Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (27)

В понеделник се върна на работа и откри бюрото си отрупано с материали за одобрение. Войната бе достигнала критична точка и британските журналисти пишеха като луди. Първите страници на вестниците бяха почернели от мастило. Очевидно несломимото германско нашествие в Русия най-сетне бе забавило ход. Хората говореха, че идвал ред на генерал Зима, че настъпващата руска зима щяла да смаже армиите на Хитлер също както бе смазала армиите на Наполеон преди сто и трийсет години. При Гуадалканал в Пасифика американският флот бе нанесъл тежко поражение на японците. Но изглежда всяка победа бе съпътствана от допълнителна опасност. Германската мощ заплашваше от всички страни.

В Северна Африка около Ел Аламейн се водеше ожесточена битка. Огромен брой съюзнически танкове и войски бяха заобиколени от великолепно насочваните части на Ромел. Ако ги разбиеха или заловяха, пътят на германците към Александрия, а след това и към Кайро щеше да е открит. А Фелисити заминаваше за Кайро.

Затова пък в работата на Киара за цензурата често пъти нямаше нищо вдъхновяващо. Тя бе длъжна да чете всичко, което й се дава, при това в най-големи подробности, и често й беше трудно да прецени потенциалното въздействие върху хората. Беше й трудно да определи какво точно ще предизвика отчаяние и паника, затова материалът трябваше да бъде пренаписан и да се прецени отново кое е безопасно за читателите.

Обвинението на журналисти и редактори, че не е по-добра от Гьобелс, я обиждаше. Да не позволи на истината да излезе наяве не бе приятно занимание. Налагаше се да си припомня, че е част от войната, че също както убийството на хора не е приятно задължение, ала нужно в името на победата, така и нейната работа е задължение в името на доброто.

Воят на сирените, които оповестиха въздушно нападение, накара всички да слязат в мазето по средата на следобеда, но самото нападение бе очевидно кратко или пък бе подаден сигнал за фалшива тревога, защото половин час по-късно зазвуча сигналът за отбой.

Тя остави работата си обзета от облекчение. Офисът й се намираше в монолитната сграда на сената в Блумсбъри, нов квартал, който се извисяваше над Британския музей. Беше пиков час и прецени, че е най-добре да измине пеша трите километра до Тисбъри Меншънс, вместо да се блъска в препълнените автобуси. Така мислите й щяха да се прочистят. Вечерта беше студена и ясна и Киара вървеше с бърза крачка по многолюдните тротоари.

Уикендът в Оксфордшър беше ужасно преживяване. Много неща се връщаха в спомените й: и прекрасният портрет на Маргарет Кортфийлд над камината, нещата, които Сесил каза, начинът, по който Оливър слушаше внимателно скучната проповед на викария. Уикендът в Кортфийлд Парк, ако не друго, поне я накара да вникне по-добре в характера на Оливър и как е бил оформен.

Отначало думите на Саймън я потиснаха, но сега вече му се ядоса. Беше посветила три години от живота си на Оливър. Защо да се отказва точно сега? Единствено защото Саймън Олтрингъм, който искаше да я бутне в леглото си, й беше казал така ли? Това беше наистина нелепо. Какво знаеше той за връзката им? Важното бе да разбере Оливър и да се отнесе със съпричастие към нуждите му.

Той винаги й казваше, че за брак не може и дума да става. Определено бягаше от обвързване. Със сигурност не искаше да изпита отново болката, която бе преживял на младини. Това бе разбираемо. Тя обаче можеше да промени всичко. Беше й казал, че ако се влюби, ще се обвърже. Е, Киара не беше като другите. Беше млада, неомъжена, пълна с енергия. Младостта и невинността й бяха точно това, от което той се нуждаеше. Нито една от другите не можеше да му предложи това. Нито една от другите не беше в състояние да го излекува като нея.

Той най-много се нуждаеше от любов. А тя можеше да му даде много любов. Щеше да му я дава всеки ден, без ограничение, без да се замисля.

Оливър вече я обичаше истински, беше сигурна в това. Беше й показал по много начини. Беше отворил сърцето си за нея. След ужасите на войната, които бе преживял, щеше да се върне при нея, не при друга. В продължение на три години тя беше неговата любима. Щеше да е различна, много различна. Двамата се обичаха и нищо друго нямаше значение. Не трябваше да се отдръпва, а да прояви кураж. Двамата бяха отдадени един на друг и тя трябваше да го накара да разбере този факт.

Когато пресече Шафтсбъри Авеню, чу воя на пожарни и видя познатите черни облаци от горящи сгради да се носят над парка на половин километър напред. Значи е имало въздушно нападение. Сърцето й се сви. Надяваше се бомбите да не са паднали твърде близо до апартамента й. Забърза.

Докато стигне Мейфеър, вече знаеше, че са паднали в опасна близост. Една беше паднала в Хайд Парк и бе подпалила клоните на стотици дървета, беше ги оголила напълно. Киара затича, сърцето й блъскаше, всичко започна да се размазва пред погледа й. Димът се носеше към нея, лютеше на очите й. Не беше възможно. Просто не беше възможно. В продължение на три години я беше защитавала някаква магия. Не бе възможно действието на магията да е спряло точно сега.

Тълпи хора, някои дошли, за да помагат, други, за да гледат, блокираха улицата й. Втурна се през множеството, а сърцето й продължаваше да блъска. Онова, което видя, беше потресаващо. Половината от малката улица я нямаше. Беше превърната в руини. Два пожарни автомобила изливаха вода върху купища тухли и тлеещи греди, които навремето са били част от църквата на ъгъла. Пожарникарите помагаха на обърканите оцелели, увити в одеяла, да излязат от дима и пушека. Един носеше дете, чието тяло бе съвсем отпуснато.

Нищо не беше останало от Тисбъри Меншънс. Дори нямаше много отломки, само зейнала дупка, откъдето се виждаше съседната улица. Елегантната викторианска сграда бе изчезнала, сякаш бе направена от хартия. Обзета от чувство на нереалност, Киара се затътри през развалините към мястото, което до днес беше нейният дом.

— Не бива да ходите там, госпожице. — Пожарникар с почерняло лице стисна ръката й и я спря. — Може да има неексплодирали бомби.

— Аз живея тук — посочи обзетата от недоумение Киара. — В Тисбъри Меншънс.

— Много ми е мъчно — рече той. — Пряко попадение. Живееше ли някой с вас? Възможно ли е някой да си е бил у дома? Деца, роднини?

Тя поклати глава.

— Никой.

— Добре. Нищо не е останало. Бил е само един бомбардировач. Не е имало никакво предупреждение. Дошъл е по Темза. Вероятно се е бил насочил на север, отделил се е от останалите и е решил да пусне товара си и да се маха. Лош късмет.

— Какво ще правя? — попита Киара като дете. — Всичко, което имах, беше там. Целият ми живот.

— Сигурна ли сте, че не е имало никого у вас?

— Сигурна съм.

Той свали каската и избърса потното си чело.

— Така, сега ще трябва да започнете отначало. Вещите са нищо. Хората са важни. — Той я разтърси нежно, когато забеляза, че е в шок. — Госпожице, елате на себе си! Трябва да отидете при доброволците — посочи. — Те ще ви направят чаша чай и ще ви настанят, а след това ще се погрижат за всичко, от което имате нужда. Имате ли къде да отидете довечера?

— При сестра си.

— Добре, изпийте чаша чай, след това отидете при нея. Нали?

Тя кимна. Не бе възможно да е истина. Беше сън, от който скоро щеше да се събуди и да открие, че всичко отново е наред. В момента обаче можа единствено да заговори като дете.

— Добре. Много благодаря.

— Върни се утре, миличка. Можеш да си потърсиш нещата, но едва ли е останало много. — Пожарникарят забърза нанякъде да си върши работата.

Тя пое по улицата. Вдигна поглед към безполезните преградни балони, които не бяха успели да спасят дома й. Вече не беше заможна жена. Дотук с апартамента й, с парите, с вещите, с картините, в които беше инвестирала. На Изабел щеше да й се наложи да я приюти. Трябваше да започне от нищо. Вече не притежаваше нито една мебел, нито един килим, нито дори една дреха. Замисли се за саксиите на прозореца си. За снимките на родителите си. За всичките си неща. И тенджери, и чинии, и спално бельо, и картини, и часовници, и книги, и дрехи, и сребърните свещници…

Хрумна й ужасна мисъл, толкова ужасна, че се закова на място. Оливър. Той имаше ключ за апартамента. Понякога идваше да я види тъкмо в този час. Ами ако бе отишъл точно днес? Ами ако е бил в апартамента, когато бомбите са паднали?

Пожарникарите все още работеха сред разрушенията и нямаше да я допуснат на улицата.

Тялото й сякаш се превърна във вода. На Албиън Стрийт имаше телефонна кабина. Все още работеше, но пред нея имаше огромна опашка, включително някои от съседите й от улицата. Всички имаха нужда от телефон. Сред тях забеляза Алф, възрастния портиер от Тисбъри Меншънс. Стисна го за ръката.

— Алф! Идвал ли е господин Кортфийлд у нас тази вечер?

— Не съм го виждал — отвърна незаинтересувано той. Очевидно беше в шок, с отпуснато лице и подпухнали очи. — Излязох да взема едни писма, а след това спрях за цигари в „Райли“. Бях в магазина, когато бомбата падна. Ако не бяха писмата, да съм погребан.

— Сигурен ли си, че не си го видял? — настоя тя.

— Може да е дошъл, докато ме нямаше. Отсъствах половин час.

— По дяволите — рече тя през зъби.

— Най-сетне ни поразиха — рече той. — Гадове мръсни.

Беше тъмно и фаровете на няколко автомобила пълзяха през мрака. Най-сетне дойде нейният ред да се обади по телефона. Набра офиса на Оливър с разтреперани пръсти.

— Господин Кортфийлд излезе от офиса в четири — уведоми я секретарката. — Не, не съм се чувала с него оттогава.

Киара затвори, дробовете й сякаш се изпразниха и тя остана неподвижна, докато хората отвън се развикаха и започнаха да чукат по вратата. Тя излезе от будката и се опита да организира мислите си. Апартаментът на Изабел беше в Де Вер Гардънс, от другата страна на парка. Оттам щеше да позвъни.

Мина през парка, като се опитваше да блокира ужасните образи, които изплуваха в ума й. Оливър бе прекарал години наред зад вражеската линия, под носа на врага. Не бе възможно да го убият по този начин, на стотици километри, съвсем случайно. Невъзможно бе любовта им да се превърне в причина за смъртта му, докато я е чакал. Въпреки това тя затича.

Дърветата изникваха от мрака. Паркът беше празен, напоследък тук се въртяха престъпници, но това беше най-прекият път към Кензингтън. Тя дишаше тежко и в дробовете й влизаше леден въздух. Стигна на Кензингтън Хай Стрийт и се отправи към дома на Изабел. Щеше да разбере къде се намира Оливър. Той сигурно беше в безопасност. Нямаше друга възможност.

Сградата на Изабел беше огромна, в неокласически стил с мраморна колонада. Киара натисна звънеца и вратата се отвори почти веднага. Апартаментът беше на четвъртия етаж. Тя влезе в асансьора, клетка в позлата и махагон, която се заизкачва бавно и с достойнство. Нямаше значение, както каза пожарникарят с кокни акцент. Ако Оливър беше добре, нищо друго на света нямаше значение. Тя бе готова да размени всичко за него.

Почука на вратата на Изабел. Тя отвори топло усмихната, облечена в прекрасен черен пеньоар, въпреки че беше ранна вечер. Усмивката й угасна, когато видя Киара.

— Какво търсиш тук? — попита остро.

— Бомбардираха дома ми — рече Киара. Разпери ръце. — Всичко, което притежавам, са дрехите на гърба ми.

— О, Киара. По дяволите. Ранена ли си?

— Не. Бях на работа. Но трябва да намеря Оливър.

— Какво имаш предвид? — попита Изабел.

— Може да е бил в апартамента. Понякога влиза и ме чака. Трябва да използвам телефона ти. Трябва да го намеря.

Изабел поклати енергично глава.

— Не можеш да останеш тук.

— Защо да не мога?

— Очаквам някого. Трябва да си вървиш, Киара.

— Не е смешно. — Киара я погледна недоумяващо. — Нима не разбираш? Тисбъри Меншънс е срутена. Няма нищо. Само дупка в земята. Оливър може да е бил там!

— Не е бил там.

— Ти откъде знаеш?

Киара пристъпи напред, но Изабел я отблъсна с мрачно изражение.

— Върви си. Върни се след час. Тогава всичко ще бъде наред.

— Какво ти става? — попита Киара. — Не ме ли чуваш?

— Чувам те — отвърна нетърпеливо Изабел, — но май ти не ме чуваш. Моля те, Киара…

Прекъсна я появата на висока фигура. Беше Оливър. Киара се хвърли към него с ридание и го прегърна.

— О, Оливър, слава богу! — Сълзите й рукнаха. — Мислех, че си мъртъв! — Тя се притисна към широките му гърди. Оливър не я прегърна. Стоеше неподвижно, без да откликва. Киара отстъпи крачка назад и вдигна очи към лицето му. — Какво има, Оливър? — Той не гледаше нея, а Изабел. Беше напрегнат.

Киара се огледа. Бавно и болезнено започна да забелязва подробностите, които бе пропуснала. Бутилка шампанско в купа с лед, две чаши една до друга, оставени на сребърен поднос. Светлината в апартамента бе приглушена, Изабел беше в черен пеньоар, под който прозираше цялото й голо тяло. Ами мълчанието и израженията им!

Тя се олюля, сякаш бе простреляна в сърцето. Чу смеха си.

— Не е каквото изглежда, нали?

— За съжаление е точно това — отвърна тихо Оливър.

Тя се олюля отново.

— Ясно. Каква глупачка съм. А пък си мислех, че вие двамата се мразите.

— Трябваше да разбереш — рече Изабел. — Щяхме да ти кажем. Съжалявам, че се случи днес. — Тя затегна колана на пеньоара. — Ударили са Тисбъри Меншънс — обърна се тя към Оливър. — Изгубила е всичко.

— Много ми е мъчно, че е станало така, Киара — отвърна мрачно Оливър. — Ние, разбира се, ще направим всичко по силите си, за да помогнем.

— Страхувах се, че може да си бил в апартамента ми. Виждам, че не е трябвало да се тревожа. — Киара се опита да овладее треперенето си. — Сигурна съм, че говоря като в някоя пиеса, но бихте ли ми казали откога продължава това? — Нито един от двамата не отговори. Тя кимна, решена да се овладее поне докато не излезе. Важното бе да не рухне пред тях. Беше се случило нещо ужасно, а тя не можеше да направи нищо. — Не исках да ви прекъсвам вечерта. Лека нощ.

Повикаха я, докато тя бързаше надолу по стълбите, но нито един от тях не я последва. Тя се препъна няколко пъти, коленете й омекнаха. Килимът по стълбите беше наситено син, но стълбите отдолу бяха от мрамор с жълти нишки. Зле подбрана цветова комбинация, помисли си Киара, много зле.

Излезе в студената, тъмна нощ.