Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (22)

Почти нищо от онова, което последва не беше приятно. Електролизата (госпожа Хънт извади от малко куфарче устройство, подобно на писалка, включено към акумулатор) беше най-противна и изтръгването на всяко косъмче над горната й устна бе съпроводено от остра болка. Веждите й бяха почистени с пинсета и процедурата също се оказа болезнена. Ноктите й бяха оформени, минати с пила, подкъсени, изгладени и лакирани в розово.

Госпожа Хънт се зае с косата й с много остра ножица. Докато се занимаваше с нея, на вратата се звънна два пъти. И първия, и втория път влязоха мъже, които бяха тактично въведени в приемна отзад.

— Клиенти, миличка — обясни госпожа Хънт провлечено. — Не се притеснявай, ще чакат.

— И тях ли ще разкрасявате? — попита невинно Фелисити.

— Не точно, миличка. Но ще ги накарам да се чувстват красиви, не се тревожи. Трудно ми е да преценя кой е естественият ти цвят. Блондинка си, нали?

— Преди бях.

Госпожа Хънт протегна ръка към кислородната вода.

— Отново ще бъдеш, миличка.

Резултатът от подстрижката, миенето и сушенето се оказа изненадващ. Когато се погледна в огледалото, Фелисити видя, че госпожа Хънт беше успяла някак да превърне щръкналите й кичури в къдрици, които почти й отиваха. Дори цветът бе променен от безлично сиво (което се появи в манастира) в нещо като предишното златно. Веждите й бяха по-тънки и оформени, придаваха й по-приятно излъчване. Горната устна беше всичко друго, но не и красива, защото бе подпухнала и зачервена от електролизата, но госпожа Хънт я увери, че червенината ще избледнее за ден, най-много два.

— Сега ще ти направя масаж — рече тя. — След това маска. Имаш хубава кожа. Истинска благословия.

След като я натиска, стиска и търка, тя наплеска лицето на Фелисити с нещо кално, което миришеше на блато.

— Трябва да лежиш неподвижно двайсет минути, миличка, тъкмо ще се погрижа за един от господата. Нека мислите ти бъдат невинни и чисти.

Фелисити се постара да я послуша и остана да лежи, усещаше как маската бавно съхне и изпъва кожата на лицето й. От горния етаж (където госпожа Хънт се качи с един от господата) прозвуча серия от ритмични приглушени удари, сякаш някой танцува румба на дивана. Честотата на ударите забърза постепенно и спря изведнъж. След малко господинът слезе долу и излезе дискретно. Възможно ли бе госпожа Хънт да… Фелисити потърси любезна дума… да го е забавлявала? Сигурно скоро щеше да забавлява и втория господин. В този ден, помисли си Фелисити, видях истинския живот.

Преди Фелисити да си тръгне, госпожа Хънт й продаде (и й показа как да използва) остатъка от нечие червило, наполовина използвана очна линия, поочукана пудриера с малко пудра вътре и половин бурканче вазелин за миглите.

— Това е истинско злато, миличка — обясни госпожа Хънт. — Напоследък е много трудно да си намериш козметика. Ела пак следващата седмица. Ще продължим с обучението ти. — Единият клепач в тъмносиньо намигна леко.

Докато пътуваше с автобуса към дома, Фелисити оглеждаше ръцете си. Кремовете и процедурите на госпожа Хънт ги бяха направили отново млади и красиви. Не си беше давала сметка колко са напукани и сухи. А пък розовият лак бе прекрасен избор. Проблемът сега беше как да ги опази на новата си работа. Трябваше да попита Джинджър Пъркинс как опазва ръцете си.

Чу шепот и вдигна глава. Подразни се, когато видя двама войници да я зяпат. След това усети, че това не са погледите, на които бе свикнала. В тях прочете нещо ново — истинско възхищение. Единият се ухили и намигна. Тя направи физиономия и извърна глава. Това ли бе всичко, за да се превърнеш от изрод в обект на желание?

Върна се в Тисбъри Меншънс в девет вечерта. Денят й беше безкрайно дълъг. Беше изтощена, но щастлива. Влезе. Киара слушаше радио, но стана и я погледна.

— Притесних се за теб. — След тези думи се закова на място. — Господи. Какво си направила? С червило ли си? Веждите ти!

— Отидох на фризьор и козметик — отвърна небрежно Фелисити. — Протегна пръсти, за да им се възхити. — И на маникюр.

Киара я наблюдаваше мълчаливо.

— Ето че се присъедини към съвременните жени. Със замах.

Фелисити докосна горната си устна.

— Подутото ще спадне. Направиха ми електролиза. Мислех, че ще ти бъде приятно! Нали изглеждам добре?

— Изглеждаш различно, миличка. Не може да се каже обаче, че имаш вид на почтена жена. Всъщност, ако трябва да сме честни, имаш малко вид на уличница.

— Поредната ирония на живота — тросна се Фелисити. — Приличам на уличница, но съм напълно почтена. Докато при теб е тъкмо обратното.

Беше го казала бързо — и с горчивина — но обидите за един ден й бяха предостатъчни. Влезе си в стаята и остави Киара с отворена уста.

Началото на уикенда им не беше никак добро и след този разговор двете почти не си проговориха. Оливър липсваше на Киара. Той беше в Европа още от пролетта, но на Фелисити й беше неприятно, че трябва да се отнася към сестра си като към вдовица. Половината жени във Великобритания имаха любим човек в Европа. Идеята на Киара, че трябва да я съжаляват, дразнеше Фелисити. Тя нямаше кого да обича — и никой не обичаше нея — и самотата на това състояние беше нещо, за което Киара нямаше никаква представа.

Не биваше да забравя Изабел.

Изабел се беше върнала в живота им със замах. Последния път, когато се видяха, тя поддържаше Хитлер и Мусолини в британската преса като фашистка, докато сега вече се бе превърнала в защитничка на онеправданите. Мрачният й роман — не можеше да бъде наречен автобиографичен, макар да имаше много елементи на автобиография — се превърна в сензация, когато излезе миналата година. В него имаше и подробно описание на секссцени, и на аборта, сложил край на връзката.

След това излезе очевидно нагласената снимка в „Лайф“, на която Изабел изтръгва пистолета на Уилъби от ръката му, за да предотврати самоубийството му. Отчаянието, спасено от надеждата. Беше богата и много въздействаща смес, която разстрои дълбоко Фелисити. Истината бе, че след като прочете „Страна на сърцето“ (внесена тайно в манастира и прочетена тайно под масата в библиотеката, подвързана в кафява хартия), Фелисити разбра, че повече не може да остане в манастира.

Уилям Уилъби заемаше специално място в сърцето й години наред. Любовта й към него може и да беше младежко увлечение, но тя го беше съхранила каквото бе в началото, беше го заключила в душата си като нещо свято. Книгата на Изабел беше отворила дарохранителница и бе осквернила всичко вътре. Самата Изабел признаваше, че се бе държала грозно и жестоко с Уилям, че бе изцедила емоционалния сок от връзката и след това го бе захвърлила. Този факт изпълни Фелисити с горчивина. Сега тя не само го беше докоснала, но и осквернила.

Най-сетне се беше развела с Роберто и се наслаждаваше на печалната слава, с която бе известна. Сега се намираше в Америка и мобилизираше военна подкрепа за англичаните настървено като алкохолик, който проповядва срещу демоничната напитка.

„Срещала съм се с Хитлер и съм го гледала в очите“, започваха лекциите й. Завършваха с оглушителни аплодисменти, след които започваха да валят долари.

Така единствено Фелисити, злощастната, оставаше с нищо. Нямаше дом, нямаше приятели, нямаше пари, нямаше удобен мъж закрилник, беше цвете, расло под похлупак, на което всички се подиграваха и подхвърляха остри забележки.

Как се случи? Беше поела по път, който сърцето й подсказваше, че е правилен, добър, истински. Той обаче я отведе в апартамента на сестра й, нежелана, грозна и необичана, облечена в дрехите на друга жена, с грима на друга жена. Можеше да вини единствено себе си, но защо се получи така?

Научи едно, че работещите момичета по на двайсетина години не ходят на работа без грим, затова в понеделник сутринта използва червилото и пудрата, които госпожа Хънт й беше показала как да си слага, и тръгна към Тринидад Стрийт.

— Изглеждаш чудесно — рече одобрително Гладис Уилямс. — Сега вече никой няма да те обижда.

— Кой я е обиждал? — попита нападателно Джинджър. — Нека пробват, Гладис Уилямс. — По-късно Джинджър мина покрай Фелисити, докато тя белеше планина от картофи, и спря, за да погледне косата и ноктите й. — Добре те е нагласила.

— Много ти благодаря, Джинджър. Беше много мила. — Фелисити се поколеба. — Дойдоха едни мъже…

— Е, и?

— Тя се качи на горния етаж с тях.

— И?

— Исках да попитам дали тя…

— Какво? Дали не е шантаж ли? — Джинджър я погледна презрително. — Ти как мислиш?

— Не знам какво да мисля. Само че, ако ще се връщам там…

— Знаеш ли как я наричат мъжете? Дали са й именце, което се римува с Хънт, но не е точно същото. Не се тревожи, няма да прихванеш нищо от нея. Тя си подбира хората. И знае какво прави. Сега поне изглеждаш като човешко същество. Ходи при нея и може скоро да завъртиш същата работа. — Развеселена от шегата си, Джинджър я остави.

Седмицата, която последва, беше трудна. Физическият труд в кухнята — белене на зеленчуци, търкане на тенджери и тигани, бърсане на подове — щеше да е по силите на всяка обикновена жена на нейната възраст. Само че Фелисити беше свалила много килограми, дългите пристъпи на астма бяха отслабили организма й. В края на всеки ден беше изтощена и щом се прибереше, се сблъскваше с леденото неодобрение на сестра си, което никак не й помагаше.

Тя обаче продължаваше с усилие на волята, без да обръща внимание на чувствата си. Всеки ден на Тринидад Стрийт беше като театрална пиеса, пълна с дързък хумор, социална драма и грубовато, но мило отношение. Понякога имаше и разправии. Ако момичетата се разгорещяха, госпожица Олсоп нареждаше да излязат навън, което означаваше на смрадливата задна уличка, където се намираха кофите за боклук. Понякога жените се връщаха с издрани лица, но обикновено всичко в ресторанта вървеше гладко и всички се разбираха, а Фелисити откри, че се вписва сред останалите. Досега не бе изпитвала подобно чувство.

Силите й бавно се връщаха. В края на седмицата госпожица Олсоп я похвали.

— Добре се справи, Фелисити. Знаех си аз. Доволна съм от работата ти.

Много отдавна не беше чувала толкова топла похвала от някого.

— Благодаря, госпожице Олсоп.

— Влагаш много старание. Възхищавам ти се. А външният ти вид се е подобрил значително. Ние тук може и да сме социалистки, но това не означава, че трябва да плашим околните с вида си! — Госпожицата се разсмя. — А ти се озова в кюпа и се оказа, че си истинско злато. — Докосна с обич косата на Фелисити. — Буквално.

— Тя май е лесби — рече Джинджър, докато излизаха, — но ти сигурно си свикнала с това.

— Защо да съм свикнала? — сопна се Фелисити. — Всички си въобразяват, че знаят всичко за монахините! Нищичко не знаете!

— Добре де, споко — разсмя се Джинджър. — Ще се видиш ли с госпожа Х?

— Дължа й половин крона.

— Ще повървя с теб. — Айлийн, едрата приятелка на Джинджър, тръгна с тях. — Радвам се, че си малко по-опърничава. Ще се окажеш свястна. Тази вечер ще излезеш ли?

— Къде?

— „Парамаунт“.

— Какво е това?

— Ама ти нищо ли не знаеш? Парамаунт Данс Хол, Тотнъм Корт Роуд.

— Не — побърза да откаже Фелисити.

— Защо?

— Не съм добра в танците.

— Че на кой му пука? — разсмя се Айлийн. — Събота вечер е! Всички излизат, за да се повеселят, не да печелят награди. Повечето момичета от стола ще бъдат там. Ти какво ще правиш? Ще седиш до радиото и ще си мечтаеш да си друга ли?

Мисълта, че съботната вечер ще премине точно така — под неодобрителния поглед на Киара — смаза Фелисити. Не можеше да е по-зле.

— Може и да дойда — рече тя с нежелание.

— Гледай да дойдеш — заплаши Джинджър, — или ние ще дойдем и ще те измъкнем от вас.

— Само че нямам какво да облека.

— Вземи рокля от госпожа Х. И без това ми писна да гледам тези кадифени панталони. Върни ги на уличницата, от която си ги задигнала.

— Ще те чакаме — настоя Айлийн. — Осем и трийсет. Да не ни вържеш тенекия?

Госпожа Хънт имаше много закачалки с красиви рокли от изкуствена коприна, всичките за седем и шест пенса. Както много от вещите, които тя продаваше, включително и себе си, дрехите бяха използвани от други. Фелисити избра една с розови рози върху зелени листа. Никога през живота си не бе избирала нещо толкова пъстро и весело. Само че убитите цветове, на които бе свикнала от дете, сега изглеждаха древни като Ноевия ковчег. Имаше нужда да се обърне още малко внимание на косата й, да й се направи нов маникюр и когато остави госпожа Хънт на господата й, беше обедняла с единайсет шилинга.

За съжаление Киара бе избрала този ден да й подаде маслиновата клонка.

— Дадоха ми два билета за рецитал на пиано — каза тя, когато Фелисити се върна у дома. — Мора Лимпани ще свири Брамс. Искаш ли да отидем?

— Трябваше да ми кажеш по-рано — отвърна нещастно Фелисити. — Обещах на момичетата от работата да отида да потанцувам с тях.

— Ти? Ще танцуваш?

— „Парамаунт“ на Тонтъм Корт Роуд — отвърна с неудобство Фелисити.

Киара я погледна строго.

— Дано си намериш свестен моряк там. Къде-къде по-добро от Брамс.

— Съжалявам, Киара — рече със съжаление Фелисити, но Киара вече се беше нацупила и я гледаше намръщено. Нямаше какво повече да се каже.

Когато облече купената от госпожа Хънт рокля, тя придоби ново самочувствие. Дрехата беше лека, ефирна и Фелисити се чувстваше като гола. След като години наред беше обличала пластове дрехи зиме и лете, този парцал от пъстър найлон й се струваше неприличен, сякаш обмисляше дали да не тръгне по бельо. За щастие вечерта беше топла.

Във връзка с бельото, когато направи няколко експериментални пируета, полата се наду като балон и се вдигна почти до бедрата. Можеше ли да облече такава дреха на танци? Та тя беше крайно неприлична. Искаше й се да попита Киара, но от нея не можеше да очаква подкрепа. Просто се налагаше да ограничава движенията си и да прави малки стъпчици — най-много валсове и фокстрот. И да протегне ръце към бъдещето. Сърцето й започна да бие по-бързо. За последен път беше ходила на танци преди цяла вечност, като тийнейджърка. Очакваше вечерта със смесица от страх, любопитство и вълнение. Стомахът й се беше свил на възел и тя не усещаше глад, затова и не можа да хапне нищо. Облече си палто и се сбогува с Киара.

Фелисити излезе от метрото и „Парамаунт“ се оказа от другата страна на улицата. Не можеше да го пропусне. Под пулсиращите неонови надписи, също като портал към вълшебна електрическа страна, тълпа от няколкостотин човека се блъскаха шумно с неколцина потни полицаи, които се опитваха да пазят реда. Прииска й се да има кавалер — например един от многото едри младежи в униформа — докато влизаше сред множеството. Блъскаха я и я притискаха от всички страни, докато си проправяше път към входа, и най-сетне влезе в залата. Сърцето й биеше оглушително.

Вътре попадна на натруфено, блестящо и прекрасно зрелище. Огромната зала беше пълна с танцуващи. В далечния край огромен оркестър свиреше джаз. От тавана висеше огледална топка и разпиляваше светлини наоколо с всяко завъртане. Прожектори осветяваха тълпата, променяха цветовете си и се въртяха, и къпеха танцуващите в топлите цветове на дъгата. Фелисити стоеше като в сън, с отворена уста. Не бе очаквала подобна магия. Под тези меки, искрящи светлини всички изглеждаха красиви — жените с блеснали бузи и ръце, лицата, вдигнати към мъжете. Поне половината мъже бяха в униформи, както и много от жените. Цивилните мъже бяха във фракове или тъмни костюми, жените в пъстри рокли, които спомагаха за вълшебството.

Някой я стисна за ръката и я изтръгна от транса. Беше Айлийн.

— Току-що ми изкара пет кинта — изкрещя тя. — Всички се обзаложиха, че няма да дойдеш! — Тя повлече Фелисити към дансинга в далечния край, където до стената беше подредена редица от плюшени канапета. Там бяха насядали момичета, а мъжете около тях стояха готови да изпълнят всеки техен каприз. Позна момичетата от Тринидад Стрийт. Джинджър беше в средата, огненочервената й коса блестеше под светлините на огледалната топка. Ако си мислеше, че са с тежък грим на работа, той беше нищо в сравнение с вида им сега. До една бяха кралици, всички недостатъци заличени с козметика, косите безупречно сресани, движенията грациозни, заобиколени бяха от грижовни ухажори, които им носеха напитки и цигари.

Неочаквано Фелисити разбра защо живееха за събота вечер. В тази калейдоскопска нирвана войната беше приключила. Кратерите от бомби, строгостта, въздушните нападения, работата, опасностите, утрешният ден — тук тези неща не съществуваха. Тук бе вълшебното царство на нежния джаз, на издутите като балони рокли и ярките цветове.

— Не предполагах, че ще дойдеш — посрещна я ухилената Джинджър. — Малка Фелисити, току-що ми струва един шилинг. Някой от вас да й донесе напитка!

Запознаха се. Джинджър беше с „редовния“ си, Албърт, ефрейтор със същото телосложение като нейното.

— Я — рече ведро Фелисити. — Името ми в манастира беше сестра Албърт. — Съжали за тези думи в мига, в който настъпи мълчание и Джинджър изви очи. Албърт й се притече на помощ с виц. Очевидно имаше огромен запас от колоритни вицове, които караха момичетата да се превиват от смях.

Повечето от другите мъже, скупчили се около момичетата, бяха американски войници, униформите им бяха по-елегантни, отколкото на английските им колеги (чиито груби вълнени дрехи изглеждаха обемисти). Неколцина от тях бяха чернокожи мъже, първите, които Фелисити виждаше. Един от тях, гигантът Ърл, който говореше тихо и тя едва чуваше гласа му заради музиката, й купи напитка, яркорозова смес, която имаше невинен вид, но след малко Фелисити усети, че й се вие свят.

Жалко, че си представяше как ще танцува валс и куикстеп! Танците, които помнеше от тийнейджърските си години, нямаха нищо общо с веселото подмятане, което видя тук. Дори бавните песни бяха пълни с движение, а бързите бяха направо неудържими. От време на време барабанистът — който дори за неопитните уши на Фелисити бе изключителен — подемаше соло, при което двойките се разделяха и подскачаха дивашки на пулсиращия ритъм.

— Да потанцуваме? — прошепна Ърл до ухото й.

— За съжаление не знам нито един от тези танци! — отвърна смутено тя.

— Това е приятна, бавна мелодия. Просто ще се държиш за мен. Скоро ще свикнеш.

Той я поведе към дансинга и я притисна до себе си. Ритъмът беше бавен, но въпреки това имаше стъпки. Тя веднага разбра, че Ърл е много добър танцьор. Достатъчно бе да го прегръща и да следва движенията му. Замисли се за Уилям Уилъби и затвори очи.

Подът поддаваше под краката й. В навалицата нямаше защо да се чувства неловко. Беше почти невъзможно да се говори заради бумтящата музика, така че Ърл дори не пробва. Когато оркестърът засвири бърза мелодия, тя понечи да се спаси.

— Това е джитърбъг! — изкрещя той и я дръпна обратно. Фелисити нямаше представа какво да прави, но Ърл очевидно нямаше нищо против. Той я въртеше и извиваше с лекота. Достатъчно беше тя да стои със стегнати крака, за да не рухне. Въртеше се също като парцалена кукла. Полата й се надигаше на кръста, точно както се бе притеснявала, че ще стане, и откриваше гащите й. Нямаше значение. Всички останали гащи на дансинга бяха на показ. Освен това партньорите на някои момичета ги обръщаха наопаки, краката им разтворени, така че всички виждаха бельото им. Тя се кискаше задъхано. Ърл я завъртя през рамо и стаята я последва.

След това Ърл й купи нова напитка и за нейно разочарование отиде да танцува с друга партньорка, която беше много по-добра от нея, и тя остана на пурпурното кадифено канапе. Отпи от газираната напитка и се почувства замаяна и пияна.

Не остана сама дълго. Джинджър се върна от дансинга заедно с Албърт, поруменяла, сграбчи ръката й и я вдигна на крака.

— Трябва да отида до едното място. Ела. — Едното място беше препълнено с момичета, вмирисани на пот и парфюми, които се блъскаха. Джинджър си проби път до една от мивките и напудри бузите и носа си. Говореше на Фелисити пред огледалото. — Радвам се, че се отърва от Ърл. Черните са забавни, но ченгетата ги бройкат и навън винаги има неприятности с тях. Слушай сега. Има един янки, който иска да се запознаете. Много се интересува от теб.

— Наистина ли?

— Пилот е. Сладур, но не се перчи. Тъкмо твоят тип.

Фелисити погледна отражението си в огледалото, бледа, с нищо незабележима блондинка с много къса коса и едри, уплашени очи. Че кой сладур би се заинтересувал от нея?

— Аз нямам тип.

Джинджър я погледна ядосано.

— Стига с твоите тъпотии. И да не вземеш да оплескаш нещата. Ясно?

— Ясно — чу тя отговора на Фелисити от огледалото.

Джинджър направи уста на О и си сложи алено червило.

Една от вратите на кабинките се отвори. Тя се втурна натам и дръпна Фелисити след себе си. Почти нямаше място и за двете. Джинджър си свали гащите и седна на тоалетната, погледна Фелисити.

— Имаш ли си гумичка?

През седмицата на Тринидад Стрийт Фелисити научи какво е гумичка. Остана шокирана от въпроса.

— Не, разбира се!

Джинджър извади малко пакетче от чантата си.

— Накарай го да си сложи, дори да разправя, че си има.

— О, Джинджър! Аз няма да…

— Вземи го — настоя нетърпеливо Джинджър. — Не се знае кога може да ти излезе късметът.

Поруменяла от срам, Фелисити взе малкото пакетче от Джинджър.

— Нямам намерение да спя с напълно непознат!

— Не, разбира се. Но двамата с него ще бъдете стари приятели преди края на нощта, скъпа. Казва се Франк. В пакетчето има три.

Оркестърът си почиваше, когато се върнаха при групата си, така че оживените разговори в цялата зала бяха прекъснали. На бара беше блъсканица. Лампите бяха запалени, цветните прожектори изключени, но огледалната топка продължаваше да се върти и разпращаше сребърни петна из заведението. Момчетата бяха купили още напитки и Фелисити скоро стискаше в ръка поредната чаша в бонбонени цветове със сладък вкус. Ама те защо си въобразяват, че жените пият единствено сладникави неща, питаше се тя.

— Това е Франк — чу тя гласа на Джинджър. Фелисити вдигна поглед от напитката си. Той се оказа висок, тъмнокос мъж с кадифени кафяви очи и красиви, малко латински черти. Униформата му беше безупречна, сакото закопчано, очевидно шито по поръчка за слабото му тяло. Сребърни крила блестяха на джоба на гърдите му. Той пое ръката й.

— Много ми е приятно да се запознаем — рече. — Слушал съм много за теб.

— Тогава, за съжаление, няма почти нищо друго, което да научиш — отвърна тя и се засмя нервно.

Той продължи да я държи за ръката и да я гледа в очите.

— Искрено се съмнявам. — Гласът се оказа кадифен също като очите, които я галеха. Бяха приблизително на една възраст, но той излъчваше самоувереността на значително по-възрастен мъж. Забеляза яркозелената й напитка. — Това изглежда противно.

— Защото е — увери го тя.

— Какво искаш?

— Татко винаги пиеше скоч — рече смело тя.

— Този човек ще ми хареса. — Той бръкна в джоба на куртката си и извади сребърна фласка. — Уверявам те, че това е много по-хубаво от всичко, което сервират на бара. — Той отвори фласката и й я подаде. Сега вече бе принудена да отпие. През нея премина топла вълна. Тя се олюля и се облегна на него.

— О, силно е.

— Имам приятел в Шотландия. Взема скоча от местната дестилационна фабрика. Дванайсетгодишен е.

— Прекрасен е — рече с дрезгав глас Фелисити.

Усмивката му беше ленива. Топлите лешникови очи не се откъсваха от лицето й. Кичур тъмна коса висеше над челото му. Джинджър се оказа права. Той беше абсолютен сладур.

Оркестърът засвири отново. Светлините угаснаха, на тяхно място се завъртяха цветните прожектори.

— Ще танцуваме ли? — протегна ръка той.

Беше забележителен във всяко отношение. Танцуваше стилно, притискаше я до себе си с ненатрапчива самоувереност, докосваше бузата й със своята, за да могат да разговарят въпреки високата музика. Ето че вечерта изведнъж стана много по-интересна.

Беше много приятен. Казваше се Франк Карило и беше роден в нюйоркския Саут Сайд, син на италиански имигранти. Имаше няколко братя и сестри. Беше разпределен в Норфък за почти цяла година. Когато го попита дали е пилот, той се разсмя.

— Аз съм само втори лейтенант. Аз съм бомбардировачът в летяща крепост. Ако обаче оцелея още двайсет и четири мисии, ще кандидатствам в школата за пилоти.

Несигурността му дали ще оцелее в следващите мисии я разстрои. Франк беше първият войник, когото срещаше. Той, изглежда, приемаше опасността спокойно. Вече бе летял двайсет и два пъти над Германия. Мястото му беше на носа на самолета, в плексигласов балон, откъдето контролираше пускането на бомбите.

— Как се сдоби с тази толкова опасна работа? — попита го тя.

— Имах много по-добро възприятие за дълбочина от останалите момчета — обясни той. — Затова се интересувам толкова много от теб. Забелязвам, че в теб се крие дълбочина.

— А пък аз забелязвам, че си тръгнал на лов — отвърна дръзко тя.

Той се усмихна.

— Нима?

— Да. И аз имам добро възприятие за дълбочина.

— Значи имаме много общо.

— Много си хитър.

— Надявам се.

Фелисити погали рамото му.

— Дори униформата ти пасва съвършено. И аз щях да ловувам, ако рискувах живота си всеки ден и бях далече от дома и не знаех дали ще видя отново семейството си.

— Харесва ми посоката, в която пое разговорът.

Тя се разсмя.

— За съжаление аз нямам намерение да се оставя да ме хванат. Но пък има много по-красиви момичета, които с удоволствие ще ти капнат в ръцете.

— Не се интересувам от други момичета. Единствено от теб.

Фелисити си каза, че той е очарователен и вълнуващ, макар да знаеше, че алкохолът е потиснал задръжките й. Всичко в живота й досега беше толкова сериозно. Сериозно детство, сериозни тийнейджърски години; постъпване в манастир с много сериозни намерения, излизане — също сериозно. Почти не знаеше какво представлява забавлението. Но сега определено се забавляваше: танцуваше и флиртуваше с красив млад мъж под упойващата музика.

Той започна да я разпитва за манастира.

— Няма нищо за казване — отвърна тя. — Наистина отегчителна история, но Господ си промени мнението за мен.

— Може да е било грешка, че си била призована.

— Не мисля. Струва ми се, че Той така и не успя да ми намери предназначение, след като постъпих.

— Значи не си изгубила религията.

— Не съм. Ами ти?

Франк бръкна под яката и извади малък свети Кристофър на верижка около врата си. Целуна го.

— Той ме пази жив.

— Това не е религия, това е суеверие.

— Нямаше да го кажеш, ако беше видяла онова, което аз съм видял. — Пусна медальона вътре. — Понякога огънят на немската противовъздушна артилерия е толкова мощен, че в два след полунощ имаш чувството, че е обедно време. Чувстваш как профучават покрай крилата. Понякога корпусът е така пълен с дупки, че прилича на ренде за сирене. След като пуснем бомбите, трябва да проверя дали всички са добре. Ако не ми се обадят по радиото, слизам в самолета, за да ги проверя. Понякога намирам другарите си мъртви или ги заварвам да умират на местата си. Понякога се налага да се приземим с един двигател по-малко или дори с два. А пък аз — нито драскотина. Как ще го обясниш?

— Господ те закриля. Само че това няма нищо общо с тенекийката на врата.

Той се усмихна и разкри зъби, бели като вътрешна черупка на сепия.

— Разбирам защо Всевишният те е уволнил.

— Джинджър казва, че ставам опърничава.

— Това поредната дума за хитруша ли е?

— Вероятно.

— Баба, тя е от Сицилия, ми даде тази тенекийка и аз нямам намерение да се откажа от нея.

Двамата наблюдаваха как конкуренцията танцува, включително някои доста акробатични номера, след това Франк предложи да отидат на нощен клуб. Излязоха от „Парамаунт“ заедно с развълнувана група от девет или десет човека. Вън, на тротоара, Фелисити забеляза Ърл, първия си партньор за вечерта, счепкал се с бели войници, които се опитваха да му отмъкнат момичето — бяла. Размахаха юмруци. Полицията затича към тях с извадени палки, докато се качваха в такситата. Тя не искаше да гледа. Джинджър се оказа права и за това.

Нощният клуб се оказа в мазе на „Пикадили“. Беше претъпкано и трима музиканти се опитваха да заглушат смеха и разговорите. Франк, който, изглежда, беше пълен с пари, подаде на оберкелнера банкнота от десет шилинга и веднага им събраха маси в един ъгъл. Можеха да виждат — през мъглата от цигарен дим — дансинга, който беше така пълен, че танцуващите почти се биеха едни с други. Тук, изглежда, бе любимото заведение на американските войници. Всеки от тях си имаше момиче, усукало се на врата му. Изглежда платиненорусото беше модерният цвят. Фелисити се възмути от себе си, когато си спомни, че е поредната блондинка с американски войник.

Франк поръча храна и напитки. Беше поел лидерството на малката компания без всякакво усилие. Останалите американци бяха разкопчали яките си и разхлабили вратовръзките, докато Франк все още изглеждаше безупречно. Донесоха няколко бутилки алжирско вино и поднос с миди „Сен Жак“ и шест печени на грил яребици. Всички бяха прегладнели и се заеха да похапнат.

— Ти си истински чудотворец — обърна се Фелисити към Франк.

Той сви небрежно рамене.

— Правя каквото мога.

— Не бива да харчиш всичките си пари за нас.

— Парите са за това.

По всичко изглежда, че това е духът на времето, каза си Фелисити. Танцувай до припадък, харчи парите си, спи с когото ти падне, защото може и да не доживееш утрешния ден. Колко различна философия от онази, която тя беше следвала цял живот, на отричане, на трупане на богатства в рая. Тук съкровищата бяха на една ръка разстояние, а раят можеше да почака. Сервираха мидите в истински черупки. Тя пъхна една в чантата си за спомен от вечерта.

Продължиха да танцуват, да пият, да се заливат от смях. Вечерта се превърна в арабска нощ, потънала в цветове и музика. На дансинга с Франк, Фелисити се почувства замаяна, задъхана. Разбра, че е пияна. И това й се случваше за пръв път.

Когато се върнаха на масата, някои от момичетата заспиваха и главите им се люшкаха върху раменете на партньорите им. Време беше да се прибират. Главата на Фелисити пулсираше, докато се качваха по стълбите, за да излязат в хладната нощ в три след полунощ. Джинджър беше дори по-пияна от нея, скри се зад телефонна кабина и повърна обилно. Фелисити отиде да й помогне, но Джинджър не изглеждаше зле.

— Скапано вино — рече тя, — дай ми една бира „Гинес“ и всичко ще бъде наред. — Прие кърпичката, която Фелисити й предложи, и избърса уста. — Нали ти казах, че е сладур, а?

— Да, каза ми.

— Гледа те така, сякаш си последното парче торта, останало в чинията. Моят Албърт ме гледаше така. Нали пазиш гумичките? Да не вземеш да ги използваш за някой друг.

— Няма — разсмя се Фелисити, — няма да ги използвам за никого.

— Значи си глупачка. Не го изпускай!

Франк настоя да изпрати Фелисити до къщи. Всички си казаха довиждане с много прегръдки и целувки. Извадиха късмет, защото две таксита дойдоха заедно. Тя се качи с Франк в едното, а останалите взеха другото.

В тъмния автомобил се обърна към Франк.

— Прекарах прекрасно — рече, думите й бяха малко завалени.

Вместо да отговори, Франк я притисна до себе си и я целуна по устата. Тя беше толкова изненадана, че първоначално не реагира. За пръв път я целуваше мъж. Чувството скоро я наелектризира. Опита да се отдръпне, ала не беше сигурна дали се притиска в него, или се отдръпва. Цяла вечер се възхищаваше на устата му. Устните му бяха плътни, извити и напомняха на някои филмови звезди като Кари Грант и Грегъри Пек. А сега тези устни притискаха нейните.

Тя го отблъсна задъхано.

— Не съм готова за това!

— Аз обаче съм — заяви той и отново я притисна. — Чакам цяла вечер. Ти си невероятно сексапилна.

Фелисити нямаше представа, че целувките са толкова сладки, нито толкова плътски. Когато ги гледаш на кино, изглеждат нещо благородно и възвишено. Устата на Франк беше жива, нежна и силна. Освен това беше прихванал врата й отзад с едната ръка, за да не й позволи да избяга отново, а с другата — тя бе едновременно очарована и ужасена, когато почувства, че другата започва да разкопчава копчетата на роклята и се плъзва под нея, за да обхване гърдата й.

— Таксиметровият шофьор! — изсъска тя.

— Виждал е това и преди — отвърна Франк и отново притисна устните й. С едно око тя забеляза, че шофьорът гледа право напред и яде сандвич. Пръстите на Франк бяха нежни, но силни. Заеха се за кратко със сутиена й, стар, износен, а след това започнаха да галят гърдите й. Години наред тя беше потискала настроенията на тялото си, затова сега споменът, че гърдите й са способни на еротични усещания, беше истински шок, особено когато той стисна зърната. Това изпрати електрически импулси чак до слабините й. Това беше грях или поне беше доскоро. Вълни на противоположни чувства, на възбуда и любопитство се сблъскаха в нея. Тя заби лакти в него.

— Франк! Нараняваш ме!

— Извинявай — рече той със съжаление. — Цяла вечер копнея да го направя. — Сега вече бяха по улиците на Мейфеър. Той започна да я целува отново, но този път по-нежно, с отворена уста. Топлият, мокър език беше поредният шок. Оказа се изненадващо силен орган. Усещането, когато се пъхна между зъбите й, отначало й се стори натрапчиво, след това й стана приятно. Беше се отдръпнала от него, доколкото можеше, но сега бе притисната в ъгъла на седалката и повече нямаше накъде да се отдръпне. Остави се на споделената сексуална ласка на езиците. Всичко това беше част от магията на вечерта, поредното опияняващо усещане.

Ръката на Франк се отдръпна от гърдите и започна да гали коленете й.

— Побъркваш ме! — прошепна той. — Ти си малка, снежнобяла девственица с огромни очи и очарователна розова уста. Представям си те със забрадка. — Пръстите му се плъзнаха по-високо и нежно погалиха чувствителната кожа на бедрата й. Това предизвика почти непоносимо усещане в онази част от тялото й, която тя смяташе за най-маловажна през годините в манастира, а сега ставаше все по-важна.

Когато обаче пръстите му се плъзнаха под гащите й и докоснаха топящата се плът там, копие на толкова наситено удоволствие се заби в нея, че тя веднага разбра, че това е смъртен грях. Стисна колене и го отблъсна.

— Не!

За щастие пристигнаха пред апартамента на Киара и нови докосвания нямаше.

— Може ли да те видя следващия уикенд? — попита Франк.

— Ако обещаеш да се държиш прилично.

— Обещавам. Дай ми телефонния си номер. — Той го записа, след това я изпрати до входа. — Ще мечтая за теб цяла седмица, Фелисити.

— Ще летиш ли на мисия? — попита тя. Краката едва я държаха, а сърцето й не спираше да блъска.

— Не мога да говоря за това — отвърна той.

— О, извинявай. Съвсем забравих!

Той се усмихна.

— Не се притеснявай за нищо. Свети Кристофър ще ме пази.

— Ще се моля за теб.

Двамата се прегърнаха силно на прага. Тя влезе, а Франк се качи отново в таксито. Фелисити усети, че цялата трепери, а бельото й е напълно разместено, копчетата все още разкопчани. Вечерта беше пълна с изненади. Най-неочаквано от всичко беше, че той я желае и иска да я види отново. Тя се разсмя от щастие.

 

 

Киара се държеше студено на следващата сутрин, когато Фелисити най-сетне стана.

— Дано не съм те събудила снощи, когато влязох — извини се Фелисити.

— Вече бях будна. Не спя много добре, както знаеш. — Тя погледна безизразно подпухналите очи на сестра си и бледото й лице. — Изглеждаш ужасно.

— Не се чувствам много добре. Пих твърде много.

— И миришеш на пиене.

— Извинявай. Как беше концертът?

— Страхотен. Как бяха танците?

Фелисити си наля чаша чай от каната, която Киара беше приготвила.

— Образователни.

— Намери ли си моряк?

— Не, но се запознах с много мил американски летец.

Киара въздъхна.

— О, господи. Миличка, моля те, бъди разумна.

— Казва се Франк. Ще ти хареса. Очарователен е, щедър и много красив. Има ужасно опасна работа — той е бомбардировачът в една летяща крепост.

— Сериозно?

— Много от приятелите му вече са убити. Те наистина се жертват.

— Колко си невинна. Сигурно е готвач в лагера им.

Фелисити остави чашата си. Беше шокирана.

— Как е възможно да си толкова цинична?

— Как е възможно да си толкова наивна? — сряза я Киара. — Такива мъже са готови да кажат всичко, за да пъхнат момичето в леглото. Това е най-старият трик, да се правят на герои от войната. Спи с мен сега, защото следващата седмица може да съм мъртъв.

— Той не е такъв!

— Ти пък откъде знаеш? Запознаваш се с напълно непознат на танците и приемаш всичко казано от него за чиста монета. Е, успех, но не очаквай да пея алилуя.

— Не те разбирам — рече Фелисити. — Толкова си огорчена.

— А ти така и не си пораснала — сопна й се Киара и сгъна вестника. — Чуй се само, Фий. Преди месец беше в манастир и се беше клела във вечно безбрачие. Сега си влюбена в някакъв каубой, с когото току-що си се запознала на Тотнъм Корт Роуд…

— Не съм влюбена в него — прекъсна я Фелисити.

— Последния път, когато погледна мъж, беше на деветнайсет. Не знаеш абсолютно нищо за света. Нелепо е да отдадеш девствеността си на първия приличен мъж, когото срещнеш.

— Не съм отдала девствеността си на никого!

— Да, но възнамеряваш да го направиш. — Киара подхвърли нещо на масата. Беше малкото пакетче презервативи, които Джинджър й беше дала снощи. — Май сме напълно подготвени, а?

Фелисити усети как лицето й пламва.

— Едно от момичетата ми ги даде. Настоя! А ти как смееш да ми пипаш в чантата?

— Не се е налагало да пипам, мила — отвърна Киара с най-дразнещия си бавен глас, — изпаднаха от чантата ти заедно с черупка от мида.

Разстроена, Фелисити дръпна пакетчето и го хвърли в коша.

— Пак го правиш! Съсипваш всичко, което е ценно за мен!

— Просто се питам — продължи Киара все така равнодушно, — как смееш да ме наричаш неморална, след като ти самата се държиш по този начин.

— Никога не съм те наричала неморална.

— Ясно показваш, че ме презираш. Нарече ме уличница.

— Ти ме нарече уличница!

— Казах, че приличаш на уличница. И това е самата истина. А сега и държанието ти е такова. Преобразяваш се с плашещи темпове, Фий. Просто не мога да ти насмогна.

Фелисити се опита да овладее ужаса и гнева си. Не искаше повече да се кара с Киара.

— Да, допуснах ужасна грешка с живота си. Да, опитвам се да открия себе си. Не е лесно. Знам, че има много за учене. — Тя преглътна сълзите, които се надигнаха неочаквано. — Всъщност разбирам, че не знам абсолютно нищо. Това е най-трудното, което трябва да приема. По средата на двайсетте съм и нямам нито хитрост, нито опит, нито минало. Нищо нямам. Не се преструвам. Аз потъвам, Киара. — Тя замълча. — Не те презирам. Завиждам ти.

Лицето на Киара се промени.

— Защо пък ми завиждаш?

— Нима не виждаш? Ти имаш всичко, което аз нямам. Дом, живот, човек, който те обожава и когото и ти обожаваш. Животът ти е много успешен.

— Не чак толкова — отвърна тихо Киара. — Ако трябва да кажа истината, и моят път е доста трънлив. Докато се появи Оливър, бях волна като птичка. Сега съм нещастна без него. Всеки ден чакам да чуя, че е бил убит. Дори да се върне при мен, той никога няма да е само мой. Имам само част от него. Сигурно ще бъда някъде в периферията на живота му, докато не посивея. Няма да му родя деца, а когато него вече го няма, няма да искам децата на друг. Ти си свободна. Аз ти завиждам. Ти можеш да направиш живота си такъв, какъвто пожелаеш. Просто се надявам да не постъпиш глупаво и да не изгубиш още години заради неправилно решение.

— Не искам да стане така.

Киара забарабани по масата, сякаш обмисляше какво да каже след това.

— Двете с Изабел бяхме ужасени, когато каза, че искаш да станеш монахиня. Казахме си, че така погубваш живота си, и бяхме сигурни, че ще бъдеш нещастна. Затова се опитахме да те разубедим, не защото искахме да те спрем да осъществиш мечтата си. Когато идвах да те видя в манастира, бях ужасена. Мислех, че умираш. Затова вдигнах шум. Бях убедена, че никога повече няма да те видя. Плаках през целия път до Лондон.

Фелисити мълчеше. Най-сетне заговори:

— Извинявай, че те накарах да преживееш всичко това. Тогава все още си мислех, че нещата ще се подредят. Не разбирах, че Господ ми казва да се измъквам. Не трябваше да ти крещя. Прости ми.

— Прощавам ти — отвърна Киара. — Но ти си нетърпима малка гъска и понякога ми идва да те удуша.

Фелисити се усмихна едва-едва.

— Няма да си легна с Франк просто така. Не съм чак такава глупачка. — Тя протегна ръце към Киара. Киара ги пое. — Нека бъдем приятелки отново.

— Добре — въздъхна Киара, — да бъдем приятелки. Можем да станем само ако забравим, че сме сестри.

— Не искам да забравям този факт. Не можем ли да бъдем и двете? А аз ще се постарая да се присъединя към клуба на възрастните, обещавам.

Прегърнаха се силно.