Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (24)

Оливър Кортфийлд се оказа невероятно чаровен мъж. Тъй като не го познаваше, тя си представяше покварен, похотлив старец, забил нокти в сестра й. Той обаче се оказа енергичен, внимателен и забавен, определено властен, но без да е натрапчив. Тя го хареса много още от самото начало.

Киара беше променена до неузнаваемост. Заядливостта й беше изчезнала. Тя отново се бе превърнала във веселия, щастлив човек, с когото Фелисити беше свикнала. Дори изражението й беше омекнало, а лицето като на елф блестеше озарено от любов. Беше безумно влюбена в него и колкото и да бе нещастна, докато бяха разделени, за Фелисити стана ясно, че Оливър е голямата любов в живота на Киара. Тя се засрами, че си ги е представяла като сладострастен дъртофел богаташ и малката му любовница.

Очевидно бяха станали от леглото малко преди тя да пристигне, и бяха по халати, когато влезе, но не се чувстваха неловко, докато пиеха по чаша от шампанското, което Оливър беше донесъл (беше нощ на шампанското). Всъщност Фелисити бе обзета от ново чувство на солидарност с тях, тъй като сега вече водеше, както хората се изразяваха, „сексуален живот“. Собственият й сексуален живот беше все още в зародиш, но определено съществуваше. Все още усещаше леката му миризма по ръцете си. За пръв път в живота си се чувстваше като възрастна сред възрастни.

Това щастие бе помрачено от мисълта, че ако Оливър остане в Лондон, тя ще трябва да се изнесе от апартамента на Киара.

Поспаха няколко часа, след това Оливър ги заведе в „Савой“ на закуска. Прочутият хотел беше засегнат от бомба. Наложи се да прескочат купчини отломки и счупени стъкла на улицата. Щом влязоха вътре, добре смазаната машина на луксозния хотел ги обгърна и временното неудобство от блица вече нямаше значение. В „Савой“, най-сетне, купонната система не съществуваше.

Оливър Кортфийлд се интересуваше от Фелисити. Докато похапваха яйца по бенедиктински и отново пиеха шампанско, той я разпита любезно за работата й.

— Не бих си избрала подобна работа — каза в заключение Фелисити, след като обясни с какво се занимава на Тринидад Стрийт, — но нямаше какво друго да ми предложат. Не съм достатъчно силна за армията или за някоя фабрика.

— С какво се занимаваше в манастира? — попита Оливър.

— Бях библиотекарка.

— Приятно ли ти беше?

— Честно да ти кажа — довери Фелисити, — беше адски скучно. Затова си възлагах задачи, за да не полудея от отегчение. Каталогизирах цялата библиотека. Не беше правено от деветнайсети век — а имаше хиляди книги, някои от които бяха ценни и стари. Направих индекс и преподредих книгите, за да ги намират по-лесно. Освен това създадох система с картички, както се прави в обикновените библиотеки. — Тя се усмихна. — Монахините не крадат, обикновено не крадат, но е направо невероятно колко забравят. Както и да е, след като направих всичко това, ми беше много по-лесно да проследя с какво разполагаме и кой коя книга е взел.

Оливър я наблюдаваше с умни сиви очи.

— Къде се научи да правиш всичко това?

— А, просто създадох собствена система. Признавам, че е ексцентрична, но се получи. Ще върши работа поне още сто години.

— Определено губиш потенциала си в стола — отбеляза Оливър.

— Казаха, че работата ми в библиотеката не е полезна с нищо.

— Въпрос на мнение. Обичаш ли да решаваш кръстословици?

— Да, много.

— Тя е умната в семейството. — Киара го погали по ръката. — Извинявай, мили, но ти се оказа с глупавата сестра.

Оливър извади малък черен кожен бележник и молив. Записа нещо. Беше от хората, които създават впечатление, че могат да разрешат всеки проблем без каквото и да било усилие.

— Ще говоря с едни хора — рече той и прибра бележника.

— Не го казвай — рече Киара. — Фелисити не одобрява използването на връзки.

— Изобщо не става въпрос за използване на връзки — отвърна напълно спокойно Оливър. — Важното е подходящите хора да постъпят на работа, която е само за тях, за да можем да спечелим войната. Дълг на Фелисити е да служи на страната си по най-добрия начин. Нали така, Фелисити?

След тези думи на Фелисити не й оставаше друго, освен да кима послушно. Киара й се усмихна. Промяната у нея е прекрасна, помисли си Фелисити. Оливър го нямаше толкова дълго, беше в смъртна опасност и Киара бе подложена на ужасно напрежение. Нищо чудно, че беше толкова напрегната. Киара я беше предупредила да не пита Оливър къде е бил, нито да задава въпроси за работата му, но той, изглежда, знаеше много за онова, което ставаше в окупираната от нацистите Франция.

— Има съпротива, разбира се — отвърна той, — и те се сражават винаги, когато могат. Правителството, гражданските служби и полицията правят онова, което им кажат германците. Човек започва да се пита какво ще стане във Великобритания, ако се случи най-лошото.

— Няма да се стигне до най-лошото, нали? — попита напрегнато Фелисити.

— Може и да се стигне — отвърна спокойно той. — И ако се случи, всеки от нас трябва да се запита дали ще превие коляно пред нашествениците или, както каза министър-председателят, ще се бие в полето, по улиците, по хълмовете и никога няма да се предаде. — Той им наля още малко шампанско. — Френската полиция току-що е направила хайка и е прибрала тринайсет хиляди евреи в Париж. Натъпкани на велодром и предадени на нацистите. Всички били френски жители, повечето жени и деца.

— Какво ще стане с тях?

— Ще бъдат откарани в лагер в Силезия. Казва се Аушвиц. Там ще бъдат избити. От Съпротивата спасили шепа, но френските власти сътрудничат на СС.

— Това е отвратително.

— Както вече казах, човек започва да се пита какво ще се случи тук. Нацистите са построили повечето лагери на смъртта в Полша. Ако нахлуят на този остров, ще бъде безкрайно неудобно да се прекарват британски поданици с плавателни съдове на такова разстояние. Ще се наложи да построят лагери във Великобритания, вероятно в Северен Йоркшър, Нортъмбърланд или Шотландия. Съществуващата железопътна мрежа ще им послужи чудесно, за да превозят кандидатите от Лондон и градовете в централните графства.

Спокойствието, с което той обясняваше, беше стряскащо. Фелисити потръпна.

— Мислех, че сме в безопасност от инвазия, след като американците се включиха във войната.

Той й отправи една от вежливите си усмивки.

— Нито един остров не е в безопасност от нападение.

По всичко изглеждаше, че в близкото бъдеще Оливър щеше да си остане вкъщи. Фелисити бе решена да не разваля радостта на сестра си и през следващите дни започна да си търси квартира. Обещанието на Оливър да „поговори с едни хора“ даде резултат неочаквано бързо. В сряда, когато се върна от Ийст Енд, я посрещна развълнуваната Киара, която беше получила инструкции от Оливър.

— Миличка, не си сваляй палтото. Отиваш право във Военното министерство на интервю.

— Сега ли?

— Да, веднага! Бързо!

Киара отиде с нея от солидарност. Военното министерство представляваше украсено каменно чудовище с кула на всеки ъгъл, заело цял квартал в Уайтхол, точно срещу Даунинг Стрийт. Влязоха в огромното фоайе, което ехтеше от ботушите на преминаващите, и се представиха на рецепцията, където двама яки лейтенанти провериха документите на Фелисити и се обадиха предпазливо и тихо. След това казаха на Киара да почака във фоайето, а Фелисити поведоха нагоре по извитите стълби към втория етаж.

Въведоха я в офис, където мил човечец в униформа на полковник я огледа над лулата си.

— Казаха ми, че обичате пъзели.

— Да — потвърди тя.

— Имате късмет. — Подготвил съм ви няколко сочни. Седнете, госпожице Редклиф. — Полковникът — казваше се Паркър — й даде моливи и купчина хартия. Въпреки лятното слънце той бе запалил електрическа печка. Зловонен шпаньол дремеше пред нея. Полковникът застана до прозореца и започна да пухти с лулата, докато Фелисити се занимаваше с „пъзелите“, които бяха най-различни, някои нумерични, други лингвистични, трети — свързани с форми.

— Нещата не са блестящи — заяви полковник Паркър, докато гледаше към Уайтхол, — след като товарим монахини да се занимават със защитата на кралството.

— Вече не съм монахиня — отвърна Фелисити и се задълбочи над главоблъсканицата, над която работеше. — А и като се замисля, май и преди не бях най-добрата монахиня.

Полковникът й остави половин час, за да завърши теста. Нито един „пъзел“ не й се стори особено труден. Той ги прегледа, като удряше зъби с лулата, а след това хвърли листовете в кошчето. Сърцето й се сви.

— Разбирам, че имате къде да отседнете в Лондон.

— Да, при сестра си, в Мейфеър.

— Добре. Нямаме много възможности за настаняване. Ще ви чакаме тук всеки ден в девет, седем дни в седмицата. Събота следобед сте свободна и по един ден от седмицата, по преценка на министерството.

Тя остана удивена.

— Да не би да искате да кажете, че получавам работата?

Той й се усмихна сухо.

— Не става въпрос за работа, госпожице, но започвате обучение веднага.

— Ами… ами работата ми в стола?

— Ще трябва да предупредите, че напускате — заяви той. Той изтръска лулата. — Вече сте в армията. Започвате в понеделник.