Джеймс Ролинс
Лабиринтът от кости (5)

Пролет, 1699

Рим, Папска държава

Николас Стено водеше младия пратеник през дълбините на музея на Коледжо Романо. Непознатият бе увит в наметало, с кални ботуши — ясно свидетелство, че е бързал и че мисията му е тайна.

Германският пратеник идваше по заръка на Леополд I, императора на Свещената римска империя на север. Пратката, която носеше, бе предназначена за скъпия приятел на Николас отец Атанасий Кирхер, създателя на музея.

Пратеникът зяпаше множеството чудатости на природата, събрани тук — египетските обелиски и механичните чудеса, които тиктакаха и бръмчаха под високите куполи, украсени с небесни тела. Погледът му се спря върху едно огромно парче кехлибар, осветено отзад от свещ, разкриваща запазеното тяло на гущер в сърцевината му.

— Не се помайвайте — каза Николас и го подкани да продължат.

Самият той познаваше всяко кътче на това място, всеки подвързан том — и най-вече трудовете на господаря на този музей. Беше прекарал близо година тук, пратен от благодетеля си, великия херцог на Тоскана, да изучи колекцията на музея, за да създаде своя сбирка на чудатости в двореца на херцога във Флоренция.

Стигнаха до една висока дъбова врата и Николас удари с юмрук по нея.

— Влез — отговори глас.

Николас отвори и въведе пратеника в малък кабинет, осветен от въглените на догарящия огън.

— Извинете, че ви безпокоя, почитаеми отче.

Германският пратеник незабавно се отпусна на коляно пред просторното писалище и сведе глава.

Приведеният сред купищата книги мъж — държеше перо, увиснало над голям пергамент — отрони дълга въздишка.

— Пак ли си дошъл да ровиш из колекцията ми, скъпи Николас? Трябва да ти кажа, че започнах да номерирам книгите по рафтовете.

Николас се усмихна.

— Обещавам да върна моята бройка на Mundus Subterraneus^[1], след като напълно опровергая много от твърденията ви в нея.

— Нима? Чувам, че завършваш собствения си труд относно подземните загадки на скалите и кристалите.

Николас сведе почтително глава в знак на съгласие.

— Така е. Но преди да го представя, смирено моля за не по-малко унищожителен анализ от авторитет като вас.

След пристигането му преди година двамата бяха прекарали много дълги нощи в дискусии по всякакви въпроси на науката, богословието и философията. Макар че беше с трийсет и седем години по-стар от Николас и заслужаваше уважение и дори почит, Кирхер приемаше с радост всеки, който се осмеляваше да го предизвика. Още при първата им среща двамата проведоха оживен спор около една статия, която Николас бе публикувал две години по-рано и в която твърдеше, че глосопетрите, или „каменните езици“, откривани в скалите, са всъщност зъби на древни акули. Отец Кирхер споделяше същия интерес към древни кости и останки, запазени в скалните пластове. Двамата водеха горещи спорове относно произхода на тези загадки. Именно в пламъка на научното дирене двамата станаха уважаващи се взаимно колеги и дори приятели.

Погледът на отец Кирхер се спря върху пратеника, който още беше коленичил пред затрупаното писалище.

— А кой е спътникът ти?

— Идва с пратка от негово величество Леополд Първи. Изглежда, императорът е запомнил достатъчно от йезуитското си образование, за да ви прати нещо важно. Помолил е великия херцог да ми каже да ви представя този човек много спешно и строго секретно.

Отец Кирхер остави перото.

— Интригуващо.

И двамата знаеха, че императорът проявява интерес към науката и естествознанието, събуден у него от йезуитските книжовници, които го бяха обучавали в младостта му. Самият Леополд се готвеше да се посвети на църквата преди шарката да покоси по-големия му брат и да постави благочестивия учен на онзи студен северен трон.

Отец Кирхер махна на пратеника.

— Стига глупави пози, добри ми човече. Станете и представете онова, заради което сте пътували толкова дълго.

Пратеникът се изправи и свали качулката на наметалото си. Беше младеж на не повече от двайсет години. Извади от чантата си дебело писмо, запечатано с печата на императора, пристъпи и го сложи на писалището, след което бързо отстъпи крачка назад.

Кирхер погледна Николас, който само сви рамене — той също нямаше никаква представа за какво става въпрос.

Кирхер извади нож и свали печата. От плика се изтъркаля малък предмет и падна на писалището. Беше кост, покрита със скални кристали. Кирхер повдигна вежди, извади парчето пергамент, което вървеше с предмета, и го разви. Дори от няколкото крачки разстояние Николас видя, че това е подробна карта на Източна Европа. Отец Кирхер се загледа в нея.

— Не разбирам какво означава всичко това — каза най-сетне. — Тази карта и това парче стара кост. Няма никакво обяснително писмо.

Пратеникът заговори на италиански със силен немски акцент.

— Императорът избра мен да предам другата половина от съобщението. Думи, които се заклех да запомня и да кажа единствено пред вас, почитаеми отче.

— И какви са тези думи?

— Императорът знае за интереса ви към древното минало, към тайните, погребани в земните недра, и моли за помощта ви в проучването на онова, открито на мястото, отбелязано на картата.

— И какво е било открито там? — попита Николас. — Още кости като тази ли?

Той пристъпи към писалището и разгледа вкаменелата кост, покрита с белезникава скала. От нея направо лъхаше на дълбока древност.

— Кости и много повече — каза пратеникът.

— И чии са тези кости? — попита Кирхер. — Чий гроб бележат те?

Отговорът на младия мъж беше поразителен. После, преди някой от двамата да успее да реагира, пратеникът извади кама и си преряза гърлото. Кръвта бликна, младежът се задави, рухна на колене и след това се строполи на пода.

Николас се втурна да му помогне. Очевидно последните думи бяха предназначени единствено за отец Кирхер и за него и след изричането им никога не биваше да бъдат повтаряни.

Отец Кирхер заобиколи писалището, отпусна се на коляно и хвана главата на младежа, но въпросът му бе към Николас.

— Възможно ли е да е истина?

Николас преглътна, ужасен от последното съобщение, изречено от окървавените устни.

Костите… са на Адам и Ева.