Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (8)

На следващата сутрин Изабел очакваше Макс да бъде засрамен, да се извини, но той се държеше нахакано, както обикновено, не спомена и дума за случилото се предишната вечер. Закусиха с яйца и тлъсти саксонски наденички, после поеха към Берлин под ситния дъждец. Докато пътуваха, той не спря да говори за шефа си, Гьобелс, величаеше го като гений, който отстъпва единствено на Хитлер.

— Велик ум — въздъхна Макс. — Истински бог. Дори повече от бог.

Изабел се съгласяваше любезно с тези екстравагантни твърдения, въпреки че Гьобелс с подобното на череп лице, змийски очи и накуцване бе един от нацистите, които тя най-малко харесваше. Всеки път в негово присъствие настръхваше, защото той задействаше заради нея чара си, а очите му я галеха по начин, който не можеше да сбърка. Също като Макс Гьобелс беше известен прелъстител на жени, макар да беше женен за Магда, една от любимките на Хитлер, и да имаха шест деца.

През нощта беше взела решение и каза на Макс, когато пристигнаха в Берлин рано следобед и спряха пред блока й на „Курфюрстендам“.

— Връщам ти ги — заяви тя. Остави самуреното палто и шапката на седалката на мерцедеса. — Не мога да ги задържа.

Макс остана поразен.

— Как така? Не ги ли харесваш?

— Обожавам ги — призна Изабел с искрено съжаление и погали лъскавата кожа за последен път. — Само че те ме задължават по начин, който не мога да изпълня.

Той се намръщи.

— Защо да не можеш да си изпълниш задълженията?

— Снощи се опитах да обясня. — Тя погледна късо подстриганата глава на Фриц, шофьора, който седеше, без да помръдва, зад волана облечен в униформа в цвят каки. — Сега не можем да обсъждаме този въпрос. Въпреки това ти благодаря за всичко.

— Твои са. Не можеш да ми ги върнеш. — Тя слезе от автомобила, без да каже и дума повече. Той я последва и стисна ръката й насред улицата. — Не можеш да ги върнеш, Изабел!

— Ти ми каза, че това са подаръци от Министерството на пропагандата.

— Именно. Райхминистър Гьобелс ще бъде много обиден.

— Сигурна съм, че могат да бъдат дадени на по-достоен човек — отвърна сухо тя. — Няма да бъдат прахосани. А и аз почти не съм ги носила.

— Държиш се като глупачка. Изобщо не те разбирам.

— Макс, сигурна съм, че много добре разбираш, че след снощното ти държание не мога да задържа тези неща. Дори не искам да ги виждам повече.

— Моето държание ли? — рече остро той. — Моето държание, а? Ти ме удари през лицето!

— Държа се като животно — сопна се тя.

— Господи! Нима е животинско да направиш на една жена най-големия комплимент, на който мъжът е способен?

— Не е никакъв комплимент да те мачкат и подмятат.

Очите му заблестяха.

— Предложих ти да се оженя за теб.

Тя не искаше да го ядосва повече, като му каже, че не е приела сериозно предложението му.

— Както и да е, не искам тези неща. Връщам ти ги.

— Никакво връщане, мила моя. — Пръстите му стиснаха ръката й. — Твърде късно е да връщаш нещо, което вече си приела. Взела си ги и да, вече си обвързана. Задълженията и обвързаността се приемат много сериозно в нацистка Германия. Те не се запращат със замах в лицето на онзи, който ти е направил подарък. Разбираш ли ме?

Тя дръпна рязко ръка, въпреки че я заболя, тъй като пръстите му бяха много силни. Шофьорът Фриц беше извадил куфара й от багажника и я чакаше с безизразно лице. Самуреното палто беше метнато на ръката му.

— Понякога тонът ти става изключително грозен, Макс — заяви тя. — Не ми е приятно да бъда заплашвана.

Той се ухили отново.

— Че кой те заплашва? Пази кожата. Скоро пак ще ти бъде нужна.

— Казвам ти за последен път — не я искам! Кажи му да я върне в колата. Сбогом, Макс. — Тя се врътна на пети и тръгна към вратата на блока. Поне апартаментът тук бе платен със собствените й средства. Остана шокирана, когато усети как главата й се извива назад. Макс я беше сграбчил за косата и я теглеше назад, за да я обърне към себе си. Тя ахна от болка. — Макс!

— Забрави нещо. — Целуна я по устата, силно, зъбите му премазаха устните й. Тя се бореше ожесточено, но той продължаваше да стиска косата й и болката беше нетърпима. Очите й горяха от сълзи на унижение, когато най-сетне я пусна. — Така е по-добре — измърка той и сините му очи заблестяха весело. Шофьорът наблюдаваше безучастно. Макс му кимна и той внесе кожата и багажа в блока. — Планирал съм още много забавления — провикна се Макс след нея. — Много скоро!

Шофьорът настоя да качи куфара в асансьора. Остави го в малкия хол, метна кожата на канапето и излая нацистки поздрав.

— Хайл Хитлер!

Тя погледна самуреното палто, когато той си тръгна. Беше се разстлало върху креслото като отпусната пантера.

Изабел пристъпи към прозореца и остана да гледа след отдалечаващия се огромен черен автомобил. Бе обзета от задъхано чувство на паника, че всичко й се изплъзва.

 

 

Писа на императрица Хермина в Хаус Дорн, за да й благодари за гостоприемството, и й предаде зловещото послание на Макс.

„Макс ме увери, че няма опасност положението ви да се промени, но настоява Негово имперско Величество да бъде дискретен, най-вече в публични изказвания за фюрера и за министрите на райха.“

Два дена по-късно получи отговор от императрицата, в който жената й благодареше. Изабел прибра писмото, което с восъчния печат и обемна хартия с герб беше интересен спомен от странната среща.

Беше й приятно, че се е върнала в апартамента си. Беше го разкрасила, доколкото можа, с розови абажури на лампите, мебелите, покрити с кретон, стари турски килими и картини на цветя, избрани в антикварни магазини. В Лондон би заклеймила подобен стил като прекалено женствен, дори сладникаво-сантиментален. Тук, в Берлин, обаче той й осигуряваше убежище от все по-нарастващата грубост на националсоциалистическия стил. Острите му ръбове бяха навсякъде, агресивни, гръмогласни, празнословни. Почти нямаше сграда, на която да не е закачено знаме със свастика или други от символите на нацизма. Отначало всичко това въодушевяваше Изабел, създаваше у нея чувството, че живее в съвършено нов свят. Сега обаче се натрапваше и започваше да я потиска.

Фашизмът беше философия, която даваше на Изабел комфорт, чувството, че в живота има ред и надежда въпреки трагедиите, които бе преживяла. Сега имаше чувството, че наочниците са паднали от очите й и вижда колко малко е разбрала.

Щеше ли да бъде проява на лицемерие да възхвалява нацизма, докато тя самата беше свободна и можеше да прави каквото иска с живота си? Започваше да мисли, че наистина е лицемерие. Утеши се, като пусна Вагнер на грамофона и се понесе на крилете на музиката часове наред.

Вестниците на следващия ден бяха пълни с новини за простреляния Фон Рат във Франция. Седемнайсетгодишен евреин, Гринспан, прострелял германския дипломат Фон Рат в посолството в Париж. Състоянието на дипломата било тежко. Евреинът бил арестуван и признал, че е извършил престъплението, бълвал антинацистки изказвания, които французите се погрижили да получат максимална публичност. От германската преса се надигна гневен вой, заклеймиха престъплението с накъсани черни готически заглавия и разтръбиха, че евреите от цял свят нападат германския народ.

Изабел се върна от покупки и завари вратата на апартамента си открехната. Сърцето й се сви от страх. Първата й мисъл не беше, че е влязъл крадец. Помисли за Гестапо или още по-зле, за СС. Убийството на Фон Рат бе предизвикало вълна от арести и враждебност към чужденците, която изпита днес в магазините. Но пък тя нямаше от какво да се страхува. Беше приятелка на Германия, пропагандираше националсоциализма, нали така? Въпреки това инстинктът да избяга беше силен, а коленете й омекнаха. Насили се да влезе в собствения си апартамент и да види какво става вътре.

Не видя нито черни, нито кафяви униформи. Затова пък на любимия й фотьойл пред газовата печка се бе настанил с кръстосани крака Роберто.

Тя ахна и пусна пазарските пликове.

— Господи. Какво търсиш тук?

— Посещавам съпругата си — рече спокойно той. Не го беше виждала от месеци и на пръв поглед не забеляза промяна. Пушеше, държеше цигарата по своя характерен начин, между втория и третия пръст. — Изглеждаш така, все едно си видяла призрак.

— Реших, че си от Гестапо!

На него очевидно му стана весело.

— Защо се страхуваш от Гестапо, querida^[1]?

— Всички са нервни след случилото се в Париж. Поставили са постове пред всички еврейски магазини. — Изабел си свали палтото и се отпусна на стола срещу него. — Както и да е, ти си дори по-лош от Гестапо.

— Много по-лош — съгласи се той. Усмихна се. Все още си оставаше най-красивият мъж, когото познаваше, мургав, с черна къдрава коса, сресана назад, много черни очи с гъсти черни мигли и фини черти, наследени от испанските прадеди. Преследваха го и художници, и скулптори, жени на каква ли не възраст и в младостта си бе вдъхновил идеал за мъжка красота. Испанците все още говореха за Роберто Албаран като за Адонис. Единственият недостатък на лицето му бяха зъбите; прекалено остри. Твърдеше, че било така, защото бил роден под знака на лъва и това било доказателство за лъвското у него.

— Между другото, как влезе? — попита тя, когато сърцето й се поуспокои, макар и не много. Шокът да види Роберто беше винаги огромен, макар и по различни причини.

— Имам ключ.

— Откъде го взе?

— Ти ми го даде.

— Не помня да съм ти давала ключ — отвърна подозрително тя.

Той се огледа.

— Направила си апартамента много приятен. Как казват германците? Gemütlich^[2]. Много буржоазен.

— Не е твоят стил, разбира се. Но на мен ми отива. Какво стана с къщата ти в Кордова?

— Нашата къща — поправи я той. — Сега целият юг е в ръцете на Франко, но това ти е известно. Къщата се възстановява. Няма да е лесно да се подменят някои от нещата. Картините, скулптурите. Но аз имам достъп до подобни предмети на специални цени.

— Говориш за военната плячка ли?

— Vae victis^[3] — отвърна той. Дръпна за последно и угаси цигарата, присви очи, за да ги предпази от дима. — Те откраднаха от нас, сега ние крадем от тях. Човек трябва много внимателно да избира на чия страна застава. Както направихме ние с теб.

— Тези приказки за солидарност ме стряскат — отбеляза Изабел. Прецени, че коленете й ще я издържат. Стана. — Сигурно трябва да ти предложа нещо. Кафе?

Той погледна тънкия златен часовник, който красеше фината му мургава китка. Беше облечен в антрацитносив костюм на райе с безупречна кройка. Изабел знаеше, че гардеробите му са пълни с такива костюми, с копринени ризи, а чекмеджетата със златни часовници и копчета за ръкавели.

— Едно уиски ще ми дойде добре. — Проследи я с поглед, докато пристъпваше към шкафа. — Всеки път, когато те видя, си по-красива.

— А това не се случва често.

— Миналия месец беше осмата ни годишнина.

Тя се изненада, че той помни. Не бе отбелязала деня по никакъв начин, освен че се почувства тъжна и гневна.

— Не ми се обади.

— Аз празнувах. По свой си начин.

— С някоя уличница, предполагам.

— Сам, с твоята снимка и моите спомени — отвърна той.

Прииска й се да плисне уискито в лицето му, но се въздържа и му подаде чашата с тънка усмивка.

— Какъв сантиментален мъж си бил.

— Една от слабостите ми — отвърна безизразно той. Вдигнаха мълчаливо чаши и отпиха. — Добре ли си?

— Както виждаш. Ами ти?

— Остарявам.

— Не личи.

Той прие комплимента с кимване.

— Харесва ли ти животът при германците?

— Понякога.

— Доста често се срещаш с този Макс фон Гримел.

— Не бих казала, че се „срещам“ с него. Той работи в Министерството на пропагандата. Работата ми пасва на неговата.

— Пасва — повтори той. — Колко нежно звучи.

— Моля те, Роберто, не се преструвай, че ревнуваш. Би било прекалено. — Тя допи уискито. — Изразът идва от дърводелството. Няма нищо общо с пасването на два индивида.

— Въпреки това много често си в неговата компания. А той е силно привлечен от теб, поне така твърди.

— И пред кого го е казал? — попита тя и усети надигащото се раздразнение.

— Пред всеки, който е готов да слуша. Твърди, че бил твоят preux chevalier^[4].

— Глупости. Много му се иска да ме вкара в леглото си, но между нас няма нищо романтично, уверявам те.

— Въпреки това ти си много красива жена. — Тъмните му очи се плъзнаха по тялото й. Беше облечена в семпла синя рокля, с вълнени чорапи и нито изглеждаше, нито се чувстваше елегантна. Най-сетне очите му спряха на устните й. — Липсваш ми.

Тя не каза нищо, но протегна ръка към бутилката уиски и си наля отново, за да успокои нервите си. Присъствието му я притесняваше силно.

— Ами работата ти? Чувам, че вървяла добре.

— Занимавам се с частни инвестиции. За избрана група много специални клиенти. Правех го в Испания, а сега и в Германия.

— Струва ми се доходоносно — отбеляза сухо тя.

Той сви рамене.

— Наоколо има предостатъчно свободни пари.

— Свободни ли? Може ли и аз да получа малко?

— Говоря за пари, освободени от предишните им собственици. Все някъде трябва да отидат. Устремили са се нагоре. Помагам на окончателните собственици.

Плътните й устни се извиха от отвращение.

— Мръсна работа. Ти най-добре се справяш с подобни задачи.

— Querida, към коя класа предпочиташ да принадлежиш, към nouveaux riches^[5] или към nouveaux pauvres^[6]? Не смей да приемаш кожени палта от нацистите, а след това да ми четеш лекции за моята мръсна работа.

— Не ти чета лекции. — Денят беше ясен, студен. Слънцето залязваше и светлината в апартамента гаснеше. Тя видя, че той носи малък кожен куфар. Усети напрежението в гласа си, докато питаше: — Колко време ще останеш?

— В Берлин ли? Или с теб сега?

— И двете.

— Утре сутринта имам среща с Херман Гьоринг.

— Не можеш да нощуваш тук.

Той се разсмя тихо.

— Женени сме.

— Ти съсипа брака ни преди години. — Тя се изправи. — Извинявай, трябва да извадя покупките. Радвам се, че се видяхме, но сега вече е време да си тръгваш.

Влезе в малката кухничка и започна да прибира купеното. Чу Роберто да влиза след нея. Прегърна я през кръста и я притегли към себе си. Заля я познато чувство, смесица от страх, гадене и желание. Не можа нито да помръдне, нито да реагира. Дъхът му парна ухото й.

— Не ми се сърди. Животът се отнесе зле към нас.

— Ти се отнесе зле към мен. Нищо не съм ти направила.

— Обърна се срещу мен. След като детето умря, нещо не беше вече същото.

Това бе една от особеностите му, че никога не наричаше Пол по име. Винаги казваше „детето“, сякаш се дистанцираше от неугасващата мъка по смъртта на сина си. Нямаше нищо неугасващо в чувствата му. Всичко беше пресметнато, контролирано. Тя си напомни това сега, когато усети колко бързо започва да бие сърцето й.

— Моля те, пусни ме.

— Ти стана толкова студена — прошепна той. — Винеше мен. Все още ме виниш.

Изабел гледаше напред, без да вижда пакета кафе, които държеше.

— Обвинявахме се един друг — рече тя.

Ръцете му се движеха, едната се спусна по корема и се пъхна между краката й, а другата пропълзя нагоре и започна да милва гърдите й. Искаше да му каже да спре, че няма право. Но мисълта за самотата, която щеше да я притисне, след като той затвори вратата, не й позволи. Беше й липсвал безкрайно много. Можеше да го мрази колкото иска, но и щеше винаги да го обича. Остави кафето и се обърна към него. По лицето му се беше изписало онова желание, което караше сърцето й да се преобръща. Тя го прегърна през врата, целуна го по устните, отначало предпазливо, след това с нарастваща страст. Беше сама от прекалено дълго. Последният път, когато се люби, беше преди година, може би повече, и то пак с Роберто. Тя знаеше, че той го знае. Нямаше нито сили, нито воля да му откаже и да чака още месеци, преди да се видят отново.

— Мръсник такъв — прошепна. Трепереше. Докосна устните му, бузата с неуверени пръсти. — Защо ми причиняваш това? Да не би всичките ти уличници да са заети тази вечер?

Поведе го към спалнята. Седнаха на леглото й, обсипано с копринени възглавници, мълчаливи спътници на самотата й. Той я целува дълго, устните му бяха опитни, дръзки. Познато чувство на горещо желание, смесено със съжаление и отвращение, се сляха в нея. Преди Роберто не бе опитвала нищо освен неумели целувки в тийнейджърските години. Той я любеше спокойно и внимателно — сякаш следваше някакъв план, често мислеше тя, стъпка по стъпка, не пропускаше нищо, чакаше да приключи с една фаза, преди да се прехвърли на следващата. Изабел се срамуваше от факта, че толкова рядко стига до оргазъм с него. Изпитваше наслада единствено сама. Той със сигурност знаеше как да доставя удоволствие, така че грешката, това вече й беше ясно, беше в нея, не в него. Премина фазите на удоволствие и възбуда с Роберто, достигна някакво ниво, което рядко преминаваше, и знаеше, че е по-добре да приеме нещата каквито са, да се наслаждава на пътуването, макар то да не води доникъде.

Той й помогна да си свали чорапите и огледа краката й с интерес.

— Започнала си да лакираш ноктите на краката. Преди не го правеше.

— Това лято носих сандали. Всички жени в Берлин си лакират ноктите на краката. Ще спра, щом дойде зимата.

— Недей. Харесва ми.

— Харесва ти на мен или при всички жени?

— На теб ти отива особено много. — Той стана и се съблече, сгъна внимателно дрехите си и ги остави на стола. Тя се подпря на лакти и остана така да го наблюдава. Все едно пред нея бе застанала гъвкава котка, може би леопард, чиито движения бяха точни, решителни, нито един косъм не помръдваше. Както винаги й се стори много еротично да го наблюдава как се съблича. Беше много възбудена. Кръстоса глезени и стисна мускулите на бедрата си, усети приятна тръпка.

— Нито един английски джентълмен не се съблича толкова внимателно — отбеляза тя. — Веднага личи, че не си такъв.

— А какво правят английските джентълмени с дрехите си?

— Хвърлят ги на пода и слугите се заемат с тях.

— Твърде много уважавам дрехите си, за да направя подобно нещо. Освен това ти нямаш прислуга. Кой тогава ще ги вдигне?

— Говоря по принцип.

— Аз не разбирам от принципи.

— Защо се грижиш чак толкова за ризата? Имаш толкова много.

Той огледа внимателно загорелия си корем като самодоволен Адонис.

— Само защото човек притежава твърде много неща, не означава, че трябва да ги занемари.

Този отговор я подразни.

— Да не би да говориш за харема си?

— Нямам харем, скъпа.

Също както той я следеше внимателно, Изабел се осведомяваше за неговите действия и знаеше, че това не е истина. Макар тя да му беше вярна — колкото и да беше нелепо — и да почиташе съсипания им брак, той не споделяше подобни принципи. Изабел не се съмняваше, че Роберто държи на нея и дори я обича по свой начин. Сега обаче й хрумна за пръв път, че двамата нямат общи възгледи. Бяха споделяли толкова малко през осемте години брак, сключен, когато тя беше на деветнайсет: взаимно вълнение към телата си; дом в Испания, който той изостави пръв, след това го съсипаха червените, а сега бе преобразен с откраднатото от нечий чужд живот. Двамата не споделяха почти нищо друго. Със сигурност не и мъката по смъртта на Пол. Скърбяха поотделно. Или може би тя скърбеше, а той просто се изключи и отказа да участва в емоциите, които изпитваше тя. Роберто не изпитваше съжаление към нея и не се стараеше да я утеши. В спокойствието и безразличието му тя не намери нищо, което да я успокои или приласкае.

Той я прегърна и я погледна с удоволствие. Дори любенето му, бавно и последователно, не ги свързваше. Между тях нямаше взаимност. Той се интересуваше от нея, но единствено от тялото й, и то като от предмет — или по-точно колекция от порцеланови предмети, на които да се възхищава — ръце, стъпала, гърди, бедра, всяка част от нея го интригуваше, но не го изпълваше с нежност. Все едно подреждаше пъзел.

Тя не беше достатъчно суетна, за да се наслади, че някой й се възхищава по този студен начин, единствено на физическата й красота, която открай време приемаше за някаква случайност. Докосването на устните му по зърната, натискът на пръстите между краката й — всичко това бе вълнуващо, ала без чувство.

Всъщност в момента Изабел изпитваше към него нещо като презрение, добре прикрито, почти неуловимо, но очевидно за нея, защото го познаваше твърде добре. Това беше отвращение към потръпването на тялото й и унижение, задето той успява да я управлява в леглото, да контролира реакциите й.

Същото ли беше и с другите жени? Винаги ли беше такъв? Може би другите го възбуждаха повече, провокираха го да изгуби самоконтрол, да забрави за търпението?

Помнеше случая, когато той изгуби търпение с нея, когато насилието избухна иззад изтънчената фасада като чудовище, което изскача от езеро. Случвало се беше на два пъти, ужасяващи епизоди, които не продължиха повече от две секунди, но оставиха огнен отпечатък върху ума й. И двата пъти я удари само веднъж, удар в корема, който я повали и я остави без дъх от болка.

Споменът накара цялото й тяло да се свие, сякаш да се защити. Тя отблъсна Роберто от себе си, превъртя се и седна на ръба на леглото, пое си дълбоко въздух.

— Нараних ли те? — попита той и се подпря на лакът.

Изабел не отговори. Стана и си облече халата. Запали цигара и отиде до прозореца, погледна вечерния трафик по „Курфюрстендам“. Мислеше за Фелисити, за глупавото й увлечение по Уилям, как плака, когато той се върна на фронта. Какви горчиви сълзи, първите сълзи от любов! Човек никога не ги забравя. А след това плаче толкова много, че накрая не му остават сили за повече, каквото и да се случи. Тогава просто палиш цигара и чакаш болката да отмине.

Може би за Фелисити беше по-добре, че отиде в манастира, че се отдръпна от живота. Може пък там да не й остава много време да плаче.

Чу, че Роберто също запали цигара. След малко той се облече. Не я попита защо се е отдръпнала така рязко. Беше твърде овладян човек за подобни въпроси. Отвори куфара, който носеше.

— Искам да подпишеш едни документи.

— Какви документи?

— Продавам къщата и земята в Глостър.

— Защо? — попита тя.

— В момента цената е много добра. А и всеки миг ще започне война и е по-добре да имаш злато в Швейцария, отколкото земя във Великобритания. То не може толкова лесно да смени собственика си.

— Затова ли дойде? — Тя се обърна към него не толкова гневна, колкото отчаяна. — Това ли е причината за идването ти? И за секса? Сигурно така трябваше да ме накараш да направя каквото искаш. Или просто да си осигуриш малко забавление.

Той подаде документите и химикалка.

— Моля те, подпиши.

Тя не помръдна.

— Тази земя е последното, което ми принадлежи. Ти докопа всичко друго.

— Представяш нещата в много грозна светлина, Изабел.

Тя го погледна, този красив, студен мъж, който й беше съпруг, този непознат.

— Татко не е продал и един декар през живота си. Нито пък баща му.

— Е, и?

— Не би трябвало да приема нещо, което той не би одобрил.

Той свали капачката на химикалката, златен „Монблан“, подарък от нея.

— Правя го за теб, querida. Не се инати.

— Не. Няма да подпиша.

— Държиш ли да обясня логиката на тази трансакция?

— Не. Няма да има никаква трансакция. Ще запазя моето парче английска земя.

В кафявите му очи проблесна раздразнение.

— Говориш така, сякаш съм ти враг.

— Не знам какъв си, Роберто. Ти не си ми нито съпруг, нито приятел, нито дори враг.

— Предложих ти развод. — Тя не отговори. Обърна му гръб. Единственото й желание беше той да си тръгне. — Ако решиш да останеш моя съпруга, тогава бъди така любезна да се държиш като такава. Оставям документите тук. Подпиши ги утре до обяд. Ще мина да ги взема след срещата с Гьоринг. Вечерта летя за Цюрих.

Изабел остана пред прозореца, допуши цигарата и си наложи да не плаче. Чу, когато вратата се затвори, и видя как съпругът й излиза от блока на улицата. Той не вдигна поглед. След малко спря такси. Червените стопове се сляха с трафика, след това изчезнаха.