Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (29)

24.

1 май, 02:13

Андите, Еквадор

Нов силен звън отекна в кристалната зала, напомняйки на Грей, че времето им изтича. Той се загледа в шестолъчната звезда от малки сфери от черен метал и бял кристал, като обмисляше всичките възможности.

„Трябва да успея от първия път“.

Докато той гледаше съсредоточено, Роланд крачеше напред-назад покрай златния скелет. Лена стоеше от другата страна, скръстила нервно ръце на гърдите си. Сейчан просто чакаше край високия до кръста стълб с мистериозния символ.

— Да не би да размисляш? — попита тя.

— Май за стотен път — отвърна той и й се усмихна уморено.

— Тогава да се надяваме, че сто и първият ще направи магията.

Той също се надяваше, но знаеше, че ще му трябва повече от магия, за да реши загадката.

През последните няколко минути бе прехвърлил през ума си куп комбинации. Беше поискал на два пъти да види стария дневник на отец Кирхер, който Роланд носеше във водонепроницаема торбичка. Беше изучавал изчисленията на йезуитския свещеник, тъй като знаеше за особения му интерес към нумерологията — чистата математика на простите числа и кабалистичния мистицизъм на гематрията.

Отново прехвърли множеството противоположности, свързани с пъзела.

„Светло и тъмно…

Тежко и леко…

Черно и бяло…

Метал и кристал…“

В крайна сметка неизбежно стигаше до едно и също заключение.

„Всички те са огледални образи една на друга“.

— Това трябва да е — промърмори той. — Огледални двойки.

— Какво имаш предвид? — попита Лена. — Може би ако обясниш, ще можем да ти помогнем.

Нов силен звън разтърси помещението.

Сейчан се намръщи.

— Този дойде десетина секунди след предишния. Със скоростта, с която се скъсяват интервалите, разполагаш с по-малко от минута да разрешиш пъзела или да изгубиш наградата.

Грей си представи стените от вода около този сух кладенец в сърцето на изгубения град. Можеше да се закълне, че усеща налягането на цялата онази проклета маса, но знаеше, че това е само засиленото му чувство за безизходица.

— Май наистина е по-добре да го кажеш на глас — предложи Сейчан. — Все пак не си сам.

Той кимна. Възнамеряваше да провери теорията си с тях, но първо искаше да е убеден в нея. Накрая се отказа и посочи малките топчета, подредени във формата на звезда.

— Според симетрията тук отговорът трябва да е свързан с огледални противоположности. Можете да ги видите тук, представени от черния метал и белия кристал, но същият модел се повтаря и навън в библиотеките от двете страни на това помещение. — Той посочи отворените врати. — В едната има книги от метал. В другата се пазят текстове върху кристал. В този дизайн обаче е скрита и друга огледална двойка, свързана с математиката и по-точно с простите числа.

Роланд кимна към звездата.

— Пъзелът се състои от седемдесет и три части. Това е просто число.

— И знаем, че огледалният образ на това просто число е трийсет и седем, което според дискусията ни по-рано е свързано както с нашата ДНК, така и с движението на звездите.

— И все пак какво общо има числото трийсет и седем с този пъзел? — попита Сейчан.

— Това. — Грей се обърна и посочи златния скелет на стъкления подиум. — Тази скулптура също крие в себе си огледална двойка, като смесва мъжки и женски черти, за да образува едно цяло. Това е отговорът.

Видя объркването на лицата им. В същия миг отново проехтя звън, този път достатъчно силен да събори отделни камъни от капителите на околните стълбове.

„Времето ни изтича“.

Лена и Роланд изглеждаха обезпокоени като него, а Сейчан беше просто нетърпелива: доверяваше му се напълно и го чакаше да продължи.

Грей почерпи сили от увереността й.

— При гробовете в Хърватия гробът на Ева беше украсен със същата звезда със седемдесет и три отпечатъка.

Лена кимна.

— А костите на мъжкия неандерталец хибрид, на Адам, бяха означени с трийсет и седем.

Ръката на Грей спря над пъзела.

— Тук ясно можете да видите звездата на Ева, състояща се от седемдесет и три парчета. — Той погледна останалите. — А къде е по-малката звезда на Адам?

Никой не отговори.

Той посочи.

— Тук е и чака да бъде разкрита, така че изображението да стане цяло като златните кости.

Помещението отново се разтресе от поредния звън, по стените се появиха пукнатини.

— Просто ни покажи, Грей — предупреди го Сейчан и се огледа. — Сега или никога.

Знаеше, че е права. Загърби опасенията си и започна да мести кристалните и металните топчета, като бавно разкриваше по-малката звезда в по-голямата.

Всички ахнаха, когато започнаха да виждат модела.

— Двете звезди… — промълви благоговейно Лена. — И двете са тук.

Грей забърза: усещаше какво предстои. Преди да приключи, се разнесе още един звън на метал върху кристал. Но този не замлъкна. Зазвуча все по-силно и по-силно, издигайки се в кресчендо.

Грей побърза да постави последното топче на мястото му и да завърши фигурата. Щом го направи, ясна кристална нота увисна във въздуха, сякаш самите молекули в помещението завибрираха, след което се възцари мъртвешка тишина.

Всички затаиха дъх, но не се случи нищо повече.

— Успя! — ахна Лена.

Всички впериха погледи в завършения символ.

Грей беше събрал 37-те кристални топчета в центъра, за да образуват по-малката звезда на Адам в звездата на Ева.

— Този мотив — каза Роланд. — Една звезда в друга. Мъжкото в женското. Мисля, че би трябвало да отразява акта на създаване… на живот, на обещание за бъдещи поколения.

Но това не бе единственото откровение на изображението.

Стената зад стълба със завършената двойна звезда се отвори — раздели се по двете кварцови пана, покриващи камъка. Пред тях се разкри нов коридор и поредното тъмно стълбище, водещо надолу.

Известно време никой не помръдна.

В тишината откъм прохода отекваше силно тиктакане.

Сейчан най-сетне наруши мълчанието, макар че дори тя вече шепнеше:

— Да се надяваме, че това не е някакъв нов таймер, отброяващ времето до края.

Опасявайки се, че може и да е права, Грей подкани всички да се размърдат. Тръгнаха към стъпалата. Грей спря на горното и освети дългото стълбище, но не успя да види края му. Изпитваше някакво опасение да прекрачи прага, но си спомни препоръката на Сейчан преди да влязат в изгубения град.

„Просто иди и виж“.

Тези думи бяха движещата сила зад прогреса на човечеството през вековете, прост императив, подклаждан от вроденото ни любопитство — да открием какво има зад следващия завой, отвъд хоризонта. Именно това любопитство ни е подбудило да търсим кои сме ние, откъде сме дошли и накъде отиваме.

Грей направи една стъпка, после втора.

Докато се спускаха, въздухът сякаш се изпълни с енергия, която гъделичкаше кожата му и караше всяко косъмче по тялото му да настръхне от статичното електричество. Можеше дори да го надуши, като летен ветрец по време на гръмотевична буря.

Когато най-сетне стигна последното стъпало, впери поглед в огромната зала пред него. Умът му се помъчи да възприеме разкрилата се гледка. Шокиран, успя да произнесе само две прости думички:

— Боже мой!

 

 

02:21

Внезапната тишина обезпокои Шу Вей.

Щом се озоваха в този подземен град, ги посрещна далечен звън на камбани. Веднъж беше правила преход през Хималаите и бе чувала подобен звън да отеква от планините — често идваше от отдалечени на километри манастири. Взе звъна за обещаващ знак и го последва с екипа си от наводненото преддверие надолу до дълъг коридор, изписан ред по ред с надписи на древни езици.

Камбаните звучаха все по-силно и по-ясно и я изпълваха с увереност, че най-сетне наближава целите си. Очакваше с радост този момент: знаеше, че ги превишава числено с девет на четирима.

„Освен това разполагам с елемента на изненада“.

Докато минаваха през подземния град, заповяда на екипа си да се придвижват тихомълком, с минимално осветление — в пълния мрак не можеше да разчита само на приборите за нощно виждане, тъй като те се нуждаеха от поне малко разсеяна светлина.

А преди малко, след като прекосиха зала, украсена със скулптури на животни от благородни метали и скъпоценни камъни, звъненето рязко замлъкна. Тя вдигна юмрук да спре групата си, изпълнена с подозрения от неочакваната тишина.

Неколцина от другарите й използваха момента да зяпнат богатствата, събрани в залата. Дори нейният поглед се спря върху златна пантера с изумруди вместо очи. След като се сдобиеше с нужната информация от целите и ги отстранеше, щеше да се върне тук.

„Може пък Черния гарван да не е единственият, който ще се върне у дома с трофей“.

Погледна старши сержант Кван, който държеше здраво рамото на местното момче. Заместникът й дори не поглеждаше съкровищата. Но пък, от друга страна, неговите трофеи бяха от по-лично и особено естество.

Тишината се проточи и тя най-сетне свали юмрук.

С камбани или не, беше време да продължат търсенето. Тръгна към следващото стълбище, готова да изненада целите си и да сложи край на тази мисия.

Кван изруга и тя се обърна. Момчето се беше отскубнало от хватката му и бе побягнало надолу по стъпалата с бързината на газела. Кван вдигна пистолета си, но после го свали — момчето бе изчезнало в мрака.

Шу Вей пристъпи до заместника си. Не го скастри, нито го утеши — знаеше, че за Кван провалът е достатъчно наказание.

В крайна сметка бягството на момчето нямаше да навреди на мисията. Дори да стигнеше до другите и да ги предупредеше, само щеше да премахне елемента на изненада — екипът й си оставаше с числено превъзходство. А като се съдеше по информацията от разпита на момчето и стареца, нейните хора бяха много по-добре въоръжени.

— Продължавайте напред — нареди тя. — Но внимавайте.

Врагът беше предупреден и Шу нямаше намерение да попада в засада.

Докато слизаше, за миг изпита дребнаво раздразнение към предателството на момчето. След като всичко приключеше, щеше да позволи на Черния гарван да си вземе пълната отплата за петното върху честта му. Ако се съдеше по скованата походка на Кван, който направо трепереше от ярост, отмъщението му щеше да е жестоко.

 

 

02:23

Роланд зяпна невъзможната гледка. Сякаш беше влязъл в часовник, създаден от самия Господ. Силно тиктакане отекваше в огромното помещение, представляващо съвършена сфера, в сравнение с която събралата се на екватора група изглеждаше микроскопична. Намираха се в средата на заоблената стена. Таванът се издигаше плавно над тях, достигайки до първото ниво на изгубения град, а дъното чезнеше някъде далеч долу.

Цялото огромно помещение беше покрито с ковано желязо.

Роланд беше завладян и от енергията в това тъмно пространство. Усещаше я по кожата си, в косата си, в самия въздух. Видя как синкави искри пробягват меко по тавана, а в мрака долу танцуваха алени светлинки.

А онова, което се издигаше пред тях в средата на изумителното помещение, направо изваждаше сетивата му извън строя. Между танцуващите искри висеше сфера, заемаща една четвърт от огромното пространство. Половината й като че ли се състоеше от същия тъмен магнит, който свързваше книгите в библиотеката; другата половина бе от същия бял кварц като в библиотеката от отсрещната страна. Двете повърхности не бяха гладки като стените, а покрити с метеоритни кратери, образуващи големи езера и ниски планини.

— Това трябва да е Луната — каза Лена.

Роланд мислено кимна. Боеше се, че дори ако само помръдне, видението ще изчезне.

Бяха спрели на корниз, който минаваше през средата на помещението. Надолу продължаваше серия нива, разположени едно под друго, но никой от тях не се осмели да продължи напред, сякаш усещаха, че гледката е недостъпна за тях, че са натрапници пред нещо, за което още не са готови.

Също толкова невъобразими бяха подробностите на изображението. Всяко лунно море, кратер, планина, хребет, падина и канал бяха представени съвършено ясно. При това не само по кристалната повърхност, която несъмнено представяше лицето на Луната. Полусферата от тъмен метал беше оформена по подобен начин, разкривайки скритата обратна страна на спътника на Земята.

Сейчан се взираше в металната повърхност, присвила невярващо очи.

— Как е възможно? — прошепна тя. — Откъде древните строители са знаели какво има на обратната страна на Луната?

Грей забеляза друга загадка.

— Върти се. Бавно, но определено се върти.

Роланд осъзна, че Грей е прав. Луната не просто висеше в пространството, а наистина се въртеше. До ушите му отново достигна силното тиктакане, което го накара да си помисли за гигантски часовник и му напомни за нещо, което бе чел.

— Sic mundus pendet et in nullo ponit vestigia fundo — прошепна той.

Лена го погледна, но само за момент, след което отново насочи вниманието си напред.

Той преведе:

— „Така светът е окачен, без да има основа под краката си“. Това са думи, написани от отец Кирхер върху изобретен от него часовник, задвижван с магнити. Той представлявал куха стъклена сфера със земно масло, в което бил потопен меден глобус на Земята, който се въртял бавно и отмервал времето.

— Мислиш, че е почерпил идеята от това място ли? — шепнешком попита Лена.

— Не знам, но отец Кирхер е смятал, че подобни сили задвижват планетите. — Роланд посочи под гигантската луна. — Но Николас Стено несъмнено е бил тук и е докладвал за откритието си.

Долната част на обкованата със злато зала представляваше лабиринт от изправени медни стени, високи колкото човешки ръст, който сякаш ги приканваше да влязат в него. Цялата структура обаче бе потопена в тъмна течност, достигаща почти до върха на стените.

— Прилича на позлатения лабиринт от корицата на дневника на Кирхер — каза Грей.

— Символ, който се открива през цялата история и по целия свят — добави Роланд. — Но този лабиринт очевидно е по-сложен, по-съвършен и заплетен.

Той извади дневника на Кирхер и го вдигна, за да сравнят лабиринта на корицата с този долу.

Роланд се обърна към Лена и видя поразеното й, но и изпълнено с разбиране изражение. Докосна с благодарност ръката й.

— Беше права от самото начало, Лена.

 

 

02:26

„Възможно ли е да е истина?“

Докато се мъчеше да проумее всички загадки и невероятни неща на това място, Лена си спомни първия си коментар, когато бе видяла лабиринта върху увредения дневник на Кирхер, който бяха намерили в пещерите на Хърватия.

Сега повтори същите думи.

— Прилича на разрез на мозък.

Роланд кимна.

Лена се загледа в по-сложния дизайн долу, без да пропусне нито една извивка и сгъвка на медните стени. Те образуваха съвършено представяне на гирите и сулците, браздите и гънките на човешката мозъчна кора.

— Това е разрез на мозък — прошепна Роланд. — Мозък, изпълнен с енергия.

Лена гледаше слабите алени искри, танцуващи по медните стени, сякаш цялата структура беше някаква древна батерия.

„И може би е точно такава“.

— Но какво означава това? — попита Грей. — Разрез на мозък, поддържащ увисналата над него Луна?

Лена поклати глава, когато си спомни описанието на Роланд на невероятната, почти невъобразима симетрия и размери на единствения спътник на Земята. Небесното тяло, причиняващо приливите, които поддържаха живота, сферата с такава съвършена маса, че да стабилизира въртенето и наклона на оста на планетата, така че тя да се превърне в уютен и сигурен дом за сложни организми, които да се развият до появата на разум, способен да гледа към небето и да се пита.

Погледна надолу към изображението на човешки мозък и усети как в очите й напират сълзи. Макар да не можеше да отговори на въпроса на Грей, дълбоко в себе си знаеше истината без думи, усещаше огромните мащаби на онова, което бе създадено тук, и другото, намиращо се отвъд тези стени.

Роланд се опита да обясни:

— Може би това пред нас е опит на древните учители да проумеят Бог.

Лена усещаше, че той е близо до истината, но загадките тук бяха още по-дълбоки — например, как древните са успели да представят в такива подробности обратната страна на Луната.

Роланд като че ли осъзна същото и въздъхна.

— Или може би всичко това… — Той обгърна с жест не само залата със загадките, а и всичко отвъд нея.

— Може би това е опит на някакъв друг древен разум да общува с нас, да ни остави послание, което да открием. Послание, скрито както в нашата ДНК, така и в движението на Слънцето, Земята и Луната.

— Но какво е посланието? — попита Лена.

Грей предложи възможен отговор:

— Физиците винаги са били озадачени от това, че вселената сякаш е фино настроена по един странен, почти невъзможен начин така, че в нея да съществува живот. Вземете електромагнитната сила. Тя има специфична стойност, която позволява на звездите да произвеждат въглерод, който е строителната основа на целия живот. Същото се отнася за силното ядрено взаимодействие, което държи атомите в едно цяло. Ако беше мъничко по-силно, вселената щеше да е съставена изцяло от водород. Ако беше малко по-слабо, нямаше да има никакъв водород.

Лена го разбра.

— Ако някоя от тези константи беше различна, животът не би съществувал. — Тя се обърна към Грей. — Но как се вписва това тук във всичко останало?

Той въздъхна.

— Не съм сигурен. Но си мисля, че онези древни учители са построили това място като модел, за да ни покажат, че животът също е фундаментален закон на природата. В крайна сметка ние сме създадени да открием тези връзки, тези съотношения и симетрии, които свързват телата ни с вселената, и да започнем да проумяваме една по-голяма истина.

— Каква истина? — попита Роланд.

— Че сме специални. — Грей посочи надолу към мозъка-лабиринт. — Че може би смисълът на вселената е в създаването на разумен живот, на нас. Че ние сме фундаментален закон на природата.

Групата се смълча, замислена върху тази възможност.

Накрая Роланд промълви:

— Нищо чудно, че отец Кирхер е скрил това знание.

— Светът не е бил готов — добави Лена.

„И може би все още не е“.

Роланд кимна към лабиринта.

— По-късно в живота си Николас Стено престанал да се занимава с палеонтология и да изследва вкаменелости. — Обърна се към останалите. — Знаете ли на какво е посветил последните си години?

Лена поклати глава.

Роланд се обърна и се загледа надолу.

— Изучавал е човешкия мозък.

Тиктакането на огромния часовник внезапно промени тона си, стана по-трескаво, не така равномерно. На Лена й трябваха няколко секунди да осъзнае, че новият ритъм са всъщност забързани стъпки.

Тя се обърна и видя дребна фигура да тича към тях.

— Джембе?

 

 

02:28

От неочакваната поява на останалото без дъх момче Грей моментално разбра, че нещо не е наред. Сейчан пристъпи и хвана Джембе, преди да е полетял към загадките долу.

Той беше задъхан; гледката пред него го накара да се ококори и за момент да изгуби дар слово.

Грей го хвана за брадичката и обърна главата му към себе си.

— Какво правиш тук?

Джембе се освободи и погледна назад.

— Аз тича бързо… — Запърха с ръка. — Като колибри. Но тук е много тъмно.

Едва сега Грей забеляза тъмната струйка кръв на челото на момчето. Сигурно си беше ударило главата, докато се бе опитвало да ги открие.

Джембе се вкопчи в якето на Грей.

— Лоши хора идват — изпъшка той. — Държат Чакикуи.

Грей се изправи, без да откъсва поглед от него.

„Пак ли китайците?“

Сейчан се питаше същото.

— Явно са ни проследили.

„Но как?“

Грей пропъди въпроса и зададе друг, по-важен.

— Колко са, Джембе?

Момчето вдигна десет пръста.

— Един е с Чакикуи.

И вероятно всички бяха въоръжени до зъби.

Двамата със Сейчан като един извадиха пистолетите си. Но шансовете не бяха добри.

„Два пистолета срещу напълно екипиран щурмови отряд“.

— Тук сме твърде изложени — каза Грей и подкара всички, като задърпа момчето след себе си.

— Да се скрием в библиотеките? — предложи Лена, докато бързаше до него. — Помещенията продължават едно след друго, може би обикалят всичко това.

Роланд кимна.

Дори Сейчан хареса плана.

— Това е най-добрият ни шанс. Можем да скрием другите, докато си играем на котка и мишка с гостите ни.

Когато изкачиха стълбището и се върнаха в кристалната зала, Грей посочи към металната библиотека — надяваше се, че обкованите със злато рафтове и книгите ще осигурят известно прикритие. За момент се замисли дали да не прати всички в кристалната библиотека, а двамата със Сейчан да примамят мародерите към себе си, но противникът можеше да изпрати група натам. Ако това станеше, другите щяха да са беззащитни. Затова реши да се придържа към първоначалния план.

Даде фенерчето си на Сейчан и каза:

— Заведи ги вътре.

— Какво си намислил да…

— Идвам веднага.

Тя кимна и подкара всички към отворената врата, като отнесе светлината със себе си.

Грей забърза в тъмното към златния скелет и решения пъзел на подиума. В миналото Николас Стено бе успял да затвори вратите на лунната стая, като беше разбъркал топчетата и бе върнал механизма в първоначалното му състояние.

Грей нямаше нужда да е толкова старателен. Просто размени местата на едно метално и едно кристално топче. С нарушаването на шарката вратите започнаха да се затварят с тих шепот на скрити зъбни колела.

„По-бързо…“

Погледна към стълбището и забеляза слаба светлина, идваща отгоре. Врагът приближаваше предпазливо, вероятно нащрек, тъй като знаеше, че момчето ги е предупредило. Въпреки това Грей се нуждаеше от повече време, така че вдигна пистолета и стреля два пъти натам с надеждата, че ще накара противника да спре за момент.

Най-сетне вратите се затвориха с тежък грохот.

Грей изчака няколко секунди в случай че на механизма му е нужно време да се върне в първоначално състояние, след което извади едно от металните топчета от гнездото му. Както и преди, незабавно прозвуча звън от удар на метал по кристал.

Таймерът беше активиран и обратното броене започна отначало. Грей се втурна през залата с надеждата да стигне до библиотеката преди да са го забелязали.

Не извади подобен късмет.

Откъм стълбището затрещяха изстрели и от кварцовите плочи около него захвърчаха искри. Грей се метна през прага на библиотеката и се претърколи навътре в помещението.

Сейчан му помогна да се изправи. Двамата се хвърлиха към най-близкия рафт и го издърпаха пред входа.

— Другите? — попита той.

— На две помещения назад и вляво. Казах им да не спират, ако не успеем да задържим врага тук.

Проехтя втори звън.

— Екип командоси не ни ли стигат? — промърмори тя.

Той й показа металното топче.

— Ако се наложи, мога да спра таймера. Можем да използваме топчето като разменна монета. А в най-лошия случай ще създам най-голямото отвличане на вниманието на света.

— Обичаш да живееш опасно и бързо, Грей.

— В момента предпочитам просто да живея.

В съседното помещение се чу предпазливо движение. Нещо се търкулна през прага, като подскачаше и се въртеше по плочките.

Граната.

„Е, това вече е по-добра разменна монета“.

Сейчан го сграбчи и двамата се метнаха настрани.

 

 

02:31

При внезапния взрив Лена неволно се сниши. Дори през две помещения блясъкът достигна до скривалището им и озари рафтовете и вратата.

С Роланд и Джембе клечаха зад един рафт. Роланд прикриваше с длан малко фенерче.

Момчето задърпа ръкава й.

— Госпожице Лена — каза то, мъчеше се да привлече вниманието й.

Тя осъзна, че Джембе е уплашен. Беше се вкопчил в нея, опитваше се да я накара да го чуе. Прегърна го през рамо.

— Всичко ще бъде наред — опита се да го успокои, макар че по-скоро се опитваше да убеди себе си.

— Не. Трябва да ви кажа.

Тя се обърна и видя настоятелността в очите му.

— Какво има?

Той й каза.

Роланд също го чу и сграбчи ръката й.

— Трябва да предупредим останалите.

 

 

02:32

Сейчан изстена и се надигна от пода. Взривното устройство не беше осколочна, а зашеметяваща граната. Ако не беше прикритието на рафтовете, щеше да бъде ослепена. Но въпреки това от сътресението и шума имаше чувството, че някакъв великан я е плеснал през ушите с длани.

Грей не изглеждаше по-добре, докато се надигаше с насочен напред пистолет.

Бяха отстъпили в следващото помещение. Грей бе заел позиция от едната страна на входа, а тя застана от другата. Сейчан се целеше горе, а Грей долу, докато оглеждаха стаята, която бяха напуснали.

Там се движеха сенки.

Грей стреля веднъж — и бе възнаграден с вик от болка.

Сейчан предположи, че противникът е оборудван с прибори за нощно виждане, и извади от колана си фенерче. Включи го и го запрати към рафтовете. Не беше точно сигнална ракета, но внезапната светлина щеше за момент да заслепи чувствителните им уреди.

— Умно — прошепна Грей.

Фенерчето освети двама от враговете, които побягнаха от неочакваната светлина. Сейчан и Грей стреляха едновременно. Тя улучи единия високо в бедрото и той полетя към един рафт. Куршумът на Грей улучи другия под ухото и го просна на земята.

„Един по-малко“.

Но врагът не се плашеше лесно. Други ги заобикаляха отдалеч, без да се показват. Бяха прекалено много. Сейчан знаеше, че е време да отстъпят и да накарат другите да продължат още по-навътре.

Преди да успее да се обърне, светлината блесна по-ярко. Идваше откъм кристалната зала — странно алено трептене.

Тогава започна стрелба — отначало спорадична, после по-ожесточена.

Чуха се викове и писъци.

„Какво става, по дяволите?“

Фигура в черна униформа се понесе към тях, право между два рафта — и в следващия миг гърлото на мъжа се пръсна и той полетя напред. От гръкляна му стърчеше стрела. Той падна на пода и стрелата се счупи. Мъжът запълзя към тях, мъчейки се да си поеме дъх, после гръбнакът му се изви в дъга и от устата му излезе пяна.

Сейчан погледна върха на стрелата на пода.

„Отрова“.

Зад нея се чуха стъпки. Тя се обърна с вдигнат пистолет.

— Лена и Роланд са — предупреди я Грей, преди да е стреляла.

Момчето беше с тях.

Грей им махна да се скрият.

— Племето на Джембе — задъхано обясни Лена.

Сейчан погледна момчето, което кимна енергично.

— Чакикуи ми каза да доведа лошите тук. И аз го направих. Но той ми каза тайно, че нашите хора са в гората. Опитах се да ви кажа.

Сейчан осъзна, че момчето е право. След като чуха за опасността, всички се бяха втурнали да се скрият и бяха помъкнали кльощавото момче с тях, без да го слушат.

Прозвуча звън, този път много по-силно.

Докато звукът заглъхваше, Сейчан забеляза, че ожесточената стрелба е утихнала до отделни изстрели, които отекваха от вътрешността на библиотеката. Индианците бяха принудили китайците да отстъпят.

— И сега какво? — попита Роланд.

— Трябва да се омитаме оттук — каза Грей.

— Защо?

— Изпуснах топчето. — Той показа на Сейчан празните си ръце. — Държах го здраво, но когато хвърлиха зашеметяващата граната, го изгубих.

„Естествено, че си го изгубил. Нищо не е лесно, щом е забъркан Грей“.

Той огледа мрачно тъмното помещение. Нямаха време да намерят изгубеното парче от пъзела и да го върнат на мястото му, особено щом в мрака се спотайваха неизвестно колко противници.

Отново прозвуча звън, изпълнен с предупреждение.

— Трябва да бягаме — обяви Грей. — Джембе, намери някой от твоите хора. Кажи им също да се изнасят.

Момчето кимна.

Грей го тупна по рамото и се обърна към другите.

— Готови?

Никой не беше готов, но нямаха друг избор.

 

 

02:37

— Да тръгваме.

Грей вдигна пистолета си и надникна зад вратата. Втурна се приведен в съседното помещение; останалите го последваха. Той заобиколи убития и продължи между високите рафтове. Спря зад последния, като гледаше вратата, водеща към кристалната зала.

Изглеждаше неохранявана.

По пода лежаха още тела, както в това помещение, така и отвъд прага. Повечето бяха в черни екипировки на командоси, имаше и двама-трима с препаски през бедрата. В кристалната зала горяха няколко захвърлени факли.

Откъм дълбините на библиотеката се чуваха отделни изстрели.

Но не те тревожеха Грей.

Кристалната зала се разтърси от поредния оглушителен звън.

„Времето почти изтече“.

Не можеха да чакат повече. Грей се втурна към отворената врата — и в този момент пред него изскочи някаква тъмна фигура. Джембе извика нещо. Грей рязко спря — към гърдите му беше насочена отровна стрела.

Индианецът — бе чул Джембе — отпусна лъка и заговори бързо на момчето. Джембе посочи нагоре към стълбището. Мъжът кимна, пъхна пръсти между устните си и изсвири силно, за да призове съплеменниците си.

Грей стисна ръката му под лакътя. Другите демонстрации на благодарност можеха да почакат.

— Хайде — нареди той на останалите.

Докато спринтираше към стълбите, прозвуча последният звън — издигна се отново до същото страховито кресчендо. Щом звукът достигна най-високата си точка, земята под краката на Грей се раздвижи и той се просна на пода. Останалите също изпопадаха, единствено Джембе запази равновесие.

Плочи от обсидиан започнаха да падат около тях и да се пръскат на остри парчета. Колоните се клатеха и по тях плъзваха пукнатини.

Грей скочи на крака.

— След мен!

Поведе всички по стълбите към следващата зала, онази с мозайките. Светът около тях продължаваше да се тресе, плочките се сипеха по пода и изображенията на животни и хора по стените изчезваха.

Зад тях се разнесе рев.

„Вода“.

Ушите му изпукаха от рязката промяна във въздушното налягане. Представи си как водите заливат загадките долу, издигат се бързо към тях и избутват въздуха.

Атлантида потъваше за последен път.

 

 

02:38

— Трябва да тръгваме — каза старши сержант Кван на Шу Вей.

Тя стоеше между тъмните лавици, а студената вода се плискаше в краката й. Трусовете бяха прекатурили рафтовете и бяха съборили тежките томове от черен метал. Местните, които бяха устроили засада на екипа й, вече бяха избягали от надигащите се води.

Част от нея искаше да остане тук, да приеме поражението с чест, но вътре в нея гореше по-силен огън.

Жажда за отмъщение.

Тя тръгна. Накуцваше — глезенът й беше навехнат. Кван я подхвана през кръста. При други обстоятелства би отказала подобен жест, тъй като той бе признак на слабост, особено за жена от армията.

Но вместо това тя се облегна на него — усещаше, че помощта му се дължи на нещо повече от вярност. Силната му ръка я държеше здраво. Тя щеше да запази собствените си сили, за да се справи с врага.

Възнамеряваше да стане като мъжа, който я подкрепяше.

Черен гарван. Безмилостна сила, която взема онова, което й се дължи.

Когато стигнаха изхода на библиотеката, водите се бяха вдигнали до бедрата й. Кван вече почти я носеше към стълбището. Но на пътя им се изпречи позната фигура.

Старият индианец. С опънат лък.

Изглежда, Шу Вей не беше единствената, търсеща отмъщение.

Кван вдигна автомата си, но преди да успее да стреля, отдясно се чу рязко избръмчаване на тетива. Стрелата прониза китката му и оръжието падна на земята. Преди да успее да го вдигне, Кван политна напред, пронизан в гърба от копие. От устата му бликна кръв.

Докато Кван падаше по очи във водата, Шу Вей отлетя настрани.

Нечии ръце я сграбчиха и я задържаха.

Можеше да се опита да се бие, но натежалата от водата екипировка забавяше движенията й, а левият й крак пулсираше от болка.

Затова тя стисна устни, готова да приеме смъртта.

Старият индианец все така стоеше на изхода с опънат лък.

Тя го изгледа дръзко. Той пусна стрелата.

 

 

02:43

Грей тичаше по дългия коридор с надписите на древни езици. По редовете бяха плъзнали огромни пукнатини. Отпред цяла секция от пода бе разбита и се беше килнала. Земята продължаваше да се тресе под краката им — най-лошото тепърва предстоеше.

„По-добре да не сме тук, когато се случи“.

Представи си как градът потъва в дълбините.

Забави крачка да помогне на Лена, която беше започнала да залита. Сейчан се опита да помогне на Роланд, но той се дръпна и изръмжа:

— Мога и сам.

Единствените, на които дългият и отчаян спринт изобщо не се отразяваше, бяха воините зад тях. Те дори сякаш забавяха крачка, за да са сигурни, че Грей и останалите ще стигнат до изхода. Това се отнасяше с особена сила за Джембе, който сновеше напред-назад като възбудено кутре. В очите му обаче ясно се четеше страх.

Накрая стигнаха до стъпалата, водещи към наводнения вход на града. Без да забавят нито за миг, се втурнаха по спиралното стълбище.

Внезапно стъпалата станаха опасно хлъзгави от мокрия мъх. Мъх имаше и по стените. Грей осъзна, че водата се е оттекла и вероятно се е насочила към долните нива на града.

Започна да забавя крачка заради несигурната опора под краката си.

Изведнъж оглушителен тътен разтресе спиралното стълбище, съпроводен с трясък на разбита скала. От горните нива се посипаха камъни с размерите на юмрук наред с някои големи колкото тиква.

Всичко се рушеше.

Забравил за всякаква предпазливост, Грей се втурна напред. Останалите го последваха и скоро стигнаха до мястото, където стъпалата изчезваха под водата.

Грей прати Лена първа, после Роланд.

Джембе сложи длани на задника на Сейчан и я засили напред.

— Давайте!

Грей не тръгна да спори с момчето и грабна Сейчан за ръката. Двамата се гмурнаха, преплуваха остатъка от спиралното стълбище и продължиха през правия тунел.

Лена и Роланд плуваха пред тях, като ритаха с всички сили.

Накрая стигнаха късото стълбище, водещо нагоре към изхода, и подадоха един след друг глави от водата. Тесният проход бе наводнен почти до тавана, но успяха да излязат при вира.

Посрещна ги свеж нощен ветрец. Пълната луна светеше ярко в небето.

Пресякоха вира и изпълзяха на отсрещния бряг.

Грей забеляза черните ботуши, стърчащи от един храст — вероятно тялото на войника, останал с Чакикуи. Сейчан извади пистолета си, в случай че някой от командосите се добере до изхода.

Грей оценяваше предпазливостта й, макар да се съмняваше, че имат основания за тревоги.

Индианците също излязоха от тунела и се присъединиха към тях.

Джембе седна тежко до него.

— Къде е старейшината? — попита Грей. — Къде е Чакикуи?

Джембе се загледа към отвора на тунела. Грей осъзна, че старецът явно е още долу. Понечи да се изправи, но Джембе го потупа по коляното.

— Чакикуи е стар.

Грей погледна момчето. Думите му му се сториха безжалостно пренебрежителни.

Джембе обаче добави:

— Той е мъдър. Знае много изходи.

Роланд чу думите му и каза:

— Местните, които носели на отец Креспи безбройните артефакти, твърдели, че има много начини да се влезе в тунелите със съкровища.

Грей се надяваше, че двамата са прави.

Дължеше живота си на стареца… всички му дължаха живота си.

Лена обаче изобщо не изглеждаше облекчена, че са се измъкнали невредими. Очите й продължаваха да гледат измъчено. Грей можеше да се досети каква е причината.

Тя беше в безопасност — но не и сестра й.