Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (16)

4.
Изабел

Испания, зимата на 1939 г.

Както в цялата болница, и в стаята на сестрата на отделението цареше безпорядък заради събитията. Покрай стените се виждаха шкафове за папки с отворени врати, съдържанието им бе наполовина изсипано навън. Стетоскопи, апарати за кръвно и части от уреди бяха натрупани на бюрото с огромни рула марля, шишета йод и купища папки. Шумът в болницата не спираше, носеше се нестроен, също като на гара. Изабел седеше в малката стаичка и се вслушваше в него. Тук не бе тихо място за възстановяване; звучеше точно каквото беше, продължение на войната, която бушуваше навън в града. „Саградо Корасон“ беше пълна с хиляди ранени мъже, а сега, заради все по-тежките бомбардировки, с жени и деца. Болните и ранените се изсипваха от отделенията в коридорите и дори (въпреки студа и дъжда) под всеки заслон, който намереха около болницата.

Тя бе строго облечена в един от тъмните си берлински костюми, имаше шапка с малка дантелена воалетка пред очите. Воалетката помагаше. Лицето й беше добре познато и дори сега понякога хората я познаваха на улиците и резултатът беше неприятен. Дори когато не я познаваха (а снимката й беше навсякъде), хората зяпаха дрехите й. Барселона беше умиращ град и хората в него бяха в окъсани дрехи. Въпреки това тя продължаваше да носи донесените от Берлин тоалети. Нямаше други.

Погледна часовника си. Чакаше вече цял час, въпреки че пристигна точно в уреченото време. Това беше немалък подвиг за Барселона и тя усети раздразнение. Пишещата машина я чакаше в апартамента й, заредена с нов лист. Беше късен следобед и валеше като из ведро. Може би облаците щяха да попречат на бомбардировачите тази вечер. Но може и да не успееха. Дори без въздушно нападение барикадите, които се вдигаха всяка вечер из целия град, щяха да превърнат прибирането й у дома в кошмар.

Най-сетне сестрата на отделението пристигна. Влезе бързо в стаята, жилава шотландка на средна възраст със закръглени румени бузи и строги сини очи. Беше с колосана бяла шапка с червен кръст на нея. Престилката й, забеляза шокираната Изабел, беше опръскана с кръв. Сестрата кимна отривисто на младата жена и започна да сваля престилката. Не се извини, задето я бе накарала да чака.

— Аз съм сестра Харис. Вие сигурно сте госпожа Албаран.

— Да.

— Можете да го видите, но за кратко — заяви тя. — Не повече от десет минути, ако обичате.

— Десет минути! Но аз чакам от цял час.

— Не можех нищо да направя. Не го карайте да говори без нужда. И никакво театралничене, моля ви. И без това е изстрадал достатъчно.

Изабел потисна раздразнението си.

— Няма да има никакво театралничене — прошепна тя.

— И още нещо, той не обича да го докосват.

— Няма да го докосвам.

Сестрата сгъна изпръсканата с кръв престилка. Започна да връзва нова. Огледа дрехите на Изабел.

— Извинете, че ще го кажа, но не трябва ли да вършите някаква военна работа?

— Аз съм журналист. Работата ми е да отразявам войната. Не ни карат да носим униформи — добави тя.

— Браво на вас — отвърна сестрата и изпъна новата престилка.

— Бихте ли ми казали какви са нараняванията му?

— Освен изтощението и фрактурите, загуба на зрението.

— Загуба на зрението ли? Какво означава?

— Вие какво мислите, че означава? — сопна се сестра Харис и стисна тънките си устни. — Сляп е.

Изабел заговори с усилие.

— Завинаги ли ще остане сляп?

— Не мога да кажа — отвърна сестрата и взе папка. — Най-добре побързайте, ако искате да го заварите буден. Отделение тринайсет. Направо по коридора, втората вляво.

— Благодаря. — Изабел се изправи. Беше вече излязла, когато сестрата се провикна след нея:

— Бъдете така добра да се върнете при мен, преди да си тръгнете.

Изабел се запровира през препълнения коридор. Когато пристигна в отделението, млада сестра излизаше назад и теглеше количка. На нея бе положено тялото на мъж, полупокрит с окървавен чаршаф. Изабел започваше да свиква да вижда смърт. Отстъпи, за да мине сестрата, и зърна едното безжизнено око на пациента.

Влезе в отделението. Беше пълно с хора. Имаше шестнайсет легла, всички пълни, освен освободеното току-що. Санитар сваляше окървавените чаршафи. Уилъби беше в далечния край, до прозорец, покрит с кафява хартия, както всички други прозорци в Барселона. Очите му бяха превързани, но тя позна лицето му на мига.

Седна тихо на стола до него. Беше леко изправен в леглото, отпуснал ръце с дланите нагоре върху одеялото. Изабел погледна часовника си. Разполагаше с десет минути. Уилъби бавно обърна глава към нея.

— Здравей, Уилям — започна тя. — Аз съм, Изабел. — Не последва реакция. — Не очаквах да те видя отново. Казаха да не те разстройвам и да не те докосвам. И да не ми говориш. Освен това ми дадоха точно десет минути.

Той мълча дълго и тя помисли, че не я е чул. Най-сетне попита.

— Как е Фелисити?

— Постъпи в манастира. Скоро след като се разделихме във Валенсия. На сигурно място е, в северната част на Англия.

Той кимна бавно. Лицето му — онази част, която се виждаше — беше изпито, бледо. Тя помнеше добре красивия нос и уста.

— Съжалявам, че те повикаха — рече той.

— Аз пък никак не съжалявам. Радвам се да те видя. — Говореше искрено. Беше прекосила града предпазливо, изпълнена с възмущение, но след като видя Уилъби в това състояние, се зарадва, че е дошла, и усети срам от предишното нежелание да дойде. — Искам да изясня нещо, Уилям. Промених мнението си. За фашизма говоря. Бях в Берлин и видях какво причиняват на евреите там и… Замълча. — Срамувам се от досегашните си убеждения — продължи след малко. — Върнах се в Испания, за да пиша за войната. За да разказвам на хората какво се случва. И за да призная, че съм допуснала грешка. Затова съм тук. Не е лесно. Но се уча.

— Те искаха име. — Той говореше, без да влага емоция. — Твоето беше единственото, за което се сетих. Нямам си никого другиго. — Посочи към празното легло. — Той беше последният от старата ми част.

— Моите съболезнования.

— Запознала си се със сестра Харис.

— Да. Тя не ме хареса много. Чувството е взаимно.

— Тя е свестен човек. Опита се да го спаси. — Лицето му беше все още обърнато към празното легло, сякаш го вижда. — Раниха ни заедно. И мен, и него.

Изабел погледна часовника си. Не бе реагирал на думите й за промяната на мнението. Опита отново.

— Сбърках, Уилям. Много сбърках и се държах глупаво. Не искам да мислиш, че съм същият човек, както преди две години.

— Никой от нас не е същият. — Той докосна писмата на шкафчето до себе си.

— Искаш ли да ти ги прочета? — попита тя. Той кимна.

Вече бяха отворени. Тя ги взе и разгърна първия лист.

Писмото беше написано на хартия с розов оттенък и виолетово мастило. Вътре беше пъхнато малко сухо цвете. Изабел зачете.

— „Скъпи Уилям, надявам се…“ — Замълча и очите й се плъзнаха по редовете, видяха клишетата и обикновените фрази, наредени една след друга. — Я, тя наистина се е омъжила за галантериста.

Уилям кимна.

— Ти се оказа права — рече той.

— Естествено. Добре че не можеш да видиш цвета на мастилото — добави сухо тя. — Това е скрита благословия. Дай да ти прочета другото. От майка ти е. „Мило мое момче, липсваш много на всички. Много се гордеем с теб, но нямаме търпение да се върнеш у дома при нас. Направи повече, отколкото трябваше. Освен това много се страхуваме за теб. Искаме да виждаме ведрото ти, весело лице сред нас. Няма да понесем да те изгубим, нито аз, нито сестрите ти…“ — Тя спря да чете. Той беше вдигнал ръка.

— Добре — рече. — Не е нужно да четеш повече.

— Нито едно не беше много весело. — Тя сгъна писмата и ги прибра. — Къде те раниха?

— При Толедо. На рождения ми ден.

— На колко години си?

— На двайсет и седем.

— И аз. Все си мислех, че си по-млад. Странно. Какво се случи в Толедо?

Той се замисли.

— Не помня точно — отвърна най-сетне. — Казаха ми, че е била граната… но… не помня. Бях много уморен.

— Няма значение. Мислиш ли понякога за пътуването ни до Валенсия? Аз мисля често. Беше забавно, нали? Ти беше странстващият ни рицар. На един много стар и ръждясал Росинант.

— Да — отвърна тихо той.

Тя свали малката си шапчица и нагласи воалетката.

— Господи, струва ми се, че е било преди цяла вечност. Бяхме толкова млади. Всичко приемахме на шега. Нямахме представа какво ни чака. Тогава не можех да повярвам, че Фелисити ще постъпи в манастир. Все си мислех, че ще си промени мнението. — Погледна устните на Уилъби. — Тя си мислеше, че е влюбена в теб.

Уилъби обърна превързаното си лице към нея.

— Фелисити ли?

— Да, горкичката. Ти сигурно не си забелязал. Беше просто увлечение, разбира се. Тъй като ти не дойде на вечерята, тя остана с разбито сърце. Ако беше дошъл, всичко можеше да е различно.

Той мълча дълго.

— Не знаех.

— Откъде да знаеш. Не трябваше да ти казвам нищо. Забрави. — Зазвуча звънец. Посетителите започнаха да си събират нещата и да се подготвят да си тръгнат. Тя си сложи отново шапката и нагласи воалетката над очите. — Трябва да вървя. — Срамуваше се да признае, но изпита облекчение, че става. — Ще се постарая да дойда отново — рече, макар да не беше убедена. — Имаш ли нужда от нещо? Да ти донеса ли нещо?

Уилъби поклати бавно глава.

— Няма какво. Не е нужно да идваш отново. Аз съм добре.

— Ами… — Тя се поколеба. — Довиждане, Уилям.

Той кимна и обърна лице настрани. Изабел се замисли дали да не го целуне, след това се отказа. Излезе от отделението. Надяваше се да избегне нова среща със сестра Харис, но жената се показа на вратата на стаята си и я повика.

— Госпожо Албаран! Насам, ако обичате.

Изабел се подчини с нежелание на властно изречената команда.

— Не разполагам с много време — заяви тя и седна.

— Няма да ви задържам. — Сестра Харис седна зад бюрото и отвори папка. — Бихте ли ми казали каква е връзката ви с капитан Уилъби?

— Приятелка съм му. По-точно казано, познати сме. Защо питате?

— Че ви е посочил за най-близък роднина, означава друго — тросна се сестрата.

— Уверявам ви, че няма нищо повече, сестра Харис. Семейството му е в Щатите и от онова, което ми каза, всичките му другари са загинали.

— Да. Последният умря от кръвоизлив преди час. Затова трябваше да чакате. — Тя вдигна студените си сини очи към Изабел. — Не можем да направим почти нищо повече за него.

Изабел се намръщи.

— Звучи зловещо.

— Искам да кажа, че скоро ще го изпишем. Леглото ни трябва за по-тежки случаи.

— По-тежки ли? Какво по-тежко от случая на Уилям? Та той е сляп!

— Напълно. Ранен е, докато се е опитвал да спаси хора от ротата си, които били ранени и под тежък обстрел. Показал забележителна храброст, докато се опитвал да се добере до тях. Гранатата, която го ранила, е избила повечето от онези, които се е опитвал да спаси. Той самият има доста изгаряния и фрактури, които зарастват добре. Загубата на зрението се дължи на обгаряне на роговицата. Но и очите му се възстановяват добре. Сега лекарите казват, че сигурно има необратима увреда на оптичните нерви. Подозирам обаче, че загубата на зрението му се дължи на друг фактор.

— Какъв друг фактор?

— Слепотата е доказан признак за психологическо разстройство.

— Искате да кажете, че умът му е увреден ли?

— Не — отвърна нетърпеливо сестра Харис. — Не говоря за увреда на мозъка. Преживеният шок е психиатрично състояние.

— Значи трябва да бъде преместен в психиатрично отделение.

— Нямаме психиатрично отделение, госпожо Албаран. Достатъчно работа имаме, за да възстановим телата им. Не можем да възстановяваме и душите. Те просто са прекалено много. А опитът ми подсказва, че до един са за психиатрията. Просто има нужда от период на възстановяване.

— А това какво общо има с мен?

— Ще изпиша капитан Уилъби и ще го оставя на вашите грижи.

Изабел беше твърде шокирана и не отговори веднага.

— За съжаление това е напълно невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Просто не разполагам с емоционални ресурси, за да се справя. Самата аз съм за психиатрията.

— Не ви разбирам.

Студенината на сестра Харис започна да омръзва на Изабел.

— Така ли? Може би защото сте лишена от човешки чувства.

— Аз не се оставям на чувствата си — заяви сухо сестрата. — Просто си върша работата. Повечето от ротата му са мъртви. А най-близките му роднини са на осем хиляди километра. Той може никога вече да не види слънчева светлина. Не е нужно да ми говорите за безценните си чувства. Просто се погрижете за него, както подобава. Не чувствате ли, че му дължите нещо?

— Той ли го е казал?

— Не е казал нищо.

— Тогава не можете да ме задължавате…

— Състоянието му няма да се подобри тук — прекъсна я сестрата. — Той няма нужда от много грижи. Ще можете да пишете по цял ден, докато си почива. Не е кой знае какво.

— Сам се е забъркал в това — рече възмутено Изабел. Непреклонната, настойчива шотландка я притискаше в ъгъла.

— Самата истина. След като не изпитвате никакво етично задължение към него, няма ли у вас поне капка лично задължение?

— Не разбирам за какво намеквате.

— Той нямаше да ни даде името ви, ако не чувстваше, че му дължите нещо. — Очите на сестра Харис бяха толкова студени, сякаш знаеше отговора на въпроса, който бе задала. Тя затвори папката. — От вас зависи дали ще му се отплатите.