Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (25)

— Съобщаваш ми, че напускаш — изсъска госпожица Олсоп. Тя беше кипнала. — Не съм чувала за подобно нещо! Не можеш да съобщиш току-така. Тук си за постоянно! Невъзможно е, Редклиф. Пълни глупости.

— Постъпих в армията, госпожице Олсоп!

— Тогава отпиши се. — Тя отиде гневно до телефона, за да позвъни на полковник Паркър.

Затова пък момичетата я подкрепиха — и останаха впечатлени от дързостта на Фелисити.

— Леле, ще станеш шпионин или нещо подобно! — заяви Айлийн.

— Едва ли — разсмя се Фелисити.

— По-добре, отколкото да си тук — заяви Джинджър. — Браво, малката. Не й обръщай внимание на дъртата Олсоп. Нищо не може да ти направи. Нямаш нужда от разрешението й и приказките, че си била тук за постоянно, са пълни глупости. Просто е искала да се пъхне в гащичките ти.

След малко госпожица Олсоп се върна още по-ядосана.

— Е, Редклиф, по всичко личи, че си призована за по-велики дела. Не мога да направя нищо. Ще трябва да се лишим от услугите ти. Не ме зяпай така, захващай се за работа.

По всичко личеше, че Новият Йерусалим ще бъде построен без Фелисити.

— Въпреки това ще идваш в „Парамаунт“ с компанията — настоя решително Джинджър.

— Няма страшно — обади се Гладис Уилямс. — Нашата Фелисити оставя всичко зад себе си. Сега вече ще ходи в балната зала на „Риц“.

— Ами Франк? — предизвика я Джинджър.

Добър въпрос. Преживяното миналата събота с Франк — обещанието му да намери някое местенце, където да продължат със сексуалните упражнения — не й излизаше от мислите. Тя беше разочарована след случилото се. Вече не държеше чак толкова на Франк. Беше решила, че не иска дълга връзка с него. Не беше готова за подобна стъпка. Освен това усещаше, че събраната в манастира бледост, както се изразяваше госпожица Олсоп, все още не си е отишла. Не искаше и да се чувства гузна, задето поставя живота на Франк в опасност; това не беше добра основа за връзка. Затова идващата събота не отиде в „Парамаунт“. Донякъде се чувстваше гузна. Беше страхливка, но знаеше, че не му дължи нищо.

На следващата седмица започна обучението си в Министерството на войната. Нямаше почти никаква представа в какво се забърква, но скоро стана ясно, че я обучават как да използва кодове и шифри. Огромен трафик от комуникации влизаше и излизаше всеки ден от Военното министерство и всичко беше кодирано. Нужно бе да се обработва бързо и възможно най-точно. Тя беше в група от дванайсет стажанти, избрани за така нареченото „ускорено обучение“ в използването на най-тайните кодове.

Накараха ги да подпишат, че ще пазят държавна тайна, а след това ги събраха в тясна стаичка без прозорци с четири бюра, на всяко от които бе поставен покрит обемист предмет. Инструкторът им, сух цивилен шотландец на име Мактагарт, ги наричаше „малките“.

— Вие сте пред една от най-големите тайни на войната — разкри той. — Никой от вас не трябва да издава и думичка за онова, което видяхте току-що. Разбрахте ли?

— Да, господине — отвърнаха те в един глас.

Той вдигна покривалата на предметите едно по едно. Отдолу се показаха неща като пишещи машини, но с огромна и сложна система на колела и болтчета от двете страни.

— Това е „Тайпекс“, малките. Той превръща чистия английски в нещо, което единствено Всевишният може да разбере какво означава.

Заеха се да научат как точно работи „Тайпекс“, като се разделиха по трима на машина. Непрестанното стържене на болтовете и думкането на клавишите щеше да бъде звуковото оформление на дните им отсега нататък. Машините бяха нагласени различно за всяко съобщение. Както Мактагарт каза, „Тайпекс“ превръщаше текста в колони от неразбираеми букви, които можеха да бъдат изпратени без страх, че врагът ще ги разчете. Нужно бе единствено операторът в другия край да знае как да нагласи машината още преди началото на предаването. След това и Фелисити трябваше да нагласи своята по абсолютно същия начин. После се вкарваха на пръв поглед безсмислените цифри, за да бъдат шифровани на обикновен английски.

— Системата е неразбиваема — обясни Мактагарт. — Нали така, малките?

— Да, господине — отвърнаха послушно момичетата. Фелисити обаче поклати глава.

— Не е неразбиваема.

— И защо да не е? — попита Мактагарт и я прониза с поглед.

— Защото, ако само една машина попадне в ръцете на врага, той ще може да чете всичко, което изпращаме.

— Самата истина — отсече остро Мактагарт. — А това означава, че вашите машини „Тайпекс“ трябва да се пазят по всяко време — ще ги пазите с живота си, ако се налага. — Той продължи със списъка на мерките за безопасност, нужни при работа с машините. Те се пазеха в заключени стаи по всяко време на денонощието, никога не се снимаха, за тях никога не се говореше пред външни лица и се унищожаваха, ако се появеше опасност да бъдат заловени. — Всички съобщения, които ще минават през ръцете ви, ще бъдат от първостепенно значение — предупреди ги Мактагарт. — Трябва да се кодира и декодира максимално бързо и съобщението да се предава на съответния човек — без да се допускат грешки и без каквито и да било закъснения.

Системата беше сложна и трудоемка, изискваше точност, не толкова ум, а Фелисити знаеше, че може да е много прецизна. Повечето навлязоха бързо в работата. Не бяха много различни от момичетата на Тринидад Стрийт, смесена група от какви ли не прослойки, събрани от войната. Три от групата скоро бяха освободени от Мактагарт, тъй като бяха прекалено бавни или допускаха твърде много грешки, а една отпадна по здравословни причини, тъй като щеше да ражда, така че останаха осем с нужните умения и знания. Фелисити се оказа отличничката на класа. Тя беше единствената, която никога не задръстваше машината си, не забравяше да включи началния код в съобщенията си, съдбоносна грешка, заради която текстът нямаше да може да бъде декодиран.

По време на обучението всички получиха униформи, научиха се да различават чиновете на офицерите (и да им отдават чест) и бяха заведени на полигон, за да се обучат как да си служат с пистолет „Уебли“. Животът й се променяше бързо. Допреди няколко седмици тя беше в безмълвния свят на манастира, където времето пълзеше от биенето на камбана до камбана и животът преминаваше в молитви и размишления. Сега държеше с две ръце тежък револвер и с удоволствие изстрелваше куршуми .38 в мишена с формата на германски пехотинец.

— Главата и гърдите, малките, главата и гърдите! — крещеше инструкторът. — Искаме да убием мръсника, не да го развеселим. В противен случай той ще продължи да се връща. Знаем какво ще стори с вас тогава, нали?

Фелисити забеляза, че жената до нея стиска очи, когато стреля и куршумите попадат къде ли не. Тя обаче се прицелваше внимателно, точно както им беше показал инструкторът, при което четири куршума се забиваха в гърдите и два в страшната глава с шлем. Ако се стигнеше до истинска стрелба, тя искаше да оцелее.

Униформата беше риза в цвят каки с вратовръзка и сако с медни копчета, които закачаха всичко. Раздадоха им и дебело черно вълнено бельо, което накара Киара да прихне.

— Автентични страстоубийки — рече тя, когато вдигна пред себе си огромните кюлоти. — Тези направо ще съсипят любовния ти живот.

Любовният й живот беше временно преустановен. Франк направи няколко опита да се свърже с нея, отбиваше се до апартамента (Фелисити отказа да вземе телефонната слушалка от Киара), написа жално писмо, в което питаше дали има друг. Тя не обърна никакво внимание. Най-сетне една събота вечер той звънна на вратата им. Беше много пиян.

— Намерих стая за нас в Бейсуотър — рече и показа ключа. — Има и гореща вода, и всичко. Нали знаеш колко трудно се намира квартира с топла вода?

— Ще си намериш друга, която да заведеш там — отвърна тя.

— Не искам друга, само теб. Влюбен съм в теб.

— Сигурна съм, че не си.

— Толкова си студена. — Той се олюля и трябваше да се подпре с ръка на касата на вратата, за да не падне. Очите му бяха влажни, подпухнали, също като зърна цариградско грозде. — Леденостудена.

— Франк, има предостатъчно други момичета. Ще си намериш много по-приятна от мен.

— Ти ми разби сърцето.

— Върви си. Пиян си.

— Разбира се, че съм пиян. И ти трябва да се напиеш! Трябва да се напиеш и да се повеселиш с мен! Животът е твърде кратък, за да губим дори секунда от него.

— Сигурна съм, че си прав.

Той се опита да я целуне.

— Обичам те!

— Аз обаче не те обичам — отвърна Фелисити и се отдръпна. — Лека нощ, Франк.

Той я стисна неумело за раменете и успя да лепне целувка на бузата й. Щом тя се освободи, Франк пъхна крак между вратата и касата и последва суматоха. Не успяваше да запази равновесие и Фелисити го изтласка и тръшна вратата в лицето му. Той продължи да блъска още десет минути, докато най-сетне се отказа, качи се в таксито си и се махна.

— Остриш ноктите, а мила? — попита Киара. — Първият ти отблъснат ухажор.

— Не искам повече, благодаря — отвърна Фелисити. Беше силно впечатлена от разочарованието на Франк.

Намери си малко студио в северната част на Лондон и се изнесе, така че Оливър и Киара да могат да се усамотят. През седмиците, в които ги видя заедно, тя разбра много по-добре връзката им. Оливър нямаше да се ожени за сестра й, защото чувстваше, че по този начин ще я ограничи ненужно. Той щеше да остарее, а тя щеше да е вързана с болен съпруг. Искаше Киара да бъде свободна и да си създаде хубав живот, докато той остарява. Същевременно обаче не разбираше, че тя никога няма да обикне друг мъж и никога няма да го напусне — независимо на каква възраст е — заради който и да е друг.

На този свят има твърде много объркани хора, мислеше си Фелисити, които търсят любов и не я намират или пък не успяват да я познаят, когато най-сетне я открият. Винаги има риск, също като да влезеш във ваната, мислеше си тя. Понякога бойлерът се пръска, но водата, която блъвва отвътре, е приятно топла (както се случи с нея), но понякога горещите струи те изгарят. Метафората беше банална, но в нея имаше известна истина.

Двете с Киара бяха в много по-добри отношения. Киара сякаш се уповаваше на присъствието й, не се дразнеше от нея. Отново станаха близки, близост, която бяха изгубили в последните години. Фелисити се променяше. Косата й беше с прилична дължина. Тя изглеждаше нормално. Лятото беше горещо и бледите й страни бяха станали златисти. Чувстваше се по-силна и по-сигурна. Бързаше по натоварени улици, отговаряше самоуверено, когато някой й зададе въпрос, и си спечели похвала от Мактагарт, макар изречена с неудоволствие. Свикваше войниците да й подсвиркват, да защитава мястото си, когато се реди на опашка, да носи униформа и да е част от войната.

Дойде септември. Фелисити завърши курса на обучение в Министерството на войната, получи пагони с две нашивки, които да сложи на униформата, и вече се наричаше младши капрал. Сега беше постоянно назначена в „Кодове и шифри“.

— Справихте се много добре, млада госпожице — рече одобрително Мактагарт. — Как само ми се иска всичките ми дами да имат вашия ум и вашето усърдие. — Киара я заведе в „Пруние“, за да празнуват с шампанско и стриди.

Вече бе готова за първата си истинска работа. Отново я повикаха в кабинета на полковник Паркър и този път го завари в много по-войнствено настроение. Беше стиснал лулата със зъби. На бюрото му беше разстлана карта на Северна Африка. Върху нея бе поставен служебният му револвер, компас и бинокъл. Какво точно означаваше реквизитът, тя не можа да разбере.

— Искаш ли да видиш пирамидите? — попита я той.

Тя остана удивена.

— Не съм сигурна, господине.

— Не била сигурна, а? Очаквах нещо по-позитивно.

— Всъщност имам ли избор?

— Ако искаш да служиш на страната си, не. Нямаш избор. Освободило се е място в офиса по шифроване в Кайро. Трябва да бъде заето. Искаш ли работата? Това е въпросът.

— Струва ми се, че да — отвърна неубедително тя.

— Тогава до месец заминаваш за Египет.

— До месец ли?

Той я прекъсна:

— Взехте правилно решение, младши капрал. Започвайте да се подготвяте. — Пред него беше поставена купчина документи, които тя трябваше да попълни. Докато ги попълваше, се опитваше да си представи бъдещето. Египет! Не бе очаквала подобно нещо. Новините от тази част на света съвсем не бяха добри. Нали съобщаваха по радиото. Ромел беше изтласкал съюзниците почти до Александрия. Британската армия се беше оттеглила в Кайро в безредие и паника. Сега градът бе заплашен от германците от запад и от италианците от юг. Ужасната възможност да бъде заловена и мисълта какво ще сторят с нея германците заличиха много по-приятните картини на тайнствени, топли места, където се поклащаха палмови дървета.

Тя излезе замаяна. Когато обаче преодоля шока, вълнението пламна. Да се измъкне от Лондон, от бомбардировките, от купонната система; щеше да се махне от английската зима; щеше да бъде в екзотична страна; всичко това беше чудесно. Единственото, от което щеше да я заболи, бе сбогуването с Киара, сестрата, с която отново се беше сближила.

Киара обаче беше във възторг.

— Миличка! Много се радвам, че ще се махнеш от Лондон. И се гордея с теб. Ще вършиш важна работа!

— Не знам дали ще е важна. Той ми завря купчина документи под носа и аз просто ги подписах. Сега ми се иска да не бях го правила. Имам чувството, че бягам от всичко.

Киара стана сериозна.

— Нашето поколение почти не знае какво е това щастие — заяви тя. — Всичко се обърка за нас. Дори когато войната свърши, ще последват мрачни години. Възползвай се веднага от този шанс. Той е дар от боговете.