Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (26)

21.

1 май, 12:04

Пекин, Китай

„Трябва да направя нещо…“

Мария стоеше с гръб към дъгата от прозорци, гледащи към хабитата на хибридите. Продължаваше да държи яката на д-р Хан с опрян във врата му скалпел. С крайчеца на окото си беше видяла как вратата на клетката на Ковалски започва да се вдига…

Гигантският сребрист все така клечеше на метър от клетката и търпеливо чакаше храната му да бъде пусната на свобода.

Мария затърси начин да помогне на Ковалски. Погледът й се спря върху заключения шкаф с двуцевната пушка. Извика на хирургическия екип, като натисна по-здраво скалпела в гърлото на д-р Хан.

— Отключете шкафа!

Младата сестра, която се бе оказала най-отзивчива от групата, забърза натам. Въведе код на електронното табло и отвори вратата.

Мария блъсна д-р Хан настрани и докато той падаше, захвърли скалпела и грабна двуцевката от стойката й. Беше тренирала с подобно оръжие, когато бе отишла в центъра за примати. Бързо провери дали оръжието е заредено и с облекчение видя двете стрелички в цевите.

За всеки случай грабна и прибра в джоба си още две стрелички от долния рафт на шкафа, затвори пушката и я насочи към хирургическия екип.

— Назад!

Тих стон насочи вниманието й към операционната маса. Баако се размърда и надигна превързаната си глава от стоманените клампи, които доскоро я държаха неподвижна. Клепачите му запърхаха — действието на краткотрайната упойка минаваше. Замаян, той се претърколи от масата, но успя да падне на четири крака и се обърна към нея.

Сестрите и хирурзите се махнаха от пътя му.

— Баако — извика тя. — Ела при мама.

Той изсумтя и забърза към нея. Движеше се приведен, все още бе замаян.

Мария не смееше да чака още. Обърна се към отварящия се прозорец и хвана дръжката.

Вратата на клетката на Ковалски беше напълно отворена. Той беше останал в убежището си, долепил гръб до стоманената врата. Сребристият също си стоеше на мястото — клечеше на прага като котка пред миша дупка.

Но Мария знаеше, че тази патова ситуация няма да продължи дълго.

Докато продължаваше да се бори с дръжката, Баако стигна до нея и тежко се облегна на бедрото й. Може би беше забелязал накъде е насочено вниманието й и се надигна, та също да погледне.

— Хайде — промърмори тя, докато се мъчеше с проклетата дръжка.

Младата сестра дойде, избута паникьосаните й ръце и освободи резето с опитна серия натискания и бутания. Широкият шейсет сантиметра прозорец се плъзна настрани.

— Благодаря — измънка Мария.

И вдигна пушката.

Но беше закъсняла.

Долу Ковалски се втурна навън от клетката.

 

 

12:07

„Давайте, шибани маймуняци…“

Ковалски се хвърли снишен през отворената врата. Беше чакал максимално, даваше си сметка, че търпението на звяра отвън няма да трае вечно, и когато от огромните му гърди се изтръгна раздразнено ръмжене, прие това като сигнал. Докато сребристият протягаше ръка към клетката, Ковалски вече се беше задействал.

Наведе се под огромната лапа и се претърколи под протегнатата ръка. След като се озова зад огромното туловище, моментално се изправи и отскочи настрани.

Други зверове се тълпяха около водача си, но внезапното бягство на Ковалски ги беше смутило за момент. За момент беше ключовият израз. Все пак някои се бяха стреснали достатъчно — сигурно още бяха на нокти от сирената — и се махнаха от пътя му. Или може би се страхуваха от сребристия и не смееха да отнемат плячката, която водачът им си беше набелязал и дебнеше през последните три часа.

Независимо от причината Ковалски се възползва максимално от нея, за да мине през кордона от мускули, кости и зъби и да се озове на открито.

Зад него се разнесе оглушителен рев.

Не беше нужно да се озърта, за да разбере източника му. Вместо това спринтира към онази част от хабитата, която предлагаше най-добро прикритие — канарите между бетонните дървета.

Към рева се добави нов звук — тежко думкане.

Ковалски стигна осеяната с камъни част на хабитата, обърна се и се закова на място. Сребристият стоеше пред отворената клетка. Измамен, той се бе изправил на задните си крака и блъскаше широките си гърди с юмруци в драматична демонстрация на горилска ярост. Оголи остри като бръсначи зъби, пригодени да разкъсват плът и кост, и от устата му захвърчаха лиги.

Задъханият Ковалски клекна. Помъчи се да измисли следващия си ход: очакваше всеки миг тежащият половин тон звяр да се понесе към него, неудържим като парен локомотив на пълна скорост. Затърси някакво скривалище, което да му осигури защита поне за няколко секунди.

„Трябва да стоя далеч от онова…“

Изведнъж нещо го блъсна отзад с такава сила, че ребрата му изпращяха, и той полетя към пода. Успя да се извърти във въздуха и падна на здравата си страна. Зад себе си видя позната чернокосместа горила — същата, която бе доближила клетката първа, преди да бъде изгонена от сребристия.

„Явно кучият син още ми има зъб“.

 

 

12:08

Яростният рев стигна до Мария при отворения прозорец. Нададе го тъмнокосместата горила хибрид, която бе блъснала Ковалски и го бе изхвърлила от скривалището му. Звярът прескочи една канара и се метна да нанесе окончателния си удар.

Мария рязко смени прицела си от сребристия до по-непосредствената заплаха и стреля по по-младата горила. Боеше се обаче, че е закъсняла.

Ковалски се претърколи в последния момент и се размина на косъм да бъде размазан. Звярът обаче посегна и го сграбчи за бедрото. Вдигна го като парцалена кукла.

Мария подпря пушката и погледна през оптичния мерник, неуверена дали първата стреличка е улучила целта. Дръпна отново спусъка. Гърмежът отекна в ушите й, но тя не мигна и не изгуби концентрация. Този път видя червените пера да стърчат от врата на горилата.

Мъжкарят пусна Ковалски, посегна към гърлото си и измъкна стреличката.

Обърна глава към нея, досетил се за източника на нападението, изправи се и изрева — след което залитна и падна тежко по задник.

Щом ефектът на транквилизатора бе толкова бърз, значи и първият изстрел бе улучил целта си. Мария тутакси отвори пушката и бръкна в джоба си за другите две стрелички. В бързината едната се изплъзна между пръстите й и падна в краката й. Тя изруга и напъха другата в цевта.

Долу младият мъжкар лежеше на една страна, огромните му крайници се бяха отпуснали безжизнено. Но той не беше единствената заплаха.

Преди Мария да успее да презареди напълно, сребристият изрева яростно и се надигна в целия си ръст. Мария зяпна, удивена от огромните му размери. Макар да разбираше генетиката, създала подобно чудовище, умът й още не можеше да го приеме. Представи си гигантските кости, които й бяха показани — костите на мегантропа, един от по-ранните предшественици на човека, и осъзна, че хибридите притежават не само огромните размери на древните хоминиди, но и тяхната дива и жестока природа.

Сребристият се отпусна на юмрук и се понесе към Ковалски, който още бе на четири крака, охлузен и натъртен. Нямаше начин да се махне навреме от пътя му.

Мария подаде пушката през прозореца и изстреля заредената стреличка, но горилата се движеше твърде бързо и тя видя как червените пера рикошират от ствола на едно фалшиво дърво.

„По дяволите…“

Хвърли се към изпуснатата на пода стреличка, но знаеше, че няма да успее да презареди навреме.

Друг осъзна същото.

Преди да успее да го спре, Баако скочи до нея и се хвърли с главата напред през прозореца. В последния момент се хвана за перваза, увисна и започна да се спуска на подскоци към дъното на хабитата, като се хващаше за миг за издатини в неравната скала.

— Баако! — извика Мария след него. — Връщай се!

За първи път през младия си живот Баако не й обърна внимание.

 

 

12:09

„Май трябва лично да се погрижа за всичко“.

Дзяйин Лау почти бе долепила нос до монитора. Правеше всичко по силите си да не обръща внимание на избухналия в офиса на охраната хаос. Министерството на държавната сигурност и заместник-директорът на Академията за военни науки вече я бяха търсили. Вестта за пробива в сигурността бе излязла извън пределите на комплекса.

Можеше да се досети кой е причината за това изтичане на информация.

Зад нея Чан Сун крещеше заповеди по радиостанцията и пришпорваше екипите, пратени да открият неканените гости. Когато ги намереше — което щеше да стане рано или късно, — със сигурност щеше да използва залавянето им, за да се представи в добра светлина и в същото време да злепостави Дзяйин. Тя буквално надушваше амбицията му, лъхаща от потта по челото му.

Въпреки това Дзяйин беше съсредоточена върху друг потенциален провал, друго черно петно, застрашаващо досието й. Беше видяла на монитора всичко станало в лабораторията за вивисекции, което водеше към катастрофата. Д-р Крандъл се беше добрала до пушката с транквилизаторите и се опитваше да помогне на спътника си в Ковчега. Въпросът вече би трябвало да намери кървавото си решение и да даде нужния урок на Мария.

А после стана нещо още по-лошо — Баако скочи през прозореца и се озова в сърцето на Ковчега. Дзяйин беше изразходвала значителни ресурси, за да се сдобие с уникалния образец, като междувременно бе изгубила ценен таен агент. Ако наградата бъдеше разкъсана на парчета от собствените й хибриди, това можеше да се окаже повече от катастрофа за кариерата й — можеше да си спечели куршум в главата заради този провал.

Стовари юмрук върху масата, твърдо решена лично да се справи със ситуацията. Но преди да успее да се извърне, в ъгъла на монитора се отвори по-малък прозорец. Тя се наведе напред. Малката зърнеста картина показваше войник, вързан за стол. Похитителят му, който оставаше извън кадър, бе опрял пистолет в слепоочието му.

— Увеличете образа — нареди тя на техника.

Зад нея откъм другите станции се чу мърморене. Тя се огледа и видя, че същото видео е пуснато в ъгъла на всички монитори. Чан застана до нея и присви объркано очи.

— Какво е това? — попита той.

— Вие ми кажете. — Тя посочи екрана. — Системата е ваша.

— Някой трябва да я е хакнал.

Пристъпи по-близо, докато техникът увеличаваше образа. Картината стана достатъчно голяма, за да различат лицето на заплашвания войник. Дзяйин разпозна познатите черти въпреки парцала в устата.

— Това брат ви ли е?

Чан сви юмрук.

— Гао…

Дзяйин посочи номера, изписан в долната част на екрана — настояване да се обадят на обезопасен радиоканал. Можеше да познае кой ще отговори.

— Можете ли да проследите откъде идва сигналът? — попита тя.

Чан издиша рязко.

— Да. Ще ми отнеме около минута.

„Но дали американците ще останат на линия толкова дълго?“

Чан стисна техника за рамото, като едновременно го насърчаваше и заплашваше да се сдобие бързо с информацията. Човекът затрака бързо на клавиатурата, превключвайки през различни прозорци.

Дзяйин гледаше кръвнишки монитора.

— Както подозирах от самото начало, брат ви е виновник за изтичането на информация. Неволно или не, той е довел врага на прага ни.

Чан вътрешно кипеше, очевидно осъзнал същото.

Дзяйин се обърна и заби пръст в гърдите на подполковника.

— Така че оправете грешката на брат си. С цената на всичко примамете натрапниците на открито и ги елиминирайте. — Погледна към картината от Ковчега. — Отивам да защитя активите ни преди всичко да е отишло по дяволите.

Излезе гневно от офиса на охраната, твърдо решена да си възвърне контрола, но умът й вече прехвърляше различните варианти, ако нещата станат неуправляеми.

При построяването на комплекса се беше погрижила в инфраструктурата тайно да бъдат добавени и предпазни мерки. Нямаше да позволи да я поставят на колене. Нямаше да допусне позора да й отнемат комплекса.

„Проваля ли се аз, всички се проваляме“.

 

 

12:12

Радиото в ръката на Монк избръмча.

„Май е време за шоу“.

Той се качи на електрическото превозно средство, което бяха конфискували — тъмнозелен камион с открита каросерия. Сержант Чин седна зад волана, а Конг и братята Шоу замъкнаха проснатия в безсъзнание китайски шофьор в една лаборатория наблизо.

Докато сядаше до Кимбърли на предната седалка, Монк вдигна радиостанцията.

— Обаждането е по обезопасения канал. Изглежда, че посланието ти е получено.

Той се наведе към нея и натисна копчето, така че тя да може да слуша и при нужда да превежда.

Гневен глас рязко каза нещо на мандарин.

— Настоява да знае кои сме — прошепна Кимбърли.

Монк вдигна радиото. Почти сигурен беше, че обаждащият се знае английски.

— Знаеш кои сме. И предполагам, че говоря с Zhõngxiào Сун. — Надяваше се, че е произнесъл правилно чина. — Братът на Гао Сун.

Отговор не последва. Мълчанието се проточи. Монк потупа Чин по рамото и камионът потегли веднага щом братята Шоу и Конг скочиха в каросерията.

Монк хвърли разтревожен поглед към Кимбърли.

„Ако това не проработи…“

Отговорът дойде; думите на мъжа бяха изпълнени с ярост:

— Говори подполковник Сун. Ако искате да живеете, ще се предадете незабавно… и ще освободите брат ми.

Монк долови уловката.

„Добре“.

От източниците си Кимбърли се бе сдобила с допълнителна информация за двамата братя. Чан беше по-големият, женен, с малка дъщеря. Гао беше ерген. Двамата бяха изгубили родителите си като тийнейджъри и малко след това бяха постъпили в армията, в една и съща част. Кимбърли предполагаше, че подобна трагедия вероятно ги е сближила силно.

„А сега да превърнем това в наше предимство“.

Монк вдигна радиото.

— Ако искате да видите брат си жив, ще изслушате какво имам да ви кажа.

Зачака отговор. Камионът се носеше по дълъг тунел покрай добре оборудвани лаборатории, претъпкани с апаратура и клетки. Дотук се бяха натъкнали само на неколцина души от персонала. Изглежда, алармата бе предизвикала някакво затваряне на комплекса.

— Какви са условията ви? — рязко попита Чан.

— Прости. Вие ни помагате. Ние помагаме на вас.

Последва нова дълга пауза, след което гласът на Чан прозвуча отново, този път по-меко.

— Как?

— Ако ни помогнете, ще оставим брат ви жив и здрав и с железни доказателства, уличаващи генерал-майор Лау като конспиратор във всичко това. Тя ще бъде изкупителната жертва. За всяка победа, която ни помогнете да постигнем в следващия един час, тя ще отбележи загуба.

Монк затаи дъх. Успехът на плана зависеше от враждата между Чан и началничката му, но дали професионалната амбиция щеше да надделее над лоялността?

— Откъде да знам, че можете да направите това, което твърдите? — попита Чан.

— Не проникнахме ли в комплекса ви? — попита Монк. — Това би трябвало да е достатъчно доказателство за уменията ни.

— Но защо да ви вярвам?

— Нямате особен избор. Ако не предадем на агентите си в Пекин сигнал, че всичко е чисто, тялото на брат ви ще бъде открито недалеч от американското посолство с ясни доказателства, че се е опитвал да избяга. — Монк подсили заплахата. — И у него ще бъдат открити доказателства, уличаващи съпругата ви като американска шпионка.

Изчака няколко секунди, докато думите му бъдат осъзнати, след което довърши:

— Вижте какво. Ако получим каквото искаме, ще излезете герой, а с генерал-майор Лау ще бъде свършено. Ако се провалим, ще страдате, и вие, и семейството ви, а Лау ще се окичи със славата, че ни е спряла. Изборът си е ваш, Zhõngxiào Сун.

Този път нямаше дори пауза.

— Какво искате да направя?

Монк се ухили на Кимбърли.

— Кажете ни къде са другите и ни разчистете пътя до тях.

Кимбърли вече беше извадила сателитния си телефон и сега зареди плана на комплекса, който беше изтеглила от един хакнат компютърен терминал.

Докато Чан предаваше съответната информация, тя кимна и каза:

— Ясно. — Обърна се към Монк и прошепна: — Знам къде са.

— Друго? — горчиво попита Чан.

— Само още едно нещо.

— Какво?

Монк му каза и прекъсна връзката.

Кимбърли се обърна към него и въздъхна дълбоко.

— Можем ли да му имаме доверие?

Той посочи напред.

— След малко ще разберем.

Докато продължаваха по дадения им маршрут, го измъчваше друга мисъл.

„Ами ако вече е твърде късно?“

 

 

12:13

Земята трепереше под краката на огромния сребрист, докато той се носеше към Ковалски. Самият той още беше на четири крака и не можеше да направи друго, освен да събере кураж за онова, което предстоеше. Все пак се опита да намери някакво прикритие и се претърколи към хъркащото туловище на по-младия чернокосмест хибрид, който се беше проснал вляво от него.

„Мазнината може да се окаже и полезна“.

Изведнъж в хабитата се разнесе пронизителен писък — отекваше от каменните стени и сякаш идваше от всички посоки едновременно. Беше пълен с гняв и заплаха.

„Сега пък какво?“

Вдигна глава и видя, че сребристият рязко спира на метър от него. Подпря се на юмрук и проточи врат към източника на звука.

Ковалски направи същото, като същевременно използва момента да изпълзи още назад към канарите в центъра.

И тогава забеляза тъмна сянка, която отскочи от стената под прозорците за наблюдение. Движеше се бързо на подскоци към Ковалски. Отне му половин секунда да разбере, че е Баако.

„Не…“

Той пък какво правеше тук?

С един последен скок Баако се приземи приклекнал до Ковалски. Задъхан, малкият приятел се обърна към планината от мускули, изправи се и задумка гърдите си с юмруци — предизвикваше алфа-звяра на хабитата.

„Не е много умно, хлапе“.

— Баако, бягай! — извика Ковалски и махна с ръка, при което през ребрата му отново премина болезнен спазъм. — Разкарай се оттук!

Баако не помръдна от мястото си.

Сребристият остана като закован: явно се мъчеше да проумее това нахлуване в царството му, да не говорим за дръзкото поведение на подобен дребосък. Но смущението бързо отмина, за да се смени с раздразнение и гняв.

От широките му гърди се изтръгна рев. Тежкият звяр се хвърли напред и замахна с дебелата си ръка — но Баако вече не беше там.

Младата горила скочи високо, прелетя над рамото на сребристия и се приземи на задника на чудовището.

Сребристият се изправи, рязко се завъртя и замахна.

Баако отскочи, но този път не успя да избегне напълно удара. Лакътят закачи бедрото му и го запрати във въздуха. Въпреки това Баако успя да се извърти преди да падне и се претърколи през рамо.

Сребристият се понесе тежко към него, като забиваше юмруци в камъка.

Останалите обитатели на хабитата, първоначално смаяни от странното развитие на събитията, постепенно се окопитиха. И докато вниманието на сребристия бе отвлечено другаде, се насочиха към Ковалски.

„Лошо“.

Той продължи да отстъпва към канарите, като гледаше как Баако бяга от огромната лавина от мускули и нокти. Стигна купчината камъни и се скри под една канара. Грабна един камък, а с другата си ръка сграбчи бетонен клон, отчупен от едно фалшиво дърво. Беше готов да влезе в ролята на пещерен човек срещу тези чудовища, ако се наложи.

Притисна гръб в канарата. Видя, че Баако забавя скорост — явно се уморяваше. Сребристият вече пухтеше плътно зад него.

Ковалски се сви; беше го страх да гледа. И тогава Баако се метна наляво от пътя на хибрида. Сребристият не можеше да завие толкова бързо — инерцията на огромната му маса не можеше да се сравнява с пъргавината на Баако. Въпреки това той се извъртя и се плъзна по пясъка, като сви грамадните си крака под себе си. Преди още да спре, се хвърли след Баако, който за съжаление се беше насочил право към скривалището на Ковалски.

Ковалски се надигна и му замаха да се махне, сочеше му отворения прозорец.

— Замъквай си задника горе!

Подобно на всички други в живота му, Баако не му обърна внимание.

Дребосъкът направи последен скок към него, протегнал ръце напред, но късметът и скоростта му се оказаха недостатъчни. Сребристият го улови за глезена и запрати малкото му тяло настрани, далеч от Ковалски.

„Не!“

 

 

12:14

Болката разкъсва крака на Баако, докато тялото му се премята във въздуха. Каменните стени се размазват пред погледа му. Въпреки това той знае, че трябва да продължи да се бори. Дълбоко в себе си осъзнава, че всичко друго означава смърт.

Тялото му полита високо над чудовището. Звярът е като някакъв ужас, излязъл от приказките за лека нощ на мама. Възнамерява да го засили надолу и да го размаже в пода. Баако разбира това, извърта се и ухапва ръката, стиснала глезена му.

Чува се рев; хватката отслабва.

Баако се отскубва и полита към земята. Размахва ръце и крака в опит да се хване за нещо. В следващия миг чудовищно силни пръсти го хващат през кръста, спират падането му и стискат толкова силно, че не може да диша.

Звярът го е хванал отново и реве от ярост и жажда за кръв. Челюсти се отварят широко. Огромни зъби се понасят към гърлото на Баако. Очите на Баако се завъртат от ужас, намират лицето далеч горе, уплашено също като него.

Събира достатъчно въздух, за да извика.

Сбогом, мамо…

 

 

Последният немощен вик на Баако стигна до Мария и разкъса сърцето й.

Тя дръпна спусъка, подчинявайки се на майчиния инстинкт да го защити, но ударникът само изцъка. Вече беше изстреляла последната стреличка, бе презаредила три пъти по време на кратката битка долу. Беше съсредоточила огъня си върху сребристия, но звярът се движеше прекалено бързо и не го беше улучила. Единственото й попадение беше по една тромава женска, която се бе доближила твърде много до скривалището на Ковалски.

Ужилването беше достатъчно да подплаши създанието, но щеше да мине още минута преди упойката да подейства.

„Стига една стреличка да е достатъчна за такива огромни зверове“.

С празна пушка и без повече муниции, Мария не можеше да направи нищо, освен да гледа как сребристият се кани да разкъса гърлото на Баако.

Внезапно голям камък полетя във въздуха и цапардоса сребристия между очите. Звярът спря, колкото да погледне — повече изненадан, отколкото наранен от атаката.

Ковалски скочи на една канара, вдигнал бетонна сопа.

— Избери някой с твоите размери, космато копеле такова!

 

 

12:15

„Не че аз съм с твоите размери…“

Дори качен върху канарата, Ковалски изглеждаше като джудже пред грамадния сребрист. Той още стискаше Баако, но бе забравил за момент дребосъка.

— Хайде! — предизвикателно извика Ковалски и го подкани със сопата с надежда, че звярът ще пусне Баако.

Сребристият пристъпи към него, после леко залитна настрани. Задържа се, като се хвана за едно от бетонните дървета. Клоните се счупиха под тежестта му. Звярът рухна на едно коляно.

„Какво, по дяволите…“

Хвърленият камък не би могъл да нанесе чак такива поражения. Все едно да замеряш бик с грахово зърно.

Въпреки всичко сребристият пусна Баако и опря юмрук в земята, за да се задържи изправен. Освободеният Баако се хвърли към канарите.

Ковалски се огледа. Другите зверове бяха замръзнали по местата си, очевидно уплашени, че водачът им е зашеметен. Сребристият се отпусна, мъчеше се да не се строполи. Едва сега Ковалски видя червените пера, стърчащи от задника му.

Погледна към Мария. Дали все пак беше успяла да закове кучия син? Но тя изглеждаше не по-малко шокирана.

Мария извика и посочи към стоманената врата.

— Бягайте! Една стреличка не е достатъчна да го повали!

 

 

12:16

Мария се сети какво е станало. Така и не бе намерила стреличката, която беше изпуснала на пода. Сега разбра какво е станало с нея.

Баако я беше грабнал преди да скочи в Ковчега. В Лорънсвил го беше научила за пушките с упойващи стрелички, които се използваха като средство за удържане в центъра за примати. Беше искала да разбере, че животните, упоени с тях, не са мъртви, а само спят.

Въпреки това така и не беше сигурна доколко я беше разбрал.

„Очевидно недостатъчно“.

Долу сребристият продължаваше да залита, мъчеше се да се отърси от въздействието на транквилизатора.

Ковалски и Баако се възползваха от момента и хукнаха към стоманената врата, водеща навън от Ковчега. Другите горили се размърдаха, привлечени от движението. Вероятно бяха станали по-самоуверени, след като сребристият беше изваден от строя.

Мария се обърна към младата сестра, която й беше помогнала преди.

— Трябва да им отворите вратата.

Сестрата я погледна тъжно.

— Не мога. Не и оттук. Някой трябва да е долу и да постави дланта си върху четеца.

„А ние сме заключени тук“.

Със свито сърце Мария се обърна отново към прозореца. Ковалски и Баако продължаваха да бягат към вратата, увличайки хибридите след себе си.

„Само че са тръгнали в погрешната посока“.

 

 

12:17

Докато се хвърляше в клетката, Ковалски чу Мария да го вика. Гласът й бе напрегнат и изпълнен със страх.

— Не мога да отворя оттук! — извика Мария. — Трябва да се качите при мен!

Нещо полетя през прозореца и се разви покрай стената.

Противопожарен маркуч.

Мария искаше да се изкатерят по него.

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“.

Ковалски погледна към растящата стена от козина и мускули, която приближаваше клетката. Нямаше начин да мине през тази тълпа. Макар че сигурно можеше да ги разсее достатъчно, за да даде възможност на Баако да избяга, се съмняваше, че младата горила ще го изостави.

Баако подръпна ръката му, за да привлече вниманието му. После разпери палец и кутре и насочи ръката си надолу. Знакът бе ясен.

[Стой]

Преди Ковалски да успее да реагира, Баако изскочи от клетката и се понесе право към стадото. Леко накуцваше, но въпреки това успя в последния момент да се метне през групата, като пъргаво избегна няколко изненадани опита да го хванат.

„Нямало да ме изостави, как ли пък не“.

Докато хибридите го наближаваха, Ковалски се помъчи да дръпне вратата на клетката, но тя не помръдваше.

Изведнъж откъм чудовищния сребрист се надигна страховит рев.

Ковалски отстъпи до стоманената врата, утешен от една мисъл.

Поне Баако беше успял да се измъкне.

 

 

12:18

Баако пуска счупената каменна сопа и бяга.

Миг по-рано я е грабнал от пода и е отишъл при чудовището. Вижда, че клепачите му са отпуснати и диша дълбоко. Без да намалява скоростта, Баако скача и замахва с всички сили. Сопата се пръсва между двете очи и те се отварят.

По-рано е искал големият да заспи; сега му трябва буден.

Ревът отново преследва Баако. Болката пронизва десния му крак, така че той бяга на четири крака, трябва да е бърз. Чудовището беснее след него.

Той бяга не към мама… защото мама е в безопасност от чудовищата.

Вместо това се насочва към другия член на семейството си.

 

 

Ковалски стисна зъби в очакване на най-лошото. Изобщо не очакваше да види Баако, който се метна през стената от хибриди, която го държеше в капан. Младата горила прелетя над тях и се втурна презглава в клетката.

Ковалски го посрещна в обятията си, но сблъсъкът бе толкова силен, че го запрати в стоманената врата и му изкара въздуха. Въпреки това той продължи да прегръща силно Баако.

А хибридите се пръснаха, понеже сребристият се вряза в тях като товарен влак. Все още замаян, звярът не успя да спре навреме и се блъсна странично в отвора на клетката.

Ковалски се сви от удара на тази планина от плът, която като нищо можеше да го смаже. Вместо това туловището на сребристия отлетя от стената и разпръсна още хибриди.

Баако грабна Ковалски за ръката и го задърпа към изхода.

Той го разбра.

„Да се разкарваме, докато можем“.

Втурнаха се покрай зашеметения сребрист и през обърканите други. Но Ковалски знаеше, че суматохата няма да продължи дълго.

Затича, без да обръща внимание на парещата болка отляво.

Щом стигнаха стената под прозорците, Ковалски подбра Баако през кръста и го метна нагоре към маркуча. Косматите ръце се хванаха, но Баако погледна назад и изсумтя тревожно.

— Давай! След теб съм!

За доказателство Ковалски грабна маркуча и последва катерещия се Баако.

— По-бързо! — извика им Мария отгоре. — Идват!

Ковалски не си направи труда да поглежда назад.

Пък и каква полза? Започна да се набира с ръце и крака; завиждаше на Баако, който вече се бе изкатерил при Мария.

Щом Баако се пъхна през прозореца, лицето на Мария се появи отново. Ковалски видя страха, изписан на лицето и в очите й.

„По-бързо“.

 

 

12:19

Мария гледаше как хибридите се хвърлят след Ковалски. Дори сребристият успя да се изправи и изрева яростно. Ударът на Баако, последван от гоненицата и блъскането в стената, явно беше вдигнал кръвното му достатъчно, за да се отърси от упойката.

Сребристият се понесе към тях, като разбутваше останалите. Кръвожадността на стадото бе пламнала и някои от зверовете започнаха да се нападат един друг, по-едрите се нахвърляха върху по-дребните, демонстрирайки диващината, наследена от променените им гени.

Междувременно Ковалски бе по средата, но това не беше достатъчно високо.

Мария погледна редицата метални кутии под прозорците и си спомни думите на сестрата за електрическата бариера, настроена на сребристите нашийници на хибридите. Невидимият щит трябваше да държи животните долу и да ги наказва, ако се покатерят прекалено високо.

Ковалски нямаше такъв нашийник. Както и Баако, разбира се.

— Трябва да стигнеш над електрическата ограда — викна тя.

Той я погледна намръщено. Не разбираше.

— Продължавай! — подкани го тя.

Той се закатери по-бързо. Изведнъж ръцете му се плъзнаха и Ковалски пропадна цял метър надолу, преди да успее да се задържи.

Остана да виси, мъчейки се да си поеме дъх, когато първият хибрид стигна стената под него. За щастие беше от по-дребните, висок най-много два и десет. Скочи, замахна към Ковалски и перна петите му с върховете на пръстите си.

Тази непосредствена заплаха беше достатъчна да пришпори Ковалски. Той се закатери по-бързо, но болката вече ставаше нетърпима. Пот се лееше по изкривеното му в гримаса лице.

По-едрите зверове стигнаха стената и започнаха да се катерят по изсечената скала, забивайки ноктите си в многобройните пукнатини и издатини.

Нямаше да успее…

В този момент маркучът до Мария се размърда.

Тя погледна назад и видя, че Баако го е хванал и го опъва, за да изтегли Ковалски по-бързо.

„Защо аз не се сетих за това?“

Опря крака в стената и задърпа с всички сили.

Младата сестра се присъедини към тях. Други от хирургическия екип също се притекоха на помощ, за момент забравили за различията си. Всички бяха видели доблестната битка долу, а и просто не можеха да оставят един човек, та дори да им беше враг, на зверовете.

Всички заедно изтеглиха Ковалски до прозореца.

Той се вкопчи в перваза с едната си ръка, после с другата, но бе твърде слаб, за да се набере. Мария пусна маркуча и го издърпа. Той падна тежко на пода и се претърколи по гръб.

Дробовете му свиреха при всяко поемане на въздух, но успя да изпъшка:

— Какво… какво каза за някаква ограда?

Отвъд прозореца се чу електрическо пращене, съпроводено с рязък крясък. Мария погледна и видя как един хибрид се откъсва от стената и полита надолу. От стоманения му нашийник се извиваше спирала от пушек. Другите зверове или спряха, или скочиха тежко долу.

— Вече няма значение — каза Мария и се наведе да му помогне да се изправи.

Баако се втурна и прегърна Ковалски през кръста.

— Благодаря, че спаси Баако — каза Мария.

Ковалски сложи ръка на рамото на младата горила.

— Мисля, че стана по-скоро обратното. — Обърна се и огледа хирургическия екип. — Някой ще се опита ли да ни попречи да се махнем?

Отвърнаха му с леко поклащане на глави — не че имаше значение.

— Заключени сме — обясни Мария. — Откакто завиха сирените.

— Значи си оставаме в капан.

Тя докосна лакътя му.

— Но поне сме в безопасност от непосредствена…

Светлините примигнаха и угаснаха. Лабораторията потъна в мрак.

Никой не проговори.

— Не биваше да го казваш — промърмори Ковалски.

Баако отиде до нея и хвана ръката й. Не обичаше тъмното, но след няколко напрегнати секунди по горния край на стените се включиха червени аварийни лампи.

Мария въздъхна с облекчение.

Ковалски се сети нещо.

— След като токът спря, може би ще можем да излезем оттук.

Втурна се през помещението и задърпа гигантските плъзгащи се врати, но те не помръднаха. Ковалски сложи юмруци на кръста си и ги изгледа намръщено, сякаш можеше да ги уплаши и да ги накара да му се подчинят.

Пръстите на Баако се стегнаха около ръката на Мария. Тя погледна надолу и видя, че погледът му е насочен към маркуча, който още висеше от прозореца.

Маркучът се движеше.

„О, не!“

Обърна се към прозореца в мига, в който някаква огромна покрита с белези ръка се пресегна и се хвана за перваза.

Със спирането на тока електрическата ограда беше изчезнала.

Обзета от ужас, Мария заотстъпва назад.

— Идват!