Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (19)

Повториха греха няколко пъти. Този грях беше толкова сладък, че не можеха да живеят без него. Той ги завладя, както те се завладяваха един друг.

Тя лежеше по очи на леглото, гола. Уилъби разтриваше гърба й. Той също беше гол. Ръцете му бяха чувствени, силни. Не я виждаше, но усещаше всеки сантиметър от кожата й, беше съсредоточен над нея до такава степен, че не усещаше нищо друго.

— Какво виждаш? — попита го тя.

— Теб. Също като картина на Гоя.

— Вече не съм млада. Сигурна съм, че въображението ти е по-добро от действителността.

— Познавам всяка твоя извивка. Това е моята действителност. Няма нищо по-хубаво.

— Учиш се да бъдеш любовник и да казваш правилните неща.

— Сигурно си имала много.

— Хиляди.

Гласът му се промени.

— Наистина ли?

Тя се усмихна.

— Във въображението си. Бях девствена в деня на сватбата.

— Значи… — Той замълча. — Аз съм само вторият, така ли?

— Ако искаш да мислиш така.

Той продължи с масажа. Ръцете му бяха уверени, масажираха мускулите и им носеха спокойствие.

— Мислила ли си, че този ден ще настъпи?

— Когато Мануела те въведе във вилата онзи ден, бях толкова ядосана, че можех да те застрелям на място.

— Само заради някакво зеле ли?

— Защото крадеше последното, което имах за крадене. Имах желание да съблека грозната ти униформа, да те унижа по същия начин, по който аз бях съблечена и унизена. — Тя се превъртя лениво. Уилъби целуна гърдите й, след това сипа олио върху кожата й и започна да го втрива в извивките. Тя наблюдаваше лицето му. — Би трябвало аз да се грижа за теб.

— Ние се грижим един за друг.

Любиха се бавно, но с нарастваща страст. Познаваха телата си добре и всичко се случваше нежно и леко. В последните мигове Уилъби свали превръзката от очите си и сякаш се вгледа в нейните. Когато приключиха, тя докосна лицето му.

— Почти чувствам, че можеш да ме видиш.

— Почти мога.

— В представите си ли? Или с очите.

— Не мога да определя разликата.

— Ти си много странен човек.

— Двамата сме странни хора.

Тя забрави романа си, пишещата машина бе прибрана в калъфа си. Живееха един за друг и всичко друго — войната, съдбата на Европа — изгуби значението си. Тя почти не се сещаше, че има съпруг, сестри. Уилям беше животът й.

Зимата стана по-студена. Войната бе в застой и настъпи нещо като мир. Бомбардировачите спряха да идват. На юг от града и двете страни почиваха и ближеха раните си. Настъпи нещо като празнота, която те изпълниха със страстта си.

Дните се превърнаха в седмици. Те почти не забелязваха. Любеха се по два пъти на ден, понякога по три пъти. Беше им нужно заради съществуванието им, по-необходимо дори от храната. Телата им, слаби и празни от глад, се търсеха като елементи на пъзел, който има смисъл единствено когато е подреден, и е напълно нелогичен, когато не е.

 

 

Сложиха част от безценните си дърва в стария бойлер, за да стоплят вода за баня, истински лукс, и влязоха заедно във ваната. Атмосферата беше като мечтание, мъждукащата крушка осветяваше парата, която се вдигаше. Изабел се беше отпуснала в ръцете му, положила глава на рамото му.

— Плачеш ли? — попита той.

Тя дори не бе усетила; избърса очи.

— Не знам.

Знаеше. Цикълът й не беше дошъл втори месец. Знаеше какво е да е бременна. Познаваше чувството. Беше почти сигурна, че чака второ дете. Не беше никаква изненада. Двамата не бяха взели предпазни мерки, сякаш желанието й бе да има дете от него. Неизказаното желание, за което дори не бе посмяла да мисли, се беше сбъднало.

Разсеяно забеляза някакво разтърсване, което притисна гърдите й. Усети как водата във ваната плисва нагоре по гърдите й. От тавана се посипа прах. Тя се напрегна. Нова експлозия разтърси банята. Последва още една. Приближаваха и сега през прозореца се чу бръмченето на бомбардировачите и воят на сирените. Бледите пръсти на търсещите светлини раздраха нощното небе.

— Въздушно нападение! Трябва да слезем в мазето!

Измъкнаха се от ваната и започнаха да опипват пода за дрехите си, когато нова бомба разтърси сградата. Изабел изпищя и покри главата си, когато парчета дърво и мазилка паднаха от тавана. Крушката угасна и ги остави в мрак. Двамата с Уилъби се стиснаха за ръце и хукнаха през апартамента.

На стълбището цареше хаос. Цели две седмици не бе имало бомбардировки и хората бяха престанали да се готвят за тях с надеждата, че някак, като по чудо, ще спрат. Присъединиха се към тълпата, която тичаше надолу по стълбите към мазето, родителите бяха притиснали до себе си сънени деца. Старица носеше клетка с папагал. Единствената светлина бяха отблясъците от противовъздушната отбрана близо до блока. Нова бомба избухна на близка улица и прозорците се изпочупиха и парченцата се посипаха наоколо, раниха лицата.

Колене и лакти изблъскваха Изабел. Уилъби се стараеше да я предпази от тълпата, използваше силата си, за да си проправи път. Те бяха сред последните, които успяха да се доберат до мазето.

Вътре беше препълнено, прашният въздух бе осветен от малка маслена лампа. Семейства се бяха свили под ниски тухлени арки. Няколко бебета плачеха, но както винаги, децата мълчаха, сгушени до родителите си.

Двамата с Уилъби се промушиха на тясно местенце в далечния край. Бомбите падаха навсякъде около сградата. Подът трепереше под краката им при всеки взрив. Хоросанът, който държеше тухлите, изглеждаше крехък като тебешир. Изабел усети, че тухлите се разхлабват и клатят като изгнили зъби. Мисълта за директно попадение бе ужасяваща. Блокът, вече на сто години, щеше да рухне, както много други като него в Барселона, и да ги смаже под тонове отломки в мазето. Или пък някоя запалителна бомба щеше да излее разгорял се фосфор тук долу и те щяха да измрат сред писъци в истински ад, създаден от човешка ръка.

Въздушното нападение продължи дълго, сякаш за компенсация след дългия период на мир, на който се радваха. Уилъби прегърна Изабел и я притисна до себе си, но тя така и не откликна. Една–единствена мисъл се въртеше в главата й: нямаше работа тук. Това вече не беше нейната страна, не бе и нейната война. Тя принадлежеше на свое място. Не изпитваше почти никакво съчувствие към разтрепераните хора наоколо; тази битка беше тяхна и щеше да приключи зле. Макар да бе изгубила слабостта си към фашизма, Изабел не можеше да се обвърже с друга кауза. Беше опитала, но очевидно се заблуждаваше. Единственото, което изпитваше, беше дълбоко разочарование.

Бомбите престанаха да падат, бомбардировачите се отдалечиха, върнаха се отново и отново се отдалечиха. Часовете се нижеха. След дълго мълчание засвириха отбой. Хората станаха схванати, изтръпнали от неудобните пози, в които се бяха свили, и излязоха от убежището, блъскаха се на излизане, също както се бяха блъскали, за да влязат.

Вече бе утро. Излязоха навън и започнаха да се вглеждат през сивия дим. Бомбите, паднали близо до блока им, бяха изкоренили дървета в парка и бяха срутили сгради на улицата. Всичко беше променено. Купища развалини блокираха пътя като черва, потекли от разкъсани кореми. Витрините бяха счупени, на метри наоколо бяха пръснати стъкла. Виждаха се телата на хора, неуспели да открият убежище навреме. Замаяни и разстроени граждани се опитваха да помогнат на санитарите от линейките, които товареха мъртвите и прехвърляха ранени на носилки. Хората продължаваха да поглеждат уплашено към небето. Понякога бомбардировачите се връщаха през деня, за да довършат започнатото.

Наблизо закуцука разплакано дете. Викаше майка си. Изабел коленичи и прегърна момиченцето, опита се да го успокои или по-скоро да успокои себе си. Детето се отскубна и затича по улицата. Забеляза, че превръзката на Уилъби е паднала, и той я наблюдава.

— Ти виждаш.

Той кимна уморено.

— Да.

— Кога се случи?

— Снощи. На стълбите.

Изабел се изправи.

— Как така започна неочаквано да виждаш?

— Защото се налагаше.

Тя го наблюдаваше спокойно.

— Нима всичко това е било игра, Уилям?

— Знаеш, че не беше игра.

— Значи е вълшебство. Не можеше да виждаш, а сега изведнъж можеш.

— Не съм искал да виждам.

— Преструвал си се.

— Не.

— Тогава какво?

— Последното, което видях, бяха телата на приятелите ми, разкъсани от снаряд. След това не исках да виждам нищо повече. — Той огледа съсипаната улица. — Сега ми се иска отново да бях сляп.

— Много удобно — подхвърли тя с горчивина. — Просто отговори на въпроса ми. Можеше ли да виждаш през всичкото това време?

Той сви рамене.

— Бях с превръзка.

— А когато я сваляше?

— Не виждах нищо. Досега.

— Добре. — Изабел му обърна гръб. Спомни си, че сестра Харис й беше казала, че слепотата на Уилъби е психологическа и се дължи на шок. Незнайно как и защо, внезапното му излекуване задълбочи разочарованието й. Почувства се уморена, изхабена, използвана. Беше започнала връзка с него, а ако не беше сляп, едва ли щеше да стигне дотук. Това бе поредната клопка на живота, поредният капан, заложен от мъж, и тя се беше хванала доверчиво. Заради него изостави работата си. А сега по всяка вероятност носеше детето му. Животът й бе преобърнат по средата и тя бе изгубила контрол над него.

Сякаш прочел мислите й, той заговори:

— Не съм искал да те заблуждавам, Изабел.

— Но ме заблуди.

— Не е било нарочно. Мислех, че никога повече няма да виждам. — Замълча. — Ти ме излекува, Изабел.

— О, Уилям — рече уморено тя, — това е толкова банално.

— Не и за мен.

— Не съм светица. Не правя чудеса.

— Всеки миг с теб беше чудо — рече нежно той. — Мила, не е възможно да се сърдиш, задето виждам отново.

— Можел си да виждаш през всичкото време — отвърна тя. — Просто си слагаше превръзката, за да се изключиш от света.

Той стисна ръката й.

— Не е така. Представяш нещата така, сякаш нарочно съм се преструвал. Не съм. Очите ми бяха изгорели и не можех да виждам. Не се ли радваш за мен?

Тя погледна в очите му, сиво-сини и ясни. Беше се изгубила в него за известно време. Сега обаче чувстваше, че излиза от другата страна на мъглата. Също както той се беше научил да вижда, така трябваше да се научи и тя.

— Радвам се за теб — отвърна и се опита да се усмихне. — Разбира се, че се радвам.

Двамата се върнаха в сградата, без да говорят.