Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (19)

14.

20 април 13:00

Гуаданьоло, Италия

— Какво правим? — попита Лена.

Преди минути, в тишината на малката пещера, бе чула предупреждението на Сейчан към Грей: „Имаме си компания“. Сега Грей стоеше в началото на стълбището, водещо нагоре към параклиса на св. Евстатий. В едната си ръка държеше черен пистолет и пазеше единствения изход. Лена погледна към тъмното стълбище. Дори да стигнеха до параклиса, какво щяха да правят после? Бяха в капан.

— Приключи ли със снимките? — попита Грей.

Лена вдигна телефона си.

— Да.

След обаждането на Сейчан Лена бе направила серия снимки в опит да улови праисторическата Ева на отец Кирхер от всички възможни ъгли. Постара се да запише всеки детайл от скелета наред с нещата в ръцете му — макета на Луната и странната тояга. Освен това засне кухата бронзова статуя, която бе крила останките векове наред.

Роланд откъсна поглед от фигурата на Мадоната.

— Аз също приключих.

И вдигна дневника на Атанасий Кирхер с позлатения лабиринт на кожената корица. Беше го извадил от металния джоб от вътрешната страна на кухата статуя.

Роланд посочи другата половина.

— Лена, успя ли да заснемеш добре тази карта?

— Опитах се, но резките са много плитки.

— Няма значение — каза той и я поведе към изхода. — Виждал съм нещо подобно и преди. Да вървим.

Лена усещаше, че нещо е смутило дълбоко свещеника, но сега не беше времето да го разпитва. Двамата бързо се присъединиха към Грей.

— Готови сме — каза Роланд, макар че се взираше с копнеж към бронзовата Мадона. Беше направил няколко измервания. Освен това бе взел каменното изображение на Луната и го бе прибрал в малката си раница. Въпреки това бе очевидно, че никак не му се иска да изостави тази Ева.

Лена разбираше колебанието му. Искаше й се да може да събере костите, да ги запази за бъдещо генетично проучване, но скелетът бе събран с дебела бронзова тел — не само кост по кост, но и закрепен за механичната скулптура. Без секачи и време трябваше да се задоволи с онова, което бе архивирала на телефона си и което бе събрал Роланд. Ако оцелееха, винаги можеше да се върне.

— След мен — каза Грей и започна да се изкачва. — Но останете малко назад. Искам първо да проверя положението. Изчакайте сигнала ми, преди да излезете.

Изкачваха се в колона. Лена дишаше тежко, а Роланд хриптеше зад нея. Грей се изкачваше по-бързо, без да издава нито звук. Беше изключил фенерчето си и сега единствената светлина идваше от светлия квадрат, бележещ тайния отвор в пода на параклиса.

Грей пръв стигна до изхода. Спря да огледа дебелата мраморна плоча, образуваща рампата, водеща към параклиса. Лена пъшкаше четири стъпала под него.

Грей погледна надолу към тях и посочи стената.

— Там намерих лост. Мисля, че с него може да се вдига и спуска рампата.

— Какво се иска от нас? — попита Роланд.

Лена се досещаше и Грей потвърди предположението й.

— Един от вас да държи лоста. Ако не мога да се справя с проблема, дърпате лоста и се криете тук.

— Ами ти? — попита Лена.

— Ще направя всичко по силите си да отвлека врага. Ако не се върна, изчакайте да се стъмни и се измъкнете.

Лицето му, очертано на фона на светлината, беше цялото в сенки. Невъзможно беше да се каже колко уверен е в плана си.

— Роланд — продължи Грей, — пазиш ли онзи номер във Вашингтон, който ти дадох?

— Да.

— Ако се разделим, използвай го. Директор Кроу ще ви помогне да намерите безопасно място.

Вместо да окуражат Лена, тези резервни планове само я изпълниха с още повече безпокойство.

Гласът на Роланд трепна от подобно напрежение.

— Д-добре.

Грей кимна, обърна се и бързо изскочи навън, движеше се приведен.

Лена изкачи последните стъпала и зае позиция до бронзовия лост, който стърчеше от стената. Хвана го с две ръце; солидното парче метал й вля мъничко увереност. Тя впери поглед надолу към Роланд, чието лице бе осветено от идващата отгоре светлина. Очите му блестяха от страх. Зад раменете му имаше само мрак.

Пръстите й се свиха около лоста.

„Моля те, Господи, дано не ми се налага да го дърпам“.

 

 

13:02

Грей се промъкна до вратата на параклиса. Застана така, че да не се вижда от стълбите — Светото стълбище, — водещи дотук от църквата. Докосна микрофона, закрепен на гърлото му.

— Сейчан? — Натика с пръст по-плътно слушалката в ухото си и зачака отговор.

Такъв не последва.

„Къде си?“

Докато чакаше Роланд и Лена да приключат с работата си долу, се бе опитал на няколко пъти да се свърже със Сейчан — както по радиото, така и по сателитния телефон. След първото обаждане тя бе замлъкнала напълно.

„Нещо не е наред“.

Приближи съседния прозорец и се надигна колкото да надникне зад ъгъла. Тук беше по-малко изложен, отколкото при вратата. Под него белите мраморни стъпала на Светото стълбище блестяха ослепително на обедното слънце. Стълбището засега пустееше, но от позицията му ясно се виждаше градината в двора зад църквата. Там имаше група хора, събрали се около червения чадър на екскурзоводката.

Преди да замлъкне, Сейчан бе съобщила за пристигането на автобус китайски туристи — сред които имало подозрителна групичка от най-малко шестима мъже.

Екскурзоводката свали чадъра и посочи нагоре към параклиса.

Грей стисна зъби.

„Да не са тръгнали насам?“

Мислено ги подканваше да си останат в двора. Не искаше да излага цивилни на ненужна опасност, особено ако трябваше да се измъква с бой от скалистия връх.

И тогава някакво движение привлече вниманието му. От задната врата на изхода се появи познатата фигура на сестра Клара. С нея вървяха двама китайци. Тя заслони очи и вдигна ръка към параклиса. Мъжете погледнаха право към него.

Грей се дръпна още назад, като проклинаше добронамереността на монахинята. Дали мъжете питаха за групата им, или сестра Клара просто им разказваше историята на параклиса и легендата за свети Евстатий? Единият леко й се поклони в знак на благодарност, а другият тръгна към две тъмни фигури, чакащи на разклонението на пътеката. Казаха си нещо, после двамата тръгнаха надолу към пещерата на свети Бенедикт — очевидно им бе наредено да претърсят старото убежище на отшелника.

Мъжът, който бе дал заповедта, остана на място. Другият дойде при него и вдигна поглед към параклиса.

Грей се скри напълно.

„Дотук четирима от ударната група“.

Предположи, че другите двама са в църквата или отпред и покриват пътищата за бягство от планината. Врагът възнамеряваше да отцепи върха. Единственият друг изход надолу бе направо през отвесните скали.

„А аз съм без парашут“.

От дупката в пода зад него се чу приглушен шепот. Долови само няколко думи, но от въпросителния тон разбра, че Роланд и Лена искат да знаят какво става.

— Стойте там — предупреди ги той и се просна по корем до вратата.

Държеше пистолета си насочен напред и се прицели в двамата, които вече се изкачваха към параклиса. Помисли си дали просто да не изпълзи до падащата врата и да се скрие под нея с Роланд и Лена, но врагът очевидно знаеше, че целите му са тук. Боеше се какво може да стане, ако противниците не успеят да ги намерят, какво биха могли да направят на групата туристи или на монахините от манастира.

А и Сейчан я нямаше никаква!

Трябваше да остане на позиция, да я подкрепи.

По средата на стълбището онзи, който вървеше пръв, разкопча тясното си яке и се видя компактен автомат. Той вдигна оръжието, като го държеше скрито от туристите с тялото си. Грей разпозна модела — ZH-05, най-новото оборудване на китайските специални части. Оръжието вървеше с насочван от лазер гранатомет.

И ако това не беше достатъчно лошо…

Групата туристи на двора се отдели от екскурзоводката и започна да се разпръсва — някои тръгнаха нагоре, други поеха надолу към пещерата. Ако откриеше огън от стълбището, Грей рискуваше да улучи някой от тях със заблуден куршум.

Трябваше му нов план.

Погледна през рамо. Параклисът имаше четири прозореца, гледащи към различните посоки на света. Трябваше да остави двамата да стигнат дотук, далеч от цивилните. Оттегли се пълзешком от вратата към олтара. Прозорецът над него гледаше към планината. Ако се скриеше отвън и изчакаше двамата да влязат, би могъл с малко късмет да ги изненада.

Но първо трябваше да се увери, че Роланд и Лена са в безопасност.

Стигна отвора в пода и две бледи лица се обърнаха нагоре към него.

— Затваряйте — нареди той. — Имаме гости.

Макар и уплашена, Лена кимна и дръпна бронзовия лост. Той не помръдна. Челото й се набърчи от напрежение, докато се бореше с вековния механизъм.

Роланд също хвана лоста и напъна — и накрая нещо се раздвижи. Рампата започна да се издига с ритмично тиктакане на зъбни колела.

Удовлетворен, Грей се втурна към прозореца над олтара.

Поне те щяха да са в безопасност.

„А сега да намеря Сейчан“.

Скочи на олтара и от него на перваза на отворения прозорец. Докато летеше, отвън зад него изтрещя изстрел. Грей кацна на перваза и се обърна.

Нещо тъмно влетя в параклиса.

Граната.

Малката 20 мм граната удари тавана и рикошира. Тупна върху олтара, отскочи и падна през ръба му.

Останал без избор, Грей се хвърли през прозореца — и в последния момент видя как гранатата пада през отвора, точно преди той да се затвори.

Грей изруга, падна отвън и се просна върху гранита. Прикри глава с ръце, когато детонацията разтърси земята. От покрива на параклиса полетяха керемиди и се пръснаха около него.

Представи си уплашените лица на Роланд и Лена.

„Какво направих?“

 

 

13:08

„Какво направи, Грей?“

Сейчан бе клекнала в малката пещера. Пламъчетата на десетината свещи още трепереха от труса и сенките танцуваха по каменните стени на убежището на свети Бенедикт. Тя остана неподвижна още миг, напрегнала мускули да скочи към изхода.

Отвън туристите крещяха и вероятно се разбягваха. „Добре“ — помисли тя. Така се намаляваше рискът от косвени жертви в предстоящата престрелка — а престрелка със сигурност щеше да има.

След като се увери, че таванът на пещерата няма да се срути отгоре й, грижите й се насочиха към Грей. Несъмнено той бе целта на онази експлозия, но Сейчан нямаше как да се свърже с него по радиото, докато беше в пещерата.

„Така че всяко нещо по реда си“.

Измъкна камата от врата на мъртвия й нападател. Другарят му лежеше на метър от него, гърлото му беше прерязано от ухо до ухо. Беше предположила, че врагът ще претърси пещерата, и ги беше издебнала в засада. Беше се надявала да отстрани поне един от противниците.

„Двама — още по-добре“.

Беше премахнала и трети, който беше останал на стража на паркинга. Нямаше проблем да го доближи — дойде зад него откъм манастира, където се беше скрила преди това. Той реагира твърде бавно. Сейчан скри тялото му под туристическия автобус и заобиколи църквата, за да заложи капана в пещерата.

Готова да продължи атаката си, тя избърса кървавата кама в гърдите на жертвата и я прибра в ножницата на китката си. Спусна ръкава, за да я скрие. Като допълнителна предпазна мярка бръкна под якето на мъртвия, взе пистолета му и го натика в колана си отзад. Беше готова. Оправи дрехите си и провери как изглежда.

Поне черното скриваше малкото капки кръв.

Нагласи монашеската си забрадка. Докато се криеше в манастира, когато пристигна автобусът с туристите, беше претърсила стаите, намери дрехите в един шкаф и бързо се маскира. Какъв по-добър начин да изненадаш врага от това да се престориш на обикновена монахиня, особено на такова място?

Увери се, че изглежда прилично, и тръгна към изхода. Щом излезе от пещерата на слънчевата пътека, се сблъска с млада китайка и четиригодишната й дъщеря. Двете се бяха скрили зад стъклената костница, сякаш костите на мъртвите монаси можеха да ги защитят. Жената я погледна уплашено и притисна детето към себе си.

— Xiūnǘ, jui ming! — замоли се на мандарин.

„Сестро, помогнете!“

Сейчан посочи вратата към паркинга и заговори тихо и успокоително също на мандарин.

— Излез оттам, дете. Не спирай. Тръгни надолу по пътя.

Жената само притисна още по-силно дъщеря си към себе си. Беше твърде уплашена, за да помръдне.

Сейчан завъртя очи и опита по-пряк подход. Извади пистолета и махна с него към вратата.

— Изчезвай! Веднага!

Това проработи.

Подобно на подплашен заек, жената хукна, прегърнала детето.

След като пътят най-сетне бе чист, Сейчан се запромъква към разклонението на пътеката. Сега имаше ясен изглед към параклиса горе. Двама мъже се изкачваха тичешком по стръмните стъпала. Единият носеше пистолет; другият държеше димящ автомат. Двамата стигнаха параклиса и заеха позиции от двете страни на вратата, долепили гърбове към стената.

Пулсът й се ускори от безпокойство за Грей.

Вдигна пистолета, но мъжете бяха твърде далеч и нямаше шанс за точен изстрел. Затова докосна микрофона на гърлото си.

— Грей, добре ли си?

Шепот в ухото й й отговори незабавно:

— Още съм жив, ако това имаш предвид.

Заля я облекчение, но въпреки това тя мина по същество:

— Двама се канят да почукат на вратата ти.

— Знам. Можеш ли да се погрижиш за другите? Трябва да се махнем оттук.

Тя погледна към църквата.

— Работя по въпроса.

Последният неприятел вероятно се беше сврял в църквата, което беше проблем заради скрилите се там туристи. Бърз поглед й показа, че дворът зад храма е почти опустял. Екскурзоводката още беше там и гледаше разтревожено към параклиса. Очевидно осъзнаваше заплахата, но храбро се мъчеше да скрие последните си подопечни в църквата.

През отворената врата Сейчан видя тълпата вътре.

„Това няма да свърши добре“.

Скри ръце — и пистолета — в широките ръкави на дрехата си, сведе глава и забърза към задната врата с надеждата, че маскировката й ще издържи достатъчно, за да изненада и последния. Не искаше да се стига до престрелка в претъпканата църква.

Екскурзоводката я забеляза и й махна да побърза. Продължаваше да държи чадъра си вдигнат, като се криеше не толкова от слънцето, колкото от стрелците горе.

Сейчан ускори крачка.

Докато вървеше към вратата, изстрели насочиха вниманието й обратно към параклиса. Мъжът с автомата изстреля откос през отворената врата, а другият направи кълбо и се озова вътре.

Сейчан овладя желанието си да се втурне нагоре на помощ на Грей — имаше друга задача. Щом приближи входа, някакъв мъж изскочи в двора. Сейчан го позна моментално. Трясъкът на стрелбата явно го беше накарал да излезе. Мъжът тичаше право към нея.

Сейчан се усмихна, измъкна пистолета и изпразни почти целия пълнител в гърдите му. Куршумите спряха устрема му. Сейчан прати последния между очите му и той се свлече на пътеката.

Сейчан захвърли безполезното вече оръжие и извади собствения си пистолет от кобура на кръста си — за всеки случай, ако имаше и други нападатели. По-рано бе идентифицирала най-малко шестима мъже, но можеше да има и още.

Оказа се, че е права за броя на мъжете.

Екскурзоводката наведе чадъра си, сякаш се криеше зад него. Сейчан срещна погледа й над ръба му — и не видя в очите й страх.

„Лошо“.

Моментално разбра грешката си.

„Май не съм единствената маскирана“.

Отскочи настрани, когато куршумите разкъсаха плата на чадъра, и се просна на земята. Един куршум изби пистолета от ръката й.

Жената завъртя чадъра и тръгна към нея.

 

 

13:12

Докато Грей се промъкваше приведен около параклиса, отдолу отекнаха изстрели. Единият от нападателите извика отвътре, вероятно казваше на партньора си, че е празно. Грей чу объркването в гласовете им. Двамата явно бяха озадачени и от липсата на поражения от гранатата.

Грей имаше свои тревоги за взрива и съдбата на Роланд и Лена.

Стигна до прозореца от южната страна, надигна се и стреля в мъжа в параклиса. Дръпна спусъка два пъти, като се целеше в главата — знаеше, че врагът има бронежилетка под цивилните дрехи. Улучи и двата пъти, повали го и моментално приклекна, за да се прикрие от изстрелите откъм вратата.

Представи си скрилия се там стрелец, гледащ към трите прозореца за някакво движение.

Долепи гръб до стената, хвана пистолета с две ръце и го притисна към гърдите си, готов за предизвикателството кой ще е по-бърз в двубоя.

И тогава проехтяха силни гърмежи — общо три.

Малка граната изхвърча през прозореца над главата му, удари един камък на десетина метра от параклиса и отскочи обратно към Грей. Той си представи как подобни гранати излитат и от другите два прозореца. Противникът му се мъчеше да го изкара от убежището му.

И определено успя.

Гранатата се търкаляше към Грей и той нямаше друг избор, освен да се обърне и да се метне към прозореца. Прелетя с главата напред над перваза, докато гранатата експлодираше отвън с тътен, който отекна в гърдите му. Докато летеше, държеше ръцете си изпънати напред, като стреляше към изхода.

Противникът му изобщо не трепна. Лежеше по корем, скрит зад прага, и стреляше в параклиса. Грей усети как нещо опари бицепса му, докато падаше на мраморния под, след което се плъзна настрани към тялото на първия, когото беше застрелял.

Легна по гръб, използвайки тялото на убития като щит, и стреля над него.

Положението беше неудържимо — и това се доказа в следващия миг.

Откъм вратата отекна познат гръм. Гранатата профуча покрай носа му, удари се в олтара и рикошира право към него. Грей обаче очакваше подобна атака, така че преобърна трупа, затисна гранатата с гърдите му и се сви на кълбо, така че бронежилетката на мъртвеца да го предпази. С крайчеца на окото си видя как противникът му се скрива до вратата, за да избегне ударната вълна.

Експлозията го изхвърли нагоре и Грей полетя сред облак от кръв и дим, след което се стовари обратно долу. Но вместо да падне на пода, полетя през него, тъй като ударната сила беше пръснала дебелата мраморна плоча, покриваща скритото стълбище.

Стовари се тежко върху тъмните стъпала.

Оглушен и замаян, с писнали уши, Грей бавно се надигна на колене, после се изправи. Олюля се сред отломките и подаде глава през дупката. Пушекът изпълваше затъмненото помещение. От едната страна сияеше правоъгълник, бележещ вратата на параклиса. В него се надигна силует.

Противникът му.

Скрит в пушека, Грей без бързане вдигна пистолета си. Някак си беше успял да го задържи в дясната си ръка. Направи всичко възможно да се прицели добре и изстреля последния куршум.

С мрачно задоволство видя как противникът му се свлича на земята.

„Успях“.

Краката му се подгънаха и той падна настрани на тъмните стъпала. Всичко пред очите му се размаза… но после отдолу светна ярка светлина и освети две неясни фигури.

Нечии ръце се вкопчиха в раменете му.

— Грей?

Беше Лена.

Той издиша с мъка и от устните му се изтръгна име:

— Сей… чан…

 

 

13:15

Следващият куршум отчупи крилото на ангела в градината.

„Девет…“

Скрита зад статуята, Сейчан броеше изстрелите на азиатската убийца с чадъра. Ако оръжието й бе същото като онова, което бе взела от убития в пещерата — китайски QCZ-92, — двойният пълнител имаше петнайсет патрона, което означаваше, че „екскурзоводката“ все още разполага с достатъчно боеприпаси.

Последните две минути бяха свирепа игра на котка и мишка в църковната градина. Силни експлозии откъм параклиса горе прекъснаха битката им. Сейчан се възползва от тях да се мята от едно прикритие към друго и да накара противничката си да пилее патроните си.

През цялото време се мъчеше да потисне страха си за Грей, да не обръща внимание на автоматичната стрелба горе. Трябваше да се съсредоточи. Убийцата беше добре обучена, със студено сърце като нейното.

Сейчан зърна за миг жената, докато танцуваше през градината и скриваше тялото си с експертното въртене на адския си чадър. Изглеждаше на не повече от двайсет, може би дори по-малко. Правата й черна коса бе разделена на път по средата и се спускаше настрани към ушите. Сейчан прецени, че е висока най-много метър и половина, цялата гъвкави мускули — тяло, създадено за скорост, което жената използваше в своя полза.

Сейчан неведнъж се опита да стигне до избития от ръката й пистолет, но противничката не й позволяваше. Останала само с ножове за мятане, Сейчан вече беше запратила два по жената. Първият разряза плата на чадъра, но не улучи мишената зад него, а вторият беше блокиран с експертно завъртане на металните ребра.

Свита зад статуята на ангела, Сейчан бръкна под разкъсания край на расото и измъкна последния нож от ножницата на глезена си.

„Този не бива да пропуска“.

Използва полираната стоманена повърхност да наблюдава противничката си, без да се открива. Видя в отражението как жената се приближава, като заобикаля отстрани за по-добър изстрел. Тялото й беше изцяло скрито зад чадъра, тъмните й очи проблясваха от време на време отстрани, но никога на едно и също място.

Зад нея ясно се виждаше задната врата на църквата, която още беше открехната. Вътре се движеха сенки. Хората бяха твърде уплашени, за да изтичат на открито при цялата тази стрелба и експлозии. Чуваше детски плач и гласовете на родителите, които се опитваха да успокоят децата. Несъмнено вече се бяха обадили на полицията.

Но помощта нямаше да пристигне навреме.

Така че Сейчан изчака жената да излезе на пътеката и направи последния си ход. Направи лъжливо движение към лявата страна на статуята, сякаш отново искаше да стигне до захвърления пистолет, и насочи противничката си натам. После рязко се хвърли в обратната посока, като се извъртя под лявото крило на ангела.

Докато изскачаше от прикритието си, замахна ниско с ножа. Той полетя от пръстите й, мина през чадъра и улучи заблудената за момент жена в прасеца.

Сейчан се хвърли на земята, претърколи се през рамо и се скри зад някаква циментова саксия. Надникна през тръните на розовия храст и видя как противничката й залитна назад по пътеката. Въпреки това не издаде нито звук и продължи да държи тялото си напълно скрито зад чадъра. И въпреки че отстъпваше, стреля през чадъра по Сейчан. Макар да стреляше напосоки, два куршума успяха да улучат пръстта в саксията.

Беше адски добра.

„Но аз съм по-добра“.

Когато най-сетне спря и събра сили да поднови атаката си, противничката й вече се бе доближила твърде много до вратата на църквата — където я искаше Сейчан, след като зърна съюзник вътре. Вниманието на убийцата бе изцяло насочено към Сейчан и тя не забеляза тъмната сянка, която се измъкна от вратата зад нея.

Сейчан се усмихна доволно.

„Не съм единствената монахиня, за която трябва да се безпокои“.

Сестра Клара се хвърли върху жената. Замахна с тежкото месингово разпятие и го стовари върху тила й.

Убийцата изпусна чадъра. Порив на вятъра го понесе през градината. Жената рухна на колене, после на една страна.

Сейчан се втурна напред, като грабна в движение пистолета си. Стигна убийцата и видя, че черните й очи са се подбелили. По чакъла се стичаше кръв. Въпреки това гърдите на жената се надигаха и спускаха.

Беше жива.

Но не за дълго.

Сейчан вдигна пистолета към бледото й чело, но сестра Клара застана между нея и целта й и каза твърдо:

— Не.

Сейчан изгледа кръвнишки монахинята, но сестра Клара не помръдна от мястото си. Сейчан видя решимостта и състраданието на лицето на младата жена. Монахинята можеше да бъде подтикната към насилие, за да защити невинните вътре, но определено нямаше да допусне хладнокръвно убийство.

Сейчан изръмжа, но беше задължена на монахинята за помощта й. Освен това си даваше сметка, че биха могли да изтръгнат информация от убийцата, след като дойде в съзнание. Ако имаше възможност, Грей щеше да иска да я разпита.

Погледна нагоре към параклиса. Той още беше забулен от дим. Стрелбата беше престанала преди около минута. Но какво означаваше това?

Нетърпелива и разтревожена, Сейчан взе оръжието на убийцата, което бе още горещо от стрелбата, и го подаде на монахинята.

— Знаеш ли как да го използваш?

Клара отстъпи крачка назад.

— Да, но…

— Или ще я пазиш, или ще я застрелям.

Клара преглътна и взе оръжието. Сейчан изчака монахинята да насочи дулото към безжизнената фигура на убийцата и едва тогава се обърна и се втурна нагоре по стръмните стъпала. С всяка крачка страховете, които досега бе потискала, се разпалваха все по-силно в гърдите й.

„Само да си посмял да ми умреш, Грей!“

 

 

13:18

Роланд излезе от тайния тунел, протегна ръка и помогна на замаяния Грей, като почти го измъкна от тъмния отвор. Дрехите му бяха станали на парцали, кожата му кървеше от десетки драскотини. Раната на главата кървеше обилно и кръвта се стичаше по лицето му.

„Но ти спаси живота ни“.

Грей изпълзя до олтара и седна. Надигна бутилката вода, която Лена му беше дала долу. Сега тя стоеше на стража при вратата.

— Идва някаква монахиня — разтревожено каза Лена. — С пистолет.

Роланд се стресна.

Грей се надигна на колене и извади пистолета си.

Лена се обърна към тях и този път в гласа й се четеше облекчение.

— Сейчан е.

Грей тупна обратно по задник и изпъшка:

— Слава богу!

След секунди Сейчан влетя в параклиса като някакъв черен ястреб. Прецени всичко с един поглед и очите й се спряха върху зейналата в пода дупка.

— Май сте били заети — отбеляза тя.

— А ти май имаш ново призвание — изхриптя Грей и погледна раздраното й расо. — Тези цепки са доста съблазнителни. Допадат ми.

Роланд се намръщи на непристойните му думи, но долови загрижеността им един за друг и обичта им и не каза нищо.

— Стига глупости — каза Сейчан, отиде при Грей, подаде му ръка и му помогна да се изправи. — Да се махаме преди да се е появил още някой.

Той се усмихна.

— Благодаря, скъпа.

— Все някой трябваше да ти измъкне задника от огъня.

— Е, малко закъсня за това. — Грей закуцука към вратата, после погледна назад към скритото стълбище и на лицето му се изписа недоумение.

— Първата граната, която се търкулна преди плочата да се затвори… какво стана с нея?

— Полетя покрай нас и падна по стъпалата — отвърна Лена.

— Взриви се в пещерата долу — каза Роланд. — Главата ми още кънти от взрива.

— Но поне главите ни са си все още на раменете — добави Лена.

— Ами Мадоната на Кирхер и скелетът?

— Проверихме… преди да се стовариш отгоре ни. — Роланд поклати глава. — Гранатата е избухнала в краката на Мадоната. Бронзовата статуя се е катурнала и цялата е смазана и обгорена.

— А костите са станали на прах — Лена въздъхна. — Все пак разполагаме с онова, което прибрахме. Да се надяваме, че ще успеем да…

Отвън проехтя изстрел.

Роланд се обърна към вратата, но Сейчан се втурна покрай него, като изблъска Лена навътре в параклиса.

Насочи пистолета си надолу по стълбището — и изруга.

Роланд изтича до прозореца, от който се виждаше църковният двор, и видя паднала на пътеката монахиня. Видя и как някаква жена прескача през оградата и изчезва.

— Какво става? — попита Лена.

Без никакви обяснения Сейчан се втурна навън.

Грей закуцука след нея. На вратата се обърна и нареди:

— Стойте тук!

След като останаха сами, Роланд погледна Лена.

Тя прехапа устна, поклати глава и изруга:

— Майната му.

Макар че не би избрал точно този израз, той напълно споделяше чувствата й. Беше му писнало да се крие в сенките и да чака безпомощно. Твърдо решени, двамата с Лена излязоха от димящия параклис и се затичаха надолу по стъпалата.

Сейчан стигна двора доста преди тях, клекна до сестра Клара и провери пулса й с лявата си ръка — с дясната държеше пистолета и се оглеждаше за възможна опасност.

Роланд и Лена стигнаха двора няколко крачки след Грей, който се олюляваше от изтощение.

— Какво стана? — попита той и забърза напред.

Сейчан се обърна към тях. Лицето й беше буря от емоции, повечето мрачни и гневни.

— Оная мръсница я е пробола със собствения ми нож! Измъкнала го е от крака си и я е намушкала. Не се сетих да го взема, преди да дойда при вас.

Роланд клекна до сестра Клара и с облекчение видя, че е жива, макар и тежко ранена. Кръвта се бе просмукала в одеждите й и течеше около стоманената дръжка, стърчаща от корема й.

— Опитах да я застрелям… — изхриптя Клара. — Беше твърде бърза.

— Не говори — каза той. — Ще се оправиш.

Клара го погледна умоляващо.

— Простете, отче.

— Няма какво да ти прощавам, дете мое. — Роланд погледна към другите, неуверен какво да прави.

Далеч откъм долината долетяха сирени. Две монахини изскочиха от задната врата на църквата. Едната носеше червено пластмасово куфарче за първа помощ.

— Трябва да се махаме оттук — каза Сейчан и се изправи.

Лена се поколеба.

— Но сестра Клара…

Роланд стисна ръката на монахинята. И той отказваше да я остави.

— Не мисля, че е засегнато нещо важно — каза Сейчан. — Ще оцелее, докато дойде помощта.

Думите й бяха безжалостни, но Роланд чу и болката и вината в гласа й.

Сестра Клара впери поглед в него и прошепна слабо, но решително:

— Вървете. Каквото и да целят онези potwory, спрете ги.

— Обещавам — каза Роланд.

Лена кимна.

Роланд се изправи, дръпна се настрани и остави младата монахиня на грижите на сестрите й. Обърна се към Грей и Сейчан. Не беше сигурен до какво ще доведе всичко това, но в едно беше сигурен.

„Няма да наруша обещанието си“.