Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (18)

13.

30 април, 17:04

Пекин, Китай

— Според картата на зоологическата градина горилите трябва да са след следващия завой — каза Монк.

Двамата с Кимбърли продължиха по пътеката, която се виеше покрай покритите с плексиглас клетки на маймуните. Монк беше вдигнал яката на якето си и държеше Кимбърли за ръка, докато се разхождаха из зоологическата градина, преструвайки се на съпруг и съпруга.

Погледна си часовника.

Бяха влезли в парка преди петнайсет минути, през високите порти, украсени великолепно с лудуващи дракони. Величественото въведение не беше подготвило Монк за занемарената обстановка в самия зоопарк.

Повечето посетители се насочваха към най-голямата атракция тук — Дома на пандите, който беше удобно разположен до главния вход. Онова изложение изглеждаше модерно и примамливо и там се намираше националното богатство на Китай — гигантските панди. Двамата с Кимбърли устояха на наплива в тази посока и продължиха навътре.

Онова, което откриха отвъд Дома на пандите, беше не просто обезсърчаващо, а направо сърцераздирателно.

Минаха покрай клетка със златокосмести маймуни. Плексигласът беше мръсен, самата клетка — също. Нещо повече, неколцина посетители се бяха промушили под парапета и чукаха по преградата, викаха и се подиграваха, с което измъчваха още повече животните вътре.

От малкото, което беше видял от останалия зоопарк, подобно поведение изглеждаше съвсем приемливо. Никакви служители не се появяваха да сгълчат никого. Бетонният под на откритата широка яма на монголската мечка беше целият в боклуци, хвърляни върху бедното създание — опаковки от шоколади, чашки, салфетки. Монк видя как един тийнейджър със смях изля бутилка кока-кола върху главата на окаяното животно и едва се сдържа да не блъсне хлапето през парапета в ямата.

Кимбърли явно усети растящото му раздразнение и прошепна:

— Знам, че е разочароващо. Липсата на поддръжка, позорното поведение на посетителите, жалкото състояние на клетките…

— Жалко не е думата, която аз бих използвал — изръмжа Монк. — Това място е адска дупка.

— То е просто отражение на времената в тази страна — каза тя, опитваше се да го успокои. — Да, зоологическата градина е много назадничава за нашата епоха, но в самолета прочетох, че вече се говори да я пренесат в предградията, където земята е по-евтина и животните ще имат по-просторни хабитати.

— Защо им е да чакат толкова? — попита той. — След всички пари, които изляха в олимпийското си селце, властите би трябвало да са направили нещо и за това място. Ако не друго, поне да сложат повече полиция. Тукашното правителство определено няма проблем да мачка населението. Защо тогава търпят това?

Монк посочи един турист, който риташе решетката на една лисица, която се беше свила уплашено и трепереше в отсрещния ъгъл, и изръмжа още по сърдито:

— Какво им е на тези хора?

— Не забравяй, че китайците продължават да възприемат животните като храна, лекарства или забавление. Надписите при клетките доскоро са описвали кои части от животното са най-вкусни и от кои се правят най-добрите лекарства. — Тя наклони глава и го погледна. — Така че виждаш ли, нещата вече се подобряват.

Отвратен, той ускори крачка към района на човекоподобните маймуни. Зоологическата градина щеше да затвори след час и Монк искаше да провери колкото се може по-голям район, преди да ги принудят да си тръгнат. Но зоопаркът беше с площ над осемдесет хектара и трябваше да използват времето разумно. Планът бе да съсредоточат търсенето върху изложението с човекоподобните маймуни. Ако бяха докарали Баако тук, това бе най-логичното място, на което да го потърсят.

След затварянето на зоопарка щяха да го обиколят отвън, за да потърсят някакви следи от Ковалски и Мария Крандъл. В Сигма Пейнтър продължаваше да следи за нови сигнали от предавателя, а Кат съставяше подробна наземна и подземна карта на района.

Монк се загледа в краката си. Според предварителния инструктаж на Пейнтър паркът имаше множество подземни съоръжения, но не се знаеше докъде се простират те.

Кимбърли забеляза накъде се е загледал и прочете мислите му.

— Там долу може да има всичко.

— Какво имаш предвид?

— Друга популярна туристическа дестинация в Пекин е така нареченият Dìxia Chéng, Подземният град. Бил е създаден като бомбоубежище за населението през седемдесетте, заема площ от двеста квадратни километра и се твърди, че има над сто входа, повечето скрити в магазини или покрай улиците. Само малка част от него е отворена за посещения, останалото се пази в тайна.

Монк се опита да си представи подобна огромна инфраструктура под краката си.

— Мислиш ли, че този подземен град би могъл да стига и дотук?

— Възможно е. Системата свързва най-главните места в града — железопътната гара, площад Тянанмън, дори Забранения град.

Монк потърка замислено брадичка. Определено си заслужаваше да проучат това.

— Виж — каза Кимбърли и го накара да откъсне очи от земята. — Ето ги шимпанзетата.

Монк се огледа. Изглежда, най-сетне бяха стигнали района, където се намираха човекоподобните маймуни.

Площта на шимпанзетата не изглеждаше много по-добре от предишните, които беше видял. Стъклото беше измацано. В клетките имаше купчини изпражнения и локви урина. Животните изглеждаха умърлушени и седяха унило на бетона. Посетителите блъскаха по стъклото и викаха, за да привлекат вниманието им.

До шимпанзетата имаше самотна мъжка горила. Клетката й беше обикновена бетонна килия. Едрото животно клечеше в ъгъла, обърнало гръб на вилнеещите посетители. Монк не можеше да си представи подобен живот — на пълна изолация, без подходяща умствена стимулация, изпълнен с непрестанно дразнене и подигравки. Щом това се случваше в столицата на Китай, мисълта какво може да види в по-малките зоологически градини в страната направо го плашеше.

Кимбърли понижи гласа си до шепот.

— Не виждам никаква следа от Баако.

Колкото и да искаше да открие отвлеченото животно тук, част от Монк се радваше. Нито едно живо същество не заслужаваше да бъде третирано по такъв начин.

Може би усетила съчувствието му, горилата се обърна към него. Големите й тъмни очи изглеждаха изгубени и отчаяни. Ноздрите й се разшириха, когато подуши въздуха. С тежка въздишка горилата отново се обърна към стената.

„Съжалявам, приятел, щях да те спася, ако можех“.

— Това е задънена улица — каза Кимбърли.

Монк беше съгласен с нея.

— Да се махаме оттук.

„Преди да съм застрелял някого“.

Тръгнаха към главния изход. Като се изключеха клетките, самият парк бе доста красив, с поточета, покрай които растяха плачещи върби, езерца с водни птици и множество дървени павилиони и изрисувани колонади.

Но цялата тази красота не беше достатъчна да маскира мъченията, които можеха да се видят тук.

Монк стана още по-мрачен от неуспеха им да открият някаква следа от отвлечената група. Въпреки това се държеше за мъничкото останала му вяра.

Мария и Баако не бяха сами.

„Хайде, Ковалски, дай ни някакъв знак“.

 

 

17:18

— Направи го — изръмжа Ковалски.

И каза същото със знаци на съкилийника си, както беше с гръб към камерата отвън. Не беше сигурен дали някой ги наблюдава, но не можеше да рискува.

Баако се взираше с неохота в него.

Ковалски направи знак за ОК с пръсти, за да накара горилата да му сътрудничи. Това трябваше да изглежда добре. Беше прекарал последния един час, като жестикулираше крадешком, опитвайки се да накара Баако да разбере.

Отново започна да жестикулира.

[Трябва, приятел… ако искаш отново да видиш Мария]

Ковалски не беше сигурен доколко ще го разбере косматият му другар, но този план беше единствената им надежда.

Баако се поколеба и изсумтя уплашено и разтревожено. После вдигна ръка и потупа с палец брадичката си, разперил пръсти. Накрая изсумтя въпросително към Ковалски.

[За мама ли?]

— Точно така — отвърна Ковалски. Разбираше, че Баако най-вероятно има предвид Мария.

„Той всъщност е адски умен. Може пък и да се получи“.

Ковалски приближи и леко вирна брадичка. Баако го погледна в очите. Ковалски кимна.

„Сега или никога, приятелче“.

Баако вдигна високо ръка, замахна и зашлеви Ковалски през лицето. Ноктите се забиха в бузата му. Ударът беше по-силен, отколкото Ковалски беше очаквал. Той политна назад, като се чудеше дали главата му е още на раменете му.

Баако трепна и леко се сви от страх.

Ковалски се плъзна по задник по-далеч от горилата, като жестикулираше скришом. [Добре съм] После сви приканващо пръсти към Баако да му се нахвърли отново.

Баако атакува. На Ковалски не му се наложи да се преструва на уплашен, докато отстъпваше бързо. Горилата беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Баако се хвърли върху него, заби рамо в гърдите му и го прикова към решетката.

Ковалски изпъшка, после закрещя с всички сили:

— Хей! Помощ! Измъкнете ме оттук!

Секунди по-късно вратата в края на блока се отвори с трясък. Ковалски погледна през рамо и видя двама униформени да тичат към него. Единият носеше електрически остен, другият — автомат.

Изпъшка от яд. Беше се надявал, че ще дойде само един войник, с когото да се справи и да избягат.

„Значи е ред на план Б“.

Преди войниците да стигнат до него, Ковалски вдигна ръце към гърдите си и ги размърда. Макар движението да изглеждаше, сякаш се мъчи да се предпази, знакът всъщност беше прост.

[Дръж се агресивно]

Баако нямаше нужда от увещания да изглежда разгневен. Очите му блеснаха яростно при вида на войниците и пращенето на остена. Той зае позиция на два метра от решетката, опря се на кокалчетата на едната си ръка и заблъска гърдите си с другата, свита в юмрук. Наред с това оголи заплашително зъби.

— Пуснете ме да изляза! — извика Ковалски.

Войникът с остена трескаво отключи клетката и дръпна вратата. С другата си ръка размаха пращящия край на електрическото си оръжие към Баако. Това позволи на Ковалски да се претърколи навън.

Другият войник стоеше доста назад с вдигнат автомат и се целеше ту към Ковалски, ту към Баако.

Ковалски тайно направи знак на Баако, като свали длан надолу.

[Отстъпи]

Баако изсумтя шумно и раздразнено, но се обърна и се върна на четири крака в клетката.

Войникът затръшна с трясък вратата и я заключи.

Ковалски докосна дълбоките драскотини по бузата си и размаза кръвта, така че пораженията да изглеждат още по-лоши.

— Помислих, че ще ме убие.

Двамата войници заговориха бързо на мандарин. Едва сега Ковалски позна този с остена. Беше онзи задник Гао, водачът на групата, която ги беше отвлякла. Кучият син беше отвел Мария някъде и се бе върнал да провери другите си пленници.

Гао се изплю през решетките към Баако и махна на Ковалски да приближи, като вдигна заплашително остена. Войникът с автомата застана от другата му страна.

Ковалски вдигна ръце и се помъчи да изглежда смутен.

— Отведете ме при доктор Крандъл. Тя трябва да знае за всичко това.

Не получи отговор, така че просто се остави да го изведат от затворническия блок. Преди вратата да се затвори, погледна назад към Баако; изпитваше вина, че изоставя малкия приятел. Стисна вдигнатите си юмруци и ги притисна към гърдите си.

[Бъди смел]

 

 

17:22

Баако гледа как големият мъж излиза, как вратата се затваря. Помни последните му думи, но открива в себе си единствено страх. Не му помага и острото обоняние, което долавя миризмата на кръв под ноктите. Дишането му става по-тежко и той се отпуска на пода.

Обгръща колене. Иска му се да може да прегърне мама.

Бавно се оглежда. Няма играчки, няма дъска за рисуване, няма въжета. Поглежда към храната в коша, но не изпитва глад.

А само страх.

Стои с гръб към далечния ъгъл, извърнат от вонящата купчина, където го е накарал да отиде мъжът. Тук няма тоалетна като у дома. Чувства срам — не само защото е научен да не го прави на пода, но и защото знае какво е скрито там от мъжа.

Изсумтява объркано и безсилно.

Докосва с палец брадичката си и леко се поклаща.

[Мама, мама, мама…]

Изведнъж се чува силен шум — рев, свиреп крясък. Идва от голямата блестяща врата в другия край. Червени букви светват гневно над нея като предупреждение. Нещо удря силно вратата.

Баако замръзва, уплашен да помръдне, за да не привлече онова, което крещи по този начин. Козината му настръхва. Чува кръвта в онзи рев, както я надушва от пръстите си. Двете му майки са му разказвали приказки нощем, често с картинки. В някои има чудовища — сенки, спотайващи се под леглото, или тролове под мостове.

Спомня си думите на мама: Троловете ядат кози.

Не знае какво издава онзи рев. Отново настъпва тишина, но Баако се бои, че той може да се окаже козата в тази приказка.

Извръща се от блестящата врата към двойната в другия край на помещението, зад която е изчезнал големият мъж, но си мисли за друг.

Мамо, къде си?

 

 

17:42

Мария крачеше напред-назад в осмоъгълната стая. Подът беше от полиран бетон, стените — покрити с еднообразен бял гипс. Остъклени ниши около нея съдържаха артефакти и инструменти, чиято древност беше в рязък контраст с модерната стерилност на това място.

Д-р Дейн Арно стоеше пред една от витрините леко приведен в кръста, с ръце зад гърба. Разглеждаше камък колкото юмрук, издялан във формата на праисторическа брадва. Но от измъченото му изражение си личеше, че едва ли проявява интерес към предмета, а само се опитва да се разсее от положението, в което се намираха.

Тя го разбираше. Бруталната и внезапна екзекуция на професор Райтсън беше потресла и нея.

Погледна двамата въоръжени стражи до изхода. Дзяйин Лау я беше довела с д-р Арно в подземния комплекс под зоологическата градина и ги бе зарязала в този музей, като обеща да се върне скоро.

Това беше преди повече от час. Междувременно нервите на Мария се бяха опънали като струни. Накрая тя спря пред френския палеонтолог.

„Може би ако сравним наученото…“

— Доктор Арно — каза тя и го накара да се обърне към нея. — Имате ли някаква представа или предположение какво става тук?

Той погледна към изхода и леко поклати глава.

Мария въздъхна и се помъчи да подреди нещата.

— Очевидно става дума за някакъв секретен генетичен проект, свързан с древна ДНК, но има и нещо друго. Нещо, което китайците все още пазят в тайна. След като ви отвлякоха с професор Райтсън, успяхте ли да подочуете нещо?

— Hélas, Docteur Crandall — започна Арно, после сви устни и премина на английски: — Извинете. За съжаление, не владея мандарин, така че малкото, което чух, беше безсмислено за мен.

С нея бе същото.

— Но — продължи той, като обгърна с жест помещението, — по събраната тук колекция мога да направя някои предположения.

— Какво имате предвид?

— Елате да ви покажа.

Арно я поведе към една от големите ниши. На един рафт, осветен от панелите отзад, беше поставен масивен череп, много по-голям от човешки, но подобен по форма.

„Някаква човекоподобна маймуна“ — предположи Мария.

Когато Арно заговори, тя долови в гласа му завист.

— Досега не е било откривано нищо подобно на този череп. Или поне не в такова добро състояние.

— Какво е това?

— Изчезнал вид горила. Gigantopithecus blacki. Тези зверове бродели из височините на Южен Китай и Виетнам. Измрели са преди сто хиляди години.

Мария погледна черепа.

— Трябва да са били огромни.

— En effet — съгласи се той. — Достигали са височина три метра и са тежали към петстотин килограма.

Мария се опита да си представи тежащия половин тон звяр.

— Видът ни е познат единствено по шепа кътници и няколко фрагмента от челюст — продължи Арно. — Първите зъби били открити през 1935 година в една аптека в Хонконг.

— В аптека? Как са се озовали там?

— В китайската медицина фосилните останки често били стривани на прах за правене на еликсири.

— Но какво общо има всичко това със ставащото тук?

Той огледа колекцията.

— Ако се съди по този екземпляр и няколко други, съм готов да се обзаложа, че някой е открил нещо изумително важно, фосили и останки, които потенциално могат да пренапишат представата за ранната ни история.

Мария се намръщи към черепа на горилата.

— В какъв смисъл нашата история?

— Както казах, гигантопитекът е измрял едва преди сто хиляди години, което го прави съвременник на ранните хора в този регион. — Той отиде при друга ниша. — И вижте всички кости, рога и каменни сечива в тази витрина. Доколкото мога да преценя, всички те се отнасят към късния палеолит.

Мария бавно кимна. Познаваше добре периода от собственото си изследване. Това бе времето, когато неандерталците са съществували едновременно със съвременния човек наред с някои други хоминиди като денисовия човек, подобния на хобит Homo floresiensis и дори оцелели роднини на Homo erectus.

Това бил повратен момент в човешката история.

Арно я поведе към една каменна фигура, представляваща грубо изображение на бременна жена с огромен корем.

— Подобни изображения, известни като Венери, започнали да се появяват през късния палеолит. Венера от Вилендорф, Венера от Лосел и тъй нататък. Ако се вгледате по-внимателно, ще видите по фигурата следи от червена охра, което е ясен знак, че е била използвана в ритуали.

— Значи смятате, че цялата тази колекция идва от сравнително къс исторически период?

— Не само това, но и от едно и също място. Ако се съди по непокътнатия череп на гигантопитека, бих казал, че всички тези изкопаеми идват от Южен Китай или може би от Хималаите. Което ни води до това. — Той я поведе към друга витрина и друг череп, този път много по-малък. — Обърнете внимание на съчетаването на архаични черти и съвременна анатомия у този екземпляр. Плоското лице, дебелите черепни кости, широкия нос.

— Прилича на човешки.

— Но не съвсем. — Той я погледна. — Това е череп на вид пещерни хора, открити съвсем наскоро в южните провинции на Китай. Известни са като хората от пещерата Червените елени и съществуването им още озадачава палеонтолози и археолози.

— Защо?

— Защото не би трябвало да съществуват. Дълго време се смяташе, че неандерталците са последните оцелели от най-близките ни роднини и са изчезнали преди около трийсет или четирийсет хиляди години. А според датировките хората от пещерата Червените елени са съществували преди единайсет хиляди години.

Очите на Мария се разшириха. Това бе само миг от гледна точка на геологията.

— Повечето палеонтолози смятат, че те са подвид на съвременния човек, кръстоска между Homo sapiens и по-древни хоминиди, известни като денисови хора, които се срещали по-често или по-рядко, в зависимост от региона. Но много от всичко това си остава загадка. Например фактът, че едно неотдавнашно сравнително изследване дава основание да се предположи, че в генома ни има следи и от трета архаична група, която все още не ни е известна.

Възможностите бяха интригуващи.

Ако тази загадка можеше да намери решение, какво щяха да научат за истинското си минало?

— Мислите ли, че китайците изучават точно това? — попита тя. — Опитват се да открият генетичните корени на онова, което ни прави човеци?

— Не знам. — Погледът му обходи помещението. — Но ако се съди по идеалното състояние на тези фосили, всичките от такъв важен период, китайците са открили нещо важно, нещо, което смятат за достатъчно ценно, за да го пазят в тайна от останалия научен свят.

Мария си помисли за цената, платена за изграждането на този подземен лабораторен комплекс. Трябваше да е огромна, подобно на разходите за проекта Манхатън. Но още по-тревожещ беше въпросът кой ръководи всичко това.

Погледна униформената охрана.

— Ако сте прав за това откритие, защо с него се занимават китайските военни?

Арно се намръщи.

— Може би търсят начин да превърнат находката си в оръжие.

Мария пое дълбоко дъх. Тази мисъл беше ужасяваща.

— Но от друга страна, доктор Крандъл, вашето собствено изследване не се ли финансира от АИОП, които са научно подразделение на американските военни?

Това определено бе вярно.

„А моите ръце чисти ли са?“

Финансирането й идваше от отдел „Биологични технологии“ на АИОП, който изследваше границата между биологията и физиката. Преди да приеме парите на АИОП тя бе прочела за други проекти на БТ, много от които бяха свързани с подобряване на ефективността на войниците по различни начини, от свръхмодерни протези до мозъчни импланти. Но един от проектите целеше и увеличаване на човешката интелигентност чрез генно инженерство. Мария подозираше, че нейното изследване с Баако е свързано с тази дългосрочна цел.

Затвори очи. Не можеше да продължава да отрича истината. Независимо дали й харесваше, или не, светът се намираше в разгара на ескалираща надпревара в областта на биотехнологичните оръжия. И двете с Лена бяха част от тази надпревара.

„Но за кого всъщност работим? — запита се тя, представяйки си усмихващото се лице на Ейми Ву. — За Китай или за Съединените щати?“

Дишането й стана по-трудно — осъзнаваше, че ако иска да живее, няма избор, освен да продължи напред. Много добре помнеше урока с бруталната екзекуция на професор Райтсън.

Бъди полезна… или умри.

Погледна към изхода. Един-единствен човек щеше да реши съдбата й.

Сякаш в отговор на мислите й вратата се отвори и на прага се появи фигура, следвана от въоръжен войник. Но новодошлият не беше онзи, когото очакваше Мария.

Ковалски влезе тежко в стаята. Изгледа намръщено мъжа с пистолета — онзи кучи син Гао — и се обърна към Мария. Лявата му буза беше превързана и беше облечен в нов комбинезон.

— Ето те и теб — измърмори той.

— Какво стана? — Тя се вгледа в лицето му. — Баако…

Ковалски докосна превръзката.

— Откачи. Нападна ме.

Сърцето на Мария прескочи един такт, но после Ковалски събра пръсти и ги вдигна под брадичката си.

[Лъжа]

И я изгледа многозначително.

— Трябва да слезем долу и да се опитаме да го успокоим.

Преди тя да успее да отговори, Гао сръчка Ковалски да влезе навътре в стаята.

— Генерал-майорът каза всички да чакате тук.

Ковалски стисна раздразнено зъби.

„Май засега никъде няма да ходим“.

Без повече обяснения Гао се обърна и излезе ядосано. Очевидно нещо тормозеше китаеца.

— Какво значи това? — обърна се Мария към Ковалски.

Той я погледна мрачно и прошепна:

— Мисля, че лошо ни се пише.

 

 

18:05

— Сигурен съм, че брат ми не е оставил следи за американците — настоя Чан Сун. Подполковникът стоеше мирно, но очите му горяха от гняв. — Готов съм да заложа живота си.

„Ще го имам предвид“ — помисли си Дзяйин.

Бяха в офиса на охраната на комплекса. По-рано беше получила предупреждение от Министерството на държавната сигурност, което ръководеше разузнавателните операции на Китайската народна република. Имаше данни, че американските разузнавателни служби подозират кой стои зад атаката срещу центъра за примати. И ако наистина беше така, тя трябваше да приеме, че американците ще пратят някой да проучи нещата.

„Освен ако вече не са пратили…“

Пришпори охраната и лично дойде тук, в сърцето на отдела, командван от Чан. Това беше нарочно навлизане в територията му, за да покаже яда си и да даде знак, че не е уверена в способностите на подполковника.

Погледът й се плъзна по мониторите, заемащи трите стени. Обикновено техниците седяха на П-образно бюро под тях и наблюдаваха картините от различните камери, разположени из целия комплекс и зоологическата градина горе. Беше наредила всички да излязат, за да поговори с Чан на четири очи.

Остави го да кипи от скастрянето и се загледа в монитора, показващ горилата на д-р Крандъл, която седеше намусено в клетката си.

— И сте проверили подробно тялото и клетката на животното за скрита електроника.

— Гао лично се погрижи преди малко. След това претърсихме и онзи, който се грижи за горилата. Няма нищо. Както казах, брат ми не е допуснал никаква грешка, която да накара американците да погледнат към бреговете ни.

— Но според Министерството на държавната сигурност те правят точно това.

— Трябва да е свързано с нещо, което са научили от онази къртица в научния отдел към Белия дом. Кой знае какво им е казала доктор Ву, преди да умре? Или какво са научили американците след това?

Дзяйин си даваше сметка, че сценарият е доста вероятен. За щастие д-р Ву не знаеше никакви подробности за тези лаборатории. Въпреки това Дзяйин нямаше намерение да отпуска примката около врата на Чан или на по-малкия му брат. Не и докато не се увери напълно, че американците не знаят нищо за този комплекс.

— Ами доктор Крандъл? — попита Чан.

Дзяйин погледна друг монитор, който показваше помещението с американката и френския палеонтолог. Току-що към тях се беше присъединил отговарящият за животното, заведен там от Гао.

— Ще взема един техник да я претърси — каза тя. — Имам да обсъждам много неща с нея.

— Смятате ли, че ще сътрудничи?

— Сътрудничеството й до голяма степен зависи от това дали сте в състояние да осигурите сестра й. Как вървят нещата в Италия?

Дзяйин с удоволствие напомни за поредния провал на Чан. Оказа се, че Лена Крандъл е оцеляла в пещерите в Хърватия и бяга с малка група спътници, чиято самоличност и принадлежност си оставаха неясни. Дзяйин все още бе озадачена от странния път, по който бяха поели в Италия.

Просто нямаше логика.

„Защо им е да ходят в онова затънтено католическо светилище?“

— Всичко би трябвало да се реши в рамките на един час — сковано отвърна Чан.

— Да се надяваме, че по задоволителен начин. Съветвам ви да се съсредоточите върху това и да оставите въпроса със сътрудничеството на Мария Крандъл на мен.

Погледна към трети екран. Той бе тъмен. Нужен бе специален ключ за достъпа до картината — ключ, с който разполагаха само двамата с Чан. Екранът даваше изглед към Ковчега. След като и двете сестри попаднаха в ръцете й, проблемите на комплекса щяха да се решат по-бързо.

Но пък ако се наложеше, Дзяйин щеше да се справи и само с една от тях.

Обърна се към Чан и го изгледа студено.

— Погрижете се периметърът да бъде непрекъснато наблюдаван, особено за чужденци.

— А брат ми?

Тя се обърна и тръгна към вратата.

— Скоро ще пристигне агент от министерството, който ще разпита Гао. След като приключи, отстранете брат си от комплекса, докато напълно разберем размерите на провала му.

— Но…

— Заповедите ми ли оспорвате, Zhõngxiào Сун?

Усети как погледът му прогаря дупка в гърба й.

Предпочиташе да държи двамата братя разделени, така че Чан да няма никаква подкрепа. Подполковникът щеше да внимава повече и да се държи по-уважително, ако знае, че кариерата на брат му е застрашена.

— Bù, Shàojàng Лау — отвърна той.

Тя се усмихна, когато чу покорството в гласа му.

„Така е по-добре“.

Излезе, твърдо решена да подчини на волята си още някого.

 

 

18:18

Мария стоеше с разперени ръце, докато техникът в бяла лабораторна престилка прокарваше детектора по тялото й. Генерал-майор Дзяйин Лау стоеше отстрани със скръстени на гърдите ръце. Беше й казала да се подложи на претърсване, но така и не й обясни защо.

„Не че не мога да се сетя“.

Китайците явно бяха заподозрели съществуването на джипиес предавателя, но претърсването слепешком подсказваше, че не са сигурни. По-скоро изглеждаше, че се застраховат. Тя погледна над техника към Ковалски. Изглеждаше невъзмутим. Охраната със сигурност вече го беше претърсила, а сигурно бяха използвали детектора и върху Баако.

Техникът каза нещо на мандарин на Дзяйин, поклони се и отстъпи назад. Мария можеше да се досети какво означават думите му: „Чисто е“. Какво бе станало с предавателя? Дали Ковалски беше намерил начин да го скрие в клетката на Баако? Или Баако го беше глътнал?

Имаше толкова много въпроси, но Дзяйин се бе върнала преди да успее да изкопчи нещо от Ковалски.

Генерал-майорът пристъпи напред.

— След като приключихме с това, доктор Крандъл, да продължим разговора относно проучванията, които се правят тук. Вярвам, че след като напълно оцените какво се опитваме да постигнем, ще поискате да сте част от всичко това.

„Да бе“ — помисли си тя, но се обърна и огледа осмоъгълното помещение, пълно с фосили, образци и останки.

— Ако трябва да позная, проектът ви сигурно е свързан със създаването на по-силен войник с помощта на генетиката.

Дзяйин не реагира по никакъв друг начин, освен леко да кимне.

— Може би на пръв поглед целта ни е тази. Но най-големите постижения в науката винаги са били подбуждани от по-първичните нужди на света.

— Иначе казано, нуждата е майка на изобретателността.

— Така е откакто свят светува. Но често онова, което военните финансират тайно, рано или късно става общодостъпно. Вземете интернет. Започнал е като малка американска военна мрежа, но скоро след това се разшири и промени света. По същия начин крачките, които правим тук днес, утре ще променят пътя на човечеството.

— Но вие говорите за намиране на начини за перманентна промяна на човешкия геном. Кой може да каже какви могат да бъдат вредните ефекти в дългосрочен план?

Дзяйин въздъхна.

— Не мислите рационално. Човешката дейност вече променя генома ни. Пушенето причинява мутации в спермата. Децата, заченати от по-възрастни мъже, е по-вероятно да наследят тези мутации. Единствената разлика е, че те са случайни. Защо да не поемем контрола над подобни вредни последствия за генома ни?

— Това е ключовата дума. Контрол. Това, за което говорите, е хлъзгавият път към евгениката, където човешкият живот ще бъде построяван, където бебетата ще бъдат проектирани и където слабите ще бъдат изкоренявани или превърнати във второ качество хора. Нищо добро не може да излезе от това.

— Нищо добро ли? Ще можем да заличим наследствени болести, да лекуваме рак, дори да подобрим природата. Откога природата е непогрешима? Защо е толкова ужасно да си представим как човечеството поема управлението на еволюцията? Дори вашата страна не е забранила официално проучванията в тази област.

Мария много добре знаеше това. Собственото й проучване можеше да се смята за стъпка в тази посока. Каква беше етичната разлика между създаването на Баако в лаборатория и правенето на същото с човешкия живот?

Дейн Арно наруши настъпилата тишина:

— Но, генерал-майор Лау, вие сте открили нещо, което ви е насочило по този път. Нещо, което е достатъчно важно, за да рискувате да построите тайно този комплекс. Мога ли да попитам какво е то?

— Благодаря, че ми напомнихте, доктор Арно. Именно затова ви доведох тук. — Тя тръгна към стената срещу изхода. — Чували ли сте за връх Кайлиш в Южен Тибет?

— Non — каза той. — Не съм.

— Свещен връх в Хималаите, почитан както от индуистите, така и от будистите. Вярва се, че на него седи бог Шива в състояние на вечна медитация. Поклонниците се стичат там от векове. Преди осем години един тибетски пастир тръгнал да търси изгубена овца, попаднал на група пещери по склоновете му и отишъл при местен антрополог да му покаже какво е намерил.

Мария се огледа.

— И сте открили всичко това там?

— От онези пещери и от други, открити наоколо. — Дзяйин отиде до стената и сложи ръка на нея. Светна екран на скрит електронен четец на длани. — Но в първата пещера, открита от пастира, намерихме това.

В стената бавно се отвори скрит шкаф. Беше широк и дълбок, като голям ковчег. Вътрешността му се освети с мека светлина.

— Пастирът сметнал, че води антрополога в пещера на йети — обясни Дзяйин. — И може би не е сгрешил напълно. Може би костите, които намерихме там, са в основата на митовете за подобно създание, бродещо по снежните височини. Възможно е дори подобни пещери да са родили легендите за дремещия в планината бог. Но в крайна сметка истината се оказа много по-вълнуваща.

Дзяйин се дръпна настрани, за да могат Мария и Арно да видят находката. Дори Ковалски пристъпи напред да погледне. Френският палеонтолог ахна. Мария вдигна ръка към устата си, сподавяйки изненадата си.

В шкафа имаше напълно запазен човекоподобен скелет. По форма черепът бе забележително сходен с човешкия, само че с по-големи надочни дъги и двоен стреловиден гребен на темето. Но онова, което шокираше наистина, беше размерът на скелета. Тялото бе високо около два и половина метра, а черепът бе два пъти по-голям от човешки.

Това бяха кости на истински гигант.

— Това не може да е истинско — пренебрежително заяви Ковалски.

— Но е — с тихо благоговение каза Арно. — Виждал съм фрагменти от череп на този хоминид, но не и нещо толкова запазено. По-старата номенклатура класифицира такива останки като Meganthropus, или голям човек.

— Е, определението определено му пасва — промърмори Ковалски.

Арно продължи:

— Днес повечето палеоантрополози са възприели името Homo erectus palaeojavanicus и смятат, че този хоминид е произлязъл от наш по-стар прародител. Останки от тези особено едри потомци на Homo erectus са открити из цяла Югоизточна Азия.

— Колко е тежал този екземпляр, когато е бил жив? — попита Мария.

Отговори й Дзяйин:

— Ако се съди по плътността на дългите кости и размерите на черепа, предполагаемото му тегло е между триста и триста и петдесет килограма.

Ковалски я погледна въпросително.

— Между шестстотин и осемстотин паунда — обясни Мария.

„Два пъти повече от типична горила“.

— Но доколкото мога да преценя — обади се Арно и погледна Дзяйин, — този екземпляр има няколко нехарактерни черти, различни от тези на типичния мегантроп.

Дзяйин кимна в знак на съгласие.

— Прав сте. Според сравнителното проучване, което направихме, този екземпляр е резултат от кръстоска между мегантроп и ранен човек. Затова го нарекохме Homo meganthropus. Тази преценка се потвърждава и от генома му, който разчетохме напълно.

Мария не можа да скрие шока си.

— Искате да кажете, че сте успели да извлечете годна за изследване ДНК?

— Точно така.

Мария се вгледа по-внимателно и видя няколко малки дупки от бургии по таза и единия пищял. Замръзна, понеже внезапно я осени. Почти изгуби дар слово. Генетиците и антрополозите вече бяха изказали хипотезата, че в генома на модерния човек има ДНК от трети хоминид и че най-вероятно става въпрос за неизвестен досега потомък на Homo erectus. Нещо повече, от изучаването на генетичния дрейф същите учени бяха предположили, че въпросното неизвестно племе е живяло някъде в централната част на Евразия.

Тя впери поглед в шкафа.

„Дали в момента гледам точно този вид? Това ли е нашият отдавна изгубен роднина?“

Арно следваше същия ред на мисли, но от различен ъгъл.

— Ако този вид наистина се е кръстосвал с ранния човек, за кое време говорим? — попита той. — Предполагам, че сте датирали костите?

— Разбира се. Те са на около трийсет хиляди години.

Дори Ковалски разбра значението на думите й.

— Значи казвате, че тези гиганти със сигурност са бродели из света с нас.

— За известно време — съгласи се Дзяйин. — И като се имат предвид съобщенията за наблюдения на йети в Хималаите, може би все още ги има. В затънтени села продължават да се разказват истории как йети крадат жени, чифтосват се с тях и им се ражда потомство. Така че кой знае?

Генералът се усмихна меко и очите й блеснаха развеселено от тези суеверия. Но Мария се запита дали в тези истории няма зрънце истина, някаква видова памет или легенди, идващи от онова време. Дори според Стария завет имало гиганти, високи между два и три метра, които живеели редом с първите хора.

— Тези едри пичове само по тези краища ли са живели? — попита Ковалски. — В Китай?

— Няма как да знаем със сигурност — отвърна Дзяйин.

— Може и да имаме — каза Арно. — През 1890 година един мой сънародник, антропологът Жорж Ваше дьо Лапуж, открил неолитни кости в Кастелно льо Ле във Франция. Те станали известни като костите на Гиганта от Кастелно, защото били на същество, високо три метра. Костите били проучени от зоолози, палеонтолози и анатоми от Монпелие и всички те потвърждават, че находката на Ваше е автентична. По-късно подобни кости били открити и при изкопни работи във Франция, като черепите били два пъти по-големи от тези на съвременните хора. Всички находки са датирани към последния ледников период в Европа, приблизително на същата възраст като костите в този шкаф.

— И какво е станало с тези гиганти? — Ковалски махна към огромния скелет. — Нещо ми нашепва, че жалките ни прадеди не са ги затрили… поне не без нечия помощ.

— Може просто да сме ги надхитрили. — Арно се наведе да огледа по-внимателно черепа. — Ако се съди по обема на черепната кутия, това създание не е било чак толкова интелигентно. Може би е било достатъчно умно да използва инструменти и да овладее огъня, също като Homo erectus. Но само дотам.

Мария се намръщи и се огледа.

— Тогава откъде са дошли всички тези артефакти? Инструментите от кост и рог, да не споменавам и онова изображение на Венера. Да не би да казвате, че те не са дело на този хибрид?

— Не мога да си представя, че са — отвърна Арно, докато се изправяше.

— И правилно — потвърди Дзяйин. — Имахме половин десетилетие да разберем доста за поведението на това племе, като изучавахме пещерите му и съседните кланове на други хора.

— Като хората от пещерата Червените елени — каза Арно и погледна към по-малкия череп.

Дзяйин кимна.

— Усъвършенстваните оръдия, които виждате тук, са изработени от това племе, но открихме и няколко съкровища от същите оръжия и артефакти в пещерите на Кайлаш. Заедно с тези…

Тя докосна друг панел и част от стената се плъзна, разкривайки остъклена ниша с рафтове. Халогенните лампи осветиха овъглени и натрошени парчета от череп наред с фрагменти от тазови и бедрени кости. Сякаш надничаха в костница.

— Дълбоко в пещерите на мегантропа попаднахме на груб крематориум. Сред пепелта открихме тези изгорели кости на хора от пещерата Червените елени.

Мария не можа да скрие отвращението си.

— Да не искате да кажете, че тези мегантропи са били канибали?

Дзяйин се обърна към тях.

— Археологическите ни проучвания показват, че определено са били войнолюбиви диваци. Със сигурност са ловували съседите си — поведение, родено вероятно от присъща ксенофобия. И макар че не са имали вродените умения да изработват свои инструменти и оръжия, не са се свенили да крадат и използват оръдията на другите.

— Но какво е станало с тях? — попита Мария.

— Предполагаме, че агресивността им в крайна сметка се е обърнала навътре и е довела до гибелта им. В същия крематориум намерихме и горели фрагменти от черепа на друг мегантроп.

Мария издиша затаения си дъх.

„Значи са се ядели един друг“.

Арно имаше какво да добави.

— Може би подобно поведение е причината да откриваме толкова малко свидетелства за съществуването им. Ако са изяждали и изгаряли мъртвите си, трудно биха оставили значителна следа във фосилните останки.

— Именно затова тази рядка находка е толкова важна — каза Дзяйин. — Тя ни дава възможност да погледнем дълбоко в собствения си произход, да извлечем гени, които са съвместими с гените на съвременния човек, изгубени секвенции ДНК, които да са от полза за човечеството.

— От полза? — попита Мария. — Как?

— От самото съществуване на Homo meganthropus знаем, че бихме могли да бъдем по-силни и по-едри. Това е само въпрос на възстановяване на древния ни потенциал.

— За да създадете по-добър войник — осъзна на глас Мария.

— Мислите толкова на дребно. Във вашия Харвард генетиците изолираха десет естествено съществуващи генетични варианти, които имат потенциала да облагодетелстват цялото човечество. Например единият е отговорен за изграждането на по-плътни кости, така че крайниците са по-яки и по-трудно се чупят. Друг защитава срещу Алцхаймер. Трети намалява риска от сърдечни заболявания. — Тя посочи отворения шкаф. — Защо не се възползваме напълно от този генетичен източник? Защо да не се обърнем към този древен потенциал, за да подобрим себе си?

— Заради онова. — Мария кимна към витрината с обгорените кости. — Грубата сила без разум, който да я владее, е рецепта за катастрофа.

Вместо да предизвика Дзяйин, коментарът й само я накара да се усмихне.

— Именно, доктор Крандъл.

Мария примигна няколко пъти. Изведнъж разбра защо са я довели в тази лаборатория и защо костите на онзи неандерталски хибрид от Хърватия са толкова важни. Изследването й беше върху еволюционните корени на разума, на уникалната секвенция гени, издигнали ранния човек от човекоподобните му предци.

Тя зяпна отворения шкаф. Явно китайците бяха открили мускула; сега им трябваше мозък, който да върви с него.

Преди да успее да протестира, вратата зад тях се отвори и влезе Чан. Не обърна внимание на никого, а се обърна направо към генерал-майора и заговори бързо на мандарин. Личеше си, че е възбуден.

Казаното накара Дзяйин да се усмихне още по-широко.

Сърцето на Мария заби по-бързо.

„Нищо, което радва тази жена, не може да е добро за нас“.

След кратка размяна на думи Дзяйин се обърна към Мария.

— Доктор Крандъл, имам чудесна новина. Изглежда, че сестра ви скоро ще се присъедини към нас.