Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (15)

10.

30 април, 05:45

Загреб, Хърватия

Щом влезе в малката кухня, Грей видя смесицата от надежда и страх на лицето на Лена Крандъл.

Издялани на ръка греди поддържаха ниския таван, а стените бяха от неизмазани тухли. Кухнята беше в жилището на енорийския свещеник на църквата „Св. Екатерина“ в столицата на Хърватия Загреб. Лена седеше на старата дъбова маса в дъното. Зад нея имаше почерняла от сажди каменна камина, в която гореше огън.

— Някакви новини за Мария? — попита тя.

Сейчан също го погледна с очакване, пристъпи откъм кухненския плот и му подаде чаша кафе. Грей я взе, взе си и парче пай със сирене от подноса зад нея — нещо, наречено щрукли — и отиде до масата.

— Получих новини от Вашингтон. Продължават да следят джипиес предавателя, за който се смята, че е в групата на сестра ти, но получават сигнал само от време на време.

Лена сведе поглед. Беше стиснала ръце върху масата.

— Гривните за наблюдение са предназначени за къс обхват. Предпазна мярка, за да следим Баако, ако случайно се изгуби в гората на центъра или мине през оградата.

Грей се опита да си представи горилата хибрид. По време на напрегнатото нощно пътуване през бурната планина от Огулин до Загреб Лена бе описала изследването си, както и необичайния му обект. Набегът в изследователския център трябваше да е свързан с атаката тук.

„Но как и защо?“

Представи си лицето на Ковалски и се зачуди дали е жив.

Лена изглеждаше също толкова уплашена за сестра си.

Той се опита да я успокои.

— Засега предавателят продължава да работи достатъчно добре, за да знаем, че сигналът се движи на запад през Тихия океан. Вече сме вдигнали във въздуха екип, който ги настига. Щом похитителите кацнат, ще стегнем обръча около тях.

Пропусна да спомене по-големия страх на Пейнтър — че двете атаки вероятно са дело на някаква организация в Китай. Ако наистина беше така, спасяването на групата на Мария след пристигането й там щеше да е проблематично в най-добрия случай.

„И невъзможно в най-лошия“.

Лена повдигна и друг тревожен въпрос.

— Батериите на предавателите издържат около един ден. Ако се изтощят преди да кацнат, няма как да ги следим.

Грей седна на пейката. Пейнтър не беше споменал тази подробност.

„Ако изобщо я знае“.

Така или иначе, нямаше с какво да помогне оттук и затова Пейнтър го беше натоварил със задачата да върне Лена жива и здрава в Щатите. В момента чакаха подробности и инструкции как да продължат.

— Ами професор Райтсън и доктор Арно? — попита Лена.

Грей поклати глава. Дори да бяха живи, британският геолог и френският палеонтолог отдавна не бяха в района. Приоритетът му бе да не се набива на очи и да пази в тайна оцеляването на Лена, докато не бъде изведена от страната. Отец Новак беше помогнал за това, като предложи да се скрият в църквата. Всички бяха успели да поспят няколко часа на походни легла в стаичката отзад, но до изгрев оставаше само час.

Скоро трябваше да потеглят отново.

Тътрене на крака насочи вниманието му към вратата. Роланд Новак влезе, помъкнал под мишница голяма книга с размерите на атлас. В другата си ръка носеше по-малка книга и правоъгълна метална плоча. Изглеждаше измъчен, с торбички под кръвясалите си очи. Май изобщо не беше спал. Но въпреки всичко трепереше от вълнение.

— Трябва да видите това — заяви той.

Сложи голямата книга на масата. Заглавието беше изписано с позлатени букви, гравирани върху грамадната кожена корица: Mundus Subterraneus.

— Това е книга на отец Атанасий Кирхер, издадена през 1665 година — заяви той и постави по-малката книга до нея. — А това е томчето, което намерихме в другата пещера, за което смятам, че е принадлежало на отеца.

Грей погледна лабиринта върху корицата му.

Роланд и Лена бяха разказали какво са открили в пещерната система под планината — готически параклис с останките на неандерталец, чиито кости по-късно били взети от нападателите. Параклисът явно бе имал някаква историческа връзка с въпросния Атанасий Кирхер, йезуитски свещеник от седемнайсети век, който по всяка вероятност бе взел други кости, може би на неандерталска жена.

Роланд явно бе прекарал последните часове в проучване на тази следа. Страстта на свещеника, да не говорим за храбростта му пред лицето на смъртната опасност, напомняше на Грей за по-млада версия на един скъп приятел, друг свещеник от Ватикана, който беше изгубил живота си в търсене на древни истини.

„Точно сега не бих отказал съвета ти, Вигор“.

Пропъди спомена и заслуша Роланд.

— За съжаление — каза той — написаното е било унищожено през вековете и са останали само няколко следи.

— Като ключа, който намерихме — добави Лена, извади от джоба си голям ключ и го сложи на масата. Макар да бе потъмнял от годините, херувимът и дъгата от черепи се виждаха ясно.

Роланд кимна.

— Нямам представа за коя точно ключалка става този ключ, но реших да проуча първо най-очевидната следа. — Проследи с пръст очертанията на лабиринта на корицата. — Стори ми се, че това ми изглежда познато. Мисля, че е изображение на лабиринта в древен Крит, където според митовете е бил държан прочутият Минотавър. Вижте това.

Свещеникът взе жълта папка, пъхната между страниците на голямата книга, и извади от нея разпечатка, показваща стара сребърна монета.

— Била е изсечена в Кносос, столицата на Крит.

Грей сравни лабиринта на монетата с този на корицата.

— Изглеждат почти еднакви.

— Оказа се, че този лабиринт може да се види не само на Крит. Петроглифи с този мотив могат да се видят върху камъни по целия свят. Ще ги откриете в Италия, Испания, Ирландия, дори във Финландия. И не са само петроглифи. Древноиндийският санскритски епос „Махабхарата“ описва военен строй, наречен падмавиуха, който е същият.

— Интересно. — Лена придърпа към себе си снимката на монетата. — Излиза, че различните древни народи са познавали тази форма и са я вградили в митологиите си. На Крит тя е била леговището на Минотавъра. В Индия — боен строй.

— Възможно е да представлява истинско място. — Роланд се загледа в корицата на дневника. — Така или иначе, символът явно е важен, щом отец Кирхер го е сложил тук. Затова проверих дали няма и други примери на интерес към подобни лабиринти от страна на отеца. И намерих много такива в този том.

И постави ръка върху Mundus Subterraneus.

Сейчан се настани до Лена.

— Кой всъщност е този свещеник? Никога не съм чувала за него.

Роланд се усмихна и отвори голямата книга. Грей знаеше, че Роланд е бил извикан на обекта поради големите си познания за йезуитския свещеник. Ако някой знаеше как е свързано всичко това, това бе този човек.

Свещеникът спря на страница с портрета на мъж с роба и шапка на главата и заговори с ясно доловимо уважение:

— Мнозина смятат отец Кирхер за Леонардо да Винчи на своето време. Бил е истински ренесансов човек с интереси в много области — биология, медицина, геология, картография, оптика, дори инженерство. Но сред най-големите му страсти били езиците. Той пръв осъзнал, че има пряка връзка между древния египетски и съвременния коптски. Дори написал дебели томове върху египетските йероглифи. По-късно започнал да вярва, че езикът им е изгубеният език на Адам и Ева, и дори изсякъл свои йероглифи върху няколко египетски обелиска в Рим.

Интересът на Грей към свещеника се засили. Той се загледа в изражението му, в замислените му очи, и за миг отново се сети за стария си приятел монсеньор Вигор Верона. Двамата, макар и разделени от векове, спокойно можеха да минат за братя — и може би бяха такива в известен смисъл. И двамата бяха духовници, стремящи се да разберат Божието творение не само от страниците на Библията, но и чрез изследване на природата.

— Накрая отец Кирхер основал към Ватиканския колеж музей, в който работел и преподавал — продължи Роланд. — Museum Kircherianum имал колосална колекция от антики, както и огромна библиотека, и пазел някои от собствените му изобретения. За да ви дам някаква представа за мястото — и за значението на Кирхер за неговото време — ето една гравюра на музея.

Роланд бръкна отново в папката и извади друго изображение.

Грей разгледа изображението на огромното помещение, съдържащо делото на живота на един човек. Трябваше да признае, че изглежда внушително.

Сейчан не беше толкова впечатлена.

— И как един йезуитски свещеник се е озовал на такова затънтено място в Хърватия?

Роланд поклати глава.

— Всъщност никой не знаеше, че е бил тук. Според собственото ми проучване за дисертацията ми за отец Кирхер той е пристигнал в града през пролетта на 1669 година, за да следи укрепването на катедралата в Загреб.

Грей си спомни, че бе зърнал високите готически камбанарии на въпросната катедрала на идване. Нямаше как да бъдат пропуснати, тъй като бяха най-високите постройки в града.

— Поради постоянната османска опасност по онова време — обясни Роланд — около катедралата били вдигнати крепостни стени. Отец Кирхер лично бил призован от императора на Свещената римска империя Леополд I да помогне с построяването на кула от южната страна, която трябвало да служи като наблюдателен пост. Но при проучванията си открих несъответствия в историята, доказателства, че отецът е изчезвал за цели седмици, докато е работел тук. Сред местните се носели слухове, че Кирхер може да е бил извикан от императора с някаква друга цел и че наблюдателната кула е само прикритие за нещо друго.

— Мотив, който вече може и да не е тайна — каза Грей, като кимна към дневника. — Но дори някой да е открил пещерата с кости и картини, защо му е трябвало на императора да вика точно отец Кирхер, за да я проучи?

— Не мога да кажа със сигурност, но почитаемият отец е бил известен с интереса си към фосилите и костите на древни хора. — Роланд продължи да обяснява, докато преглеждаше страниците на Mundus Subterraneus. — Този труд на отец Кирхер покрива всеки аспект на земята, от геология и география до химия и физика. Отец Кирхер бил вдъхновен да започне работа по него, когато посетил Везувий малко след изригването му през 1637 година. Дори се спуснал с помощта на въжета в димящия кратер, за да научи повече за вулканичните процеси.

„Определено се е потопил в работата си“ — помисли Грей.

— Отец Кирхер заключил, че земята е пронизана от огромна мрежа подземни тунели, извори и водоеми с размерите на океани. Докато проучвал подземния свят, той събрал и хиляди фосили и документирал находките си.

Роланд спря на една страница с рисунки на вкаменелости на риби.

— Има страници и страници с подобни рисунки — добави той. — Но отец Кирхер открил също и пещери с големи кости в северната част на Италия. Били бедрени кости на мамути, но той погрешно ги приписал на някакъв вид гиганти, бродили по земята заедно с първите хора.

Роланд обърна на страница, показваща опитите на Кирхер да предаде как вероятно са изглеждали митичните великани и размерите им спрямо размерите на обикновения човек.

После явно долови насмешливия скептицизъм на лицата им и също се усмихна.

— Вярно е, че почитаемият отец е стигнал до някои странни заключения, но не бива да забравяте, че той е бил човек на своето време и се е опитвал да разбере света с инструментите и познанията на епохата си. Mundus Subterraneus съдържа много подобни приумици, като се почне от древни чудовища и се стигне дори до местоположението на изчезналия континент Атлантида.

Грей се изпъна и разкърши врат след дългото стоене наведен над масата. Започваше да губи търпение.

— Какво общо има всичко това с решаването на загадката на онази пещера?

Роланд не беше притеснен от реакцията му.

— Общото е, че аз знам защо отец Кирхер е бил извикан в тези планини.

Грей го изгледа и забеляза, че развълнуваното пламъче в очите на свещеника се е завърнало.

Роланд се пресегна да вземе металната плоча на масата и я обърна. Сребристата й повърхност беше прясно почистена.

— Тази плоча беше поставена върху външната стена на пещерния параклис.

Грей видя изписаните редове. Надписът беше на латински, с ред символи в долната част.

— Успял си да го преведеш, така ли?

Роланд кимна.

— Най-общо представлява предупреждение да не се влиза в пещерите, тъй като наказанието за това ще е смърт.

— Защо? — попита Сейчан. — Какво според теб са защитавали?

Роланд прокара палец под един ред на латински и преведе на глас:

— „Тук лежат костите на Адам, бащата на човечеството. Нека вечният му сън никога да не бъде смутен… — пое си дъх и довърши, — за да не настъпи краят на света“.

 

 

06:14

При последните думи Лена потрепери. Взираше се в изображението на древния гигант и в същото време си спомняше танца на сенките, хвърляни върху стените на пещерата. Тъмните фигури бяха огромни, извисяваха се високо над стадата изрисувани животни.

„Сякаш са сенки на войска от гигантите на Кирхер“.

Грей заговори и откъсна вниманието й от книгата.

— Защо отец Кирхер е сметнал, че неандерталските кости са на Адам?

— Очевидно е сгрешил, както с костите на мамут. — Роланд сви рамене. — Може да е стигнал до това заключение заради древността на костите. Или може би заради нещо друго, което е намерил. Онези странни петроглифи, отпечатъците във формата на звезда…

И погледна Лена, сякаш търсеше подкрепата й.

Тя поклати глава. Не можеше да предложи никакво обяснение, но се сети за друга загадка.

— Ами другите останки, които отец Кирхер вероятно е извадил от пещерата? Дали не е сметнал, че са принадлежали на Ева?

— Възможно е — отвърна Роланд. — Но на плочата не пише нищо за липсващите кости.

— Ако приемем, че Кирхер е вярвал, че останките са на Ева, защо е трябвало да ги взема? — продължи тя. — Защо не ги е оставил да почиват за вечни времена, както костите на Адам?

— Не зная. — Роланд се намръщи. — Поне все още.

Сейчан се пресегна и почука долната част на металната плоча.

— Ами този ред символи?

Лена също бе забелязала избледнелия ред малки кръгчета с нарастващи и намаляващи сенки по тях.

— Приличат на фазите на Луната. Двайсет и осем са, колкото е и пълният лунен цикъл.

— Мисля, че доктор Крандъл е права — каза Роланд. — Зная, че отец Кирхер е бил обсебен от Луната. Смятал е, че тя е жизненоважна не само за функционирането на Земята, както е с приливите и отливите, но и за съществуването на човека. С помощта на телескоп е съставил сложни карти на Луната, много от които могат да се видят в Mundus Subterraneus.

За да докаже думите си, Роланд прелисти няколко страници, докато не намери нарисувана на ръка скица на лунната повърхност.

Подробностите — метеоритните кратери, планините, сухите морета — бяха забележителни за времето си. Лена откри, че се колебае между уважението към делото на свещеника от миналото и пренебрежението заради някои от по-причудливите му приумици.

Погледът на Грей не се откъсваше от другата книга.

— Кирхер очевидно се е опитвал да съобщи нещо, като е оставил дневника си в пещерата със скулптурите.

Лена беше съгласна с това. Спомни си покритите от калцитни отложения ниши и счупените парченца на мястото, където беше скрита книгата.

— Отец Кирхер не е отнесъл само костите — каза неочаквано за самата себе си. — Взел е и нещо от другата пещера и на негово място е оставил книгата. Нещо като троха, с която да ориентира някой бъдещ изследовател.

— Но какво означава това? — попита Грей.

Лена поклати глава, загледана в плачевното състояние на дневника.

— Каквото и послание е искал да остави, то е било унищожено отдавна. — Тя побутна ключа на масата. — Но се обзалагам, че е трябвало да отведе до мястото, което се отключва с този ключ.

Грей продължаваше да се взира в дневника. Лена почти виждаше как зъбните колелца се въртят зад буреносно сините му очи. Накрая той се пресегна и сложи пръст върху датата, изписана под лабиринта.

— Хиляда шестстотин седемдесет и девета — прочете на глас той и се обърна към Роланд. — Не каза ли, че отец Кирхер е бил извикан в Загреб през шейсет и девета!

Свещеникът се премести и застана рамо до рамо с Грей.

— Точно така. Трябваше сам да видя несъответствието. Това означава, че отец Кирхер се е върнал в пещерите десетилетие по-късно — и е оставил книгата и ключа.

— Защо? — попита Лена.

Роланд ги погледна.

— Не знам. Но отец Кирхер е умрял следващата година. Може би, както каза ти, е искал да остави някакво съобщение за бъдещето, преди да си отиде.

Лена вдигна ключа, претегли го на ръка и огледа потъмнелия от вековете метал. „Какво е отключвал този ключ? Какво е скрил този Леонардо да Винчи на своята епоха?“

Грей взе дневника и внимателно го отвори. Загледа се в станалата на засъхнала каша хартия. Погледът му се спря върху отпечатъка от ключа, после върху вътрешната страна на кориците. Устните му внезапно се свиха. Той отиде по-близо до огъня и поднесе книгата към пламъците — не да я изгори, а за по-добра светлина.

— От вътрешната страна на корицата е написано нещо. Едва успявам да го различа.

Роланд отиде при него; Лена го последва.

— Да… — промърмори Роланд и присви очи към избледнялото изображение на кръст и нещо като вдигнати нагоре криле от двете му страни.

— Какви са тези пламъци под кръста? — попита Сейчан.

Облещеният Роланд отстъпи крачка назад.

— Не са пламъци. А рога.

„Рога ли?“

— Знам накъде ни насочва отец Кирхер — каза Роланд.

 

 

06:33

Роланд обърна гръб на книгите и старите послания, отиде при хладилника, извади една бутилка, върна се и я постави до томовете, ключа и мистериозния надпис на латински.

Сейчан взе зелената бутилка разклати я и прочете немския етикет:

— „Йегермайстер“? Ако ще празнуваме, защо не отворим виното за причастие?

— Монсеньорът обича глътка-две преди лягане — обясни Роланд. — Питието е много популярно в Хърватия. Но не ви го показвам заради това.

И обърна етикета към Грей, сякаш причината би трябвало да е очевидна.

Грей погледна и моментално разбра.

— Символът…

На етикета имаше глава на елен с широко разклонени рога, обгръщащи сияещ кръст.

— Компанията твърди, че символът изобразява свети Хуберт, светеца покровител на ловците — обясни Роланд. — Йегермайстерите са били главни ловци, отговарящи за горите и дивеча. Оттук и връзката с ликьора.

— Но какво общо има това с отец Кирхер? — попита Лена.

Роланд вдигна ръка, молейки за търпение.

— Историята на свети Хуберт е свързана с видение, което получил по време на лов. Видял великолепен елен, който се явил пред него със златен кръст между рогата. Мнозина католически учени обаче приписват тази история на светец, живял половин хилядолетие по-рано, свети Евстатий. Според легендата римският военачалник Пласид излязъл на лов за елени в околностите на Рим, получил подобно видение и веднага приел християнството, като сменил името си на Евстатий.

— И все пак каква е връзката? — настоя Грей.

— През последните си години, когато грохнал от старост, отец Кирхер се оттеглил в провинцията в Италия и при едно от пътуванията си открил руините на малка църква над долината Джовенцано, светилището „Менторела“. Било е построено от император Константин в чест на свети Евстатий.

Грей пак погледна етикета на бутилката ликьор.

„Светец покровител на ловците“.

— След като открил забравената църква насред нищото — продължи Роланд, — Кирхер се заел да я възстанови, събрал пари за целта и накрая ръководил изграждането й. Твърди се, че бил дейно въвлечен в работата, помагал при проектирането и ръководел лично мястото на строителството, което било много добре охранявано.

— Мислиш, че там може да е скрито нещо — каза Грей.

— Според историческите записи бил обсебен от онова място и прекарал последните си години там. Дори настоял да бъде погребан в светилището.

— И там ли са го погребали? — попита Лена.

— Колкото и да е странно, там са погребали само сърцето му. — Роланд ги погледна и изчака да разберат значението на думите му. — Дори един тогавашен папа, Инокентий XIII, поискал сърцето му също да бъде погребано там.

„Значи нещо около онова място несъмнено е било важно“.

Грей взе стария ключ от масата и прокара палец по дъгата от черепи. Мислеше за костите, откраднати от отец Кирхер.

— Заслужава си да се провери — каза Сейчан. Грей видя изписаното на лицето й желание да действат, вместо да седят тук и да чакат инструкции. — Можем да стигнем до Рим за по-малко от два часа.

Грей се изкушаваше. И не беше единственият.

— Аз също искам да дойда — каза Роланд, което не изненада никого. — Познанията ми може да са ви от полза.

— Аз също идвам — заяви Лена, което вече беше изненада.

Грей понечи да възрази, но Лена ги погледна решително и каза:

— Някой открадна костите от пещерата. И всички знаем, че не е заради цената им на черния пазар. Особено като се има предвид координацията между атаките тук и в Атланта. — Гласът й леко трепна при мисълта за сестра й, но тя продължи: — Тези кости трябва да имат някаква значителна генетична стойност. Видях черепа само за кратко, но в него имаше нещо особено. Ако можех да го огледам по-добре…

— Тя е права. — Роланд застана до нея, сякаш искаше да я подкрепи не само с думи, но и физически. — Ако успеем да разберем къде отец Кирхер е занесъл другите кости, може да разберем по-добре причината за атаката. Смятам, че отец Кирхер е открил в пещерите нещо важно и ще ни трябва човек с повече познания върху неандерталците, който да разбере какво е то.

— И двамата сте прави — заключи Сейчан и сви рамене. — Обаче мисля, че пропускаме нещо в цялата тази история. От друга страна, не можем да помогнем на Пейнтър в операцията му в Китай.

Грей отказваше да отстъпи, макар че бе малцинство. Задачата му беше да се грижи за безопасността на Лена.

Тя сякаш прочете мислите му и настоя:

— Никой изобщо няма да си помисли, че ще пътувам за Рим. В очите й проблясваше същата решимост и нетърпение, които се виждаха и в очите на Сейчан. — Пък и не смятам да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо, докато Мария е в опасност.

Преди Грей да успее да отговори, сателитният му телефон иззвъня с познатия тон на централата на Сигма. Той вдигна и чу гласа на Пейнтър Кроу.

— Командир Пиърс, изтеглянето е уредено. Човек от хърватските военновъздушни сили ще ви качи на военен самолет за…

Грей го прекъсна: гледаше стоящата пред огъня група.

— Сър, има промяна в плана.

 

 

07:22

Мъжът седна в малкото кафене. Сложи на масата пред себе си вестник, но очите му не се откъсваха от прозореца. От другата страна на площад „Св. Екатерина“ се издигаше барокова църква със същото име, чиято бяла фасада сияеше под лъчите на изгряващото слънце. Тя бе една от десетките католически сгради в този набожен град. От мястото си мъжът можеше да види двете кули на готическата катедрала на Загреб, устремени в яркото небе.

Други двама мъже бяха разположени в катедралата, имаше и хора на международното летище и на градската гара.

Църквите се следяха поради вестта, че в групата, влязла в пещерите вчера, имало католически свещеник. Не се знаеше дали той или американката са успели да се измъкнат от планината, но Zhõngxiào Сун категорично бе наредил столицата да бъде плътно покрита и да се наблюдава за евентуални оцелели.

Мъжът не негодуваше срещу заповедта. В душата му гореше огън при спомена за другарите му, загинали в онези планини. Кръвта им зовеше за отмъщение.

Някакво движение откъсна вниманието му от църквата към съседната художествена галерия. Беше твърде рано, за да са я отворили. Според туристическата брошура, която беше прочел, докато чакаше тук, галерията „Кловичеви Двори“ била навремето манастир към „Св. Екатерина“. Преди секунди пред входа й бе спрял черен седан. Двигателят му работеше на празни обороти — от ауспуха излизаше пушек.

Четирима души забързаха от входа на галерията към седана. Забеляза сред тях жена, чиято руса коса беше като флаг насред тъмните дрехи. Когато вратата на колата се отвори, видя и шофьора — беше облечен с униформа на хърватските ВВС.

Пулсът му се ускори. Нямаше място за съмнения.

Той вдигна вестника пред лицето си, взе телефона от масата и натисна копчето за набиране. Връзката се установи незабавно.

— Zhõngxiào Сун, открих ги.