Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (15)

Киара трепереше от ярост през целия път до селото. Арогантна, студена, злобна жена! Как бе възможно Фелисити да живее в тази потискаща обстановка? Трябваше да излезе от манастира час по-скоро, а сега възможността беше отлична. Останеше ли, беше обречена.

Небето се сниши. В средата на следобеда притъмня. Вятърът виеше около хотела. Киара усети, че е потисната, когато гневът я напусна. Вечеря рано в трапезарията и си легна рано, заслушана във вятъра, замислена за Фелисити. Това ведро ангелско дете да стигне дотук!

На следващата сутрин снегът продължаваше да вали и обгръщаше света в бяло. Тя пристигна в манастира в девет и й казаха, че игуменката ще я приеме веднага. Сестра Тереза Маргарет не се мяркаше. Млада послушница заведе Киара до кабинета на сестра Хелън.

Сестра Хелън, игуменка на манастира, беше поне на осемдесет. Лицето й, обрамчено в бяла забрадка, беше топло, с ясни сини очи, потънали сред паяжина от бръчки. Тя пое ръцете на Киара в своите.

— Благодаря ви, че дойдохте чак тук, за да ни видите — започна и стисна лекичко пръстите на младата жена. — Сигурно ще пиете чаша чай.

Разоръжена от посрещането, напълно различно от това на сестра Тереза Маргарет, Киара прие поканата за чай и седна на удобния стол, който й показа сестра Хелън. На стената имаше единствено снимка на папата и кръст. През арковидните прозорци се виждаше как вали сняг и натрупва по камъните.

— Когато мама се караше на някого в Донегал — започна сестра Хелън, — тя казваше: „Поговорих си с този и този“. Разбрах, че вчера сте си поговорили със сестра Тереза Маргарет.

— Извинете ме, ако съм била груба, пресвета майко. Много се тревожа за Фелисити.

Игуменката наклони глава.

— Сигурно.

— Сестра Тереза Маргарет, изглежда, вярва, че тя се преструва, за да привлича внимание. Не мога да приема това. Не е характерно за Фелисити.

— Моята политика е да не се меся в отношенията между послушниците и наставниците им. Независимо с какво впечатление сте останали, сестра Тереза Маргарет не е нито студен, нито безчувствен човек. Тя е прекрасна наставница на послушниците. Напълно се доверявам на преценката й.

— Значи и вие вините Фелисити.

— Не виня никого. Тя е болна и когато открием правилното лечение, ще се оправи отново, ако така е рекъл Господ.

— Според мен Фелисити трябва да бъде преместена в болница. Не може да бъде оставена да кашля така. Кашлицата я изтощава. — Донесоха чай, а за Киара имаше бисквита. Младата жена продължи да разказва на игуменката за тревогите си за Фелисити, за възмущението от студенината на сестра Тереза Маргарет. Всеки път, когато замълчаваше, игуменката кимаше, изчакваше я да събере мислите си и да продължи. Едва когато каза всичко, по-възрастната жена заговори:

— Вие и семейството ви сте били против решението на сестра ви да стане монахиня.

— Не че двете с Изабел не уважаваме призванието на кармелитките. Просто чувстваме, че Фелисити взе грешно решение.

Сестра Хелън кимна спокойно.

— Но това е призванието на сестра ви, а решението е нейно.

— Тя беше съвсем млада, пресвета майко!

— Когато сестра ви дойде при нас за пръв път, аз не се впечатлих от младостта й, а от увереността й. Тя наближава третата година от послушничеството си. Може скоро да положи първите клетви. Вярвам, че тя има специален принос към нашето сестринство, към паството ни. Вярвам, че с Божията благословия ще води дълъг и благословен живот сред нас. Виждам, че Христос я е докоснал, и това ме изпълва с радост. Но… — Тя скръсти малките си ръце под робата и се усмихна на Киара. — Религиозният живот не е скучен и монотонен, както вярват някои хора. Аз често го сравнявам с пейзажа около нас. Има висини и тъмни долини. Човек може да остане в блато или пък да изтича на слънце. Може да падне и да се нарани. Може да се окаже, че прекосява поле, което му се струва безкрайно. Може да поеме в грешна посока и да се изгуби. А може да се върне отново у дома. Това е пътешествие. Както всички други пътешествия, има кризи. А сега няма съмнение, че Фелисити е в криза.

— Значи има нужда от помощ!

— Тя получава помощ.

— Не и от сестра Тереза Маргарет!

— Помощта, за която говоря, идва от Господ. Господ ни изпраща тези кризи, за да ни даде сили.

— Ами ако тя не е достатъчно силна?

— Някои неща се постигат със силата на волята, а други само с Божията воля.

Киара усети как надеждата й се стопява. Игуменката може и да изглеждаше мила и добра, но бе с желязно сърце.

— Тогава какво може да се направи?

— Обещавам ви, че сестра ви ще получи медицинските грижи, от които се нуждае. Лекарят ще я прегледа отново следващата седмица и отново ще започнем тестове. Обещавам да ви държим в течение. А тя се оправя. Тя върви по свой път. И в момента е поела в правилната посока. — Игуменката се надигна бавно заради артритни болки. — Сега вървете при нея. Опитайте се да разберете какво казва Господ през нея. — Разговорът, макар и напълно незадоволителен за Киара, беше приключил. Тя благодари на игуменката без много ентусиазъм и двете тръгнаха към лечебницата, сподиряни от ледения вятър, който навяваше сняг по сивите камъни. — И още нещо — заговори игуменката. — Преди известно време сестра ви получи религиозното си име. Вече не е Фелисити. Казва се сестра Албърт. Трябва да се научим да го използваме. — Тя се прекръсти и благослови Киара.

Фелисити се беше променила от вчера. Седеше в леглото и изглеждаше по-жизнена. Освен това се държеше по-студено и по-сдържано.

— Извини ме, че вчера се изложих така — каза вместо поздрав тя. — Знам, че те стреснах.

— Току-що говорих с игуменката — рече Киара и седна до леглото й. — Каза ми да те наричам сестра Албърт от сега нататък. Доста трудно. Може ли да ти казвам Бърт?

Фелисити не се усмихна.

— Кръстена съм на свети Албърт от Йерусалим, който е написал правилата на кармелитките.

— А приятелите му как са го наричали?

— Ваша Светлост. Бил е епископ.

— А какво ще кажеш за Бърти?

— Казвай ми просто Фелисити. Няма значение.

— Извинявай, не бива да се шегувам. Как искаш да ти казвам?

— Както и да е, стига да не показваш прекалено явно презрението си към мен.

— О, миличка — отвърна шокираната Киара. — Не изпитвам презрение към теб.

— Напротив. И двете с Изабел ме презирате. Не помага с нищо. Нима не виждате? Не помага!

— Моля те, миличка. — Киара не искаше да предизвика нов пристъп на кашлица. — Не изпитваме презрение. Просто се тревожим за теб, както и ти се тревожиш за нас.

— Тогава недейте. Аз съм добре.

— Знам — опита се да я успокои тя.

— Повикали са те да дойдеш и да ме видиш, защото бях болна. — Киара забеляза, че Фелисити се опитва да спре да трепери, като стиска юмруци и притиска лакти към ребрата си. — Не за да дойдеш и да започнеш да се разпореждаш. Да се правиш на спасителка. Да обиждаш всички наред.

— Фелисити…

— Не да започнеш кампания, за да ме извадиш от манастира. — Очите й бяха като блед огън. — Не да се разпореждаш и налагаш, все едно ме притежаваш.

Фелисити бе научила за разговора й със сестра Тереза Маргарет. Киара се почувства смазана.

— Извинявай.

— Как смееш? — Фелисити трепереше от гняв. — Как смееш да идваш тук и да се държиш по този начин? Това е домът ми!

— Извинявай — повтори Киара, — но…

— Не искам да се връщаш никога вече.

Сърцето на Киара се сви.

— О, миличка, не можеш да искаш подобно нещо от мен!

— Мога и го искам. Тук съм от три години, а вие двете с Изабел все още говорите така, сякаш съм дете, което не знае какво иска. Няма какво повече да си кажем.

— Фелисити!

— Съжалявам, че са те накарали да дойдеш чак тук. Сега, ако обичаш, върви обратно да водиш прекрасния си живот в Лондон.

Киара протегна ръка към Фелисити.

— Не ми го причинявай.

Фелисити пренебрегна протегнатата ръка.

— Върви си.

— Прости ми, миличка. Уплаших се, когато те видях толкова болна. Просто исках да те заведат в болница.

— Вън! — изпищя Фелисити. Звукът отекна в каменните стени.

Киара стана.

— Може ли да ти пиша?

Фелисити обърна лице настрани.

— Най-добре забрави за мен.

— Не мога да го направя.

— Моля те, Киара, върви си.

Беше на каменното стълбище, когато чу, че Фелисити започна да кашля отново с онзи дрезгав животински лай. Докато стигне до спалните помещения, звукът се превърна в писък, който се надигаше изпод земята, подет от вятъра.

 

 

Когато се върна в Тисбъри Меншънс, Алф, портиерът, показа плешивата си глава през прозорчето.

— Вашият младеж се отби и остави бележка, госпожице Киара.

— Благодаря, Алф. — Реши, че бележката е от Чарли, но с огромно удоволствие откри, че е от Оливър. За Алф, ветеран от Омдурман, Оливър със сигурност беше „младеж“. Бележката беше написана на страница, откъсната от малкия му черен бележник, и беше съвсем кратка. „Можеш ли да дойдеш с мен на концерт и вечеря утре вечер в 18:30?“ Отдолу беше написал телефонен номер в Уайтхол. Удоволствието й се стопи заради тази липса на сантименталност след дългата двуседмична раздяла. Той за пръв път й даваше телефонен номер, на който да се свързва с него.

Тя позвъни и попадна на остър женски глас, който се съгласи да предаде съобщение на господин Кортфийлд, а след това затвори бързо. Киара нямаше представа на кой концерт ще ходят. Важното бе, че той най-сетне се е върнал в Лондон и е възхитително, вълнуващо близо!

През деня изпита нещо като ожесточение към Фелисити. Дългото пътуване до манастира беше истинско фиаско, ала не по нейна вина. След като сестра й беше решила да остане с монахините, тогава така да бъде. Нека се пържи там. Дори на наставницата на послушниците й беше дошло до гуша от нейните измишльотини; сестра Тереза Маргарет почти нарече Фелисити измамница. Нито сестра Тереза Маргарет, нито игуменката намираха, че Фелисити е в опасност. Най-доброто решение бе да не обръща внимание на сестра си, докато тя не се опомни сама и не разбере, че е била обхваната от лудост. Киара трябваше да живее собствения си живот, освен това Оливър се беше върнал. Нямаше нищо по-важно.

Тъй като поканата й се стори твърде официална, тя облече изискана черна рокля с голи рамене и шия. Хубавото на късата й коса бе, че не се налага да й отделя грижи и внимание. Погледна се в огледалото и й се стори, че е ужасно млада и невинна. Нищо чудно, че онези дърти свраки в манастира не се отнесоха сериозно към нея. Дали и Оливър я възприемаше по същия начин? Как да се покаже като по-изтънчена? Май нямаше начин. Да се наплеска с грим беше глупаво. И без това не използваше много козметика, наследство от майка й, която не понасяше „цветовете на войната“ (въпреки че Изабел обожаваше грима и го използваше щедро).

Оливър пристигна точно в 18:30. Тя го покани да се качи в апартамента й — не искаше да го посрещне на улицата. Сърцето й биеше от вълнение. Прегърна го, когато го видя, и усети истинска експлозия от радост.

— Липсваше ми!

Той я погледна с усмивка.

— И ти ми липсваше. — Беше във вечерно облекло, изглеждаше изключително представителен, но по лицето му се бе изписало напрежение, което го нямаше преди две седмици. Тя забеляза обтегнати бръчки около очите и устата му. Въведе го в апартамента си. Той обиколи, разгледа картините й, извади няколко книги и ги отвори.

— Очарователно — заяви.

— Имам коледен подарък за теб. — Докато го нямаше, Киара реши да му подари малкото платно с облаците. Подаде му го, внимателно увито в златна хартия. Наблюдаваше лицето му, докато разопаковаше подаръка си, и видя как изражението му се промени.

— Киара, прекрасно е. Трогнат съм.

— Господин Кавъндиш мисли, че е на Констабъл. Може да е просто оптимист, но според мен е прав.

— Ще приема мнението ти. Безценен подарък. Благодаря ти. — Той я целуна нежно по устните и я остави разтреперана до пръстите на краката.

Когато се качиха в колата, тя го попита къде е бил.

— По работа в Париж — отвърна той.

— Износ на метал ли?

— Някой ден наистина ще изнасяме натам огромни количества метал.

— Успешно ли беше пътуването?

Той се поколеба.

— Помниш ли как ти казах, че е наш дълг да се подготвим да победим във войната?

— Разбира се.

— Е, вярвам, че работата ми в Париж беше успешна. Достатъчно успешна, за да имаме предимство.

— Това е чудесно!

Той я погледна.

— Но по този въпрос не трябва да се говори, Киара.

— Няма да кажа и думичка — обеща тя. Разказа му за пътуването на север, за битката с игуменката и сестра Тереза Маргарет.

— Чайлд Роланд на тъмната кула се качи — подхвърли той.

— Така се почувствах. — Каза му как е заварила Фелисити. Той слушаше внимателно.

— Това е нервен срив — заяви, когато тя приключи.

— Какво означава това? — попита Киара и го погледна разтревожено.

— Емоциите й са опънати до крайност и тя не може да се справи. Виждахме войници в подобно състояние по време на войната. Наричаха го психическо разстройство вследствие на тежките бойни условия. Кашлицата е най-вероятно пристъп на астма. Тя има чувството, че се задушава, че не може да диша.

— Кое й причинява това?

— Живота, който си налага да води, въпреки че го ненавижда.

— Но тя се държа толкова враждебно, Оливър. Не иска и да чуе да напусне манастира, дори да отиде в болница. Настоява, че знае какво върши. Не мога да се върна там, след като не ме иска.

— Или ще се научи да приема живота там, или ще напусне по своя воля.

— Така ли ставаше с войниците по време на войната?

Той й се усмихна мрачно.

— Онези, които напускаха по своя воля, ги разстрелваха на зазоряване, ако нямаха късмет да са попаднали на офицери, които умеят да проявяват съчувствие, а повечето офицери не знаеха какво е съчувствие. Нещо като твоята сестра Тереза Маргарет. Наричаха го страх. Понякога си мислех, че всички имаме психическо разстройство. Живеехме с него.

— Ами ако не можеш?

— Живеехме с него, независимо дали можехме или не.

— Хората преодоляваха ли го?

— Повечето от нас, да. Надявам се и Фелисити да го преодолее. Предполагам, че всички поели по този път преживяват някаква криза. Ти, разбира се, трябва да поддържаш връзка с нея, независимо че тя ти е забранила. Не бива да я изоставяш. — Той замълча. — Мога лично да я посетя и да ти кажа мнението си, ако държиш на него.

— Това ще означава много за мен! Защо си толкова мил?

— Имам чувството, че го дължа на баща ти. И на теб.

— Благодаря ти, Оливър. — Киара се поколеба. — Леля Патси каза, че татко те е препоръчал за медал за храброст.

На него, изглежда, не му стана приятно.

— Баща ти ме е препоръчвал за много неща. Навремето не възразих, но по-късно ми се искаше да съм отказал.

— Защо?

— Струваше ми се безсмислено.

— Но те са ти били дадени, защото си бил смел. А аз се гордея, че татко е видял храбростта ти.

— Мила Киара — рече сухо Оливър, — правил съм много неща, продиктувани от страх, но замаскирани като смели дела. Това са думи, които не означават много. Виждал съм как мъже хвърлят медалите си в реката.

— Ще ми разкажеш ли някой ден?

— Някой ден — съгласи се той.

Пристигнаха в Роял Албърт Хол. Сега беше съвсем различно от новогодишния карнавал, на който Киара бе присъствала преди две седмици. Културната лондонска публика се беше събрала, за да слуша великия испански челист Пабло Касалс, който щеше да изпълни три произведения на чело, включително Елгар, чиято музика почти не бе изпълнявана пред публика след катастрофалното първо изпълнение след войната. Случаят беше горчив, тъй като родната Каталуния на Касалс в момента бе стъпкана от Франко с помощта на Мусолини.

— Кървава каша — каза Оливър, докато се настаняваха в ложите. — Барселона е съсипана от тежки бомбардировачи, хиляди бежанци се изсипват във Франция всеки ден. Французите държат границата отворена, поне засега, но просто не могат да се справят с цялото това множество. Изпращат испанците в лагери, където храната не достига, няма медицински грижи, спят в палатки. Студено е, дъждовно. Газят до глезените в кал. Децата умират. А всеки ден прииждат нови.

— Говориш така, сякаш си видял всичко със собствените си очи — рече Киара и го погледна. — Там ли беше?

— Така се говори.

Тя постави ръка върху неговата.

— Оливър, моля те, не ме лъжи. Държа на теб много и искам да знам истината.

Той наблюдаваше как оркестърът се настанява на сцената и известно време мълча. След това заговори.

— Трябва да ти кажа нещо, Киара. Сестра ти е в Барселона.

Киара едва не скочи от мястото си.

— Изабел ли?

— Не можах да я намеря. Много съжалявам. Търсих къде ли не, но в града цари небивал хаос. Трудно се пътува. Улиците са блокирани с развалини от бомбардировките, влаковете не вървят. Подаването на електричество и вода се прекъсва за дни наред. Няма нито гориво, нито храна. Съжалявам, че ти казвам всичко това. Надявах се да ти донеса по-добри новини.

Киара беше ужасена.

— Тя какво прави там?

— Казала е на някого, че след Берлин иска да покаже фашизма такъв, какъвто е в действителност. Очевидно е решила да отразява гражданската война от страната на републиканците. Качила се е на влак за Марсилия и оттам някак се е добрала до Барселона.

— Мили боже. Дали някой някога е имал по-луди сестри от моите? Мястото и на двете е в лудницата. Тя защо не ми каза, че ще замине?

— Не знам. Написала е материал, но британските вестници не го искат заради досегашната й връзка с нацистите. Американците са пуснали част от него. Дала е ново интервю за Си Би Ес. Съжалявам, Киара. Имах неин адрес, но вече не живееше там.

— Колко време още ще издържи Барселона?

— Въпрос на седмици е.

— Тя дали ще прояви достатъчно здрав разум да замине преди края?

— Да се надяваме. Поръчах на разни хора да се ослушват за нея. Ако я открият, обещавам ти да се върна и лично да я потърся.

— Не знам дали да й ръкопляскам, или да избухна в сълзи. Изабел е единствената жена, която познавам, способна да направи нещо толкова откачено. А ти си отишъл от Париж чак до Барселона, за да я търсиш.

Той се усмихна.

— Иска ми се да я бях намерил.

Тя се вгледа в очите му.

— Това е най-прекрасното нещо, което някой е правил за мен. — Отпусна глава на рамото му. — Ти си съвършен, великолепен рицар. Благодаря ти, Оливър.

Той я целуна по косата. Диригентът излезе сред вълна от овации, но появата на Касалс бе посрещната с оглушителен рев и всички се изправиха на крака. Дребният оплешивяваш каталунец, почти на шейсет, беше смятан за най-великия челист в историята. Съдбата на страната му допринасяше за драматичната му поява тази вечер. Сякаш множеството почитатели на музиката крещяха против Франко, Хитлер, Мусолини и останалите фашистки диктатори на века, които заедно съсипваха културното наследство на света.        Касалс свири великолепно. Връхната точка на изпълнението му беше Елгар и Киара усети как очите й се наливат със сълзи. Музиката сякаш редуваше надежда и отчаяние, донасяше тръпка на патос и страст. Младата жена стискаше ръката на Оливър и мислеше за сестрите си. Когато го извикаха на бис, Касалс свири соло, каталунска фолклорна песен, станала символ на съпротивата срещу фашизма. Тя предизвика бурни овации.

След концерта Оливър я заведе в „Мезон Пруние“, на няколко пресечки от апартамента й. Ресторантът се славеше като най-хубавия рибен ресторант извън Париж. Беше пълно с хора, които бяха ходили на театър в официално облекло. Решиха да седнат на бара и да похапнат от великолепните хапки, с които се славеше мадам Пруние. Започнаха с брускети със стриди и бутилка „Марсо“.

— Цяла вечер мисля за Изабел — призна Киара. — Сигурно й е трудно, също като на Фелисити. Срамува се, че е вярвала във фашизма. Но също така е преживяла жестоко разочарование. Отнето й е нещо, от което е имала нужда. Горката Изабел! Животът й отне всичко.

— За нея има работа, когато се върне — подхвърли Оливър.

— С теб ли?

— С хора, които познавам.

— Представям си Изабел като Мата Хари — обясни Киара, — как прелъстява чуждестранни дипломати в будоара си.

— Работата, която имах предвид, не е толкова романтична, но е много по-полезна — усмихна се той. Светлината на бара озаряваше лицето му. — Идващата война ще разтърси всичко. Ще промени Великобритания. Жените ще работят на места, до които не са имали достъп.

— Звучи вълнуващо.

— И наистина е вълнуващо. Години наред сме пренебрегвали половината си работна ръка, половината от таланта, половината от силите си. Повече не можем да си го позволим. Трябва да използваме всички сили — и мъжки, и женски. Тази война няма да бъде като предишната, в която ще се бият млади мъже някъде далече, докато животът у дома си продължава както обикновено. Това ще бъде повсеместна война, в която ще участват всички мъже и жени, ако се налага, и децата.

— Ти непрекъснато мислиш за война.

— Работата ми е да се подготвям за нея, милото ми момиче.

— Всичко в мен потръпва, когато ме наричаш милото ми момиче. — Тя се облегна на бара и го погледна. — И каква точно е работата ти, милото ми момче?

— Вече ти казах — отвърна развеселено той. — Аз съм скромен бизнесмен.

— А пък аз съм императрицата на Китай. Ти си шпионин. Признай си.

— Ако бях, със сигурност не бих говорил по този въпрос в елегантен ресторант — заяви той. — Сигурен съм, че дамата в наметка от норка зад теб е вражески агент.

Киара погледна през рамо.

— Това е графинята на Халифакс и ти много добре го знаеш. Освен това никой не ни слуша. Харесва ми, когато изглеждаш такъв строг и говориш за дълг към нацията. Сигурна съм, че ме мислиш за лекомислена пеперудка.

— Нищо подобно. — Двамата похапваха сандвичи със сьомга. Той наля още вино в чашата й. — Но мога да кажа единствено, че с ум като твоя, потенциалът ти се губи в галерията на стария Кавъндиш.

— А, значи ламтиш за ума ми, така ли? Какво разочарование. А пък аз си мислех, че е заради малкото ми право носле.

— Ламтя за теб, цялата.

— Значи леля Патси се оказва права.

— Май да.

Тя въздъхна с престорено отчаяние.

— Ще трябва да се оставя да бъда погълната като този нещастен малък сандвич.

Сега вече очите му се смееха.

— Можеш да се спасиш.

— Как?

— Можеш да избягаш.

— Ами ако предпочитам да бъда изядена?

— Тогава трябва да извикаш: „Изяж ме, изяж ме“, като прасенцата в приказките.

— Не искаш ли да ме изядеш? — попита тя.

— Предпочитам те тук, пред мен — отвърна тихо той.

Киара приближи устни до ухото му.

— Но аз искам да ме изядеш повече от всичко на света — зашепна тя. Забеляза как изражението му се променя. — Прекалено дръзко ли се държа?

Той я погледна в очите.

— Не. Съвършена си.

— Разбира се — отвърна тя и вдигна чашата вино към устните си, — ти ще бъдеш първият.

Той изви вежди.

— Първият ли?

— Струваш ми се изненадан. Какво си представяше?

— Когато каза, че… май предположих…

— Че съм, както хората казват, светска жена? Не, Оливър. Не съм. Казах го, защото не съм била по-сигурна в нищо на света. Освен това ти казах, че съм девствена, защото ти си изискан и опитен мъж и се страхувам, че ще ти се сторя прекалено наивна.

Той, изглежда, се смути.

— О, Киара. Не знам какво да кажа.

— Обидена съм — заяви тя и си взе нов сандвич, — че ме мислиш за такова момиче. Мислех, че наивността струи от мен.

— Така е.

— Защо тогава си представи нещо друго?

— Времената се променят. Младите жени вече не се интересуват от подобно нещо. Да се опазят чисти, нали разбираш. Така ли е?

— Тази млада жена се интересува — отвърна простичко тя. — Струваш ми се объркан. Наистина ли това е чак такова предизвикателство?

— Не и в практичен смисъл — отвърна тържествено той. — Права си. Срамувам се, че си помислих друго.

— Така и трябва. Не знам с какви точно „млади жени“ си имал връзка, господин Кортфийлд. Или може би аз съм луда също като сестрите си. Предпочиташ ли да съм „опитна“, както се казва?

— Не. Ти си различна от другите.

— Тогава, надявам се, разбираш с каква голяма чест те удостоявам — добави закачливо Киара.

— Разбирам.

Тя чукна чаша в неговата.

— Но…

— Но също така забелязвам и разликата във възрастта ни.

— О, стига глупости — отсече Киара. — Това пък какво общо има с другите неща?

— Хората могат да кажат, че се възползвам от теб.

— Не мислех, че си от онези, които се интересуват какво говорят другите, Оливър.

— Не съм, но сега ще говорят за теб. Хората са злобни.

Сервираха им две порции салата от омар. Киара разрови замислено своята и извади листенцата естрагон.

— Не обичам естрагон. Защо изобщо го слагат? Има особен вкус. Освен това хората вече са започнали да говорят за нас.

— Какво говорят? — попита тихо той.

— Че съм твърде млада за теб. Че ще съсипеш репутацията ми.

— Ясно.

— Че никога няма дори да помислиш да се ожениш за мен. — Тя вдигна очи към него. — Че искаш единствено завоевание, а след това ще си тръгнеш. Истина ли е всичко това?

— Не искам завоевание. Ти не си връх Еверест. Що се отнася до брак, няма ли това да е дори по-зле от завоевание?

— Не разбирам как.

— Аз съм точно два пъти по-възрастен от теб.

— Благодаря ти, аз също бях пресметнала.

— Ако се оженим, аз ще бъда на петдесет и три, когато ти си на трийсет. Когато си на четирийсет…

— Тези сметки вече съм ги направила, Оливър — прекъсна го нетърпеливо Киара.

— Значи си наясно, че след време ще бъдеш млада жена, омъжена за старец.

— За по-възрастен мъж — поправи го бързо тя. — Това съвсем не е същото. А ти съвсем не създаваш впечатление на грохнал човек, скъпи. Тъкмо обратното. Ти си дъб, а те са вечни.

— Много си мила. Само че нищо не е вечно. Накрая дори дъбовете падат. Тогава ти ще останеш вдовица.

— Не знам за това. Утре може да ме блъсне автобус.

— Мен също. Като изключим шофьорите убийци, първият изход е много по-вероятен.

— Тогава е най-добре да започнем живота си заедно по-скоро, вместо да се мотаем — отвърна спокойно тя. — Защо да чакаме?

— Ти ме тормозиш.

— А ти ме дразниш. Щяхме ли изобщо да водим този разговор, ако не ти бях казала, че съм девствена?

Той се замисли за момент.

— По всяка вероятност нямаше.

— Предпочиташ ли да легна с няколко млади мъже, мои познати, и след това да се върна при теб с опит?

Очите на Оливър заблестяха.

— Не. Ще се почувствам длъжен да ги убия.

— Аха! Най-сетне искрица страст! Хладнокръвието ти ме вбесява.

— Старая се да бъда разумен.

— Леля Патси ще остане силно впечатлена. Само че аз не съм леля Патси.

Той й се усмихна.

— Леля Патси не би си играла с храната.

— Леля Патси може да изяде моя естрагон. Ще й го пратя по пощата. Може да го пъхне в пуловера си. Отказвам цял живот да се съобразявам с онова, което мисли леля Патси или някой друг. Престани да ми се смееш!

— Изобщо не се смея — отвърна той.

— Очите ти се смеят. Майка ти ми каза, че никога няма да се довериш на друга жена.

Той изви вежди.

— И кога успя да ти го каже?

— На скалите в Шотландия.

— Какво друго ти каза?

— Попита ме дали те харесвам. Отговорих с да. Тя каза, че също те харесва. Но каза, че те е оставила като малко момче, съпругата ти е починала млада и затова не можеш да се довериш на друга жена.

— На Сесил често й се случва да говори като героиня от мелодрама от миналия век. Не е препоръчително да я приемаш сериозно. Значи ме харесваш.

— Луда съм по теб — погледна го Киара в очите. — Не понасям глупостите ти като „да бъдем разумни“. Ако нямаш намерение или да ме прелъстиш, или да се ожениш за мен, тогава престани да се виждаш с мен.

Той се опитваше да скрие усмивката си.

— Това ултиматум ли е?

— Скоро ще бъде. Трябва да вземеш решение, Оливър. Няма да ти позволя да се отнасяш с мен както към другите жени в живота ти.

— Как точно съм се държал?

— Приемал си ги за развлечение.

Оливър обърна глава настрани. Барът в „Мезон Пруние“ беше украсен с мотиви със златни рибки, раци и водорасли. Той ги заразглежда замислено.

— За мен не си развлечение — заяви той. — Нито една жена не съм възприемал като развлечение. Само че обстоятелствата в живота ми не позволяват да се радвам на уютен дом. Не прекарвам достатъчно време в Англия. Викат ме в чужбина често, заминавам бързо и никога не съм сигурен кога ще се прибера. — Срещна погледа й спокойно. — Или дали ще се върна.

— Оливър!

— Не го казвам, за да се правя на мелодраматичен, а за да ти разясня фактите. Работата ми е странна. Общувам със странни хора. За мен няма установени часове, не работя от девет до пет, нямам свободни уикенди. Дори когато съм в Англия, не разполагам с времето си. Не мога да обсъждам с никого с какво се занимавам, дори с теб. Изчезвам от погледа също като белия заек в „Алиса в страната на чудесата“, но един ден просто няма да се появя отново и това ще бъде краят. — Той описваше кръгчета по бара със столчето на чашата. — Аз съм много потаен мъж, но не в смисъла, който ти влагаш. Ако светът беше различен, щях да го пратя по дяволите и да живея като провинциален буржоа с любимата си — това си ти. Само че Адолф Хитлер се погрижи нито един от нас да не се пенсионира скоро. Това няма абсолютно нищо общо с майка ми или със смъртта на жена ми. Просто нещата стоят така.

— Значи се налага да те приема какъвто си — при твоите условия — или изобщо да не те приемам.

— Това невъзможно ли е?

— Не — отвърна бавно Киара. — Не е невъзможно. Разбирам условията ти. Не искам да остана без теб. Ако ме искаш за любовница, тогава ще ти бъда любовница. Но ти също трябва да бъдеш моят любовник, Оливър. За времето, когато сме заедно, до деня, в който те освободя — а това може и да е никога — ще принадлежиш единствено и само на мен. Няма да има други. Единствено Англия и аз. Това са моите условия. Приемаш ли ги?

Той я погледна много сериозно за момент, след това й се усмихна.

— Да. Приемам.

— Тогава ме отведи у дома.