Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (16)

11.

30 април, 14:05

Във въздуха над Източнокитайско море

Стюардесата се наведе с поднос горещи кърпи, грижливо сгънати като жерави.

— Ще кацнем в Пекин след по-малко от час. Желаете ли да се освежите?

Монк се пресегна и си взе една кърпа. Върховете на пръстите на изкуствената му ръка регистрираха мократа топлина.

— Благодаря.

— А за съпругата ви? — Стюардесата предложи подноса.

— Вúуàо xièxie — любезно отказа жената и отклони с жест предложението.

Докато стюардесата се отдалечаваше, Монк избърса лицето си с вдигащата пара кърпа и топлината пропъди донякъде умората.

— Така ли пътувате обикновено? — усмихнато попита жената, като вдигна черните си очи и отметна кичур абаносова коса от красивото си лице. — Май ще трябва да премисля предложението на Кат да постъпя в организацията ви.

Той сви рамене.

— За съжаление най-често пътуваме в каросерията на камион.

Кимбърли Мой беше на възрастта на Монк, но красотата й бе неподвластна на времето и я караше да изглежда много по-млада — което, предвид прикритието им като съпруг и съпруга, не им помагаше особено.

Все пак външният й вид правеше дългото пътуване много по-поносимо.

„Съжалявам, Кат“.

Жена му беше във Вашингтон и координираше действията с директор Кроу в Сигма. Тъкмо Кат беше препоръчала Кимбърли Мой за тази операция. Познаваха се от времето им във Военноморската академия. След това Кимбърли бе постъпила в Агенцията за военно разузнаване, но двете бяха останали тесни съюзнички в потайния свят на американските служби за сигурност. Кат беше гарантирала за уменията на приятелката си. Освен че владееше безупречно всички китайски диалекти, тя беше отлична снайперистка и майсторка по бойни изкуства: беше победила повечето мъже в агенцията си.

Кимбърли отпусна седалката си назад и каза:

— Всъщност почти ми харесва.

Намираха се на борда на среброкрил „Боинг 757“, преправен от „Четири сезона“ в първокласно транспортно средство със само петдесет и две места, от които в момента бяха заети едва половината. Маршрутът на частния полет покриваше осем страни в продължение на двайсет и четири дни. Кат бе уредила да вземат самолета от Токио до Пекин, което да подкрепи версията, че са богата двойка американци, тръгнали на околосветско пътешествие.

В момента задната част на самолета бе на тяхно разположение.

Монк се загледа в сателитния си телефон, на чийто екран се виждаше карта на китайското крайбрежие. Пейнтър прехвърляше на устройството последните данни от джипиес предавателя на Баако. Изглежда, че сигналът беше спрял в столицата на Китай, но двамата следяха дали ще остане в Пекин, или отново ще потегли нанякъде.

Ролята на Монк и Кимбърли беше на предна експедиционна част, която да определи по-точно къде похитителите са откарали Мария, Ковалски и Баако. Спасителният екип вече пътуваше след тях и очакваше заповед да се включи в операцията.

Телефонът на Монк избръмча — получи се ново съобщение. Беше от Пейнтър. Монк го прочете и започна да усеща мащабите на предизвикателството, което ги очакваше. Съобщението съдържаше всичко, което Сигма бяха открили за д-р Ейми Ву, изследователката от Националната научна фондация, която бе организирала засадата в центъра за примати. Ясно беше, че е била китайска къртица в ННФ, успяла да се добере чак до научния съвет към Белия дом.

Мотивите й за подобно предателство си оставаха неясни. Ейми Ву беше американка четвърто поколение, доста малко вероятна цел, която да бъде привлечена от китайската политическа идеология. Преглеждането на досието и на кореспонденцията й не показваше, че е подкрепяла комунизма. Въпреки това финансовите детективи на Сигма разкриха паричен поток от Пекин през офиса на Ву до различни научни проекти.

„Не се връзва“.

Той подаде телефона на Кимбърли, за да прочете доклада. След като приключи, тя му го върна. Говореше тихо, макар че най-близките хора седяха на три реда от тях и гледаха забавни програми със слушалки на ушите.

— От десетилетия наблюдаваме китайската активност по американските брегове — каза тя. — Инфилтрирането на техните къртици и шпиони далеч надхвърля досадните хакерски атаки, за които се съобщава по новините. Навсякъде в Щатите има китайски студенти и докторанти във всяка технологична и научна област. Овладяват умения при нас и после се връщат в родината си, където познанията им често се използват против нас.

— Защо позволяваме това?

— Добър въпрос. Най-простият отговор е, че нямаме достатъчно американски студенти, които са достатъчно квалифицирани за всичките ни докторски програми. В момента половината докторски програми по физика на американските университети се спечелват от чужденци, повечето от които си вземат дипломите и се връщат у дома. В известен смисъл това може да се смята за помощ на други страни, тъй като голямата част от образованието им е за сметка на американския данъкоплатец — чрез стипендии за проучвания, финансови помощи, да не говорим за данъчните облекчения, давани на колежи и университети.

— Значи не само им позволяваме да си отидат със знанията ни, но и им плащаме?

— Някои твърдят, че това може да е от полза в дългосрочен план.

— Как по-точно?

— Може да послужи като начин за разпространение на американския капитализъм, бизнес практики и дори образователни норми зад границата. Разбира се, обратната страна на монетата е, че сами си създаваме конкуренция. Учените и инженерите в крайна сметка движат прогреса, а ние изнасяме този интелектуален капитал зад граница.

Монк започваше да разбира защо Кат беше избрала Кимбърли за тази мисия. Тази жена определено си разбираше от работата.

— Например — каза тя — в Харвард имаше една китайска студентка, която години наред работеше с най-добрите ни генетици и биоинженери. Неотдавна се върна в Шанхай и използва наученото с цели, смятани за неморални в повечето западни страни.

— Какво е направила?

— Започна програма за генетична промяна на човешки ембриони. — Кимбърли тъжно поклати глава. — Тези процедури вече са забранени в повече от четирийсет страни, при това с основание. Подобни изследвания могат да се тълкуват като първа крачка по пътя на евгениката, към създаването на по-добро човешко същество с помощта на науката. Става въпрос за вкарване на наследяеми черти в човешкия геном, като по този начин не само че го повреждаме, но и рискуваме бъдеще, в което ще има нов вид хора — проектирани така, че да са по-висши от другите.

Монк се намръщи.

— Мислиш ли, че подобна цел може да е мотивирала тази атака? Ейми Ву е насочвала финанси към изследването на сестрите Крандъл върху генетичния произход на човешкия разум.

— Трудно е да се каже. Но относно доктор Ву подозирам, че лоялността й не е била мотивирана от политическа идеология, а от чисто научен интерес. Днес се гледа дали някое изследване може да се направи, вместо да се преценява дали следва да се прави. Знание заради самото знание, независимо от въздействието му върху света.

Монк си спомни коментара на Ейми Ву по този въпрос на генното инженерство: „Разбира се, не бихме могли да разрешим проучването да се извърши върху човешки ембриони. Бихме предизвикали истинска буря от протести“. За нея стоенето настрана от подобно изследване не бе свързано с етиката и избора между добро и лошо, а само със страха, че могат да те хванат.

Телефонът му отново избръмча. Ново съобщение от Пейнтър.

СИГНАЛЪТ ПРЕКЪСНА.

ПРЕДАВАТЕЛЯТ ИЛИ Е ОТКРИТ, ИЛИ Е ИЗГУБИЛ МОЩНОСТ.

ПРАЩАМ ПОСЛЕДНОТО ИЗВЕСТНО МЕСТОНАХОЖДЕНИЕ.

Монк се върна на картата и увеличи отбелязаното на пътната карта на Пекин място. Намираше се в голям зелен парк.

Кимбърли се наведе, погледна екрана и каза:

— Това е Пекинската зоологическа градина.

Монк кимна. Като се имаше предвид, че врагът беше отвлякъл горила, мястото изглеждаше логично.

— Какво ще правим? — попита Кимбърли.

Той я погледна.

— Скъпа съпруго, май ще идем на гости на прочутите китайски панди.

 

 

14:22

Мария се наведе под въртящите се перки на хеликоптера. Бяха летели от военно летище край Пекин до площадка до широка река, която се виеше между плачещи върби. Беше гледала спускането, бе видяла простиращите се на юг паркове и беше видяла клетки, оградени места и други големи постройки. По плетеницата лъкатушещи пътеки се разхождаха стотици, дори хиляди хора.

„Това трябва да е Пекинската зоологическа градина“.

Ковалски застана до нея, все така намръщен.

— Тук вони.

Прав беше. Носеше се миризма на отработени газове. Небостъргачите покрай реката тънеха в жълтеникава мъгла. Мария беше чела за проблемите със замърсяването на въздуха в Пекин, но никога не си бе представяла, че е толкова зле. Вече усещаше парене в очите и трябваше да закрие устата си с длан. Закашля се.

— Тръгвайте — нареди глас зад тях.

Тя се обърна към високия слаб китаец. По пътя беше научила, че се казва Гао. Изглеждаше някъде на трийсет и пет. Черната му коса беше остригана нула номер около ушите и оставена по-дълга на темето.

От задния вход на транспортния хеликоптер излезе малък електрокар, вдигнал високо клетката с Баако. Той се беше вкопчил в решетките и се взираше с уплашени очи в нея, като свиваше устни и сумтеше за помощ, но Мария не можеше да го чуе от рева на двигателите.

Тя понечи да отиде при него, но Гао й препречи пътя.

— Тръгвайте — сурово нареди той и вдигна пистолета, за да подсили заповедта.

„С този пистолет уби Джак“ — помисли си тя. Яростта от хладнокръвното убийство на студента й пламна в гърдите й. Юмрукът й се сви безсилно, но очите й блеснаха от гняв.

Ковалски я хвана за ръка и я дръпна да се обърне и да тръгне.

— После — измърмори под нос. Прозвуча като обещание.

Мария се остави да я поведе през бетонната площадка. Погледна напред. В далечината се издигаше голяма сграда с купол. Над дърветата надничаше гигантски стенопис, изобразяващ морска сцена с играещи си тюлени, косатки и делфини.

„Аквариум…“

Но тяхната дестинация беше по-близо — неугледна бетонна постройка на два етажа, чийто плосък покрив бе отрупан със сателитни чинии и антени. Голямата врата се плъзна нагоре и се видя товарен асансьор.

Електрокарът с клетката на Баако мина покрай тях и влезе в асансьора. Мария ускори крачка, за да не изостава.

— Ти не — нареди Гао и мина покрай нея. Посочи Ковалски. — Ти иди с горилата. Гледай да е спокойна.

Ковалски погледна Мария. Явно версията, че се грижи за Баако, все още работеше.

За да я запази, Мария му кимна и каза:

— Направи всичко възможно да не се уплаши прекалено.

Той повдигна вежда, сякаш питаше: „Кой, аз ли?“

— Баако ще има нужда от познато лице — продължи тя.

„Дори да е лицето на човек, с когото се е запознал съвсем скоро“.

Но Баако беше умен. Той знаеше, че тя се доверява на Ковалски, и познатото присъствие на едрия мъж би трябвало да му донесе известна утеха, особено в такава непозната среда. Надяваше се, че Ковалски ще му помогне да не изпадне в паника. Боеше се за подопечния си — помнеше как похитителите им бяха използвали електрически остен срещу него. Не искаше да го тормозят още.

Тази мисъл събуди по-голям страх, докато гледаше как товарят клетката в асансьора. Какво искаха от него… или от нея?

Ковалски явно видя изписаната на лицето й тревога и каза:

— Не се безпокой. Ще се грижа за малкия приятел.

Без да помисли, тя се хвърли към него и го прегърна. Тялото му се стегна от изненада, но после се отпусна. Ръцете му я обгърнаха и я стиснаха с необичайна за грубата му външност нежност. Топлината на тялото и силата на прегръдката му бяха много по-окуражаващи от думите му.

— Тръгвайте! — извика им Гао и сръчка Ковалски в ребрата с пистолета си.

Ковалски я пусна и го изгледа така кръвнишки, че китаецът отстъпи крачка назад.

Гао се обърна към Мария.

— Ти идваш с мен.

Един войник с автомат подкара Ковалски към товарния асансьор, а Гао поведе Мария към една по-малка врата отстрани.

— Къде ме водите? — попита тя.

— При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете.

 

 

14:45

„Колко дълбоко се спускаме?“

От усещането в стомаха си Ковалски знаеше, че се спускат, но нямаше как да прецени на каква дълбочина. Преброи цели петнайсет секунди преди кабината най-сетне да спре.

Зачака до клетката на Баако, която още беше на електрокара. Заедно с тях в асансьора имаше четирима въоръжени — твърде много, за да се справи с тях и да се измъкне с бой.

Баако го подръпна за ръкава.

Той погледна косматите пръсти, хванали комбинезона му. Баако притисна лице към решетките и тъмните му очи погледнаха нагоре към него.

„Да, да, знам… уплашен си, приятел“.

Дръпна ръката си, когато вратата на асансьора се отвори. Нямаше време за разсейване. Трябваше да се съсредоточи, да научи разположението на този подземен комплекс. Ако му се отвореше надежда за бягство, трябваше да знае къде е изходът.

Баако изсумтя тихо и уплашено, когато електрокарът излезе от асансьора в някакъв просторен склад. Помещението беше високо пет-шест метра и бе пълно с редици рафтове. Други електрокари сновяха из него, натоварени с кашони и контейнери.

Дуло на автомат избута Ковалски от асансьора и го накара да последва клетката. Той полагаше всички усилия да изглежда уплашен: беше присвил рамене, но оглеждаше рафтовете в търсене на нещо, което би могло да му послужи. Всички сандъци и кашони обаче бяха с надписи на китайски и нямаше как да разбере какво има в тях — оръжия или спагети.

Излязоха от склада и продължиха през лабиринт от коридори, рампи и покрай подземни помещения, в които имаше кози, овце и няколко оклюмали свине.

„Какво е това място, по дяволите?“

Докато вървяха, броят на персонала — предимно с лабораторни престилки, униформи или работни комбинезони — постепенно намаля, докато не стигнаха до район с гневни на вид червени знаци.

Дори Ковалски можеше да се досети за значението им.

Забранен район… Влизането забранено.

Групата им обаче продължи напред. Тук нямаше други хора. Накрая стигнаха до нещо като дълъг затвор с редица бетонни клетки с размерите на гараж. Изглеждаха празни, но ако се съдеше по драскотините, дупките и петната по бетона, бяха използвани усилено.

В другия край имаше стоманена врата като на банков трезор с кървавочервен светещ надпис над нея. Един от войниците посочи към нея, но друг го удари по ръката и го сгълча. Явно дори любопитството какво има зад вратата се наказваше сурово.

Ковалски присви очи.

„Интересно…“

Но вратата не беше тяхната цел. Електрокарът спря насред клетките и водачът му излая нещо на китайски. Един войник изтича напред и отключи една клетка, а водачът спусна клетката на Баако на пода. Другите двама войници тръгнаха напред, като метнаха автоматите си на рамо и извадиха електрическите остени. Четвъртият държеше автомата си насочен към гърдите на Ковалски, като гледаше да стои достатъчно далеч, ако на пленника му хрумне да предприеме нещо.

Войниците с остените завикаха и заръчкаха Баако, който се беше свил уплашено в дъното на клетката — опитваха се да го накарат да влезе в отключената клетка. Ковалски можеше само да си представи ужаса на разтрепераното създание.

— Спрете! — накрая извика той и вдигна ръце с разтворени длани, за да покаже, че иска да помогне. — Оставете ме да го взема преди да сте му докарали инфаркт, мътните да ви вземат!

Нямаше представа дали някой от похитителите му знае английски, но показа намеренията си ясно, като бавно пристъпи към отворената врата на клетката на Баако и махна на косматия приятел да дойде при него.

— Всичко е наред, Баако — каза той. — Ще го направим заедно.

Независимо дали го бяха разбрали, или не, войниците го оставиха на мира.

Баако дишаше тежко, очите му се стрелкаха във всички посоки. Изглеждаше така, сякаш ще рухне всеки момент.

Ковалски се потупа по гърдите. „Погледни ме, приятел“.

Очите на Баако се обърнаха към него.

Ковалски вдигна ръка и започна бавно да прави знаци, като се обръщаше към обучението на Баако, за да го отдалечи от ръба на сляпата паника. Накрая скръсти юмруци и ги потупа в китките.

[Аз ще те пазя.]

Баако продължаваше да диша тежко, но погледът му се успокои. Ръцете му, с които беше прегърнал косматите си колене, се отпуснаха и той също тупна юмруци, като изсумтя тихо.

Ковалски кимна.

— Точно така.

Баако протегна ръка към него и Ковалски за миг си помисли за сестра си Ани. Тя често посягаше към него така, търсеше утеха от по-големия си брат винаги, когато беше уплашена, било в кабинета на лекаря или по време на някой от пристъпите на пиянска ярост на баща им.

Топли пръсти се свиха около неговите.

„Точно така, приятел“.

Ковалски поведе Баако от електрокара, помогна му да скочи на пода и го поведе към бетонната клетка. От една килия в друга.

Един от войниците излая нещо и пръстите на Баако се свиха толкова силно, че едва не смазаха ръката на Ковалски. Той стисна зъби от болка и махна с другата си ръка на групата.

— Дръпнете се назад, по дяволите!

Клетката беше мизерна. Бетонният под беше покрит с тънък слой пръсната слама. Кофата в ъгъла беше наполовина пълна със зеленикава вода. Нямаше играчки и въжета за люлеене — нищо, което да разсее Баако от мрачната обстановка. Най-лошото бяха стоманени окови, висящи застрашително от задната стена.

Един войник извика на Ковалски, този път по-меко, и му махна да излезе.

Ковалски погледна пръстите, които продължаваха да го държат здраво.

„Майната му!“

Седна на студения бетон и потупа сламата до себе си, приканвайки Баако да седне до него, после се обърна към войника.

— Оставам.

„По-добре тук, отколкото другаде“.

Войникът се посъветва с другарите си и сякаш стигнаха до някакъв консенсус. Един от тях вдигна кош с връзки натъртени банани, моркови и клонки с листа, пусна го през прага и го срита към тях. Друг затвори вратата и я заключи с голям ключ.

— Май разбраха — промърмори Ковалски под нос.

Електрокарът обърна и се отдалечи, следван от войниците. След излизането им от затвора двойната врата се затръшна, но преди това Ковалски забеляза, че единият остава на пост от другата страна.

„Значи не поемат никакви рискове с новите си затворници“.

Ковалски освободи ръката си от пръстите на Баако и се изправи. Погледна към другия край на коридора, към затворената стоманена врата. Забеляза светещия до нея четец на длани и редицата насочени към клетките камери по тавана.

Баако също използва възможността да се огледа и подуши въздуха. После доближи нос към едно тъмно петно под сламата. Каквото и да беше надушил, миризмата го накара да се дръпне.

Ковалски не го винеше. Приличаше на засъхнала кръв.

За да разсее Баако, той вдигна коша с храна и отиде до маймуната.

— Не е точно пица и бира, но ще свърши работа.

Остави коша на пода, извади един банан и му го подаде. Баако клекна и се извърна — отказваше храната. Не беше ял, откакто го бяха заловили. Мария го беше накарала да пийне малко вода, но това беше всичко.

— Трябва да ядеш — каза Ковалски.

Баако се обърна и докосна устните си. В очите му продължаваше да се чете страх.

„По дяволите, забравих за предавателя…“

Премести се така, че да застане между камерите и Баако, и протегна ръка.

— Всичко е наред. Изплюй го.

Баако го разбра достатъчно, за да се подчини. Олигавената гривна падна в шепата на Ковалски и той я огледа, като продължи да стои с гръб към камерата. Зелената светлина, която обикновено светеше на джипиеса, сега едва мъждукаше. Батерията свършваше.

„Не че върши някаква работа под целия този бетон“.

Изруга под нос.

Баако изсумтя разтревожено и наведе глава — може би беше решил, че Ковалски му е ядосан.

— Не говоря на теб, приятел. — Той прибра предавателя и забрави за него. Точно сега имаше по-непосредствена грижа. — Хайде да хапнеш нещо.

Отново подаде банана, но получи само отчаян поглед от страна на съкилийника си. Сестра му Ани често правеше подобна физиономия, когато се опитваше да я накара да яде. Отчасти анорексията й се дължеше на болката, но до голяма степен бе и отражение на жалките опити на брат й в готвенето.

Ковалски седна до Баако. Сложи банана в скута си, после вдигна ръце настрани, стисна юмруци и наду мускули.

[Трябва да си силен]

Повтори знака, като леко го промени — сви пръсти като хищни нокти, след което стисна ръце.

[И храбър]

Накрая събра пръсти и ги доближи до затворените си устни.

[Затова трябва да ядеш]

Баако погледна банана. Ковалски го взе, обели го и отново му го подаде.

Баако най-сетне посегна и го взе. Пъхна обеления край между устните си, после имитира първия знак на Ковалски с вдигнатите юмруци и стегнатите мускули. Накрая посочи Ковалски.

[И ти трябва да си силен]

Отхапа половината банан и му подаде другата половина.

Ковалски изгледа банана с гримаса, после сви рамене.

„Майната му“.

Взе банана, дообели го и задъвка.

„Е, все нещо трябва да се яде“.

 

 

15:13

„Къде ме водят?“

Уплашена от онова, което я чакаше, Мария вървеше по пищен коридор. Стените бяха покрити с алена щампована коприна, дограмата на прозорците бе позлатена. Под краката й имаше тъкана на ръка пътека, приличаща на гоблен.

„Къде съм?“

След като я отделиха от Ковалски и Баако, Гао я качи в асансьор и се спуснаха в подземен комплекс, където ги чакаше войник с електромобил, който ги закара през подземното съоръжение. В движение Мария успя да надзърне през прозорците в големите лаборатории. Разпозна оборудване, използвано при генетичните изследвания — термични барабани за размножаване на ДНК, фурни за инкубация на нуклеотидни сонди, центрофуги за разделяне на макромулекули. В едно помещение имаше апарат „СекуиДжен“ като онзи в собствената й лаборатория, използван за секвентиране на ДНК.

Накрая стигнаха до друг асансьор и Гао я принуди с вдигнат пистолет да влезе в кабината, която се качи в тази по-стара сграда. Ако се съдеше по резбите по дървото и обзавеждането, сякаш беше прехвърлена от съвременната епоха в седемнайсети век. По дължината на коридора имаше малки прозорци с изгледи към някакво езеро с водни птици, а зад дърветата се виждаше и останалата зоологическа градина.

„Значи още съм на територията на зоопарка“.

Напред имаше затворена врата, пред която стоеше мъж с униформа и високи черни ботуши. Макар да изглеждаше няколко години по-възрастен от нея, той беше красив по един пакостлив начин — черта, която се подсили от топлата усмивка, с която ги посрещна — или по-точно, посрещна спътника й.

— Гао, huanãyíng huí jiã, dìdu.

Гао прибра пистолета в кобура си и го прегърна.

— Xiè xie, Чан.

От искрената им прегръдка Мария предположи, че са братя, и чак после видя приликата помежду им. Докато двамата разговаряха полугласно, тя забеляза недоловимата разлика в поведението им, дължаща се не само на разликата в годините, но и вероятно на по-високия чин на Чан.

Накрая по-големият брат — Чан — почука на вратата, чу се приглушен отговор и той отвори. Влезе пръв, а Гао я бутна да го последва.

Мария си спомни предупреждението му, когато го попита къде я водят.

„При генерал-майор Лау. Да видим дали ще живеете“.

Очакваше да я разпитва някакъв строг китайски военен, но когато влезе, видя слаба жена с колосана зелена униформа. Гърдите й бяха покрити с разноцветни ленти, а на пагоните й имаше големи звезди. Ако се съдеше по сивата коса и бръчките по лицето й, вероятно беше над петдесет.

Жената не беше сама.

На съседното канапе седяха двама по-възрастни мъже, които не бяха китайци. А от двете страни на широкия прозорец зад бюрото на генерала стояха двама въоръжени стражи.

По-възрастният от мъжете се изправи. На лицето му се изписа объркване и шок, докато нагласяше очилата си и я оглеждаше.

— Лена?

Мария беше свикнала с подобни обърквания и го поправи.

— Лена е моя сестра, близначки сме. Аз съм Мария.

— А, да, да — каза мъжът и се отпусна обратно на канапето, засрамен от грешката си.

Не беше необходимо да чуе британския му акцент, за да се сети, че това трябва да е професор Алекс Райтсън, геологът, открил пещерната система в Хърватия. Монк й беше показал снимки на двамата отвлечени изследователи. Другият очевидно бе френският палеонтолог д-р Дейн Арно. Макар че бе с двайсет години по-млад от геолога, в момента изглеждаше също толкова изнемощял и стар.

Жената заобиколи бюрото.

— Доктор Крандъл, много се възхищавам на работата ви. Аз съм Дзяйин Лау, генерал-майор от Народната освободителна армия.

И й протегна ръка. Мария я стисна — не искаше да е груба с жената, която щеше да реши участта й.

Погледът на Дзяйин се премести към Гао и по-големия му брат и тя бързо каза нещо на мандарин и посочи вратата. Чан се опита да възрази и изглеждаше разтревожен, но тя го скастри и той излезе бързо, следван от Гао.

Щом видя раздразнението им, Мария почувства малко повече симпатия към домакинята.

Въпреки това реши да мине в настъпление. Изправи рамене и попита твърдо:

— Откъде знаете за работата ми?

Дзяйин й махна да седне във фотьойла срещу канапето.

— Кой според вас финансираше проучването ви?

Не толкова поканата, колкото шокът накара Мария да се отпусне тежко в креслото.

— Ка… какво искате да кажете?

— Вашият защитник от Националната научна фондация, жената, която участваше в научния съвет на Белия дом и помогна на вас и сестра ви за финансирането на изследването ви…

— Ейми…

Дзяйин кимна.

— Да. На доктор Ву беше добре платено да улесни потока пари от Академията за военни науки в Пекин към вашия център за примати в Съединените щати. Жалко, че я изгубихме.

„Изгубили са я?“

Мария се опита да запази безстрастна физиономия, докато умът й бясно работеше в опит да проумее всичко, което бе чула. Ако казаното беше истина, значи двете с Лена от самото начало бяха работили за китайците. Били са кукли, чиито конци са се дърпали от Ейми Ву.

„Как е възможно това?“

Мария смяташе Ейми за приятелка. А вместо това тя се бе оказала нещо като къртица. Мария задиша тежко, идеше й да стисне главата си с ръце. Спомни си колко здраво ги гонеше Ейми, как ги караше да работят по-бързо, да оставят настрана първоначалните си опасения около създаването на горила хибрид, за да проверят теориите си.

Открай време идеята да използват човекоподобни маймуни в научно изследване не й харесваше. Беше водила разгорещени спорове с Ейми по тази тема. Човекоподобните маймуни бяха интелигентни животни с богат емоционален и когнитивен живот. Показваха признаци, че се самоосъзнават, можеха да разберат индивидуалната си роля в миналото и бъдещето. Какво право имаха хората да ги затварят и измъчват в името на науката?

Въпреки това накрая Ейми намери начин да я убеди, да успокои тревогите й, да я придума да прекрачи моралните граници, които си беше поставила.

„И виж какво направих…“

Дълбоко в себе си Мария знаеше, че не бива да стоварва цялата вина върху Ейми. Беше се оставила да бъде убедена, защото самата тя искаше да научи истината, да докаже хипотезата си за Големия скок напред. Но най-вече искаше да види дали може да успее там, където мнозина други се бяха провалили.

„Включително и китайците“.

Двете с Лена бяха разработили иновативни техники за хибридизация, които все още не бяха публикувани. Дори Ейми не бе напълно в течение с тях.

„И слава богу“.

Мария започна да разбира защо са я отвлекли, но техниките бяха повече по специалността на Лена, отколкото по нейната. Сестра й беше техническият експерт и работеше по проекта на молекулярно ниво. Ролята на Мария бе да се справя с голямата картина — отглеждането, обучаването и тестването на Баако.

— Надяваме се, че ще се съгласите да продължите изследването си при нас — каза Дзяйин, потвърждавайки страховете на Мария. — Разбирам отвращението ви към начина, по който доведохме вас и тестовия ви образец тук. Но и двете с вас сме учени, които търсят истината. В крайна сметка какво значение има дали изследването ви ще бъде проведено тук или в Щатите? Ако ни съдействате, можете да живеете чудесно, с всички ресурси на китайското правителство на ваше разположение, без никакви ограничения от етично или друго естество, които ви връзват ръцете в Съединените щати.

Мария се опита да изглежда заинтригувана вместо ужасена.

— Разбира се — добави Дзяйин, — това се отнася и за сестра ви.

— Лена?

Преди да я отвлекат, Мария очакваше вести от Хърватия за издирването и спасяването на сестра й от някакви наводнени пещери. След това не беше чула нищо.

— Тя… жива ли е? — насили се да попита.

— Забелязали са я в Загреб — отвърна Дзяйин. — Надяваме се скоро двете да бъдете отново заедно.

Мария стисна ръце в скута си, за да прикрие треперенето им. Погледна към двамата мъже.

Професор Райтсън й се усмихна едва-едва.

— Докато е жива, винаги има надежда.

Д-р Арно не я погледна в очите. Очевидно не беше такъв оптимист.

Мария се опита да смени темата.

— Защо изобщо е бил набегът в онези пещери? Само за да отвлечете сестра ми ли?

— Всъщност възнамерявахме да я пипнем в Германия, в института й. Но поради лошото време тя замина един ден по-рано от очакваното. Съдбата е капризна и обича да разваля и най-добре планираните стратегии.

— Тогава какво сте търсели в пещерите?

— Ще ви покажа.

Дзяйин й даде знак да отиде до дългия пластмасов сандък на канапето. Закопчалките вече бяха свалени, така че китайката просто вдигна капака. Мария впери поглед вътре. Моментално позна фосилните останки на скелет. Въпреки че сърцето й биеше в гърлото, не можеше да отрече искрата професионален интерес.

Наведе се, за да огледа черепа по-добре, и остана изумена от доброто му състояние.

— Тези останки не са човешки… или по-скоро, не са на Homo sapiens.

— Неандерталски са — обади се Райтсън.

Мария се намръщи и посегна с пръст към надочните дъги.

— Не, не мисля. Поне не напълно. Лицевите кости са твърде плоски. Виждам и кътниците, изглеждат ми твърде малки.

Вдигна очи и видя, че Дзяйин й се усмихва.

Но вместо нея заговори Дейн Арно.

— Аз забелязах същото — скръбно каза той. — И след подробно измерване смятам, че си имаме работа с останките на хибрид, на издънка, много близка до първоначалното чифтосване между анатомично съвременен човек и неандерталец.

— Ако сте прав…

— Това ще е първото по рода си откритие — довърши Арно. — Изключително рядък екземпляр, при това открит непокътнат. Радиовъглеродното датиране на професор Райтсън отнася останките към последната ледникова епоха, преди около четирийсет хиляди години.

Геологът кимна.

— Но най-интригуващи са противоречията във връзка…

— Достатъчно, Алекс — рязко го прекъсна Арно. — Никой не се интересува от подобни дребни аномалии.

Райтсън изглеждаше готов да възрази, но вместо това се облегна назад и скръсти ръце. Явно двамата учени бяха свикнали с подобни сблъсъци.

Арно затвори очи, после ги отвори, мъчеше се да се овладее.

— Именно заради невероятната находка се обърнах към института „Макс Планк“. И затова изрично помолих сестра ви да дойде в Хърватия.

— Заради изследванията ни върху хибридите между неандерталци и съвременни човеци — каза Мария.

Палеонтологът кимна.

— Да. Смятах, че в подходяща лаборатория ще има голям шанс да се извлече достатъчно ДНК, и исках нейната експертиза.

Мария го разбра. Подобно откритие можеше да даде отговор на всичко, да обясни какво представлява съвременният човек като вид, откъде са се появили хората.

„Ако двете с Лена разполагахме с подобна проба…“

Дзяйин откъсна вниманието й от научния потенциал и го насочи обратно към непосредствената заплаха.

— Научихме за откритието на доктор Арно чрез един от агентите ни в института и действахме бързо. Може би дори прибързано.

Мария поклати глава. Китайската система на къртици и шпиони беше наистина ефективна. Тя знаеше, че китайски студенти влизат в технически университети навсякъде в Съединените щати и чужбина, но очевидно много от тях си отваряха очите на четири и бяха готови да съобщят на господарите си за всяко значително откритие.

— Подобно откритие може да скъси собственото ни изследване с десетилетие, а може би и повече — продължи Дзяйин. — Особено при наличието на подходящ екип.

И кимна към Мария и останалите.

Мария се изправи и попита:

— Какво по-точно се опитвате да постигнете?

— По-добре да ви покажа.

И Дзяйин й даде знак да тръгне към вратата. Двамата мъже също станаха — Райтсън се изправи със стон и се хвана за кръста.

— Надявам се да спечелим съдействието ви — каза Дзяйин на Мария. — Доктор Арно, вашата експертиза като палеонтолог също може да ни бъде от полза. Професор Райтсън, за съжаление нямаме особена нужда от геолог, дори да е уважаван като вас. Но може би ще можете да ни помогнете в друга роля.

Старецът я погледна озадачено.

Дзяйин извади пистолета си, насочи го към Райтсън и стреля.

Объркването така и не напусна лицето на геолога, докато падаше на канапето. В челото му зееше дупка.

Внезапният гърмеж в затвореното пространство оглуши Мария. Тя залитна назад и едва не падна, но Дзяйин я задържа, като сграбчи ръката й. Мария я погледна с ужас, моментално осъзнала целта на бруталното действие.

Това беше урок.

Мария го разбираше.

Бъди полезна… или умри.