Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (20)

От онази нощ нататък имаше бомбардировки всяка нощ. Уморените армии подновиха боевете. Черен димен облак забули Барселона и остана така, дори северният вятър не успя да го разнесе.

Една сутрин Изабел се събуди рано и стана, без да буди Уилъби, за да отиде чак до далечната „Саградо Корасон“. В болницата беше по-натоварено от когато и да било, цареше пълен хаос. След бомбардировките бяха придошли ранени цивилни, повечето жени и деца, които сега пълнеха коридорите. За щастие тя завари сестра Харис в стаичката й и жената й отдели няколко минути.

— Той вижда отново — заяви Изабел троснато, без всякакви любезности. — Оказахте се права. Било е на психологическа основа.

Сестра Харис не реагира.

— Истерия. Парализа и слепота не са рядко явление. Някакви остатъчни симптоми?

— Не. Всъщност е пълен с енергия.

Сухотата в отговора на Изабел накара сестра Харис да извие светлите си вежди.

— Имате ли връзка с него? — попита направо тя.

— Вие искахте точно това.

— Не става въпрос какво съм искала — сопна се шотландката. — Помолих ви да се грижите за него. Не да го използвате за собствени цели.

— Ако питате мен, тъкмо обратното е — рече студено и гневно Изабел. — Той ме използва за своите цели. Преструваше се на сляп, за да спечели симпатията ми. След като вече съм негова, не е нужно да се преструва и зрението му се върна, за да му е по-удобно.

— Слепотата е изчезнала с половия акт ли?

— Не е чак толкова прозаично. Той ми позволи да го развеждам като питомна мечка в продължение на няколко седмици. Беше много трогателно. Чудото се случи по време на въздушно нападение, но ми се струва, че преструвките са му омръзнали много преди това.

— Преструвки ли? Сигурна ли сте, че става въпрос за преструвки?

— А вие как ще ги наречете?

— Със сигурност не бих ги нарекла преструвки, ако по този начин искате да намекнете за систематична, нарочна заблуда. Психологическите наранявания са сложни. Много е трудно човек да се преструва убедително. Докато се грижех за капитан Уилъби, той беше съвършено сляп. Зениците му бяха неподвижни и не реагираха. Човек може да твърди, че не вижда, но не може да контролира разширяването и свиването на зениците. — Вместо отговор Изабел сви рамене. — Искам да видя капитан Уилъби — продължи сестра Харис. — Много се радвам, че зрението му се е върнало, но едва ли психологическите му проблеми са приключили.

— Ще му кажа. Двамата можете да се поздравите. Получи се чудесно. Вие искахте да се отървете от него. Той искаше да се пъхне в леглото ми. Аз се оказах съвършената глупачка.

Сестра Харис побутна купчина папки с късите си пръсти, обсипани с лунички.

— Това ли е всичко? — попита нетърпеливо тя.

— Не — отсече Изабел. — Не е всичко. Аз ви направих услуга. Сега вие ще ми направите.

 

 

Върна се в апартамента вечерта и донесе стар хляб. Това беше единственото, което успя да купи във все по-гладния град. Уилъби седеше пред пишещата й машина и удряше клавишите. Фактът, че пипа машината й и безценните запаси от хартия, я изпълни с възмущение. Мина покрай него, влезе в кухнята и започна да вади покупките от торбата.

Чу го как маха листа от машината „Ремингтън“. Прокрадна се зад нея и я прегърна през кръста.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя остро. Беше напрегната.

Той отпусна брадичка на рамото й и погледна през прозореца към сумрака и тежката сянка на дима.

— Прилича на края на света. Притесних се за теб. Нямаше те много време.

Тя се почувства като котка, готова да съска и дере с нокти.

— Недей. Твърде тежък си.

— Извинявай. — Той вдигна брадичка и се опита да я целуне по врата. Къде беше?

— Остави ме на мира поне този път. — Тя го отблъсна и влезе в спалнята. Той я последва, изпълнен с недоумение.

— Нещо нередно ли съм направил?

— Не — отвърна тя. — Сега отивам да се измия.

— Ще запаля бойлера.

— Няма нужда. И студената вода става. — Започна да се съблича с гръб към Уилъби. Той я наблюдаваше от вратата и очевидно не разбираше, че тя иска усамотение.

— Толкова си красива. — Изабел не отговори. — Какво се е случило днес с теб? — попита той.

— Нищо.

— Кажи ми истината. — Отново се опита да я прегърне и целуне, но тя го отблъсна. Едва се държеше на крака.

— Недей!

— Какво, по дяволите, ти става?

— Нищо! Приключи.

— Кое е приключило? — попита той.

— Всичко. Всичко приключи.

— Изабел!

Тя се отскубна от него, влезе в банята и блъсна вратата в лицето му. Седна на ръба на ваната и махна окървавената превръзка между краката си. Кръвотечението, изглежда, бе намаляло. Не успя да сдържи риданията, които я разтърсваха.

Уилъби отвори вратата.

— Добре ли си?

— Излез оттук — рече задавено тя. — Не те искам тук!

Той обаче бе видял кръвта във ваната. Лицето му пребледня.

— Какво си направила?

— А ти какво мислиш?

— Това нормално ли е? Искам да кажа…

— Не, не е нормално — сопна се тя. — Направих аборт. — Облегна се на стената и затвори очи. Уилъби стоеше като замръзнал.

— Защо? Защо го направи?

— А ти как мислиш?

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо?

— Имах право да знам.

Тя чу смеха си.

— Право да знаеш! Ти си смешен.

— Господи, Изабел! Чак толкова ли съм под нивото ти, че трябваше да убиеш бебето ми?

— Не исках бебето ти! Животът ми не е ли достатъчно съсипан?

— Представяш нещата така, сякаш аз съм този, който е съсипал живота ти!

— И ти се постара, Уилям.

— Какво, за бога, съм направил? Ти направи всичко! Ти трупаш разрушение върху разрушение. А сега си убила детето ни! — Той сви юмруци. — Защо?

— Погледни през прозореца, Уилям! Погледни света! Погледни себе си! Погледни и мен! Така ли ще отглеждаме дете?

— Тази война ще свърши. Животът ще продължи. Само че без детето ни. Какъв смисъл има?

— Няма смисъл да ми приказваш. Не можех да родя това дете. Точка.

Той покри лицето си с ръце.

— Къде отиде? На някоя тъмна уличка ли?

— Отидох при сестра Харис. Тя ме изпрати при лекар. — Показа на Уилъби ръката си. Брачната халка, която винаги носеше, вече я нямаше. — Струва ми халката.

Стана от ваната и се облече. Утробата я болеше от процедурата. Единственото й желание беше да си легне и никой да не я закача, но Уилъби й беше препречил пътя. Лицето му беше изопнато и изпълнено с горчивина.

— По собствените ти нелепи стандарти си извършила смъртен грях.

— Това си е моя работа, не твоя.

— Дотук с религията ти.

— Аз съм наказана. Това е моят ад.

Той избухна.

— Молитвите и убийствата са всичко, което вие, хора, знаете! Това ли направи с предишното? Затова ли те е оставил съпругът ти?

— Теб какво те интересува? Войната е изгубена. Ти ще си заминеш след седмица, месец.

— Никъде няма да ходя.

— Разбира се, че ще си заминеш. Не мога да се вържа с едно копеле, което никой не иска. Направих каквото трябваше. Ти не трябваше да правиш нищо, няма да страдаш. Не ме съди. Какво си ти, Уилям? Момче, което изживява великото си приключение. Тази страна не е наша, войната не е наша. Прекарал си живота си сред книги. Защо дойде тук? За да стреляш с пушка и да изгубиш девствеността си с първото испанско момиче, което е отворило крака. Мислиш ли, че ще бъдеш добър баща на моето дете?

Уилъби я зашлеви. Настана ужасно мълчание. Тя не го погледна повече.

— Върви си.

— Изабел, не исках да го направя.

— Вън. Събирай си нещата и си заминавай. Сега виждаш и можеш да излезеш сам.

— Моля те, нека да…

Усети, че му крещи:

— Просто си върви! Махай се! Вън!

Изблъска го настрани, побесняла, неутешима.

— Добре — кресна той. — Заминавам си! — Влезе в спалнята им и започна да тъпче нещата си във войнишката торба.

Тя все още нямаше сили да заплаче. Отиде до пишещата машина и погледна клавишите. Денят, преминал като сън, неочаквано ставаше остър като нож в ума й, обективът на камерата намираше фокус: отиването до болницата, разговорът със сестра Харис, безразличните сини очи на жена, която върши нещо полезно, се вглеждаха в странния феномен безполезно същество. Стаята на гинеколога, нетърпението, с което прекъсна обърканите й обяснения.

— Ще го направим сега — заяви остро той.

— Сега ли? Мислех си за утре…

— Утре може и да не сме тук. Аз съм готов.

— Не очаквах да стане сега!

— Защо тогава дойдохте при мен? След това ще можете да си тръгнете веднага. Чакат ме и други пациенти. Искате ли да прекратите бременността или не?

Изабел се почувства притисната в ъгъла, въпреки че вече беше взела решение — или поне така си мислеше.

— Да, да… искам — заяви тя.

— Pues, no le damos mas vueltas a la cosa. Какво носите?

Тя бръкна в портмонето за пари.

— Това достатъчно ли е?

— Никакви пари. Приемам единствено злато. — Погледът му спря на лявата й ръка.

Никога нямаше да забрави как след толкова много години, докато сваляше пръстена на Роберто от пръста си, го изви, за да мине през кокалчето, плъзна го и ръката й неочаквано стана лека, а тя усети стряскащото чувство, че остава без котва. Щом видя тънката златна халка да потъва в джоба на бялата престилка, част от нея сякаш бе отрязана, отчуждена, продадена, за да мине в чужди ръце.

Легна на кушетката с отворени крака. Опита се да не вика заради острата, студена болка на инструментите, които разкъсваха тялото й, за да отворят рана в утробата й, да разкрият тайния живот, части от нея, части от Уилъби, части от някой друг, които се бяха захванали там.

След това дойде чегъртането на кюретата, без упойка — нито той предложи, нито тя поиска — болката беше силна, непоносима. Тя се разплака. Лекарят и сестрата замълчаха, след като си казаха нещо.

— Вече не сте бременна.

Оставиха я да полежи в приемната петнайсет минути. След това направи място на жена в напреднала бременност. Двете не се погледнаха. Не можеше да се определи коя е по-нещастна, онази, която щеше да роди, докато фашистите тропат на портата, или другата, която бе унищожила детето сама. Не помнеше как се прибра.

Неочаквано й се прииска да пише за това. Да остави черните букви върху бяла хартия. Да го увековечи. Седна на бюрото и сложи лист. Пръстите й се отпуснаха върху хладните вдлъбнати клавиши. Усети, че Уилъби е на вратата и я наблюдава.

— Сбогом, Изабел.

Тя не вдигна поглед.

— Сбогом.

Пръстите й започнаха да печатат, първоначално бавно, след това все по-бързо, а тракането им заглуши отдалечаващите се стъпки и хлопването на входната врата.