Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (25)

20.

30 април, 23:02

Андите, Еквадор

Седнал на мястото на втория пилот, Грей гледаше джунглата под хеликоптера, който продължаваше да се издига към планините. Макар до полунощ да оставаше само час, ярката пълна луна осветяваше тъмнозеления балдахин, през който се процеждаше сребриста мъгла. Теренът долу изглеждаше недокоснат от човешка ръка, нарушаван единствено от дълбоки пукнатини и пронизан от назъбен стърчащ гранит.

Погледна алтиметъра. Градчето Куенка, от което бяха тръгнали, се намираше на две хиляди и четиристотин метра надморска височина. Целта им — на шейсетина километра южно от градчето — беше още по-високо в еквадорските Анди.

В слушалките му прозвуча гласът на Лена:

— Направо не мога да повярвам, че някой би построил град на такова място.

— Не е чак толкова невероятно — възрази Роланд.

— При проучването си открих, че Еквадор има много привлекателни качества. Първо, почвата тук е изключително плодородна поради вулканичната активност, което я прави идеална за селско стопанство. Освен това регионът е място на четири древни маршрута за миграция през Андите и свързва джунглите на Амазонка с Тихия океан. Това е буквално кръстопътят на континента. Инките дори направили Куенка своя северна столица.

— Изглежда популярно място — саркастично промърмори Сейчан.

Роланд не й обърна внимание и продължи:

— По-важното е, че Еквадор е единственият източник на балса на света.

— Балса ли? — попита Лена.

— Лека дървесина, използвана от хилядолетия за построяването на мореходни съдове в този район. Така че ако някой търси място с подходящ климат и евентуална отправна точка за мигрираща култура, Еквадор би му подхождал идеално.

Грей го слушаше, представяйки си подобна изгубена цивилизация. Спомни си книгата, която му беше показала Лена — онази със снимките на колекцията на отец Креспи, събрана сякаш от всички краища на света.

— И освен това — каза Роланд — на стария местен език името Стари Анди звучи като Атл Антис.

— Атлантида? — изумено, но и със съмнение попита Лена.

Дори Грей погледна през рамо да види дали Роланд не се шегува.

Свещеникът само сви рамене.

— Така прочетох.

Пилотът ги прекъсна и заговори на английски със силен испански акцент:

— Сеньор, поляната отпред е най-близкото място до координатите, на което мога да ви оставя.

Грей насочи вниманието си към обвитата в мъгла джунгла. Не виждаше никаква пролука в балдахина. Теренът изглеждаше все така негостоприемен. После различи малка дупка в неспокойното тъмнозелено море.

„Да не иска да каже…“

— Можете да кацнете там? — невярващо попита Сейчан.

— Si, няма проблем.

Пилотът насочи малкия хеликоптер към полянката. Беше открита към небето, но от всичките й страни се издигаха високи дървета. Мъглата я изпълваше толкова плътно, че скриваше напълно земята.

Когато пилотът завъртя машината и тя увисна над поляната, Грей се вкопчи в дръжката. Последва бързо спускане. Вятърът разлюля клоните, които се намираха сякаш на сантиметри от перките. Пилотът изглеждаше напълно невъзмутим, докато спускаше хеликоптера в мъглата.

Вече напълно ослепял, Грей затаи дъх в очакване перките да се забият в дърветата и да запратят хеликоптера като огнено кълбо надолу. Вместо това след рязко спускане, от което стомасите им се преобърнаха, плъзгачите докоснаха меко земята.

Пилотът го погледна и повтори:

— Няма проблем.

„Лесно ти е да го кажеш…“

Залят от облекчение, Грей тупна благодарно пилота по рамото и се обърна към останалите.

— Всички навън. — Погледна си часовника. — Водачите ни би трябвало скоро да пристигнат.

„Да се надяваме“.

По пътя Роланд се бе свързал с отец Пелам, свещеника от църквата „Мария Аусилиадора“, който беше заместил отец Креспи в мисията. Подобно на Креспи, отецът бе много уважаван и обичан от местните племена. Ползващият се с подкрепата на Ватикана Роланд успя да го убеди да се свърже с близко индианско centro, село от двайсетина семейства недалеч от мястото, на което искаха да отидат.

Ако някой познаваше терена и тайните му, това бяха местните индианци шуар.

Но осигуряването на съдействието им можеше да се окаже предизвикателство. Племената бяха прословути с подозрителността си към чужденците. И до днес в тези гори изчезваха хора, станали жертви на хищници, отровни змии или болести. Но никой не отричаше, че някои от тях вероятно са срещнали смъртта си от ръцете на индианците в най-тъмните кътчета на джунглите, където ловът на глави и канибализмът не бяха минало. Дори все още се случваше до черния пазар от тези потайни гори да достигне по някоя цанца, тоест смалена чрез изсушаване глава.

След като слязоха, Лена се загърна в якето си.

— Толкова е студено…

— Определено не е екваториалната джунгла, която очаквах — съгласи се Роланд.

— Заради надморската височина е — обясни Грей и махна с ръка към забуления в мъгли балдахин. — Толкова нагоре в планините джунглата се превръща в облачна гора.

Въздухът също бе доста рядък и затрудняваше дишането им.

Сейчан се отдели от групата и погледна към мрака отвъд светлините на хеликоптера.

— Сякаш сме попаднали в друг свят.

Грей откачи фенерчето си от колана си и го насочи към гората. Лъчът освети пищна зелена стена. Облачните гори бяха прословути с високата си влажност и тази не правеше изключение. Стволовете, клоните и лианите бяха покрити с мъх. Орхидеи цъфтяха навсякъде в безброй цветове. Папрати растяха не само от земята, но и от клоните над главите им. Дори листата бяха сякаш покрити с водорасли.

И през всичко това във въздуха висеше мъгла. Въздухът бе разреден, поради което дробовете му се напрягаха, а сърцето му биеше по-бързо. Въпреки това лекият ветрец донасяше до него плътната миризма на глинеста почва, примесена със силното като парфюм ухание на нощни цветя.

Това беше друг свят.

Влизането в него беше като да се натрапиш.

Щом двигателят на хеликоптера замлъкна, като само пукаше, докато се охлаждаше, гората оживя и се изпълни с бръмчене на насекоми, шумолене на клони в балдахина, предизвикано от бягството на подплашени животни, и от време на време по някой пронизителен крясък на птица. Звуците им напомниха, че тук животът не е само зелен. Горите бяха дом на едри хищници като ягуари и анаконди, но също и на тапири, ленивци, диви прасета и какви ли не маймуни.

Ято папагали полетя от края на гората и се понесе в спирала над полянката — птиците надаваха възмутени крясъци, — след което изчезна.

Лена ги изпрати с поглед и се обърна към Грей.

— Прекрасно е.

— И опасно — предупреди я Сейчан в опит да потуши ентусиазма й и да я накара да се съсредоточи. — Подобна красота е начин за природата да те подмами в капан.

Лена я погледна ужасена.

Грей скри усмивката си и се включи в играта на Сейчан.

— Давай малко по-леко. Не забравяй, че се нуждаем от помощта им.

Тя пъхна ръка в неговата и се облегна на него.

— Освен това ни трябват живи. — Приближи устни до ухото му и топлият й дъх погали врата му. — Освен това аз давах по-леко. Дори не споменах за змията в клоните над главата й.

Грей погледна нагоре и след известно търсене зърна изумруденото тяло, увито около един клон.

— Отровна ли е?

— Ако се съди по триъгълната глава, е някаква усойница. — Сейчан се приближи до него, докато той се опитваше да се дръпне и да предупреди Лена. — Спокойно. В момента е твърде студено, за да представлява заплаха.

Грей не беше съвсем убеден. Обзеха го съмнения.

— Май е по-добре да изчакаме до сутринта, преди да тръгнем през джунглата с някакви ловци на глави.

Сейчан се дръпна и го изгледа.

— Не. Трябваха ни десет часа да стигнем дотук и не бива да пилеем още време. А и ако открием онези пещери, няма да има значение дали е ден, или нощ, след като слезем под земята.

„Така е, но първо трябва да ги намерим“.

— Имаме си компания — каза Роланд и пристъпи към тях заедно с Лена.

Отдясно две фигури стояха мълчаливо в края на гората. Грей не можеше да каже откога са там. Сякаш внезапно се бяха материализирали от сенките.

Даде знак на другите да са нащрек и тръгна към двамата.

По-високият изглеждаше старейшина. Лицето му бе покрито с племенни белези и геометрични татуировки по бузите, брадичката и челото. Сивата му коса бе сплетена зад хърбавите му рамене. Гърдите му бяха голи, ако не се броеше богатата огърлица от пера, шушулки и нещо, приличащо на кости.

До него стоеше момче на дванайсет-тринайсет години. Черната му коса беше разрошена. Макар и босоного като мъжа, то беше с торбести шорти и зелена тениска с леприкон. Отправи към Грей широка ентусиазирана усмивка — рязък контраст със сериозната физиономия на възрастния.

— Здравейте — каза Грей и се представи. — Говорите ли английски?

Момчето кимна.

— Аз съм Джембе. — Махна към възрастния. — Това е Чакикуи. Ще говоря вместо него и ще му превеждам.

— Благодаря. — Слава богу, имаха си преводач. — Познаваш ли отец Пелам от „Мария Аусилиадора“?

Усмивката на момчето стана още по-широка.

— Много го харесвам. Той ме научи на английски и испански в училището на мисията.

„Добре. Личната връзка може да ни е от помощ“.

— Отец Пелам ни каза, че можете да ни отведете до едни пещери в района.

Джембе закима енергично.

— Пещери, да. Много пещери под планините.

Старият го прекъсна и заговори кисело, без да откъсва поглед от Грей.

Джембе го изслуша и преведе:

— Чичо Чакикуи казва, че знае пещерите, които търсите.

Грей въздъхна с облекчение.

— Но няма да ви заведе — добави покрусено момчето. — Ако опитате да отидете там, племето ни ще ви убие.

След като посланието беше предадено, Чакикуи се обърна и тръгна към гората, като повлече след себе си Джембе, който погледна извинително назад към Грей.

Той загледа как двамата изчезват в мрака.

„Дотук с личната връзка“.

 

 

23:22

— Чакайте! — извика Роланд и забърза напред — Моля ви!

Стигна до Грей, който го спря да не се втурне в гората след двамата.

— Внимавай — предупреди го Грей. — Може да не са дошли сами. Ако ги подплашиш, може да получиш стрела в гърдите.

Роланд отказа да го послуша и застана пред него.

— Аз съм отец Новак — извика той към мрака. — Изминах дълъг път. Моля ви!

Без да знае какво друго да направи, Роланд разкопча якето си и показа бялата си римска якичка. Щом отец Пелам се ползваше с уважение, може би част от това уважение щеше да се отнесе и към друг с якичка като неговата.

Зачака с разтворено яке, като много добре си даваше сметка за предупреждението на Грей.

Накрая, без да закачат дори едно листо, сенките се сгъстиха — старейшината и момчето се връщаха.

Старейшината пристъпи напред, приковал поглед в якичката на Роланд. Заговори рязко, но и малко сдържано.

Джембе преведе:

— Чакикуи казва, че ще изслуша. Защото свещениците са показали добрина към племето ни.

Роланд не пропусна да забележи, че момчето използва формата „свещеници“ — множествено число. Старейшината със сигурност беше достатъчно възрастен да е живял по времето, когато предшественикът на отец Пелам е ръководил мисията в Куенка. Реши да изиграе тази карта.

— Познаваш отец Карлос Креспи — каза той и забеляза как възрастният присви очи, щом чу името на мисионера. — Дойдохме да почетем паметта на добрия отец и да продължим мисията му в тези гори.

Джембе преведе скептичния отговор на Чакикуи:

— Мнозина идват за златото.

— Не и ние — настоя Роланд. — Ние идваме за знания. Идваме да намерим един град на древни учители, място на познанието.

Извади стария дневник на отец Кирхер от вътрешния си джоб и показа кожената корица на Чакикуи и момчето. Старейшината се взря в позлатения лабиринт и очите му отново се присвиха, сякаш бе разпознал изображението.

„Интересно…“

— Чували сме истории за пещери, в които има много книги като тази — каза Роланд, припомнил си разказа на Петронио Харамило за изгубената библиотека под земята. — Можете ли да ни заведете там?

Възрастният заговори и поклати разочаровано глава. Джембе изглеждаше също толкова разочарован, докато превеждаше.

— Чакикуи казва, че отвел друг при онези пещери. Много отдавна. Казва, че било грешка.

Роланд погледна Грей. „Възможно ли е да е същият индианец, който е отвел Харамило до пещерите през четирийсетте?“

— Забранено е да се ходи там — продължи да превежда Джембе. — Дори заради паметта на отец Креспи. — Момчето се прекръсти, докато изговаряше името. — Да почива в мир.

Роланд въздъхна и избърса чело; мъчеше се да измисли как да убеди стареца да им помогне. Беше забелязал, че през цялото време погледът на Чакикуи все се спира върху книгата в ръката му.

С надеждата, че това може да е ключът към спечелването му, той протегна дневника към него.

— Друг почитаем отец е написал тази книга. Преди стотици години. Подобно на отец Креспи, той е търсил изгубения град на древните учители. — Роланд прелисти страниците и намери картата на Южна Америка с отбелязания на нея лабиринт. — Той ни казва да намерим това място.

Чакикуи пристъпи към него и протегна ръка. Роланд му даде дневника. Възрастният прегледа останалите страници. Спря на онази, на която отец Кирхер беше копирал звездовидните петроглифи над гробовете на Адам и Ева.

И прошепна нещо на Джембе.

Момчето се обърна с надежда към Роланд.

— Чакикуи пита кой е този друг отец? Казва, че има едно име, друг отец отпреди много време, което ще отвори пътя към пещерите.

Вълна на облекчение и увереност заля Роланд.

— Името му е отец Атанасий Кирхер. — Посочи дневника. — Това са негови думи, негови писания.

Чакикуи затвори дневника и го върна на Роланд. Обърна се и каза последната си присъда, която момчето преведе.

— Не е същият.

Двамата тръгнаха отново към гората.

Роланд не знаеше какво друго да направи, за да убеди старейшината.

Грей пристъпи край Роланд. Посегна към рамото на старейшината, но отпусна ръката си преди да го е докоснал — боеше се, че подобен физически контакт може да бъде изтълкуван като заплаха.

— Чакайте — каза той. — Другият отец… Николас Стено ли се казва?

Роланд се вцепени, осъзнал грешката си.

„Ама разбира се!“

Отец Кирхер никога не бе стъпвал на този континент. Здравето му било силно разклатено през последните му години, затова изпратил пратеник, по-млад мъж, способен да предприеме подобно трудно пътуване — скъпия си приятел Николас Стено. Но нима устната традиция на местното племе още помнеше този човек и тачеше името му?

И отговорът дойде. Чакикуи отново се обърна към тях и очите му проблеснаха.

— Никлосс… Стено? — каза той, загледан в лицата им.

Роланд кимна.

Чакикуи издиша дълбоко, сякаш беше сдържал дъха си десетилетия. После зашепна на момчето.

Джембе кимна, докато старейшината се извръщаше.

— Той ще ви заведе до дома на древните, до града на Старите Анди.

Роланд почти не чу превода на момчето. Вместо него в главата му отекваха последните думи на старейшината. Чакикуи бе използвал индианското име на Старите Анди.

Атл Антис.

Обърна се към другите. На лицата им бе изписан повече или по-малко шок от чутото.

„Възможно ли е да е истина?“

 

 

23:58

Лена вървеше зад Грей и Роланд, следвана от Сейчан.

След четирийсет минути преход през джунглата всичките й дрехи бяха полепнали по нея — не от пот, а от постоянната студена влага, задържаща се под дървесния балдахин. Вода капеше от клоните, събираше се под гниещите листа, стелеше се във въздуха. С всяка глътка въздух тя вдишваше лепкавата влага. Дори дробовете започнаха да я болят и дишането й стана още по-измъчено в редкия въздух.

Напрягаше сили да не изостава от Грей, който носеше фенер. Лъчът му беше достатъчен да осветява пътя им през зеления тунел под балдахина, но въпреки това погледът й често се отклоняваше към мрака от двете им страни. Гората шумолеше и бръмчеше, от време на време се чуваше рязък крясък на маймуна или писък на птица. Лена си представяше и други въображаеми опасности, скрити зад тази пелерина от мрак, най-вече змии.

Движещите се пипала на мъглата само засилваха безпокойството й.

„Сякаш цялата гора се движи“.

Внезапен писък прониза нощта, изпълнен с лъвска ярост, едновременно далечен и близък. Лена се забърза напред да настигне останалите.

— Ягуар — уведоми я Джембе. — Има ги много тук. Но няма да приближат. Много сме и вдигаме много шум.

„Много шум ли?“

Почти не бяха говорили през последните петнайсет минути. Лена чуваше единствено дишането и тихото жвакане на ботушите им във влажната шума.

Джембе потупа ръката й и я погледна с блестящите си очи, очевидно запленен от нея.

— Аз те пазя — каза той. — Аз съм бърз. Като името ми. Означава клибри.

— Колибри? — попита с усмивка тя.

Той кимна гордо и имитира полета на птица с едната си ръка.

— Много бърз.

— Сигурна съм.

Продължиха да вървят сякаш километри, катереха се и се спускаха по стръмни лъкатушещи пътеки. На два пъти се наложи да прекосяват бързи потоци по хлъзгави камъни. Водата на втория стигаше до бедрата им.

А после до ушите им достигна грохот, който постепенно се засилваше.

„Сега пък какво?“

Преди да стигнат източника на гръмовния рев, Чакикуи ги спря на едно било. Джембе преведе предупреждението му.

— Нататък е забранена земя. Пазена от… — Момчето затърси подходящата дума. — От дяволи.

За доказателство Чакикуи пристъпи до един висок изправен камък на билото. Повърхността му беше покрита с лишеи, но обърнатата към тях страна бе достатъчно чиста да различат грубата фигура. Създателят на петроглифа бе остъргал тъмната външна повърхност на камъка, за да разкрие бялата сърцевина отдолу, придавайки на изображението призрачен вид.

— Дявол — каза Джембе и се намръщи.

Фигурата беше изправена на задните си крака с високо вдигнати нокти и сякаш ръмжеше заплашително към тях.

Лена пристъпи напред и каза благоговейно:

— Не е дявол. — Пръстът й проследи муцуната и полукръглите уши; тя се обърна към останалите. — Това е пещерна мечка. Подобна на онази, която видяхме в пещерата в Хърватия.

Роланд кимна.

— Права си.

Лена поклати глава и прошепна:

— Но Ursus spelaeus от палеолита не е бил разпространен в Южна Америка. Това изображение не би трябвало да е тук.

— Освен ако някой не го е нарисувал по спомен — предположи Роланд.

Лена се изправи и погледна през билото. Зад тотемния знак стръмният склон беше осеян с други канари. Дори от мястото си можеше да види петроглифите по тях. Повечето бяха абстрактни — геометрични фигури, странни завъртулки, дори нещо като писмени знаци с прави черти. Имаше обаче и много животни — змии, птици, ягуари, маймуни, както и някакъв гигантски звяр с рога и копита, който вероятно беше бизон.

„Нищо чудно, че това място плаши местните племена“.

Чакикуи блокира пътя им с една ръка и каза другата причина районът да е забранен.

— Отец Никлос Стено — обясни Джембе. — Много отдавна той казал никой да не идва тук. Освен ако не знае името му.

— Защо? — попита Грей.

Чакикуи се намръщи и отвърна с помощта на момчето.

— Опасно. — Старейшината потупа голите си гърди. — За тяло и за дух. — Обгърна с жест не само гората. — И за свят.

И впери поглед в Грей, сякаш искаше да види дали той ще пожелае да продължи.

— Разбирам. — Грей махна напред. — Покажете ни.

Преди да се подчини, Чакикуи вдигна ръце към устата си и изсвири рязко като птица.

— Отпраща другите — обясни Джембе. — Обратно в селото. Не могат да дойдат с нас.

Лена погледна към тъмната гора.

Сейчан не изглеждаше изненадана.

— Следят ни, откакто слязохме от хеликоптера. Доколкото мога да преценя, поне дузина.

Шокираната Лена продължи да се озърта през рамо, докато слизаха по склона след Чакикуи.

Роланд, който вървеше до нея, каза:

— Според разказа на Харамило за пътуването му до изгубената библиотека пътят му минал през място с камъни с изображения по тях. — Той посочи към далечния рев на вода. — Път, свършващ при придошла от бурите река.

Балдахинът над тях започна да се разрежда и тук-там можеха да зърнат яркото лице на луната, надничащо през клоните и листата.

Лена погледна нагоре, радостна от допълнителната светлина, но и замислена за думите на Роланд за земния спътник. Спомни си странното съчетание на пропорции и подреждания, определящо отношенията между Земята, Луната и Слънцето.

Роланд забеляза, че гледа към небето, и каза:

— Отново се чудя за участието на Нийл Армстронг във всичко това.

— Защо? — попита тя.

— Може би наистина е преживял нещо странно там горе. — Той се загледа с почуда към луната. — Може би именно това го е накарало да участва в онази британска експедиция? Желание да разбере истината. Знаем, че е поддържал връзка с организатора на първата експедиция, шотландския инженер Стан Хол, който пък е поддържал контакт с Петронио Харамило. Освен това Хол е организирал и втората експедиция с Армстронг преди Харамило да бъде убит.

Междувременно разговорите ставаха все по-трудни, тъй като ревът на водата беше оглушителен. Реката се появи пред тях, сребриста на лунната светлина. Спускаше се през каскада от водопади и бързеи по една скала и пълнеше кристалночист вир. От него продължаваше през поредната отвесна скала и се спускаше на гръмовен водопад, за да изчезне в гората далеч долу.

Грей погледна сателитния си телефон и промърмори:

— Странно.

Лена пристъпи към него.

— Какво има?

— Джипиесът показва, че сме стигнали. Намираме се на същата географска ширина и дължина, отбелязана на картата от дневника на Кирхер. Само че виж това. — Той посочи компаса в долния десен ъгъл на екрана. — Това е магнитно показание, а не данни от сателита.

Лена видя, че стрелката се върти хаотично, като непрекъснато сменя посоката си на въртене.

Преди някой да успее да коментира, Джембе ги извика. Стоеше с Чакикуи до широкия вир. Пръски от водопадите искряха над двамата.

Когато Лена и останалите отидоха при тях, Чакикуи посочи скалата от другата страна на реката.

— Входът е там — обясни Джембе.

Лена примижа, но не успя да види нищо, освен отвесна скала.

Роланд каза нещо и всички се обърнаха към него.

— Вижте при нивото на водата — каза той. — Има нещо като вход на тунел. Вижда се само горната част, около педя. Май говорят за него.

— Значи входът е наводнен — каза Грей.

— Какво друго очакваше? — въздъхна Сейчан. — Щом това е Атлантида, не би ли трябвало да е под водата?

Грей поклати глава.

— Май ще ни се наложи да поплуваме.

Реакцията на Лена бе по-силна. Дишането й се ускори, сърцето й се разтуптя от страх. Спомни си други наводнени тунели и място, от което едва се беше спасила.

Роланд долови страха й и се опита да й повдигне духа.

— Е, поне този път не стрелят по нас.

 

 

00:04

Дрехите на Шу Вей плющяха на вятъра, докато пропадаше през мъглата. Огледа мястото за приземяване през очилата за нощно виждане. Беше ги включила и ги бе настроила да засичат топлинни следи.

Под нея най-големият обект светеше в кървавочервено и бележеше мястото на хеликоптера. Двигателите му още бяха топли и оставяха ясен отпечатък на студения фон на облачната гора.

Подобни червени светлини бележеха другите членове на екипа й, които се спускаха с парашутите си към поляната.

Появи се по-ярка светлина — заместникът й старши сержант Кван. Беше скочил пръв и сега даваше знак, че всичко е чисто.

Тя дръпна връвта на парашута и чу плющенето на разгъващата се над нея тъкан. Тялото й рязко беше дръпнато на ремъците, когато въжетата се опънаха. Пропадането от едномоторния самолет високо горе рязко спря. Шу задърпа вещо въжетата, следвайки останалите в тясна спирала към малката поляна.

След секунди се приземи с тихо тупване. Освободи се от парашута, свали ремъците и очилата и се огледа.

Старши сержант Кван беше клекнал над проснато по очи тяло до хеликоптера. На метър от протегнатата ръка на трупа имаше пушка.

— Нямах друг избор — каза Кван. — Наложи се да премахна пилота.

Тя се намръщи. Жалко. Възнамеряваше да го разпита, преди да го отстрани. Но в крайна сметка нямаше значение.

— Целите тръгнали ли са вече? — попита тя.

Кван кимна и се изправи, но не и преди да прибере в джоба си кичур коса — трофей, който беше отрязал от главата на пилота. Черния гарван винаги вземаше своето от всеки убит.

Тя не го скастри, а остана съсредоточена върху задачата.

— Колко пред нас са?

— Мога само да преценя. На не повече от четирийсет минути.

„Значи са близо… но не достатъчно близо“.

Въпреки това беше доволна от напредъка. Екипът можеше да пристигне с хеликоптер и да навакса с времето, но шумът щеше да се чува надалеч и да предупреди целите. Струваше си да пожертва няколко минути, за да не изгуби прикритието.

— Вече обезвредихме машината — каза Кван. — Врагът няма да си тръгне по начина, по който е дошъл.

„Изобщо няма да си тръгне“.

Шу Вей погледна към тънещата в мрак гора. Оттук нататък щяха да се движат на тъмно с очилата за нощно виждане.

— Прати Джу и Фен напред — нареди тя.

Двамата бяха най-добрите следотърсачи в екипа.

Кван кимна и тръгна да предаде заповедта.

Шу Вей стоеше тихо, заслушана в шепота на вятъра, в песента на насекомите и трелите на птичите песни. Представи си хищниците, скрити в тъмната гора. Беше сигурна в едно…

Истинската заплаха за целите им току-що беше пристигнала.

След като всички бяха готови, Кван я погледна в очакване на заповед.

„Добре“.

Тя пристъпи в прегръдките на мрака.

„Да приключваме“.