Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (2)

Мануела одра и сготви единия от двата заека, които пазачът им беше донесъл (те се бяха настанили в неговата къща, а той и семейството му се преместиха в близкото село). Изядоха яхнията на светлината на маслена лампа. Оръдията не престанаха да гърмят почти до полунощ, когато температурата падна под нулата и гъста мъгла обгърна къщата.

Спаха в единствената спалня, сгушени в едно легло, за да им бъде по-топло. Обстановката тук нямаше нищо общо с прекрасната къща в Глостър, където бяха отраснали. Често, когато й беше тъжно, Фелисити заспиваше със спомени за живота в Адълстроп, дните на брега в Уестън Сюпър Меър, по времето, когато родителите им бяха все още живи и градината беше пълна с типичните за Англия цветя, стаите бяха с високи тавани и в тях ехтеше смехът на Киара.

Щом се върнеше в Лондон, щеше да се види с Киара, за да се сбогува и с нея. Трудно можеше да си представи живота без Киара. Дори още по-трудно, отколкото без Изабел. Отново й се прииска Киара да е с тях — винаги ведра, щастлива, готова да развеселява хората и да се весели, златното момиче, което често служеше като буфер между нея и Изабел. Двете бяха толкова близки, Фелисити се смееше на лудориите на Киара, криеше се зад нея, когато Изабел се разбеснее. Кой щеше да я защитава отсега нататък?

Гърмежите ги събудиха отново рано на следващата сутрин. Мъглата не се вдигаше, беше надвиснала тежко. Беше паднала и слана и малкото трева бе побеляла, хрущеше при всяка стъпка. Дървата им привършваха и беше ред на Фелисити да нацепи, докато Изабел и Мануела отидат до фермата, за да измолят от пазача — братовчед на Мануела — някакви остатъци от храна. Кражбата на последните им зеленчуци беше тежък удар. Останал им беше единствено хърбавият втори заек. Докато замахваше с тежката брадва, ръцете й бързо се бяха покрили с мехури, Фелисити наруга Уилям Уилъби и ухиления му партньор в престъпленията. Двамата бяха обрекли трите жени на трудности и глад.

Половин час след като по-възрастните жени тръгнаха, Фелисити чу ръмженето на мотор, който приближаваше през белотата. Тя се наведе напред задъхана, стиснала дръжката на брадвата. Уилъби слезе от мотора и се взря към нея през опръсканите си с кал очила. На гръб носеше раница.

— Не остана нищо за крадене — заяви мрачно тя вместо поздрав.

— Къде е сестра ви?

— Излезе да търси храна. Ще трябва да се задоволите с мен.

— Става, сестро Фелисити. — Той влезе в къщата. Тя го последва и й се прииска да не беше сама.

Той стовари раницата на масата в кухнята и откопча каишките. Фелисити го наблюдаваше как я отваря и започва да вади консервите.

— Мариновано говеждо — ахна тя.

— От другарите в Аржентина. — Беше донесъл дванайсет от безценните консерви и колкото и да бе невероятно, буца сирене „Манчего“ и три бутилки червено вино. — Искрено съжалявам за зелето ви. Изядохме всичкото. Откраднах тези от нашите запаси. Не е нищо особено, но пък е пълно с протеини.

— Това е най-чудесното нещо, което съм виждала от много време насам. — Изпълнена с радост, тя подреди консервите на полицата в кухнята. Неочаквано погледна на него в нова светлина. — Не знам как да ви благодаря.

— Видях пиано. Свирите ли?

Тя му показа унило ръцете си със спуканите и сълзящи мехури.

— Не съм във форма.

Той стисна китките й и огледа дланите, зацъка неодобрително с език.

— От брадвата ли?

— Май да.

— Твърде тежка е за вас. — Напълни купа с вода от помпата на мивката и сипа вътре лъжичка сол.

— Не! — възкликна тя, когато разбра какво е намислил, и бързо скри ръце зад гърба си.

— Хайде де. Само ще ги изчистя. Войникът може друго да не знае, но е наясно как се промиват мехури. Ще се инфектират в тази мръсотия и тогава ще трябва да ви отрежат ръцете.

Тя не беше сигурна дали той й се подиграва, но подаде ръце с нежелание. Уилъби ги изми със солената вода. Беше изненадващо нежен с нея, но солта опари безжалостно разранените места и тя не можа да спре сълзите, които се търкулнаха по бузите й, а дългият й нос потече. Прехапа силно плътната си долна устна.

— Имате ли братя? — полюбопитства той.

— Само още една сестра. Ами вие?

— Имам две сестри.

— Те как приемат, че сте доброволец във войната?

— Говорят същите мили неща, които каза Изабел. — Усмихна се. — Сестрите, струва ми се, са едни и същи навсякъде по света. Вие ли сте най-малката?

— Да — призна Фелисити и се опита да подсмръкне с достойнство.

— Имате ли аптечка за първа помощ?

— Не.

— А несесер с шивашки принадлежности?

Тя му каза къде да го намери. Той взе игла, за да спука най-големия мехур, и с ножичката изряза кожата, която увисна. Колкото и да беше изненадващо, действията му я успокоиха, вместо да я напрегнат. Тя преглътна сълзите и се загледа в главата, наведена над изранените й длани. Косата му беше много черна, гъста и къдрава. Миглите бяха плътни и дълги за мъж. Устата му излъчваше решителност, но без следа от жестокост, и се открояваше с наситен цвят на фона на наболата брада. Изабел и Мануела, изглежда, бяха прави. Наистина беше красив мъж. В някоя гостна в Лондон щяха да гледат на него като на добра партия. Тя присви очи и се опита да си го представи обръснат, подстриган, бузите лъскави, след като одеколонът е попил, облечен в официално сако вместо в груб шаяк. Получи се доста привлекателна картина.

Той вдигна очи към нея.

— Боли ли ви?

— Всичко е наред — отвърна тя. — Не ми обръщайте внимание. — Погледна го в очите и се изгуби в дълбочината, сякаш потъваше в езеро. Има ли езера в Масачузетс? Трябва да го попита. Наблюдаваше го как изрязва простички превръзки и ги поставя върху най-големите рани.

— Така — рече той и прибра всичко спретнато като жена. — Ще трябва да ги пазите чисти и да ги промивате със солена вода поне по два пъти на ден. И никакво цепене на дърва.

— Трябва ни огън. Но ви благодаря, че се погрижихте за глупавите ми ръце. Никога не са били кой знае колко силни. Дори като дете не можех да хвана топка или да замахна с бухалка като сестрите ми. Или си изкълчвах китката, или си наранявах пръстите.

Той се облегна на печката с дърва, едра фигура, облечена в шаяк, и я заоглежда развеселено.

— Надявам се да не ви карат да цепите дърва в манастира.

Очите й заблестяха.

— Толкова е красиво. Градината им е от петнайсети век, с какви ли не билки и — няма начин да се досетите — истинска маслина от Йерусалим!

— Наистина ли?

— Дори ражда плодове, сестрите правят масло и отците го благославят. Има покрита аркада за разходки. Има и великолепна ренесансова църква с купол и невероятно ехо. Олтарът е от розов мрамор, светлината се излива върху него през витражите. А знаете ли кое е най-невероятното?

Той я наблюдаваше внимателно и очите му се местеха от възторженото лице към изящната бяла шия и елегантните движения на превързаните ръце.

— Не. Кое е най-невероятното?

— Подът е от бял мрамор. Така е излъскан, че в него се вижда съвършено отражение на всичко наоколо. Сякаш има две църкви, едната — обърната наопаки.

— Представяте го много привлекателно.

— Все едно ще живея в рая. Нямам търпение да замина.

Очите му вече не бяха студени, а топли, мили и почти тъжни. Беше виждала същото изражение в очите и на други, на които бе разказвала.

— Надявам се да сте много щастлива там.

— Сигурна съм, че ще бъда. А вие защо станахте доброволец? — попита го тя, набрала смелост от породилата се между тях близост. Думите сами се заизливаха от устата й. — Наистина ли момичето ви е изоставило? Наистина ли се интересувате от политика? Както сам се убедихте, Изабел проявява огромен интерес към политиката. Тя мисли… — Спря навреме. Щеше да е истинска лудост да се довери на този непознат, въпреки че беше красив и мил. — Бихте ли ми казали? — довърши и го погледна в очите.

Той помълча за кратко и едва загатнатата му усмивка се стопи.

— Добре — рече той най-сетне. — Имаше едно момиче, което ме изостави. Мислех, че сърцето ми е разбито. Най-малкото, бях наранен. Наистина обичам Испания. Това е страна на сърцето. Испания на Гоя, Веласкес и Сервантес. Най-вече на Сервантес — добави сухо той. — Аз самият съм нещо като Дон Кихот, бия се с вятърни мелници и живея в свят на мечти.

— Понякога действителността е нетърпима — рече тихо тя.

— Така е. Но основната причина, поради която дойдох, беше, че търсех приключения. Истински приключения. Не исках да прекарам остатъка от живота си в класна стая. Исках да направя нещо, нещо голямо. Да усетя, че живея. Освен това мразя фашизма — гадна работа. Усетих, че Испания ме зове, и откликнах.

— И…

— Какво и?

— Струваше ли си?

— И още как. Правил съм неща и съм виждал неща, които иначе никога нямаше да опозная. Някои от тях са ужасни, други прекрасни. Не знам какво ще стане с мен накрая. Но поне ще знам, че съм живял истински.

— Това е много вдъхновяващо.

— Аз съм просто неспокойна душа — усмихна се той.

— Сега ще мога малко да посвиря — реши тя и размърда пръсти за опит. Искаше да го възнагради и да му покаже, че е постигнала нещо.

— Разбира се. Стига да не ви боли много.

Отидоха в съседната стая. Той протегна крака пред угасващите въглени, докато тя се настаняваше пред пианото, и наведе глава, за да слуша.

Още с първите ноти осъзна, че е допуснала ужасна грешка. Щом протегна пръсти, усети силна болка. Твърде горда, за да се откаже, засвири „Мечтание“ на Шуман, най-късото произведение, за което се сети в момента. Болката пареше и прецени, че свири бездарно, но стисна зъби и продължи смело, почти заслепена от новите сълзи.

По средата едва не спря, но продължи въпреки болката. Преди да успее да изсвири финалните жални фрази, бе прекъсната от завръщането на Изабел и Мануела.

— Какъв е този ужасен шум? — попита Изабел и леденият вятър нахлу заедно с нея в стаята. — Свириш безобразно, Фий. Да не би да се опитваш да накажеш лейтенант Уилъби?

Уилъби се беше изправил на крака.

— Всъщност дойдох, за да изкупя вината си.

— Нима? — Изабел свали зеления лоден и го закачи отзад на вратата. Беше в ужасно настроение. — Май нещо ви тегли към това място.

— Лейтенант Уилъби ни донесе консерви мариновано говеждо — обади се Фелисити.

— Ненавиждам ги — отвърна Изабел, без да се впечатли. Затова пък Мануела се втурна към кухнята и възклика доволно. Фелисити забеляза, че от раните й е покапала кръв по клавишите на пианото и я избърса. Беше престанала да съществува за Уилъби. Той се интересуваше единствено от Изабел, която бе магнит за мъжките погледи. Студът беше придал цвят на лицето й и очите й блестяха. — Изгубихме се в тъпата мъгла и се въртяхме в кръг като Скот в тъпата Антарктида. Премръзнала съм.

Уилъби бързо постави дърва в камината и разпали пламъците.

— Донесъл е вино — рече Мануела, когато излезе от кухнята. — Три бутилки „Рибера дел Дуеро“.

— В замъка, в който сме разквартирувани, мазето беше пълно — обясни Уилъби. — Почти няма вече. Другарите го изнесоха. Нямах представа, че марксистите имат вкус към фините вина. Аз пипнах последните няколко бутилки.

Изабел изви иронично вежда към Фелисити, но не каза и дума. Мануела погали Уилъби по бузата.

— Добро момче — рече тя.

— Утре ще се постарая да донеса още малко храна — обеща той. — Само че не знам какво ще намеря. И на нас ни свършват запасите. Чичко Йосиф Сталин обеща да ни прати, но така и не получихме.

— Следващия път си изберете господар, който си изпълнява обещанията.

— Не приемайте Сталин като мой господар.

— Тогава сте глупак — озъби се Изабел. Спря край огъня и среса гъстата си кестенява коса, влажна от мъглата. — Гадост. Мразя студа и влагата.

— През лятото няма да може да се диша от жегата. — Уилъби наблюдаваше движенията й както котка наблюдава птиче.

— Надявам се дотогава да съм далече — рече Изабел, — а вие да сте в затвора, където ви е мястото.

— Много сте мила.

— Вие болшевиките друго не заслужавате.

Уилъби се усмихна.

— Не съм болшевик.

— И го казвате с чук и сърп в ръката, а?

— След като спечелим войната, ще се отървем от комунистите.

— Вашето място е в музея на глупостта. Надявам се да ви надупчат крака и да ви пратят у дома, преди да осъзнаете, че се правите на глупак.

— Куршум в крака е обикновено фатален — отвърна меко Уилъби. — Дори не правят усилие да го извадят. Направо ампутират.

— Американската изобретателност ще ви снабди с механичен, когато се върнете в Масачузетс.

Уилъби се приготви да си тръгва, щом разбра, че атмосферата не е много приятелска.

— Благодаря за Шуман — обърна се той към Фелисити. — Мама го свиреше.

Фелисити се оживи.

— Радвам се, че го избрах.

— Стига да мога, ще донеса още храна.

— Много мило — отвърна иронично Изабел и му обърна гръб. Чуха ръмженето на мотора му и останаха заслушани, докато се стопи в далечината. От кухнята се понесе ароматът на пържено говеждо, което Мануела приготвяше за вечеря.

— Държа се ужасно с него — отбеляза Фелисити.

— А ти какво искаш да направя? Да го разцелувам и да му кажа колко е находчив ли?

— Поне се дръж мило.

— Не съм била груба. Много добре знаеш. А ти не бива да го насърчаваш.

— С нищо не съм го насърчавала.

— Лъжкиня. Седеше като малоумна и му свиреше „Мечтание“!

Бледите бузи на Фелисити поруменяха.

— Просто му благодарих, че ни донесе храна.

— Много е щедър, няма що! — изсъска Изабел с горчивина.

— Това е марксизъм. Вземат ти всичко, което имаш. В замяна получаваш консерва говеждо, опират ти пищов в главата и искат благодарности.

— Не ни е опрял пищов в главите. Той просто се опитваше да се извини, задето ни е взел зеленчуците.

— На колене, мила моя, помоли се за безсмъртната му душа. По всяка вероятност ще бъде мъртъв след седмица.

— Понякога си толкова безсърдечна — рече Фелисити. Въпреки това пристъпи до сестра си, взе четката от ръката й и започна да разресва гъстата й коса. Изабел беше седнала на малко столче пред камината. Нежните движения на Фелисити я успокоиха и тя най-сетне въздъхна.

— Да знаеш колко мразя това място.

— Знам. — Сестра й я прегърна и притисна устни към косата й, вдъхна острия мирис, който върна спомени от детството, вплетени в сърцето. — Знам, че ти беше много трудно.

— Десет години се нижат катастрофа след катастрофа. Мама почина, след това и татко. После Роберто. И Пол. А сега ти искаш да постъпиш в манастир. Вече не издържам.

— О, Изабел — рече разтревожено Фелисити, — не плачи! — Нищо не я разстройваше повече от сълзите на Изабел, въпреки че тя не плачеше често. За разлика от Фелисити сълзите на сестра й идваха рядко, с нежелание, раменете й се свиваха, тя стискаше силно очи. Двете останаха прегърнати за кратко. Изабел първа се отдръпна, отблъсна Фелисити и се изправи. Избърса лице.

— Господи, бузите ми са така загрубели. Дори нямам вазелин.

— Можем да помолим лейтенант Уилъби да ни донесе от къщата.

— Нали го чу. Разграбили са всичко. Опразнили са къщата. Не е останало нищо. Те са като противните скакалци.

— Не мисли за това, миличка. — Фелисити с облекчение видя, че Изабел се овладява и по гладките й бузи се стича по една сълза.

Сестра й се усмихна тъжно.

— Помниш ли, когато мама и татко заминаха за Америка на „Мавритания“ и всяка сутрин тичахме долу, за да прочетем вестниците с надеждата корабът да се е ударил в айсберг? Така ни се искаше да останем сирачета, също както в „Какво направи Кейти“. Сега наистина сме сирачета и те ми липсват безкрайно много!

— И на мен — призна Фелисити. — Ужасно е да си сирак. Не е забавно, както си мислехме.

Мануела ги повика на масата.

 

 

Уилъби не се върна на следващия ден, въпреки че Фелисити беше нащрек още от зори и се ослушваше за бумтенето на мотора. По едно време мъглата се вдигна и Мануела отиде до фермата и се върна с кошница с лук и новината, поне според радиото на пазача, че националисти и републиканци водели ожесточена битка, на която краят не се виждал. Вилата беше обградена — силите на Франко от едната страна, републиканците от другата. И двете страни се обвиняваха за жестокостите към цивилното население, което ги караше да се страхуват още повече от онова, което можеше да се случи.

Следобеда чуха самолет в небето, макар да нямаха представа дали е на националистите или на републиканците. Мощна експлозия им подсказа, че се пускат бомби, и те хукнаха вътре, за да се спасят, но до вечерта нямаше нови сирени.

Вечерта, докато седяха край угасващия огън, за да се топлят, подеха отново кавгата за бъдещето на Фелисити, макар този път да бяха по-спокойни.

— Убива ме не само това, че погубваш младостта си — рече Изабел. — Ти ще им дадеш всичките си пари. Няма да можеш да си ги върнеш, освен ако не те освободят от клетвите ти, ако изобщо го направят. А това може да отнеме години според църковните закони.

— Да, но…

— Междувременно ще си почти напълно в тяхна власт. Могат да те заключат в килията ти и да не позволят на никого да те вижда години наред.

— Представяш ги като някакви чудовища — усмихна се Фелисити.

— Всички сме ходили в манастирски училища — тросна се Изабел. — И двете сме наясно на какво са способни монахините. Разликата е в това, че на теб ти харесваше, докато аз ненавиждах всеки миг. Ти така и не превъзмогна тази твоя слабост към религията.

— Религията не е нещо, което превъзмогваш.

— Времето, когато монахините ме тормозеха, е равносилно на истински ад. Когато бях на твоята възраст, допуснах ужасна грешка с Роберто. Не искам да те сполети същото.

— Но Роберто е най-обикновен човек, грешен, порочен. Той не те заслужаваше. Църквата не е един човек. Тя е творение на Господ.

— Не помня някога да съм виждала щастлива монахиня.

— Как можа да го кажеш?

— Не съм виждала монахиня да грее като майка, която и да е майка с детето си, в който и да е парк, която и да е сутрин. Никога не съм виждала подобна радост да грее по лицето на монахиня. Виждам ги единствено да се влачат скръстили ръце, с мрачни лица, изглеждат така, сякаш са захапали лимон.

— Защото не можеш да ги видиш отвътре. Ако можеше, щеше да видиш пълна, неподправена радост.

— Глупости. — Изабел се изправи уморено. — Отивам да си легна. Идваш ли?

— След малко.

— Не се бави. Много мразя, когато се затопля, да лепнеш ледените си крака в моите.

След като Изабел отиде да спи, Фелисити остана да гледа дълго в угасващите въглени. После влезе в кухнята и развърза превръзките. Проми пръстите си със солена вода, както й беше казал Уилъби, и отново сложи превръзките. Погледна към печката и си го представи как се беше облегнал на нея с полуусмивка, развеселен, но без да й се подиграва. Той беше непрекъснато в мислите й. Двамата си бяха лика-прилика, мислеше си тя, хора с идеали и вяра.

Влезе в тъмната стая, където Мануела и Изабел вече се състезаваха да хъркат. Тя се отпусна до тях и се наслади на топлината им.

 

 

На следващия ден бяха събудени в ранни зори от ужасната музика на битката. Канонадата разтърсва земята в продължение на два часа и с изгрева на слънцето отстъпи място на дългите трясъци на картечниците. Никога досега боевете не им се бяха стрували толкова близо. Когато небето просветля, те видяха колони мазен черен дим да се издигат зад хълмовете. На няколко къси километра хората се избиваха, умираха, осакатяваха умовете и телата си, съсипваха великите творения на Господ.

Малко по-късно чуха ръмженето на мотор, но този път не беше моторът на Уилъби. Военен камион беше спрял на пътя. Фелисити усети как ужасът се надига в сърцето й, когато видя, че войниците се приближават към къщата, стиснали пушки в ръце.

Бяха петима и не бяха приятелски настроени. Шефът им поиска да види документите на жените. Изабел и Фелисити извадиха британските си паспорти и това предизвика съмнения на мига, а след това така и не си ги получиха. Войниците не се интересуваха от Мануела. Тя се опита да се намеси, но те я заплашиха с прикладите на пушките и тя се отдръпна.

След кратък разпит на двете англичанки бе наредено да се качат отзад в камиона.

Те се държаха за късите странични подпори, докато камионът се клатушкаше. Войниците, които пътуваха с тях ги наблюдаваха, без да мигат, поставили пушките на коленете си. Фелисити си повтаряше, че това е кошмар и ще се събуди, но действителността беше твърде натрапчива. Лицата на войниците бяха строги, предпазливи. Ръцете им бяха загрубели. На ръкавите на всички се виждаха емблеми със сърп и чук. Възможността да ги пребият и изнасилят неочаквано престана да бъде нещо абстрактно, превърна се в абсолютна реалност. Фелисити сведе поглед към удобните си английски обувки, слабите й глезени скрити във вълнени чорапи. Двете с Изабел не си казаха нищо. Обикновено острият език на Изабел този път мълчеше.

Да не би Уилъби да ги беше предал. Малко вероятно. Той беше толкова мил и готов да помогне. Да не би просто да се е преструвал, да не би грубите думи на Изабел да го бяха подразнили толкова много, че го бяха принудили да ги предаде. Нямаше как да разбере. Всичко беше възможно.

След малко камионът спря рязко. Брезентът беше отметнат и видяха, че са пристигнали в замъка. Зад мрачните каменни стени небето бе потъмняло от дим, въпреки че стрелбата бе престанала. Войниците ги изтласкаха от камиона и ги въведоха през входната врата.

Огромното антре беше празно, само няколко войници пренасяха кутии с документи. Фелисити се огледа, неспособна да повярва. Огромното помещение с арковидния таван със стенописи навремето бе шедьовър от епохата на испанския барок, сега беше напълно съсипано. Полилеите и свещниците ги нямаше. Нямаше ги и повечето картини, много от тях безценни шедьоври. Беше запазен единствено огромен, мрачен семеен портрет, надупчен от куршуми.

Всички огромни севърски вази, поставени на пиедестали от двете страни на прозорците, бяха свалени, с изключение на три счупени, деликатните им фрагменти пръснати по пода, откъдето никой не си беше направил труд да ги измете. Килимите ги нямаше, нямаше ги и тежките антични завеси. Дори позлатените гипсови орнаменти бяха изсечени на дълги ленти, може би защото някой погрешно бе решил, че са от чисто злато.

Мраморната статуя на Диана, която преди стоеше в средата на фоайето, също я нямаше. Дълбоки вдлъбнатини по паркета показваха откъде е била извлечена. Не беше останало нищо от мебелите освен писалище, избутано пред един от прозорците, където сега седеше офицер и сглобяваше пистолет. Замъкът беше разграбен по особено дивашки начин.

Фелисити стрелна с поглед Изабел и забеляза, че е пребледняла, лицето й бе напрегнато. Стисна ръката на сестра си, но тя, изглежда, не забеляза и пръстите й останаха отпуснати и студени. Оглеждаше се с надеждата да види Уилъби, но той не се мяркаше.

Похитителите им ги поведоха към писалището. Офицерът, седнал зад него, ги изгледа студено. Изслуша доклада на скорострелен испански, твърде бърз, за да може Фелисити да го разбере, след това щракна с пръсти за паспортите. На червените му еполети се виждаха редици червени звезди. Той беше с тясно, изпито лице и очила с телени рамки, кацнали на дълъг кокалест нос.

— Сестри ли сте? — попита на английски. Двете кимнаха. Той почука с пръст върху паспортите на бюрото и светлите му очи се спряха първо на едната, а след това и на другата. — Какво търсите в Кордова?

— Бяхме във ваканция, когато избухна войната — обади се Фелисити, тъй като нямаше доверие на Изабел. — Колата ни беше открадната от войници и трябваше да останем в онази къща. Изпратихме съобщение на британския посланик във Валенсия, но досега така и не сме получили отговор.

— Войници ли? От коя част? От коя армия?

— Честно казано, не знам от коя страна бяха — отвърна Фелисити. — Има ли значение?

— Ако сте снабдили врага с автомобил — заяви студено офицерът, — ще бъдете съдени от военен съд за метеж.

Фелисити се изсмя от нерви.

— Но това е нелепо. Не сме снабдявали никого с нищо. Войниците ни откраднаха автомобила с насочени към нас оръжия. Може да са били както от едната, така и от другата страна. Бяхме безсилни да им се противопоставим.

Мъжът се врътна към тях.

— Метежът се наказва със смърт — заяви той.

— Какво? — Въпреки аскетичния му вид Фелисити осъзна, че се е сблъскала с опасен човек. Усети, че не й достига дъх. — Ние сме британски гражданки! Не участваме във вашата война. Правителството ни спазва неутралитет!

— Ами ако автомобилът е бил взет от вашите хора? — намеси се за пръв път Изабел, без да крие горчивината си. — Да не би да получим медали вместо куршуми?

Той извърна студения си поглед към Изабел.

— Вече заявихте, че не знаете на кого сте дали автомобила си. — Английският му беше добър, макар и книжен. Той се облегна назад на стола и кожата проскърца. — Вече е твърде късно да промените историята си.

Присъствието им във фоайето бе започнало да привлича внимание. Около тях се скупчиха войници. Всички бяха облечени в спретнати униформи, много различни от грубия шаяк на Уилъби. Фелисити огледа строгите лица, обзета от паника.

— Моля ви, става въпрос за глупава грешка. Ние сме туристи, британски туристи.

— Може да се окаже, че не сте никакви туристи — заяви офицерът, — а шпиони.

— Това е смешно! Приличаме ли ви на шпиони?

— Смешен ли ме наричате? — попита мъжът с изтънял глас.

— Наричам обвинението, което ни отправяте, смешно — продължи Фелисити. — Та ние дори нямаме радио. В къщата няма телефон, а дори да имаше, всички линии са прекъснати. Моля ви, трябва да се свържете с британското посолство…

— Capitan^[1], погледнете. — Един войник пристъпи към бюрото и постави пред офицера снимка в сребърна рамка. Фелисити я погледна обзета от ужас. На нея бе Изабел, застанала до мъж в тъмен костюм. И двамата бяха широко усмихнати. Мъжът беше Адолф Хитлер. Сякаш за да стане снимката още по-уличаваща, на рамката имаше свастика. — Намерихме я в една от стаите. Има още.

Капитанът протегна ръка към снимката и вдигна очи към Изабел.

— Какво е това? — попита я той.

— На какво ви прилича? — сопна се тя.

— Снимката е подписана от самия Хитлер.

— Срещала съм се с него. Сам виждате.

Капитанът свали очилата си и ги изчисти внимателно. Сложи си ги отново и погледна Изабел със студено задоволство.

— Вие сте Изабел Албаран, нали?

Изабел сви рамене. Нямаше смисъл да отрича.

— Да.

— Пропагандистка в полза на фашистите. Съпруга на банкер. Къщата ваша ли е?

— Да.

— Какво правехте в малката вила?

— Моя собственост е. Вие и бандата ви завзехте дома ми. Нямаше къде другаде да отида. Нямах автомобил, за да отида където и да било, всички влакове и автобуси са реквизирани.

— Къде е съпругът ви?

— Нямам представа.

— Лъжете.

— Ако знаех къде е, щях да съм с него.

— Той я изостави — намеси се Фелисити. Не можеха да очакват милост от тези убедени комунисти, особено след като вече знаеха коя е Изабел. Самата снимка бе изключително компрометираща. Въпреки това тя трябваше да опита. — Отнасяше се безобразно с нея. Всички го знаят. Избяга в Южна Франция и я остави беззащитна…

— Гнусният ви личен живот не ме интересува — прекъсна я капитанът. — Факт е, че сте писали злобни лъжи за Съветския съюз и сте враг на народа. Ще бъдете разстреляна.

— Не!

— Отведете ги в двора. — Капитанът продължи да сглобява пистолета напълно безизразно, а войниците наобиколиха двете жени. Когато мъжете хванаха Изабел, която стоеше като парализирана, Фелисити усети как нещо избухва в нея, вулкан от гняв и мъка. Тя се хвърли към войниците, опита се да ги изблъска настрани от сестра си. Нечий приклад я удари в корема и изкара въздуха от дробовете й. Останала без дъх, тя се свлече на пода. Ботуш я изрита отстрани. Тя се сви от болка. В главата й избуча чернота. Някъде отдалече чу гневни викове, усети как я прихващат ръце. Измина цяла ужасна вечност, докато най-сетне успя да си поеме дъх. Усети, че умира. Най-сетне си пое няколко глътки въздух през хлипането. Чу познат глас.

— Какво става тук?

— Уилъби! — прошепна тя.

— Заловихме ги в старата вила, криеха се там като плъхове — заяви капитанът.

— Заловили, а? — отвърна Уилъби. Изправи Фелисити на крака. — Докато ние се биехме с легиона „Кондор“, вие тук сте „залавяли“ жени.

— Тя е Изабел Албаран. — Капитанът подаде снимката на Хитлер на Уилъби. Фелисити вдигна глава и забеляза, че Уилъби е омазан в мръсотия, сериозен, лицето му все още опънато от стреса на бойното поле. Погледна бегло снимката.

— Ясно.

— Тя ще бъде разстреляна.

— Не. Ние не воюваме с жени, капитан Реверте.

— Те воюват с нашите жени — заяви капитанът. — И с нашите деца.

— Те са зверове. Ние не сме.

Капитанът беше сглобил пистолета си. Изправи се, отпуснал оръжието до себе си, безупречната му униформа в контраст с почернелите от битката дрехи на Уилъби.

— Това не е твоя работа, Уилъби. Решението е на политическия отдел.

— Поредната заповед от Москва ли? — рече презрително Уилъби. — Защо не кажеш на Сталин да ни изпрати нещо за ядене? И малко оръжия и самолети. Те ще са от по-голяма полза, отколкото убийството на две невинни жени. — Хората на Уилъби, събрали се около него, до един мръсни след битката, изръмжаха в знак на съгласие. Когато пред погледа й се проясни, Фелисити видя, че капитанът разчита на охрана, многобройна колкото и хората на Уилъби.

— Другарят Сталин знае какво прави.

— Също и Франко. Той направо ни смазва. Би трябвало да си на фронтовата линия с нас, вместо да използваш картините като мишени за стрелба. За разлика от истинските фашисти нарисуваните не отвръщат на огъня.

Бледото лице на капитана поруменя.

— Ти си върши твоята работа — сопна се той, — аз ще си върша моята.

— Каква е твоята работа? Да ни застреляш в гръб ли?

— Съветвам те да млъкнеш.

— Да не би да си въобразяваш, че не съм забелязал как хората ми изчезват? Какво си направил с тях? Да не би да си ги изпратил в Москва за политическо наказание? Или просто си ги отвел в гората и си ги застрелял? — Хората на Уилъби отново изръмжаха. Двете групи застанаха една срещу друга с неприкрита враждебност.

— Трябваше да си останеш в удобничкия буржоазен дом.

— А ти трябваше да си стоиш в Москва.

— Махни се от пътя ми.

— Няма да ти позволя да докоснеш тези жени. Те са под моя опека.

Реверте се подсмихна.

— И какво възнамеряваш да правиш с тях?

Уилъби погледна Фелисити и Изабел.

— Може да ги изкъпя.

Взрив от смях разкъса напрежението. Понесоха се викове.

— Точно така, мръсни фашистки!

Един от мъжете подаде глава напред и се ухили.

— Ще накарам мъжете да напълнят ваната ви, сеньора. За съжаление ще бъде студена. — Фелисити си спомни, че това е нахалникът, който беше крал зеленчуци заедно с Уилъби. Тя прегърна Изабел, за да я защити.

— Не смейте да я пипате!

— Аз лично ще изкъпя блондинката — подвикна друг. — Кльощава е. Но харесвам такива устатници!

Последва нова вълна от смях.

Реверте вдигна пистолета, но Уилъби се намеси и свали ръката на капитана.

— Дори не си помисляй, Реверте. Отсега нататък никой няма да ги пипа. — Двамата мъже се гледаха в очите. Уилъби беше по-едър и силен, извисяваше се над слабия Реверте с вид на писар. Той притежаваше много повече вроден авторитет и освен това смехът беше поразсеял напрежението и бе лишил Реверте от момента му на слава. Фелисити усети, че някой я шляпна отзад, и ритна с крак гневно. — И без това не сте в състояние да се справите с тях — натърти той. — Те ритат и хапят. Оставете ги на мен. — Подигравателни подвиквания заляха Реверте.

— Ще те разстрелям заради тази работа — обеща Реверте толкова тихо, че сред всеобщото веселие повечето не чуха думите му.

— Преди това ще трябва да намериш муниции — сряза го Уилъби, — защото използвахме последните срещу врага. Накарай другаря Сталин да ти прати по пощата.

Очите на Реверте хвърляха отровни стрели.

— Ти отказа да се подчиниш на заповед пред лицето на врага.

Уилъби се изсмя уморено.

— Да не би тези две жени да са врагът?

— Те са най-опасните врагове. Класови врагове. Тази жена е лична приятелка на Хитлер. Съпругът й е главен банкер на фалангистите.

— Върви да разкажеш на другаря Сталин за това. Аз съм дошъл да се бия с фашистите, не с жени. — Той стисна Изабел и Фелисити за ръцете и ги поведе далече от писалището.

Разнесоха се нови подвиквания и смях, докато излизаха, а мъжете ги побутваха и подхвърляха груби забележки. Фелисити погледна през рамо и видя политическия офицер все още зад писалището. Наблюдаваше ги с каменно лице.

Придружени от хората на Уилъби, те влязоха в съседната стая, която навремето беше хол. Оказа се в дори по-лошо състояние, отколкото фоайето, всичко ценно беше изнесено. Изабел се огледа с мъка, а Фелисити прегърна Уилъби.

— О, Уилям, благодаря ти! Благодаря ти! — Беше готова да го целуне, но той я отблъсна грубо.

— Вие сте две кръгли идиотки — заяви той. — Защо не ми казахте кои сте?

— Не знаехме дали можем да ти имаме доверие — опита се да обясни Фелисити.

— Сега вече се налага да ми се доверите. Мислите ли, че нямаше да ви помогна, ако бях наясно? След като Реверте знае, че сте тук, всичко се променя. Не можете да останете. Имате късмет, че моите момчета са свестни хора.

— Той е прав — рече един от тях с ясен кокни акцент. — Реверте е гадняр. В момента съобщава за вас на комисарите.

— Трябва да се махнете от Кордова — заяви Уилъби. — Няма време за губене. Ще ви застрелят и няма да позволят на никого да ви спаси. Събирайте си нещата, но само основното. По една чанта всяка. След това ме чакайте. Не в къщата. Вървете по пътя, малко по-надолу, и се скрийте зад големите скали. Нали се сещате за кои говоря? — Те кимнаха. — Не се показвайте, освен ако не ме чуете, че ви викам. Ако мине друг, останете скрити. — Очите му бяха присвити. — Разбрахте ли?

— Да, Уилям — отвърна покорно Фелисити. Изабел го гледаше лошо.