Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (8)

3.

29 април, 12:45

Окръг Карловац, Хърватия

Лена лежеше по корем в мократа кал. Отец Роланд Новак лежеше до нея и дишаше тежко. Бяха се скрили в една хоризонтална пукнатина при основната зала.

Лена се напрягаше да различи в пълния мрак какво става навън. Бурята се беше разразила над планината, трясъкът на гръмотевиците не секваше. Зад себе си чуваше рева на вода, отекващ от някаква подземна река. Можеше да се закълне, че се беше засилил, откакто бяха изпълзели тук. Представи си потока, придошъл от водата, стичаща се от по-високите места.

„Или просто звучи по-силно в тъмното“.

Чакаше с напрегнати до краен предел сетива. Усещаше металния вкус на ужас в устата си. Сърцето й блъскаше ребрата и дори скалата под гърдите й.

— Какво става там горе? — задъхано прошепна тя.

Въпросът бе риторичен, но отец Новак отговори:

— Може нападателите да са се махнали. Сигурно са си тръгнали, след като Арно и Райтсън се предадоха.

Лена се замоли двамата да са още живи.

Малко след началото на стрелбата откъм входа на пещерата долетя глас по високоговорител, който заповядваше на палеонтолога и геолога да излязат. Явно нападателите бяха изненадали френските пехотинци горе и сега владееха върха. Последната заповед отекна в главата й.

Ако искате да останете живи, излезте веднага!

Заповедта бе отправена на английски и френски.

Щом я чу, Райтсън бързо взе решение.

— Искат да излезем само ние. — Обърна се към Роланд и Лена. — Но не и вие. Онзи, който е планирал атаката, явно не знае, че сме ви взели с нас. По график трябваше да дойдете утре, но бурята ускори нещата. Така че се скрийте тук и чакайте.

Макар и рисковано, това хитруване беше най-добрата надежда за всички. С малко късмет Роланд и Лена можеха да вдигнат тревога, след като успеят да се измъкнат. Нямаха друг избор и затова бяха изпълзели в тази пукнатина, докато Райтсън и Арно тръгнаха нагоре към участта си. Лена беше напрегната — очакваше всеки миг да чуе стрелбата, отбелязваща екзекутирането на учените.

— Някой идва — изсъска отец Новак и се вкопчи в пръстите й.

Лена забеляза слаба светлина от съседната зала, от която се стигаше до повърхността. В пещерата нахълтаха тъмни фигури с черна бойна екипировка и каски. Лъчите на фенерите им затанцуваха диво, докато те тичаха през залата, без да обръщат внимание на грижливо положения мост, и тъпчеха праисторическите кости и черепи. Насочиха се право към отсрещната страна и изчезнаха в тунела, водещ към странното погребение, скрито в зазидания параклис.

— Какво става? — прошепна отец Новак.

През изпълнилия я ужас припламна и гняв. Лена знаеше, че грабежите и иманярството продължават да са напаст за археологическите разкопки. Явно някой беше чул за откритието и искаше да заграби каквото може.

Откъм отсрещния тунел долетяха приглушени шумове и по-рязък трясък на счупен камък. Новак отново стисна ръката й и прошепна:

— Връщат се.

Екипът се появи отново, като се движеше по същия безцеремонен начин през залата, но сега двама мъже носеха някакъв дълъг сандък, приличащ на пластмасов ковчег. Лена се досещаше какво има в него. Представи си останките на неандерталеца, внимателно погребани в готическия параклис. Такъв идеално запазен и непокътнат скелет можеше да им донесе добра сума на черния пазар. И в същото време мъжете не обръщаха внимание на другите безценни находки под краката си — тъпчеха и трошаха реликви за стотици хиляди долари.

„Защо…?“

Приглушен тътен я накара да ахне. От тунела, от който току-що беше излязъл екипът, блъвна пушек и прах. Лена зяпна като тресната.

„Взривили са параклиса.

Но защо?“

Грабителите изчезнаха от залата. Щом мракът се възцари отново, отец Новак понечи да изпълзи от скривалището им.

— Трябва да изчакаме — каза Лена и го хвана за ръкава. — Да се уверим, че са си отишли.

Той я погледна.

— Не ми се вярва да се върнат, но сте права. Трябва да останем скрити тук малко по-дълго. Искам обаче да видя какво е останало след поразиите им.

Той се освободи, включи фенера на каската си и прикри лъча с ръка.

Лена го последва — разсъжденията на свещеника бяха разумни, а и със срам трябваше да си признае, че се страхува да остане сама в тъмното. Направи няколко несигурни стъпки, но ужасът й бързо утихна, след като вече се движеше и имаше цел, нещо, върху което да съсредоточи вниманието си.

Новак водеше.

Докато го следваше, Лена се озърташе тревожно през рамо дали мъжете в черно няма да се върнат.

— Какво значение има дали е останало нещо? — попита тя, когато стигнаха димящия отвор на тунела.

— Доктор Райтсън ме извика лично да реша историческата загадка, останала скрита тук от векове. Няма да допусна саможертвата му и тази на Арно да бъдат напразни.

Лена преглътна надигналото се чувство за вина. Представи си как Райтсън и Арно изчезват в мрака. Тя също беше извикана тук да разреши загадка.

В нейния случай — научна загадка.

Преди да влезе в тунела, хвърли последен поглед към изваяните сталагмити и впечатляващото пещерно изкуство. Отец Новак беше прав.

Трябваше да научат колкото се може повече.

Преди да е станало твърде късно.

 

 

13:16

Като единствен представител на Римокатолическата църква Роланд бе твърдо решен да види оскверняването на малкия параклис, чието строителство очевидно е било ръководено и благословено преди векове от отец Атанасий Кирхер. Въпросите се тълпяха в главата му.

Защо благочестивият отец е осветил това място? Защо е било запазено в тайна? И защо току-що беше ограбено и осквернено?

С надеждата, че ще намери отговорите, тръгна през праха и пушека и скоро стигна до останките от готическия параклис. Стените бяха превърнати в купчини натрошен камък. Изглежда, взривът беше заложен така, че да засипе напълно гроба със странните петроглифи и грижливо положените кости.

Американката генетик — Лена — се закашля зад него.

— Май са се опитали да заличат следите от кражбата си.

— Но вие направихте снимки, нали?

— По дяволите, и още как. — Правдивото възмущение в гласа й го накара да се усмихне. — Извинете, отче. Не исках да…

— Всичко е наред. Адски се радвам, че снимахте. И моля, наричайте ме Роланд. Мисля, че вече сме отвъд формалностите.

Тя застана до него.

— Май няма какво да спасяваме тук.

— Не бъди толкова сигурна.

Роланд пристъпи внимателно през оскверненото място с надеждата, че крадците са били твърде съсредоточени върху целта си и са пропуснали да огледат отсрещната стена на параклиса и най-вече страната, гледаща към някогашния вход на пещерата.

Преди да успее да пресече останките, Лена го спря.

— Отче… Роланд, ела да видиш!

Той се обърна. Тя беше насочила лъча на фенера си към стената срещу древния гроб. Взривът бе срутил част от зида и се виждаше нещо като втора ниша. Той отиде при нея и също насочи лъча си към мястото, скрито досега от тухлената стена на параклиса.

И ахна. На стената на нишата имаше друг петроглиф във формата на звезда, също направен от отпечатъци на длани.

— Също като онзи от другата страна.

— Не точно — каза Лена.

— Какво искаш да кажеш?

Тя извади телефона си и посочи.

— Отпечатъците са по-малки и по-многобройни. И обърни внимание на кутретата… изкривени са, сякаш пръстът на художника е бил счупен и е зараснал накриво. Този петроглиф определено е дело на друг човек. И ако се съди по размерите на отпечатъците, вероятно на жена.

Докато Лена снимаше, Роланд погледна купчината камъни, покриващи гроба при отсрещната стена.

— Може онзи мъж да е бил спътник на жената.

— Може би, но никога няма да разберем. — Лена насочи лъча към дъното на нишата. — Тук няма кости.

„Или поне вече няма“.

Роланд се обърна и тръгна към отсрещната страна. Клекна и огледа коловозите в пода, които бе забелязал по-рано. Вековната следа излизаше от параклиса и продължаваше към някогашния вход.

„Може би днешните крадци не са били единствените, отмъкнали нещо от това място“.

Изправи се и насочи вниманието си към срутената част от стената на параклиса. Обърна няколко тухли, като ги оглеждаше и шепнеше молитва.

— Какво търсиш? — попита Лена.

Преди той да успее да отговори, лъчът на фенера му се отрази в нещо метално под развалините. Роланд обърна тухлата и въздъхна с облекчение.

— Това. — И прокара палец по името в долната част на металната плоча. Беше малката табела, която бе изучавал преди.

Лена отиде при него и надникна над рамото му.

— Написаното тук може да ни даде някакви насоки за решаването на загадките — обясни той. — Макар че повърхността е силно корозирала, мисля, че при наличието на достатъчно време ще мога…

Нов далечен тътен разтърси пещерата. Роланд сграбчи ръката на Лена.

— Какво беше това? — попита тя.

Страхувайки се от отговора, той забърза с нея към основната зала. Лъчите на фенерите им осветиха нови кълба пушек и прах от отсрещния проход, водещ до по-малката зала и повърхността.

— Не… — изстена Лена, разбрала какво означава това.

На крадците явно не им беше достатъчно да взривят параклиса. Възнамеряваха да запечатат и входа на пещерата, за да прикрият престъплението си по-добре.

— Какво ще правим? — попита тя.

Роланд понечи да отговори — и в същия миг дълбок грохот разтресе пода под тях. Голямо, подобно на полилей парче крехък хеликтит се откъсна от тавана, разби се в каменния под и се пръсна на белоснежни парченца.

Лена се вкопчи в лакътя на Роланд.

А той си спомни земетресението, което бе откъснало парче от рамото на каменния великан Клек и беше открило древната пещерна система в недрата му. Внезапната буря и тежестта на цялата тази вода явно бе упражнила допълнителен натиск върху пукнатините в планината и бе предизвикала вторичен трус — или може би причина за него бяха взривовете. Да, това беше най-вероятно.

Така или иначе, бяха загазили здравата.

Той затаи дъх. Трусовете най-сетне утихнаха и земята спря да трепери.

— Свърши — прошепна Роланд, за да успокои колкото спътницата си, толкова и самия себе си.

— Виж! — Лена посочи пукнатината, в която се бяха скрили преди малко.

От нея бликаше вода.

Трусът явно беше променил хода на подземните води на планината, бе размърдал вените и артериите на великана Клек и бе насочил бурните потоци в други посоки. Вода течеше и от други по-малки пукнатини.

Лена впери измъчен поглед в Роланд, търсеше някаква надежда, някакъв план.

Той нямаше нито едното, нито другото.