Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (28)

23.

1 май, 12:22

Пекин, Китай

„Поне Чан Сун направи това, което поискахме“.

Монк гледаше тъмния проход, по който се движеше камионът. Само отделни аварийни лампи тук-там осветяваха пътя им.

След като научи къде китайците държат пленниците си, Монк бе наредил на Чан да прекъсне захранването на комплекса — както с цел да засили суматохата, така и да скрият преминаването си през подземния комплекс. Освен това подполковникът бе инструктиран да отклонява издирващите екипи от маршрута на камиона.

Въпреки това Монк нямаше доверие на Чан и бе наредил на всички да си отварят очите на четири. Братята Шоу пазеха фланговете им от откритата каросерия, а дребният Конг бе клекнал в задната част и пазеше тила.

— Почти стигнахме — каза Кимбърли, гледаше сателитния телефон, на чийто екран светеше планът на комплекса. — На следващата пресечка завий надясно.

Сержант Чин кимна и рязко завъртя волана. Продължиха по по-тесен коридор.

— Пред нас трябва да има рампа, по която ще се спуснем до нивото, на което държат доктор Крандъл и Баако — продължи Кимбърли. — Но още сме далеч от мястото, където според Чан са затворили Ковалски. Наричат го Ковчега.

Монк посочи напред.

— Първо Мария, после Ковалски.

Чин настъпи по-здраво педала, усетил страховете на Монк.

„Дано да не сме закъснели“.

Внезапно отпред откриха стрелба. Гърмежите в тесния проход бяха оглушителни. Предното стъкло на камиона се пръсна. Монк сграбчи Кимбърли и я издърпа надолу. Чин започна да намалява скоростта, но сега не беше време за предпазливост.

— Газ! — извика Монк. — Не спирай!

Куршумите тракаха по металния корпус на камиона. Монк се подаде през страничния прозорец с пистолет в ръка и се прицели към врага. Не знаеше дали това е заложен от подполковника капан, или случайно са се натъкнали на един от издирващите екипи.

Така или иначе, тази засада щеше да им коства ценно време.

„Тоест, ако оцелеем…“

Докато откриваше огън, прати мислено послание към онези, които беше дошъл да спасява.

„Дръжте се още малко!“

 

 

12:24

Ковалски задърпа дръжката на гигантските плъзгащи се врати, които ги държаха затворени в лабораторията за вивисекции. Те не помръдваха.

В следващия миг ужасен трясък на метал и стъкло го накара да погледне през рамо.

Огромна тъмна фигура изникна зад стъклата. Космата ръка сграбчи малкия отварящ се прозорец и го откъсна заедно с по-голямата част от рамката. Поради внезапното освобождаване горилата изгуби опора и докато падаше, отнесе и прозореца.

През зейналия отвор лъхна вонята на хабитата.

Мария се сви при стената до Ковалски, хванала Баако за ръка. Останалите се бяха скупчили уплашено от другата му страна.

Разнесе се драскане и стържене и противопожарният маркуч отново се размърда. Още горили се катереха към отвора.

Ковалски се огледа и погледът му се спря върху по-малките клетки. Но решетките им бяха твърде тънки, за да послужат за защита. Беше видял с очите си силата на тези чудовища. Щяха да разкъсат клетките, сякаш са от картон.

Един звяр изрева непосредствено под прозореца.

Мария сграбчи ръката на Ковалски и го погледна умоляващо.

Той стисна юмруци. Знаеше, че трябва да направи нещо, та дори с това само да забави неизбежното.

— Стойте тук — нареди той.

— Какво си…?

Ковалски не си направи труда да й отговаря. Втурна се в лабораторията покрай операционните маси към зарязаната маса на Баако и грабна един инструмент. Вече въоръжен, хукна към опънатия маркуч, който продължаваше да трепти.

„Да пробваме“.

Натисна копчето на триона за кости и с облекчение чу как инструментът забръмча в ръката му. Не се различаваше особено от резачката, която държеше в гаража си.

Острието захапа плата и гумата. Маркучът се скъса и изчезна през счупения прозорец. Разнесе се отчаян вой, последван миг по-късно от задоволяващо тежко тупване.

Ковалски се ухили.

Усилията му обаче щяха да им спечелят съвсем малко време. Стените на хабитата бяха достатъчно неравни, за да бъдат изкатерени лесно, особено от зверове с такава сила и пъргавина.

Шумно агресивно сумтене потвърди опасенията му. Чудовищна ръка се подаде и сграбчи края на счупения прозорец. Дори на мижавата светлина Ковалски разпозна по-светлите косми на тази ръкавица с нокти.

Беше сребристият.

„Ох, по дяволите, не…“

 

 

12:28

Притиснала юмрук до гърлото си, Мария гледаше как Ковалски се хвърля към прозореца. Той вдигна триона и замахна с острието през огромните кокалчета.

Последва гръмовен рев. Звярът дръпна разрязания си крайник — но не и преди да се хване с другата си ръка. Надигна се, изпълвайки прозореца. Отблизо изглеждаше още по-огромен. Сви ранената си ръка в юмрук, блъсна прозореца, разби го и разшири отвора още повече.

Ударът събори Ковалски и той се плъзна по задник назад, но въпреки това не изпусна триона, а го размаха към окървавените пръсти.

Баако пусна ръката на Мария и се втурна да му помогне.

Мария се затича след него.

Баако пръв стигна до Ковалски. Сграбчи го за яката и го повлече… но гигантската лапа се стрелна и хвана кубинката на Ковалски. Сребристият дръпна рязко и го просна по гръб.

Ковалски замахна с триона, но той бе спрял да бръмчи. При падането батерията бе изхвърчала от гнездото.

Мария я грабна в движение.

— Ковалски! Трионът!

Той я разбра и плъзна триона към нея. На лицето му бе изписано отчаяние. Баако го държеше и се мъчеше да го удържи да не бъде издърпан до прозореца.

Мария напъха батерията в гнездото и трионът забръмча. Тя го заби в пръстите. Острието проникна дълбоко и опря до кост. Пръсна кръв, пръстите се отпуснаха и замахнаха към нея. Тя избегна удара, но трионът отхвърча от ръката й и се плъзна по пода към клетките наблизо.

Ковалски използва момента да скочи на крака, да грабне Баако и да се отдръпне от прозорците. Мария ги последва. Стигнаха до плъзгащите се врати и се обърнаха да видят последиците от действията си.

„Лошо“.

Сребристият сграбчи рамката на прозореца и напъха половината си тяло в отвора. Изрева към тях с широко разтворени челюсти и оголени зъби. Полетяха пръски слюнка, ревът оглуши Мария. Дъхът на чудовището вонеше на месо и кръв.

„Боже мой…“

Сребристият започна да се провира вътре.

Разбрала, че това е краят, Мария притисна гръб в металната врата — и изведнъж тя се раздвижи зад нея. Стресната, Мария отскочи напред и се обърна. Гигантските врати се плъзгаха по релсите си.

Ковалски я бутна към отвора.

— Бягай!

Тя се обърна да избяга, но на хирурзите им хрумна същата идея и се скупчиха в отчаян опит да се спасят. Изведнъж проехтя изстрел и д-р Хан залитна и рухна на колене, после на една страна.

В лабораторията нахълтаха китайски войници. Мария зърна в коридора Дзяйин Лау и д-р Арно. Генерал-майорът държеше пистолет. Изглеждаше поразена и зяпаше нещо зад Мария.

Междувременно сребристият беше успял да се вмъкне в лабораторията. Разтреперан от ярост, той се надигна, подпирайки се на юмруци. Зад него се появиха още сенки.

Дзяйин извика — в гласа й се долавяше паника — и войниците откриха огън. Един сграбчи Мария за ръката и я издърпа през вратата. Тя знаеше, че спасяването й не е по хуманни подбуди, а просто опит да се спаси ценна придобивка.

Ковалски я последва, като буташе Баако пред себе си. Лекарите и сестрите също се измъкнаха в коридора.

Стрелбата продължи, съпроводена с ревове. Мария знаеше, че войниците не разполагат с достатъчно огнева мощ да задържат дълго зверовете. Дзяйин явно осъзна същото и пак извика нещо. Мъжете се разтичаха и затвориха гигантските врати, въпреки че неколцина от другарите им още бяха вътре.

Дзяйин махна към чакащия на кръстовището джип и викна:

— По-бързо! — Гласът й бе твърд, но лицето й бе пребледняло.

— Лау ме взе с нея — каза Арно. — Искаше да се разправи с теб, но токът изгасна и…

„Да се разправи с мен ли?“

— Видя как се опита да спасиш приятеля си — обясни той и хвърли тревожен поглед към Ковалски — и с основателна причина.

Защото Дзяйин се обърна, насочи пистолета си към Ковалски и нареди:

— Доктор Крандъл, качете животното си в джипа.

Мария замръзна.

— На твое място бих я послушал — предупреди я Арно.

А Ковалски побутна Баако към нея и каза:

— Да. Послушай я.

Преди Мария да успее да помръдне, нещо се блъсна във вратите на лабораторията с такава сила, че подът потрепери. Горната релса на вратата се огъна.

— Върви — каза Ковалски.

И двамата разбираха, че Дзяйин ще го застреля — независимо дали Мария се подчини, или не.

— Върви — повтори той с изумително спокойствие.

Арно докосна лакътя й в опит да я накара да се подчини.

Мария знаеше, че палеонтологът и Баако ще пострадат, ако откаже. Отстъпи една крачка от Ковалски, после втора, обзета от мъка и чувство за вина.

Войниците я поведоха, но Дзяйин остана.

Докато Мария отстъпваше, Ковалски нито за миг не откъсна очи от нейните — дори когато нещо отново блъсна вратата и огъна релсите още повече. Зверовете почти бяха успели да пробият преградата.

Дзяйин вдигна пистолета си — и тогава се разнесе друг трясък.

Този път зад Мария.

Тя се обърна и видя как някакъв камион се блъска в джипа и го отнася. Машината наби спирачки и поднесе. От каросерията се надигнаха китайски войници, насочиха автомати и откриха огън.

Мария се сви и се наведе над Баако, за да го защити.

Китайските войници от двете й страни се строполиха на земята.

Дзяйин изкрещя и също падна. От рамото й шурна кръв. Въпреки това тя успя да стреля — но не по новодошлите. Арно политна към Мария с опулени от шок очи. От гърлото му бликна кръв. Опита се да каже нещо, но само изкашля още кръв и се отпусна тежко в обятията й.

Тя го положи на земята.

— Дръж се.

Но още преди да легне на пода палеонтологът издиша за последен път. Очите му се изцъклиха безжизнено към тавана.

„Не…“

Ковалски я дръпна назад.

— Всички насам! — извика глас от камиона. — По-бързо!

Викащият се подаде през прозореца до шофьора. На Мария й отне секунда да го познае. За последен път бе виждала този човек в центъра за примати…

Партньорът на Ковалски, Монк.

Докато се мъчеше да проумее неочакваната му поява, проехтя нов залп, този път от коридора зад камиона.

Идваха още войници.

Ковалски я бутна към камиона.

— Бързо.

Мария нямаше нужда от повече подканяне и се втурна с Баако. Ковалски я следваше, задъхан заради наранените си ребра.

Преди да стигнат камиона, откъм лабораторията за вивисекции се разнесе нов трясък. Мария погледна назад и видя как едното крило на вратата се откъсна от релсите и се стовари върху отсрещната стена. Грамадни тъмни сенки нахлуха в коридора.

Ковалски я сграбчи за ръката.

— Да се махаме оттук!

Пробягаха последните няколко крачки до камиона. Ковалски почти я метна в каросерията и скочи след нея с Баако. Камионът тутакси се понесе назад.

Един от маскираните войници им даде знак да залегнат. По предпазните капаци затракаха куршуми.

Камионът набра скорост; после задницата му внезапно подскочи, от което сърцето на Мария панически пропусна един удар — но машината просто се изкачваше по рампа. Горе камионът зави с поднасяне и се понесе напред.

Стрелбата зад тях бързо заглъхна в далечината.

Въпреки това Мария остана да лежи по корем с ръка върху Баако, който пък беше прегърнал Ковалски — тримата отново сгушени заедно, като семейство.

Но колко още щеше да продължи това?

 

 

12:34

Почти ослепяла от болка, Дзяйин стисна с една ръка волана на повредения джип. Другата й ръка беше безполезна и болката я изгаряше на вълни. Куршумът я беше улучил в дясното рамо. Кръвта продължаваше да тече и да се просмуква в униформата й.

„Но съм още жива“.

И заради това трябваше да се смята за късметлийка.

Не, не късмет, напомни си тя. А постоянство.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да превъзмогне болката и да не спира.

Беше докуцукала до изоставения джип с надеждата, че ударът не е повредил акумулаторите или двигателя. Завъртя ключа и със задоволство чу мъркането на електрическия мотор. Завъртя волана и потегли.

В последния момент.

Защото докато завиваше на първия ъгъл, на кръстовището зад нея изскочи огромният хибрид. Дори приклекнал изпълваше коридора и ревеше от ярост и жажда за кръв.

Дзяйин караше бързо, за да се отдалечи колкото се може повече от избягалите зверове. Трябваше й медицинска помощ. Знаеше къде да отиде.

Въпреки това, когато наближи целта си, беше останала без сили и замаяна. Джипът лъкатушеше несигурно под отслабващия й контрол, но тя вече наближаваше охранителния център. Вратите му зееха отворени.

Наби рязко спирачки и се смъкна навън. Облегна се на джипа, за да си поеме дъх, после докуцука до отворената врата.

Откри командира на охраната там, където го беше оставила.

Чан Сун стоеше с гръб към нея в средата на помещението. Аварийните светлини се отразяваха от мониторите и придаваха на мястото адски вид. Гневът й помогна да се стегне.

Чан Сун се беше провалил на всяко ниво.

А после видя техниците. Всички лежаха отпуснати на станциите си; един бе проснат в краката на Чан. Кръвта бе образувала локви на пода и отразяваше аленото сияние на аварийните лампи.

— А, ето ви и вас — каза Чан и се обърна. — А аз си помислих, че ще се наложи да ви гоня.

И вдигна пистолет.

Дзяйин посегна към кобура си, но откри, че е празен. В бързината да се измъкне беше изгубила оръжието си.

Той забеляза движението й и обърна пистолета така, че да види, че затворът му е дръпнат назад, след това го остави на масата. Патроните му бяха свършили. Явно беше изпразнил пълнителя, докато бе отстранявал техниците. Пристъпи напред и вдигна ръка, сякаш искаше да я прегърне.

Тя знаеше, че не е така, но отказа да се дръпне, да се унизи с отстъпление.

Другата му ръка рязко замахна и заби дълъг нож в корема й. Тя се закашля — не толкова от болка, колкото от силата на жестокия му удар. Чан завъртя ножа нагоре, към сърцето й. Нещо в нея изпука и изведнъж дробовете й престанаха да се пълнят.

Той измъкна ножа и я остави да се свлече на пода.

Отстъпи спокойно крачка назад, избърса ножа и го прибра, след което взе пистолета си и го избърса също толкова прилежно. След като остана доволен от резултата, се наведе и остави оръжието в отпуснатите й пръсти. Възнамеряваше да припише труповете на нея, да я обвини за бягството на американците. Името й завинаги щеше да се свързва с поражение и предателство — нейният най-лош кошмар.

Погледът й срещна неговия и тя видя в студените му очи амбиция, далеч надвишаваща нейната.

Чан Сун отиде до една от станциите и дръпна няколко шалтера. Помещението светна — електричеството в комплекса беше възстановено. Мониторите замигаха, сървърите заработиха отново.

Замаяна, Дзяйин не успя да проумее какво прави той.

Сякаш усетил ужаса й, Чан обясни:

— Вече извиках армията. След като вече изпълниха предназначението си, американците могат да бъдат отстранени. С тяхната смърт триумфът ми ще бъде още по-голям, а лоялността ми — безусловна. — Погледна я. — Независимо как американците ще се опитат да ме очернят по-нататък.

Видя смущението на лицето й.

— Заплашиха да подхвърлят фалшиви доказателства срещу мен, ако откажа да им сътруднича. Обещаха ми слава, ако им се подчиня. — Изсмя се презрително. — Сякаш бих се поклонил на онези кучета. Вместо това ще ги използвам да прокарам собствения си славен път, толкова бляскав, че никой няма да се усъмни в него. Това може би ще струва живота на брат ми, но паметта му ще продължи да живее чрез мен, чрез децата и внуците ми.

Клепачите на Дзяйин се отпуснаха. Едва сега осъзнаваше колко е подценявала Чан.

„Аз съм си виновна“.

Знаеше и че трябва да поправи този срам, макар че щеше да си остане опозорена. С последни сили бръкна в джоба си. Докато мракът я обгръщаше, напипа телефона си и отвори отделението, вградено в задната му страна. Нямаше нужда да вижда светещото копче, скрито там. Опря палец в сензора за пръстови отпечатъци.

Трябваше да го задържи там за десет секунди. Това бе предпазна мярка срещу случайното активиране на контрамерките, които тайно бе добавила към плановете на комплекса. Трябваше да се задействат при чуждо нахлуване в лабораториите й, но можеха да се използват и ако се наложеше да отмъсти на врага.

Никога не си беше представяла сценарий, в който и двете ситуации ще се случат едновременно.

„Колко късогледа съм била…“

Мракът се спусна върху нея и замъгли изгарящата болка. Вече не знаеше дали пръстът й е още върху копчето, нито дали десетте секунди са изминали.

Накрая клюмна напред, без да разбере истината.

Мъчителната агония я последва във вечността.

 

 

12:45

Коридорът отново се озари в светлина и стомахът на Монк се сви.

„Това не е на хубаво“.

Онзи гад Чан Сун явно беше променил решението си да им съдейства. Монк вече го подозираше след устроената им засада. Затова бе наредил на Кимбърли да намери друг изход — китайците сигурно разполагаха силите си при товарната рампа, през която бяха влезли в комплекса.

Кимбърли посочи напред.

— След стотина метра трябва да има асансьор. Води към обществена сграда на територията на зоологическата градина. Някакво имение от деветнайсети век, казва се Чангуанлу.

— Права е — извика Мария през отворения към каросерията прозорец. — Генерал-майор Лау има офис там.

Кимбърли се обърна към Монк.

— Зоологическата градина вероятно е затворена или евакуирана. Но щом излезем горе, ще трябва да внимаваме да не привлечем…

Прекъсна я серия силни взривове.

Сержант Чин се опита да овладее камиона и отнесе редица червени кофи със знак за биологична опасност. Към тях се понесоха кълба дим, идващи откъм асансьора. После светлините примигнаха и угаснаха. Отново всичко потъна в мрак.

Чин спря камиона и запали фаровете.

През пушека и прахта двата лъча осветиха рухналия таван в дъното на коридора. Парчета разбит бетон и изкривени подпорни греди запречваха пътя им. В далечината комплексът продължаваше да стене и да се руши. До тях долетяха писъци.

— Какво става, по дяволите? — прошепна Монк.

Кимбърли поклати глава.

— Някой се опитва да унищожи комплекса, да заличи всичко.

— Кой? Чан ли?

Тя се намръщи.

— Не знам. Няма логика.

Ковалски сподели своето мнение от каросерията:

— Не ми пука кой е! Да си разкарваме задниците, преди да сме станали на палачинки.

Монк кимна.

— Какво ще кажете за пътя, по който дойдохме? Рампата е на две нива по-долу. Може би е все още достъпна.

Кимбърли вдигна сателитния си телефон и разгледа плана на комплекса.

— Можем да опитаме, но… — Гласът й замря.

— Но какво?

— Ще се наложи да минем право през района, където са горилите хибриди.

Монк въздъхна.

— Страхотно… но не виждам да имаме друг избор.

Кимбърли се съгласи и каза на Чан накъде да кара.

Секунди по-късно се носеха в посоката, от която бяха дошли, лъчите на фаровете пронизваха пушека. Комплексът продължаваше да се руши около тях. Кимбърли правеше всичко по силите си да ги насочва, но се налагаше непрекъснато да променя маршрута, за да заобиколят разрушени тунели или избухнали пожари.

Започнаха да се появяват все повече и повече хора, някои с лабораторни престилки, други с униформи. Всички бяха замаяни, окървавени и изпаднали в паника. Неколцина войници стреляха напосоки по тях, но без особен ентусиазъм. Чин трябваше да натиска клаксона, за да разгонва изпречилите се на пътя му, а изстрелите на автоматите обезкуражаваха по-настоятелните.

В края на един страничен тунел Монк зърна слънчева светлина и извика да спрат, но се оказа, че тунелът се е срутил и светлината идва отгоре. За съжаление отворът бе твърде тесен и опасен за катерене. Още докато го оглеждаше, той започна да се руши.

Въпреки това видът на небето бе колкото обнадеждаващ, толкова и разочароващ.

„Толкова близо и същевременно така далеч“.

Продължиха напред — и се натъкнаха на още по-странна гледка. Докато се носеха към едно кръстовище, някакви призрачни сенки се понесоха през пушека и изчезнаха.

— Това вълци ли бяха? — попита Монк.

Кимбърли погледна към покрива на кабината.

— Зоологическата градина може и да е евакуирана, но животните са си още горе.

Монк си представи как таванът се срутва под различните клетки горе и животните се измъкват от затворите си и бягат под земята. Докато навлизаха по-надълбоко в комплекса, пред тях се разкриваха все повече и повече доказателства, че се е случило тъкмо това.

Някакво движение привлече вниманието на Монк към една разпердушинена лаборатория. Зърна две лъвици, влачещи тяло под една маса. От друго тъмно помещение се чуваше зловещото кискане на хиени, прекъсвано от пронизителен писък.

Чин се наведе над волана и настъпи газта още повече.

— Карай по следващата рампа — нареди Кимбърли и посочи напред.

Чин се подчини, но се оказа, че на долното ниво бушуват пожари и помещенията са пълни с мазен черен пушек. В далечината отекнаха експлозии — още газопроводи и бутилки с газ експлодираха в огнена верижна реакция, разширявайки пожарите още повече.

— Можем ли да минем оттук? — попита Монк.

— Това е единственият начин да стигнем до изхода — отвърна Кимбърли.

Монк погледна към адската картина. Свирепите пламъци скоро щяха да унищожат важните подпорни структури и комплексът съвсем щеше да се срине отгоре им.

Трябваше да продължат напред — при това бързо.

Докато навлизаха в подземния пъкъл, нещо грамадно и гневно изрева към тях и звукът отекна навсякъде, така че беше трудно да определят откъде идва.

Но нямаше никакво съмнение какво беше надало този рев.

— Те са тук — изстена Ковалски.