, уплашен, уплашен…

— Също като мен — прошепна тя на празната стая.

Представи си Лена. Сестра й беше само с няколко минути по-голяма от нея, но винаги бе поемала ролята на майка в отношенията им — беше решила, че минутите разлика я правят по-зряла. Лена топлеше вечерята им в микровълновата фурна, когато майка им беше на работа. Проверяваше дали Мария си е написала домашните, преди да седнат да гледат телевизия. Тези отговорности я бяха направили по-сериозна и по-предпазлива, докато Мария винаги беше по-безгрижната от двете и по-храбро се изправяше пред нови предизвикателства.

„А сега не се чувствам храбра, а само разтревожена“.

След поредния неуспешен опит да се свърже с Лена чу тихи гласове от другата страна на вратата. Някой почука. Мария отвори и видя Ленард Траск. Зад директора на Националния център за изучаване на примати „Йъркис“ стояха двама непознати и една жена, която познаваше добре — Ейми Ву. Ейми работеше в Националната научна фондация и бе един от ръководителите на проекти към инициативата „Изследване на мозъка чрез иновативни невротехнологии“ на Белия дом. Тя лично беше помогнала за уреждането на финансирането на изследването на Лена и Мария. Освен това трите бяха станали приятелки — бяха на една възраст и жени в една доминирана от мъже професия.

Ейми избута Траск и прегърна Мария. Парфюмът й ухаеше на орлов нокът, съвсем леко. Тъмната й подстригана по момчешки коса погъделичка ухото на Мария. Ейми се дръпна, погледна я в очите и попита с искрена загриженост:

— Как си?

Мария оценяваше жеста й, но точно сега най-силно искаше да чуе новини за сестра си.

— Научи ли нещо?

Ейми погледна към двамата мъже, които бяха дошли с нея. Приличаха на перковци от рокерски бар. Бяха с костюми, но те не бяха в състояние да скрият яките мускули отдолу. Ако се съдеше по бръснатите глави и скованите пози, явно бяха военни. По-ниският й кимна и леко се усмихна, за да я окуражи.

Ейми ги представи.

— Двамата господа са от АИОП. Това е Монк Кокалис. И партньорът му Джоузеф Ковалски.

— Джо — поправи я другият, докато влизаше. Наложи му се да се понаведе, за да мине през вратата. Огледа мигом стаята.

Траск понечи да влезе, но Ейми вдигна ръка и го спря на прага.

— Разговорът засяга националната сигурност. Сигурна съм, че ще разбереш, Ленард.

И затръшна вратата в лицето му, но не и преди Траск да хвърли изпепеляващ поглед към Мария.

Тя знаеше, че ще си плати за това, но в момента единственото, което беше от значение, бе Лена. Не се наложи да пита отново. Ейми заговори веднага щом вратата се затвори:

— Знам, че си загрижена за Лена. И затова ще бъдем възможно най-честни и открити, но засега много неща не са ясни. Все още се опитваме да разберем какво точно е станало в планините.

— Какво знаете дотук?

— Само че обектът е бил подложен на някаква атака и че изгубихме връзка с френския военен екип, който беше поел охраната.

Мария погледна към телефона, който още беше в ръката й. Всяка дума беше като удар в корема. Тя тежко се отпусна в стола си.

— А Лена?

— Нека не си мислим за най-лошото. Както казах, не успяхме да установим никакъв контакт. В момента в планината бушува силна буря и в района е имало няколко слаби земетресения. АИОП изпрати екип на място и се надяваме, че скоро ще имаме допълнителни новини. Но вече разполагаме с нещо, което вдъхва надежда.

Ейми се обърна към Монк Кокалис.

Той прочисти гърлото си и обясни:

— Както можете да предположите, непрекъснато се опитваме да се свържем с тях и само преди минути, докато пътувахме насам от летището, свързочният ни екип е успял да улови сигнал от мобилния телефон на Лена. Бил е слаб, но е засечен доста далеч от координатите на археологическия обект.

Ейми хвана Мария за ръката.

— Което означава, че сестра ти се движи и вероятно излиза от планината.

Очите на Мария се напълниха със сълзи — както от облекчение, така и от страх.

— Но не знаете дали е сама, или не? Дали не е отвлечена или ранена?

— Така е — призна Монк. — Но аз познавам човека, който е изпратен там. Той ще я намери.

Мария долови увереността в дълбокия му глас и й се прииска да му повярва.

Той продължи:

— Ако нападението е нещо повече от иманярски набег, най-добрата надежда за сестра ви и останалите от екипа е да открият какво е мотивирало атаката. Точно затова сме тук. Да съберем колкото се може повече информация за естеството на изследването ви.

— Ще отговоря на всичко, което мога. Но не виждам как нашето изследване може да бъде причина за каквато и да било атака.

— Може и да не е заради него — съгласи се Монк. — Но въпреки това се опитваме да покрием всички следи.

Мария преглътна с мъка.

— Какво искате да знаете?

— Вече съм запознат най-общо с проекта ви. — Той кимна към Ейми. — Но исках да го чуя лично от вас, ако нямате нищо против.

Мария кимна.

— Доколкото разбрах, целта на проекта ви е да изследвате произхода на човешкия разум. Можете ли да обясните по-подробно методологията и хипотезите, които проверявате?

Мария въздъхна тежко — не знаеше откъде да започне и дали изобщо този военен ще я разбере, но въпреки това седна по-изправено в стола. Искаше да им съдейства.

— Със сестра ми проучваме момент от историята на човечеството, известен като Големия скок напред. Това е етап в когнитивното развитие, настъпил преди около петдесет хиляди години, когато е засвидетелстван необясним бум в областта на изкуството и новите технологии.

Монк кимна и каза:

— Големият взрив на човешкото съзнание.

Тя го изгледа и си даде сметка, че зад боксьорската външност може би се крие още нещо. В очите му се долавяше развеселеност и остър интелект.

„Добре, тогава да повдигнем малко летвата“.

— Съвременният човек се е появил преди около двеста хиляди години — започна Мария. — Появата ни от човекоподобните ни предци е станала бързо. Според едно неотдавнашно изследване на трима генетици от Чикагския университет внезапната поява на Homo sapiens се дължи на бърза мутация на само седемнайсет гена, отговарящи за изграждането на мозъка. Тоест съвсем малко гени. Но тези няколко промени имали каскаден или лавинообразен ефект, ако искате, който довел до стотици промени в хиляди гени за относително кратък период.

Монк сбърчи чело.

— И тази лавина е довела до появата на съвременния мозък, който ни отделя от шимпанзетата и по-ранните хоминиди ли?

— И ни е дала уникалните ни човешки черти. Познавателната способност, самоосъзнаването и съзнанието. — Мария огледа внимателно гледащите я лица, доволна, че може да говори и да загърби страховете си за Лена. — Което ни връща към Големия скок напред. Преди него човечеството е било на практика в застой в продължение на сто и петдесет хиляди години. Да, наистина сме изработвали груби каменни сечива, но през цялото това време не сме създавали никакво изкуство, не сме украсявали телата си с накити и не сме погребвали мъртвите си с някакви ритуали.

— А след това? — попита Монк.

— Внезапен бум. Преминали сме от каменни сечива към сечива от кост, открили сме нови техники за обработка на кожа, започнали сме да загряваме пигменти, за да получим нови цветове, пренасяли сме раковини от далечни земи, за да създаваме накити. Изведнъж сме започнали да носим огърлици и гривни и да погребваме близките си с дарове — храна, инструменти и други предмети. А най-смайващото е, че сме започнали да създаваме великолепни произведения на изкуството, да украсяваме пещерите с цветни изображения на дивата природа. Това е моментът, когато съвременният човек се е появил наистина.

— И какво е причинило всичко това? — попита някой отзад. Гласът идваше от мрачния спътник на Монк.

— Това си остава загадка — отвърна тя. — Именно нея изучаваме със сестра ми. Мозъците ни определено не са станали по-големи. От фосилните останки знаем, че черепната ни кутия е с еднакви размери преди и след Големия скок. Така че при липсата на видимо анатомично обяснение за напредъка има всякакви теории относно причината за този творчески бум. Някои твърдят, че причината е преминаването към по-добра диета, по-богата на омега мастни киселини, които са ни помогнали да мислим по-добре. Други приписват скока на климатични промени, които ни принудили да променим начина си на лов. А трета група смята, че причината е миграцията от Африка по това време, при което мозъците ни били изложени на нови дразнители и сме се нуждаели от изобретателност, за да оцелеем.

— А вашата теория каква е? — попита Монк.

Мария посочи дипломата си, която беше окачена в рамка на стената.

— Аз съм генетик. Щом мозъкът не се е променил външно, възможно е източникът на промяната да се намери на генно ниво. Вече ви казах, че само няколко мутации са довели до появата на съвременния човек. Възможно ли е тогава преди петдесет хиляди години да се е случило нещо също толкова уникално, което е променило генома ни и се е оказало достатъчно важно, за да доведе до Големия скок напред?

— Какво например? — попита Ковалски.

— Например внасянето на нови гени от друг вид — замислено отвърна Монк.

Мария кимна.

— Приблизително по това време Homo sapiens се е натъкнал на неандерталците и двата вида са започнали да се кръстосват. Познат ли ви е терминът хитерозис?

Ковалски сви рамене, а Монк кръстоса ръце на гърдите си. Мария подозираше, че той я разбира. Имаше дори впечатлението, че е няколко крачки напред, но я оставя да води.

— Хетерозисът е известен и като хибридна жизненост — обясни тя. — Това е биологичен феномен, при който чифтосването между два вида води до появата на поколение или хибрид, който показва черти, които са по-силни, отколкото у отделните родители.

— И хипотезата ви е, че кръстосването между неандерталците и ранните хора е довело до появата на поколение, което е било по-умно и така се е стигнало до резкия скок — каза Монк.

— Точно това изследваме с Лена. Два или три процента от генома на съвременния човек се състоят от неандерталски гени — с изключение на повечето африкански популации, които никога не са се сблъсквали с неандерталци. Освен това не носим едни и същи части от неандерталската ДНК. Ако съберем всички отделни части, ще получим двайсет процента от всичките ни гени. Това определено е достатъчно, за да промени значително развитието на човечеството. Генетиците вече определиха, че някои късове неандерталска ДНК вероятно са помогнали на предците ни да се адаптират по-добре към по-студения климат в северните части на Европа — например по-силното окосмяване и по-светлата кожа.

— Но доколкото разбирам, няма индикация, че това е променило по някакъв начин интелигентността ни — каза Монк.

— Точно така. Двете със сестра ми също не смятаме, че има подобна пряка корелация.

Монк се намръщи.

— Защо?

— Защото африканската популация също е част от Големия скок напред без да има неандерталска ДНК. Което поражда втората загадка, свързана с този повратен момент в историята. Промяната не е изолиран феномен, а е настъпила почти едновременно сред всички пръснати човешки популации и племена. Из цяла Европа, Азия и Африка.

— И как интерпретирате това?

— Хипотезата ни е, че Големият скок напред се дължи на комбинация от генно и социално инженерство. Смятаме, че глобалната промяна първо е била започната от кръстосването с неандерталците, довело до внезапната поява на жизнените хибриди, за които споменах — уникални индивиди, които са мислели и действали различно. Те на свой ред са предизвикали бързи социални промени в изкуството, в ритуалите, в производството на нови оръжия — умения, които след това започнали да се предават глобално чрез миграция. От генетиката знаем, че моделът на миграция на ранните хора не е бил еднопосочен. Те не са се движели единствено извън Африка; някои популации, сред които и такива, носещи неандерталски генетични маркери, са се връщали в Африка.

— Да видим дали ви разбирам правилно — каза Монк. — Хипотезата ви е, че кръстосването е предизвикало интуитивен скок напред у шепа уникални индивиди. После техният нов начин на мислене и познанията им се разпространили надлъж и нашир.

— Именно. И това не е само теория, а екстраполация от една статия на философа от Оксфорд Ник Бостром, излязла през 2013 година. Той твърди, че дори само шепа свръхусъвършенствани индивиди с по-развит разум могат да променят света със своята изобретателност и открития, които след това могат да се споделят глобално. В статията си той пише за бъдещето, но теориите му са напълно приложими и за миналото, за да обяснят Големия скок напред преди петдесет хиляди години.

— Свръхусъвършенствани индивиди? — повтори Монк. — Като вашите теоретични хибриди ли?

— Може би. Точно това изследваме със сестра ми — какво е било да си онова първо поколение след срещата на Homo neanderthalensis и Homo sapiens. Да си петдесет процента неандерталец и петдесет процента съвременен човек. Истински хибрид. Знаем, че броят неандерталски гени бързо е намалял в генома ни и накрая се е свел само до онези два-три процента, твърде малко, за да имат някакъв стимулиращ ефект върху интелекта ни днес. — Тя погледна присъстващите. — Ами ако можехме да върнем биологичния часовник назад и да пресъздадем истинския хибрид днес?

— И в тази посока ли работите със сестра ви? — Монк изглеждаше едновременно ужасен и изумен.

— Не просто в тази посока. Постигнахме го. — Мария стана. — Искате ли да се запознаете с него?

 

 

11:35

„А стига бе…“

Ковалски зяпна през стъклото към нещо, което приличаше на стая за предучилищна подготовка, но определено предназначена за доста странен ученик. От тавана висяха въжета. В ъгъла висеше автомобилна гума. Навсякъде бяха пръснати големи пластмасови кубове за игра.

Насред всичко това дребна космата фигура, подпряна на кокалчетата на едната си ръка, душеше с плоския си нос непознатите от другата страна на стъклото.

— Казва се Баако — представи го Мария.

— Той е горила — каза Ковалски, който не можеше, а всъщност и не искаше да прикрие презрението в гласа си. Беше имал някои преживявания с големи маймуни в миналото.

„Нищо чудно, че Пейнтър предпочете да премълчи това“.

— Горила от Западните низини — обясни Мария. — Тригодишен незрял мъжкар.

Монк беше не по-малко слисан от партньора си.

— Това ли е вашият хибрид?

— Разбира се, не бихме могли да разрешим проучването да се извърши върху човешки ембриони — отвърна Ейми Ву от Националната научна фондация.

— Бихме предизвикали истинска буря от протести. Макар че промяната на човешка ДНК с експериментални цели сама по себе си не е незаконна, на нея не се гледа с добро око. Особено когато става въпрос за създаване на човешки хибриди.

— Да не говорим за етичните въпроси — добави Мария. — Затова избрахме да използваме за модел горила. Целият геном на Homo neanderthalensis беше разчетен преди шест години. С тази информация и с най-новите техники за редактиране на гени успяхме да пресъздадем неандерталския геном от нулата. След това използвахме образеца, за да оплодим яйцеклетка на горила и да получим жизнен ембрион хибрид, който беше износен от женска горила сурогат.

Мария явно бе сметнала изписаното на лицето на Ковалски отвращение за изумление и се опита да обясни как е било възможно създаването на подобно чудовище.

— Учените отдавна създават хибриди между човек и животно. През 2003 година китайски учени успешно вкараха човешки клетки в заешки яйцеклетки и получиха светещи ембриони. На следващата година клиника Майо в Щатите обяви, че са създали прасета, в чиито вени тече човешка кръв. Оттогава имаме мишки с човешки клетки в черните дробове и дори в мозъците, както и много подобни проекти с други видове — котки, овце, крави и така нататък.

Ейми Ву посочи прозореца и косматия обект на разговора им.

— Подозирам, че този приятел е само първата крачка към по-амбициозни начинания в близко бъдеще.

— Да се върнем на целите на изследването ви — каза Монк. — Предполагам, че сте започнали с горила, защото видът е близък до нашия.

— Точно така — потвърди Ейми.

Монк погледна през прозореца.

— Но защо не избрахте шимпанзе? Те не са ли генетично най-близки до нас?

— Да и не — отвърна Мария. — Макар че с шимпанзетата имаме повече от деветдесет и осем процента общи гени, а с горилата само деветдесет и шест, в нашето проучване качеството е по-важно от количеството. Когато става въпрос за гените, свързани със сетивното възприятие, слуха и най-вече развитието на мозъка, геномът на горилата е значително по-близък до нашия, отколкото този на шимпанзето.

— Това се потвърждава и от предишните ни проучвания върху общуването с шимпанзета и горили — добави Ейми. — Уашоу и Ним са може би двете най-известни шимпанзета, говорещи с езика на знаците, но техният речник включваше около двеста знака, докато горилата Коко беше научила близо хиляда.

Ковалски си спомни защо Пейнтър го беше пратил тук и си погледна ръцете. После попита:

— Защо езикът на знаците е толкова важен?

Мария му се усмихна, при което лицето му пламна. Тя имаше същите яркосини очи и лунички по бузите като близначката от снимката, която бе видял — само че светлорусата коса на Мария бе подстригана асиметрично, по-дълга над дясното й ухо. Пак отдясно на шията й имаше малка татуировка — двойната спирала на ДНК, надничаща над яката на лабораторната престилка.

— Езиковите умения са добър показател за разум и находчивост — обясни тя. — И след десетилетия изследване на езика на човекоподобните маймуни разполагаме с основа, спрямо която можем да сравним интелектуалното развитие на Баако.

Тя опря длан върху стъклото.

— Но по-важното е, че в случая става въпрос за зачеването на уникална душа, нямаща еквивалент на тази планета. Естествено, затова бихме искали и метод за комуникация, начин по-добре да разбираме подобно създание. — Тя отново се обърна към тях. — Елате да се запознаете с него и ще разберете какво имам предвид.

Поведе ги към една врата и размаха магнитната си карта пред електронната ключалка.

Ковалски с неохота последва останалите — нямаше особен избор.

„Май това ми е работата в Сигма — да съм оня, дето говори с маймуни“.

Мина през вратата и се озова във висока клетка. Мария отключи вратата й, но едва след като външната врата беше затворена и заключена — явно предпазна процедура. Ковалски пристъпи последен в импровизираната класна стая. В затвореното помещение бе твърде горещо и влажно за вкуса му и макар да не смърдеше на кочина, както беше очаквал, определено се долавяше характерна миризма.

Мария тръгна първа с протегната напред ръка.

— Баако, ела да кажеш здрасти.

Младата горила се изправи на два крака, но остана на място, все още предпазлива.

Ковалски я изгледа. Изправена, горилата достигаше едва до корема му, но въпреки това изглеждаше много силна. Обхванат от любопитство, Ковалски затърси по косматото тяло някаква следа от хибридното естество на създанието, но не знаеше достатъчно за горилите, за да види някаква разлика.

— Всичко е наред — ласкаво каза Мария.

Баако се поколеба за момент, после тихо изсумтя, отпусна се на четири крака, скочи към нея и я хвана за ръката.

— Добро момче. — Тя се обърна към групата. — По-добре изчакайте той да дойде при вас.

Ейми Ву клекна.

— Здрасти, Баако, помниш ли ме? Навремето си играехме на гъделичкане.

Горилата се скри зад краката на Мария.

— Мина повече от половин година от последното ти идване тук — каза Мария и сложи ръка върху главата на горилата. — Едва ли си спомня.

Баако тихо изсумтя, сякаш в знак на несъгласие. Пусна ръката на Мария, вдигна двете си ръце към ребрата си и размърда пръсти. Не беше нужно да владееш езика на знаците, за да си преведеш жеста.

[Гъдел]

Ейми се разсмя.

— Точно така!

Баако пристъпи напред, навел срамежливо глава. Отиде до Ейми и я прегърна с една ръка. Ейми пък го погъделичка, с което си спечели кратко изпухтяване, подобно на дрезгав смях. Но дори Ковалски остана с впечатлението, че горилата изпълнява очакваните действия, за да угоди на Ейми. Още повече че Баако нито веднъж не погледна двамата мъже.

След това и Монк направи опит.

— Какво ще кажеш за малко внимание и насам? — попита той, клекна и протегна ръце напред.

Баако изсумтя смутено и неуверено.

— Той е добър — каза Мария и подсили думите си, като плъзна дланта на дясната си ръка върху лявата.

[Добър]

— Кажи здрасти — подкани тя горилата.

Баако пристъпи напред с видима неохота, но по погледа му личеше, че е и любопитен. Подуши въздуха. Щом се приближи достатъчно, вдигна дясната си ръка и помаха от нивото на челото си.

[Здрасти]

След това сви длан пред гърдите си и я плъзна надолу. После пръстите му започнаха да оформят различни букви.

[Аз съм Баако]

Тъмните му очи погледнаха Монк, който изглеждаше озадачен.

Ковалски побутна партньора си и изсумтя:

— Пичът ти казва името си.

Мария изгледа Ковалски и вдигна вежди.

— Точно така.

Ковалски посочи Монк и предаде името на партньора си със знаци.

[Той се казва Монк]

Баако закима, явно разбрал, и дойде още по-близо. Хвана ръката на Монк и леко я стисна. После се наведе и подуши другата му ръка, наклони глава настрани и тихо изсумтя.

— Изкуствена е — обясни Монк на Баако и на Мария, която го приближи.

— Сериозно? — учуди се тя. — Изобщо не си личи.

Ковалски не бе изненадан. Изкуствената ръка беше изумителен хардуер, при това не само заради приликата й с истинската. Тя бе проектирана от АИОП да функционира с изумителна ловкост и беше последен модел, пригоден да реагира на импланта в мозъка на Монк, който му помагаше да контролира изкуствената ръка не само с контактите от титан, свързани с нервите в китката му, но и с мисъл.

Монк демонстрира друга уникална особеност на протезата си — отдели я от металния маншет на китката си, закрепен за края на ръката, и я подаде на Баако.

Горилата огледа ръката от всички страни. Монк дори успя да размърда пръсти чрез безжичната връзка. Веждите на Баако се повдигнаха още повече. Дори Мария тихо ахна от гледката. Баако поднесе протезата към устата си и леко ухапа единия пръст.

Ковалски трепна — съмняваше се, че инженерите на АИОП ще останат доволни от подобно отношение към технологичното им чудо. Ако се съдеше по начина, по който пристъпи напред, Монк явно споделяше мнението му.

Мария вдигна ръка да го спре и погледна развеселено Баако.

— Не се безпокойте. Просто се опитва да ви погъделичка. Горилите понякога го правят по този начин, хапят леко пръстите или коремите.

Монк се разсмя — но не толкова от гъдела, колкото от изумление.

— Всъщност усещам какво се опитва да направи.

— Изумително. — Мария присви очи и се загледа в протезата. — Бях чела, че АИОП разработват изкуствени крайници със сетивни възприятия, но изобщо не си представях, че са стигнали толкова далеч.

Монк сви рамене.

— Просто ме приемете за едно от морските им свинчета.

Накрая Баако му подаде ръката.

Монк я взе.

— Благодаря, приятел.

Горилата се обърна към последния член на групата — Ковалски — и погледна ръцете му.

Ковалски вдигна ръце.

— Е, не. Тези са истински. — И завърши, като сви пръстите на едната ръка върху другата.

[Никакво хапане]

Баако изпухтя, после измърмори обидено.

Мария се усмихна и очите й проблеснаха.

— Владеете много добре знаците. Впечатлена съм.

Смутен от вниманието й, Ковалски завъртя два пръста във въздуха и ги спусна върху опакото на другата си длан.

[Разбира се, че ги владея]

Баако не беше толкова впечатлен. Отказа да приближи, отпусна се тежко по задник, махна с пръсти към Ковалски и го посочи.

[Не те харесвам]

Ковалски го изгледа намръщено.

„Чувствата са взаимни, пич“.

 

 

11:48

Баако вижда стойката на човека, надушва киселата миризма на тялото му, разчита малките тикове на презрение по лицето му. Знае, че човекът не го харесва, и не разбира защо. Смущението води до болка — и до гняв.

Майка му се приближава, стиснала устни, готова да го сгълчи. Започва да прави знаци.

[Той също е добър човек]

Баако не знае как да обясни, да възрази, затова скръства ръце и отказва да говори.

Човек не харесва мен, така че и аз не го харесвам.

Освен това майка му беше похвалила начина, по който човекът говореше с ръце. Беше я видял как му се усмихва. Би трябвало да й харесва единствено как говори Баако.

Не и този човек.

Тя посочва вратата отзад и нарежда категорично.

— Иди си в стаята, Баако.

Той изсумтява, за да изрази обидата и раздразнението си.

Тя отново посочва с два пръста вратата на спалнята.

[Отивай]

Баако изсумтява и се подчинява. Тръгва си, като се подпира и с двете ръце. Изгаря от огорчение. Преди да излезе от стаята хвърля последен кръвнишки поглед към човека. Не го казва със знаци, но го мисли.

Ти си отивай.

 

 

11:49

— Уморен е — обясни Мария с надеждата, че не е била твърде сурова с малкия. Но понякога се налагаше да е твърда.

— Не се безпокойте — ухили се Монк. — Ковалски действа така на повечето хора. Нужно е време, за да му се свикне.

Партньорът му се намръщи, но не възрази.

На Мария й дожаля за здравеняка.

— Баако не спа добре тази нощ. Имаше някакви кошмари за Лена.

Ейми пристъпи към нея.

— Наистина ли?

Мария долови интереса в гласа й и се опита да го разсее.

— Просто съвпадение — каза и се извърна. Определено нямаше да казва как се е събудила със същите опасения за сестра си.

— Като стана въпрос за Лена — каза Монк, — какво точно прави сестра ви в Европа?

Мария с радост смени посоката на разговора.

— Спечелихме стипендия в института „Макс Планк“ за еволюционна антропология. Това е най-добрият институт, когато става въпрос за изследване на хоминиди. Стипендията ни позволи едната от нас да работи по програма, чиято цел е създаването на по-точен модел на генетичното разнообразие на неандерталците и разработване на нови методи за събиране на ДНК от костния материал.

— И защо там се оказа Лена, а не вие? — попита Монк.

— И двете се интересуваме от генетика, но моето изследване клони повече към макро разбирането на ДНК. Крайните резултати, така да се каже. Лена пък се съсредоточава към микро нивото, към редактирането и рязането на гени. Затова немската стипендия беше по-важна за нея.

Жегната от чувство за вина, Мария сви устни. Съжаляваше за онова решение. Сега тя бе в безопасност в Щатите, а Лена бе изложена на кой знае какви опасности там.

— Решихме, че стипендията е важна — продължи тя. — Мога да преброя на пръстите на едната си ръка неандерталските останки, от които може да се вземе прилично годна за възстановяване ДНК. Добрите източници са малко и много редки. Надявахме се, че с по-добри образци, по-точни техники за събиране и по-пълно разбиране на вариациите на гените сред различните групи ще можем да определим какво прави неандерталците уникални в сравнение с нас и как смесването на тези черти би могло да спомогне за Големия скок напред. Можехме да спечелим много.

Представи си лицето на Лена.

„А сега да изгубим много“.

— Знаете ли с кого работи там? — попита Монк.

Мария поклати глава.

— Цял екип са. Имам имената им в компютъра си горе, но всички са експерти в различни области и изучават други хоминиди, допринесли за генома ни.

Ковалски прочисти гърлото си.

— Значи носим в себе си не само неандерталски гени, но и други, така ли?

Тя кимна.

— Точно така. Друг вид хоминиди, денисовият човек, е бил съвременник на Homo sapiens и неандерталците. Те също са се кръстосвали с нас и са оставили свои гени в генетичния ни фонд.

Ковалски изсумтя.

— Май този фонд е доста замърсен.

— Напротив, гените на денисовия човек са помогнали за оцеляването на нашия вид. Например генът EPASI се активира, когато нивото на кислород в атмосферата е твърде ниско, за да се изработва хемоглобин. Вариант на този ген е открит у тибетците и тъкмо той им позволява да оцеляват на екстремните височини на Хималаите, където кислородът е много малко. Данните показват, че този вариант на гена е дошъл от денисовия човек.

— Това ли са всички? — малко насмешливо попита Ковалски. — Или и други пещерни хора са се включили в праисторическата оргия?

Мария погледна Ейми. Знаеше, че този въпрос представлява особен интерес за приятелката й.

— Генетичните изследвания на останки от неандерталци и денисови хора показват, че е имало и трети вид, който се е кръстосвал с нас — каза Ейми. — Хоминид, който засега остава неизвестен и все още не е открит и класифициран.

— Което за пореден път доказва, че ако не са били тези чифтосвания, днес нямаше да ни има — добави Мария. — Всичко това подкрепя теорията ни за хибридна жизненост и че кръстосването между човека и другите хоминиди ни е дало генетичното разнообразие, позволило ни да се разпространим в Европа и после по целия свят. Тези привнесени гени са позволили на нашия вид да оцелее до днес.

— И това ли изучавате с Баако? — попита Монк. — Анализирате уникалните черти, които биха могли да доведат до Големия скок напред?

— Именно. И макар че Баако е все още млад, вече забелязваме забележителен прогрес в когнитивните му способности. Той се учи три пъти по-бързо от всяка човекоподобна маймуна, изучавана досега. Анатомията на мозъка му също е доста по-различна и показва увеличаване на повърхностното нагъване на мозъчната кора и по-голям обем сиво вещество, както си личи от серията скенери.

— Не бих отказал да видя резултатите — призна Монк. — Звучи много интересно.

— Файловете са в компютъра ми. Мога да ви покажа…

Прекъсна я скимтене. Звукът бе тих и лесно можеше да не му се обърне внимание, но с острите сетива на майка към дете в беда Мария млъкна и се обърна към съседната спалня. Баако, който се бе свил в сенките на прага, направи кръг на гърдите си с юмрук.

(Съжалявам…)

Ейми докосна ръката й.

— Аз ще ги заведа до кабинета ти и ще им покажа отчетите. Изглежда, че някой се опитва да се извини.

Сърцето на Мария се късаше, като виждаше Баако така наранен и разстроен.

— А аз трябва да докладвам във Вашингтон — каза Монк. — Да се надяваме, че скоро ще имаме новини и от Хърватия.

— Благодаря.

Монк посочи партньора си.

— Ще оставя тоя як тип с вас. Нещо ми подсказва, че той е част от проблема и може да е част от решението му.

— Какво толкова съм направил? — попита Ковалски.

Монк не му обърна внимание.

— След като приключим в кабинета ви, ще се обадя на Ковалски и ще ви кажа какви са новините.

Мария кимна. Подозираше, че всичко това е предлог Ейми и Монк да могат да разговарят насаме. Очевидно приносът на Ковалски в научни въпроси не беше желан. Затова го оставяха в ролята на детегледачка.

Мария не беше сигурна кой трябва да се чувства по-обиден.

Но пък беше твърде уморена да протестира, а и искаше да успокои Баако. Но преди да отиде при него извади телефона си и натисна копчето за повторно набиране. Звънеше на последния номер — този на Лена — и зачака. Очакваше да чуе обичайния сигнал, последван от автоматично съобщение, че не може да се установи връзка.

Вместо това се чу пращене, което се смени с глас.

— … рия! — Гласът беше накъсан и трескав. — Чуваш ли…?

На екрана се появи надпис ВРЪЗКАТА СЕ РАЗПАДНА.

Въпреки това Мария извика в телефона.

— Лена!