Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (3)

Приклекнаха зад канарите, разтреперани от студ и нерви. Мануела беше отишла у братовчед си, пазача, където щеше да потъне сред местните. Сбогуваха се през сълзи, но както каза Мануела, със сигурност щяха да се срещнат отново, на този свят или на оня.

Вятърът виеше над хълмовете и донасяше звуците от битката и задушлив мирис на експлозиви. Фелисити никога не се беше чувствала толкова беззащитна и гола; ребрата я боляха от ритника. В същото време кръвта й пееше и тя усещаше собственото си съществуване, всяко преходно чувство, което докосваше нервите й. Това ли имаше предвид Уилъби като казваше, че се чувства жив? Този отявлен ужас ли го беше привлякъл в Испания, във война толкова далече от дома му? Да, наистина, мъжете бяха странни създания.

— Той ни спаси живота — обърна се тя към Изабел.

— Дяволите да я вземат тъпата снимка, съвсем я бях забравила.

— Беше толкова смел. Как само се опълчи на политическия офицер! Онзи можеше да го застреля.

Изабел се сгуши в палтото си.

— Той е пълен глупак.

— Как можа да го кажеш? — възкликна Фелисити.

— Такъв е. Просто няма търпение да умре за някоя безполезна кауза — демокрация, Сервантес или ние, за него е без значение.

— Той е най-благородният човек, когото съм срещала.

— Малоумна работа — изръмжа Изабел в кожената си яка.

— Кой е малоумен? Аз или Уилям?

— И двамата.

— Наричам това върха на неблагодарността — рече презрително Фелисити. — Ако не беше той, щяха да ни изправят пред дулата на стрелковия отряд.

— Къде, по дяволите, се намира благородният ни спасител? — попита Изабел. — Какъв е смисълът да ни избави от тъпите комуняги, ако ни остави да премръзнем до смърт като скапания капитан Оутс?

Сякаш по поръчка чуха ръмженето на двигател, който приближаваше по пътя. Както бе наредил Уилъби, двете изчакаха, докато не чуха глас, който ги викаше. Излязоха от прикритието и помъкнаха багажа след себе си.

Уилъби беше намерил малък очукан ван за доставки. Слезе от автомобила, за да ги пресрещне. Стори им се напрегнат и уморен. Беше сменил униформата с избелял дочен гащеризон и карирана риза на работник. Огледа Изабел, елегантните дрехи, издутия куфар.

— Да не би да си тръгнала на круиз?

— Няма да си оставя дрехите.

Уилъби се обърна към Фелисити, която не изглеждаше чак толкова изтънчена в бежовото палто и удобни обувки.

— Имате ли някакви пари?

— Не са много — призна Фелисити.

— Дайте ги. — Тя му подаде малкото руло, без да възрази. Войникът ги преброи. — Това ли е всичко?

— Това е. Съжалявам.

Той се обърна към Изабел.

— Ами вие, фрау Хитлер?

— Няма да ти дам и едно пени — намръщи се тя.

— Тогава тръгвай пеша за Валенсия — сопна се той, врътна се и тръгна обратно към вана. — Ако случайно се натъкнеш на Реверте и отряда на смъртта, предай им много поздрави от мен.

— Чакай, проклет да си — озъби се Изабел. — Защо са ти парите?

— За да ги заложа на някоя маса в Биариц — подхвърли той през рамо.

— Не се заяждай.

Изви към нея студени сиви очи.

— Трябва да купя бензин, храна и да платя поне една нощ настаняване за трима ни. Нямам нито цент. Всичко, което имам, остана в замъка, а ако се върна, Реверте ще ме гръмне в главата.

— Мама му стара — измърмори Изабел. Обърна му гръб и бръкна под дрехите, за да извади парите, пъхнати в гащите. — Дръж — подаде ги тя.

— Знаех си аз, че гащите ти са пълни с пари — отбеляза той.

— Гащите ми не са пълни с пари. Това е всичко, което имам. Така че да внимаваш какво правиш. Не мога да вляза в банка и да изтегля.

Уилъби натовари багажа им в каросерията на вана и им помогна да се качат отпред, където и тримата се настаниха на твърдата седалка. Той включи двигателя и автомобилът се заклатушка по пътя.

— Значи онази стара дупка е твоя? — попита той.

— Да, старата дупка е моя — потвърди Изабел.

— А аз любезно ви донесох бутилка от собствената ти изба.

— Нямаше откъде да знаеш — отвърна Фелисити в опит да се държи възпитано.

— Сигурно съм спал в твоята стая — продължи Уилъби. — Таванът е покрит с танцуващи голи.

— Дело на Джовани Батиста Тиеполо — отбеляза сухо Изабел.

— Постарах се да се потопя в атмосферата на културата. Заедно с още двайсет други. Имах късмет. Нали съм лейтенант, получих пухеното легло. Останалите спяха на пода. Свалихме златните завеси, за да си постелем.

— Вие сте най-обикновени диваци — избухна Изабел.

Уилъби намали, спря и погледна към небето през предното стъкло. Три самолета се рееха над хълмовете пред тях.

— Щуки — отбеляза той. — Да се надяваме, че няма да решат да ни пуснат една бомба. — Изчакаха мълчаливо, докато самолетите с извити криле направят завой, за да полетят право към вана. Сърцето на Фелисити се сви. Тя стисна ръката на Уилъби, устата й пресъхна, запита се дали това не са последните минути от живота й. Щуките избумтяха над тях, преминаха толкова ниско, че младата жена видя кръстовете в черно и бяло на корпусите. Уилъби отново запали вана. — Емисари на арийската култура — отбеляза той. — Вече са ме бомбардирали. Подобно преживяване не се забравя лесно.

Дори Изабел изглеждаше разтърсена. Седеше мълчаливо и разглеждаше черно-белия зимен пейзаж през тъмните си очила. Тук се усещаше испанският простор, в продължение на километри не се мяркаше нито една къща, единствено голи хълмове, осеяни с монотонни редици маслинови дървета. Ванът беше много стар и бавен. Уилъби изкачваше внимателно хълмовете, от време на време спираше, за да се охлади двигателят.

— Какво ще стане с хората ти? — попита го Фелисити.

— Изпратих ги с конвой към Монторо, за да се присъединят към другите международни части там — обясни той. — След случилото се нямам доверие на Реверте. Ще се върна при тях веднага след като ви оставя в посолството във Валенсия.

— Виждам, че човек може да подхване тази работа с войниклъка и да я зареже, когато пожелае, също като плетенето — подхвърли иронично Изабел.

— Не е точно така — отвърна той и имитира изискания й провлечен английски. — Има голяяяма вероятност да бъдеш изправен за разстрел. Това е единствената разлика между войниклъка и плетенето.

— Май наистина объркахме живота ти — подхвърли Фелисити.

— Можех да ви оставя. — Водният радиатор изръмжа застрашително, затова Уилъби спря на следващия хълм и слезе, за да отвори капака и двигателят да се охлади.

— Не можа ли да намериш нещо по-добро от този стар таралясник? — попита нацупено Изабел и запали цигара в черното абаносово цигаре.

— Всички ролс-ройси бяха заети — отвърна той и отвинти капачката на радиатора с парцал. Студеният вятър разнесе парата към бледосиньото небе.

Изабел се намръщи и тръгна право напред, като дърпаше бързо-бързо (той не й позволи да пуши в автомобила и това се превърна в поредната причина за препирни между тях).

— Много се извинявам, че те накарахме да поемеш такъв риск — обади се Фелисити. — Дано всичко е наред, когато се върнеш.

Уилъби изръмжа и извади кутия с инструменти.

— Тя защо е толкова близка с фюрера?

— Всъщност не е. Преди три години ходи в Байройт с Даяна Гинес и Юнити Митфорд. И двете са луди по Хитлер и имат много връзки с нацисти от върховете. Даяна я запознала с Хитлер, докато били на опера. Хитлер колекционира красиви жени, най-вече красиви англичанки. Не по този начин — побърза да добави тя, когато видя изражението му. — Очевидно се е обрекъл на въздържание. И е вегетарианец. Доста безобиден човечец.

— Мислиш, че Хитлер е безобиден, така ли? — попита Уилъби и легна под автомобила.

— Честно да ти кажа, Изабел повече си пада по Вагнер, отколкото по Хитлер. Винаги е била изключително чувствителна към музиката.

— Тя е най-голямата злобарка, на която съм попадал.

Шокираната Фелисити скочи в защита на сестра си.

— Нямаш право да я съдиш! Тя изглежда корава, но нямаш представа какво е преживяла! Роберто беше съвършено чудовище. Разби й сърцето. Не спря да излиза с други жени, докато тя беше бременна. А красивото й момченце почина, когато беше на една годинка. Ти изобщо слушаш ли ме?

Гласът му се понесе изпод автомобила и тя чу удари с чук.

— Да. Продължавай.

— Сигурно ти е трудно да разбереш. Но тя се приема много сериозно.

Уилъби се измъкна изпод вана, за да вземе гаечен ключ. На бузата му се виждаше черно петно от масло. Погледна я многозначително, преди отново да се пъхне отдолу.

— Забелязах.

Ударите с чука отново се разнесоха.

— Родителите ни починаха, когато бяхме още малки и може да се каже, че Изабел ни отгледа двете с Киара. Киара е средната ни сестра. Тя е най-симпатична от трите. — Разсмя се нервно. Не беше лесно да разговаря с гащеризона на мъжа, докато останалата част от него блъска по тръбите под вана върху испански хълм. — Изабел наистина е неудържима, а за мен разправят, че съм маниачка на тема религия. — Тя замълча, а той не каза нищо. — Киара е уравновесената. Нея всички я обичат. Както и да е, Изабел се грижеше за нас, след като родителите ни починаха. След това се появи Роберто Албаран. Беше невероятен чаровник, разбира се, и много богат, поне така ни подведе да мислим. Само че основният му интерес беше политиката. Той е фашист, от онези с черните ризи, но тук, в Испания, им казват онези със сините ризи…

— Знам как ги наричат — изръмжа той.

— Разбира се, че знаеш, извинявай. Отведе я в онзи замък като от вълшебна приказка. Всички умряха от завист, но накрая се оказа, че той изобщо не е красивият принц. По-скоро беше като Синята брада. Момченцето се казваше Пол. — Фелисити погледна към далечната фигура на Изабел, която вървеше бавно по голия път. Ударите с чук под вана бяха престанали.

— Бях с нея, когато то издъхна. Беше разтърсващо. Тя не можеше да си намери място от мъка. Не знаех дали изобщо ще се съвземе. А Роберто стана още по-гаден след това. Мисля че… нараняваше я. Накрая я изостави. Живее си славно с префърцунените си жени. Изабел остана съвсем сама в онзи замък, живееше като отшелник, нямаше пари, нито съпруг, нито дете.

Уилъби се измъкна изпод вана и започна да събира инструментите.

— Затегнах дюзите на радиатора, но са в ужасно състояние. Предстоят ни триста километра. Ще ми трябват резервни части.

— Според мен тя възприема фашизма като нещо, което внася ред в живота й. Разбираш ли? — Фелисити го погледна тревожно. Беше благодарна за всяка частица от вниманието му, което успее да отвлече от Изабел, същевременно с лоялността на по-малка сестра искаше да защити и обясни. — Моля те, не я мрази.

Уилъби погледна към далечната фигура и намръщеното му лице омекна.

— Човек трудно може да намрази подобна красота — рече мрачно той.

Фелисити не отговори. Каза си, че е готова да даде много, стига да погледне нея със същия копнеж.

Уилъби напълни отново радиатора, който се беше охладил. Качиха се във вана и потеглиха, спряха, за да вземат Изабел, когато я настигнаха. Уилъби се наведе над волана, за да я види как се качва.

— Накъде закрачи сама? — подхвърли той.

— Както е тръгнало, ще пристигна по-бързо, ако вървя пеша до Валенсия — заяви тя и хвърли цигарата, след като дръпна жадно за последен път.

— Тогава ще трябва да се лишим от очарователната ти компания и политическа мъдрост. А това ще бъде огромна загуба — рече той с безизразно лице.

Ванът се заклатушка отново по пътя. Фелисити си каза, че вижда твърде много от живота за закриляно досега момиче, на което предстои да постъпи в манастир.

 

 

Селата в далечината приличаха на нахвърляни купчини скали, а пък куповете канари напомняха на села. Уилъби заобикаляше по-големите градове, щом стигнеха кръстовище, той поглеждаше за кратко разпокъсаната карта. Сега се намираха на територия, която се държеше от републиканците и хората бяха верни на тяхната кауза. Както Уилъби каза обаче, условията се меняха и трябваше да са готови за всичко. Една община може да е за Франко, а съседната за републиканците; в тази война се изправяха брат срещу брата. Тъй като той беше републикански войник, а Изабел изявена фашистка, не можеха да разчитат на гостоприемство където и да било.

— Намираме се в Испания все пак — рече лаконично той, — земята на Сервантес, на парадоксите и нелепите ситуации.

Тъй като положението беше неустановено, хората и от двете страни се стараеха да не задават много въпроси. Бензинът — Уилъби го наричаше газолин — се намираше трудно, но те успяха да налеят достатъчно, за да продължат, и дори си осигуриха резервна туба за по-късно. Ванът, който Уилъби кръсти Росинант в чест на коня на Дон Кихот, се държеше смело, въпреки че се налагаше да спират често, за да изпускат парата. Вечерта стигнаха до малко селце, наречено Сантяго де лос Вуитрес, кацнало на скала. Ставаше тъмно и студено.

— Тази нощ ще спим тук — реши Уилъби. Намериха fonda^[1], подобна на крепост, точно пред селцето, която, изглежда, не се бе променила много от XVII век насам. Собствениците, възрастна двойка, надникнаха през покритата с гвоздеи дъбова врата, явно уплашени от пристигането им; щом обаче видяха парите, те с нежелание им предложиха вечеря и стая за през нощта, въздържаха се да попитат какви ги вършат тримата чужденци и защо пътуват през Андалусия в разгара на войната. Имаше само една стая с прилично легло — огромно, старо, с колони в четирите края — което миришеше на котки. Другите предлагаха сламеници на пода, но Уилъби отказа.

— Нямам намерение да получа изкривяване на гръбнака, за да опазя репутацията ви. В това легло има предостатъчно място и за трима ни.

— Каква невероятна възможност — подхвърли Изабел и вдигна волана на кувертюрата, за да огледа нощното гърне, пъхнато отдолу. — Аз ще пазя добродетелта ти, Фий.

— Ти откъде знаеш — отвърна закачливо Фелисити, с което изненада себе си, — че вече не съм я изгубила?

Изабел изви очи.

За вечеря хапнаха свинско с бял фасул, засищащо селско ястие, което преглътнаха с огромни чаши семпло червено вино, налято от огромна дъбова бъчва, поставена на трупчета съвсем наблизо — за удобство — до единствената маса. Компания им правеха няколко престарели мълчаливи селяни в другия край на масата, чиито едри червени носове издаваха слабостта им към алкохола. Затоплени, нахранени и малко пияни, те се заизкачваха по тесните каменни стъпала към общото легло.

Вече беше станало студено, в стаята им имаше една-единствена маслена лампа — на горния етаж нямаше електричество, а долу едва мъждукаше. Съблякоха се дотолкова, доколкото прецениха, че позволява приличието. Уилъби остана по боксерки и потник, Фелисити свали само обувките си, а Изабел остана по комбинезон, много красив, вълнен, бродиран с розови пъпки. Нужно ли беше да парадира при създалите се обстоятелства толкова дръзко, да се навежда, за да подреди това, или да се протяга за онова, също като нимфа от платно на Бугро? Фелисити забеляза, че Уилъби проследява с поглед очертанието на гърдите на Изабел, които открай време бяха по-красиви от нейните. Бодна я раздразнение. Ако не се караха, те се оглеждаха като пантери, затворени в обща клетка.

Пъхнаха се под тежката завивка. Обгърна ги натрапчивата миризма на котешка урина. Изабел легна между Фелисити и Уилъби. Уилъби духна лампата и те се отпуснаха на буцестия матрак и зачакаха да се стоплят.

— Вие двамата за какво си говорихте днес сутринта, когато ви оставих? — понесе се гласът на Изабел в мрака. — Сигурно Фелисити ти е надула главата с трагичната ми история.

— Защо реши така? — попита Уилъби от другата страна.

— Тя не умее да си затваря устата.

Последва мълчание.

— Защо не се разведе с него? — понесе се отново гласът на войника.

— Разводите са за американците — сопна се Изабел.

— Това да не би да е някаква европейска приумица? Прелюбодеянията са допустими, но не и разводите, а? Така всички живеят нещастно. Предпочитам американския начин на живот.

— Американският начин на живот е възхитителен. За американците.

— Имате ли нещо против да престанете да се карате и през нощта? — намеси се Фелисити. — Искам да спя.

Възцари се мълчание. След това Уилъби заговори отново:

— Един от приятелите ми беше убит сутринта, преди хората на Реверте да ви арестуват. Уцелиха го в бедрото. Първо си мислехме, че всичко ще бъде наред. Смееше се, че си заминава у дома, горкият. Кръвта му бликаше. Не можахме да я спрем. Умря обзет от почуда. Погребахме го на бойното поле. Беше нюйоркчанин, Розенбърг. Пристигнахме на един и същи кораб. Готино хлапе. Свиреше на китара. Трябва да напиша писмо до майка му.

— Той какво е очаквал? — попита с безизразен глас Изабел.

— Какво очаква всеки човек? — попита разплаканата Фелисити. — Фашисти, комунисти, всички сте едни и същи, само разправяте, че това е Божа работа.

— Наистина е Божа работа — отвърна Уилъби. — Господ иска кръв. Има нужда от цял океан от кръв. И ще го получи.

Всички потънаха в мълчание. Фелисити беше изтощена. Имаше чувството, че всичко в нея е пренаредено от нехайна ръка и нищо вече не си е на мястото. Сънят я притисна и за щастие скри образите, които нахлуваха в ума й.

Спа непробудно часове наред и се събуди едва когато в стаята беше по-светло. Болката, породена от загуба и мъка, я нямаше, заменена от усещане за дълбоко задоволство. Забеляза, че е отпуснала глава върху гърдите на Уилъби. През нощта, сестра й бе ставала, за да отиде до тоалетната, и незнайно как, докато я е нямало, Фелисити се беше сгушила до Уилъби. Той я беше прегърнал, притиснал я бе до себе си. Нямаше никаква представа как е станало. Никога досега не бе лежала в толкова интимна прегръдка с мъж.

Нямаше представа дали Уилъби е буден, или спи. Усещаше единствено, че гърдите му се надигат и отпускат, чуваше тихите удари на сърцето му под бузата си. Изабел се беше притиснала в гърба й като дете, което търси утеха и закрила, все още сънуваше и ръцете и краката й потръпваха. Фелисити се понесе на крилете на това щастие, макар да знаеше, че не бива да му се наслаждава, сгушена до тялото на млад мъж. Гърдите й бяха притиснати в него, топлината от близостта им я караше да се топи като преобърнат буркан мед, който се разлива до корема и слабините й, затопля се и продължава да се топи.

Неочаквано си спомни фраза от детството. Свещените удоволствия на душата ми. Беше от копринена бродирана кърпа, която висеше в детската стая, изработена от медицинската сестра на майка й. Не помнеше точно думите от химна, но тези бяха последните. Това беше свещено удоволствие и тя го знаеше. Беше се отрекла от тази част от живота. Бе решила да прекарва всички останали нощи от живота си в тясното бяло легло на монахиня сама, без да си позволи да се отпусне в прегръдките на мъж.

След като щеше да даде тази клетва, не беше ли длъжна да я спазва още отсега? Не може да си позволи една последна забежка, надигна се вътрешният й глас, никаква последна шепа бонбони преди да се отрече от всичко. Длъжна бе и сега да живее по начина, който беше избрала. Или трябваше да е достатъчно силна за живота, който беше приела, или щеше да се окаже, че се преструва.

Същевременно откри, че умът й измисля аргументи, същите като онези, които Изабел и останалите често изричаха и на които тя се присмиваше. Обричам се на нещо, от което човек не може лесно да се откаже, мислеше си тя. Толкова съм млада. Животът ми все още не е започнал. Не знам абсолютно нищо за себе си.

Каква сладост беше чувството на възбуда. Истинско удоволствие беше да отпусне глава на мъжките гърди, а пък удоволствието да се омъжи, да се люби, да има деца, да изпълни предназначението, отредено й от природата, не от Господ, сигурно беше още по-прекрасно. Тази мисъл я разтърси.

Златният облак на блаженството започна да се разсейва и разкри и неин образ, много различен от онзи, който си представяше: не Фелисити, ангелоликата кармелитка, която грее от щастие под снежнобялата забрадка на монахиня, а Фелисити лицемерката, глупачката, Фелисити развратницата, която копнее за тялото на непознат мъж.

Отдръпна се от Уилъби. Той я пусна на мига. Унижението й беше пълно, когато осъзна, че е бил буден през всичкото време, че е усетил как са преплетени краката им, натиска на меките й гърди. Тя се надигна. Изабел се събуди със стон и зарови пръсти в косата си.

— Господи, главата ми. Снощното вино!

Рошави, всеки обзет от различна степен на раздразнение, те станаха от леглото. Домакините на долния етаж им предложиха за закуска стар хляб, твърдо сирене и дълбоки чаши от вече познатото им червено вино. За кафе и дума не можеше да става. Уилъби никак не се изненада и спокойно гаврътна виното.

— С едно ще запомня Испания — рече той, — с червеното вино за закуска. Нищо чудно, че тук се води гражданска война.

Докато закусваха, пристигна нежелан посетител, енорийският свещеник, кисел, подозрителен мъж, който започна да шушука със собственика, докато ги наблюдаваше през рамо.

Уилъби изглеждаше висок и снажен в работния гащеризон и карираната риза, широкоплещест и силен, със спокойния поглед на корав мъж. Не беше нужна кой знае каква сила на въображението, за да си го представи човек във войнишка униформа. Тъй като беше чужденец, местните неизбежно подозираха, че е доброволец на страната на републиканците. Очевидно тъкмо това бе решил свещеникът. За Фелисити облечената в черно расо фигура бе като обвинение, насочено към нея, напомняне, че не бива да се отклонява от предопределения й от Господ път.

— Май трябва да потегляме по живо по здраво — отбеляза Уилъби и се надигна от масата. Плати под присвития поглед на свещеника, който го последва на разстояние и остана да наблюдава, докато се качваха във вана. — Дано не ни подготвя топло посрещане в следващото село — отбеляза Уилъби, когато потеглиха в ясното, студено утро.