Мариус Габриел
Пожелай ми любов дори на сбогуване (13)

На следващия ден галерията затвори за Коледа весело и щастливо: младата двойка беше купила картината на Дега, без да се пазари за цената. Господин Кавъндиш даде на Киара комисионата в нови банкноти от по пет лири. Тя веднага му ги връчи обратно и отнесе у дома нещо, което отдавна беше набелязала — малко, поизтъркано маслено платно с бели облаци на синьо небе, което господин Кавъндиш оптимистично твърдеше, че било на Констабъл. Все още не беше почистено. Тя се прибра и постави придобивката си над камината, очарована от интересната композиция и стихийните мазки. Когато й останеше време, щеше да почисти картината и да й сложи лак. С една красива позлатена рамка щеше да изглежда великолепно.

Все още нямаше новини от Изабел, но от Фелисити пристигна картичка с рядко съкровище — един-два реда, написани със собствения й почерк, в които обясняваше, че щели да присъстват на девет служби по Коледа, и й пожелаваше щастлива 1939 г. Картичката бе поставена на полицата над камината до предполагаемия Констабъл.

Дали Фелисити пишеше толкова рядко, защото не й позволяваха от манастира, или защото нямаше желание или възможност, Киара не знаеше. Беше я посещавала няколко пъти, откакто стана монахиня. Нито едно от посещенията не беше приятно. На два пъти, когато направи голямата грешка да не съобщи предварително, тя чака напразно и след два часа й съобщиха, че Фелисити няма възможност да се види с нея. Трети път не повтори грешката. Останалите посещения преминаха в скована официална атмосфера, бяха почти нетърпими. Фелисити, която навремето беше толкова весела и открита, седя със скръстени ръце и сведени очи, отговаряше едносрично на въпросите на Киара и очевидно нямаше търпение да си тръгне. Средната сестра разбра, че не е добре дошла. Единственото, на което се надяваше, бе това да се промени с годините.

Писмата й до Фелисити, пълни с новини и клюки, изглежда предизвикваха раздразнение, тъй като Фелисити отговаряше с къси напечатани молитви или снимки на светци, които Киара приемаше като забележки за фриволния живот, който водеше. Затова напоследък рядко пишеше. Надяваше се тези писани на ръка думи да са първият белег за промяна.

 

 

Коледата беше бяла, най-бялата през този век, поне така казаха по Би Би Си. Великобритания беше потънала в сняг. Момчетата се биеха със снежни топки на Пикадили Съркъс. Денят беше сух под влиянието на високоатмосферен фронт от Скандинавия или нещо подобно. На няколко пъти привечер преваля мокър сняг.

Коледа в „Савой“ беше много шумна и весела. Огромният ресторант беше препълнен и украсен екстравагантно. Обичайните приятели на Киара бяха тук, издокарани, настанени на четири големи маси, събрани заедно. Всички твърдяха, че това била най-хубавата коледна вечеря досега. След пудинга със сливи оркестърът на „Савой“, „Орфиънс“, засвири коледни песни в ритъма на фокстрот в бляскавата бална зала. Киара се носеше във вихъра на танца с няколко от членовете на компанията, която Изабел шеговито наричаше Първите петнайсет. „Орфиънс“ бяха страхотни, толкова невероятни, че тя затанцува куикстеп вместо фокстрот.

Когато спря, за да си поеме дъх и да изпие чаша студено шампанско, Киара се оказа до познатата си Мойра Гилиган. Докато вадеше пъстроцветни лентички от косата си, Мойра се обърна към Киара.

— Успя да смачкаш фасона на Чарли.

— Нима? Как?

— Той разправя, че непрекъснато ти звъни, а теб все те няма. Освен това са те виждали с Оливър Кортфийлд. Качила си се в автомобила му.

Киара се замисли над чутото.

— Не разбирам защо Чарли се дразни. Не му принадлежа.

— Разбира се, че не му принадлежиш. Само че всички си мислеха, че между вас двамата има нещичко. Включително и Чарли.

— Бях с него единствено защото всичките му приятели го зарязаха, когато започна да пие толкова много.

— Именно. Доказа, че можеш да се държиш като истинска съпруга. Той си мисли, че си супер. — Мойра беше много подмолно създание, с малки очички, лунички и остър нос, който не пропускаше да завре в работите на другите. — Защо ме гледаш така сериозно? Той просто е наследил някакви сто хиляди лири!

Киара погледна към другия край на балната зала към мястото, на което Чарли седеше с група млади мъже и изглеждаше много унил.

— Нямах представа, че се чувства по този начин.

— Цяла вечер се налива с газирана вода — на Коледа, представи си! А ти дори не забелязваш!

— Ако спре да пие, да го направи заради себе си, не заради мен.

— А пък ти почти не си му проговорила през цялата вечер. Всички забелязаха.

— Не им е работа да забелязват подобни неща — рече раздразнено Киара. — Не ми е приятно да клюкарстват за мен.

Мойра наведе къдравата си глава по-близо до Киара.

— Твоят Оливър Кортфийлд иска само едно, да знаеш. Така че се пази. След като те има, ще те разкара.

— Ти познаваш ли го?

— Не, разбира се. Не се движа в такива изискани кръгове.

— Значи не знаеш нищо за него — сопна се раздразнено Киара — и не би трябвало да говориш подобни неща.

— Извинявай, че съм сигурна — рече Мойра и се опита да имитира подигравателно акцент кокни. — Просто повтарям онова, което казват всички.

— И какво казват всички? — попита тя.

— Че си прекалено неопитна, за да го гледаш със звезди в очите. Да не говорим, че е достатъчно възрастен, за да ти е баща.

— Това има ли значение?

— Ще има значение, когато те зареже, скъпа. Репутацията ти е безупречна. Всички мъже го знаят. Затова се тълпят около теб като мравки около бучка захар. Чарли иска да се ожени за теб. Всички искат. Ако тръгнеш с Оливър Кортфийлд обаче, това ще се промени. Всички ще искат онова, което е имал той. Но никой няма да пожелае да се ожени за теб. Схващаш ли?

— Аз не искам да се омъжа за Чарли. Нито пък за някой друг от тях.

Мойра я погледна любопитно.

— А ще се омъжиш ли за Кортфийлд, ако ти предложи?

— Никога няма да ми предложи.

— Най-сетне схвана — рече Мойра. Киара не отговори. — Ще се позабавляваш два месеца. Дори аз забелязвам привличането, миличка. Само че ти трябва да използваш главата си.

„Орфиънс“ започнаха да свирят „Ламбет Уок“ и всички се отправиха към дансинга.

Чарли Гроувнър забърза към Киара. Приличаше на тъжния лъв от „Магьосникът от Оз“. Тя стана да танцува с него и двамата се завъртяха сред множеството.

 

 

Нощта беше весела, с изключение на заяждането на Мойра и това, че Чарли се правеше на бито куче. Наистина ли всички си мислеха, че излиза сериозно с Чарли? Май щеше да се окаже вярно, че нито едно добро дело не остава ненаказано. Киара нямаше намерение да създава подобно впечатление. Но поведението на Чарли снощи й подсказа, че той е останал с подобно впечатление. Нямаше никакво намерение да се чувства по този начин. Искаше да направи добро. А със сто хиляди в джоба, Чарли лесно щеше да й намери заместница.

Не й беше никак приятно, че хората говорят за нея, че обсъждат живота й. Само че нямаше как да го избегне. Може би беше безотговорна. Може би не беше чувствителната сестра, както си мислеше. За добро или за зло, тя най-сетне беше открила любовта, която очакваше. Може пък да беше странна, ексцентрична, объркана и неблагоразумна като Изабел и Фелисити.

Три дни по-късно Оливър беше отново в Лондон и я заведе в „Куалино“ за вечеря. Облече нова рокля в бледосиня коприна с дръзко деколте на гърба, сложи си златната верижка, наследство от майка й. Той не й направи комплимент директно — никога не го правеше — но начинът, по който очите му се спряха върху нея, беше повече от ласкателен. Накара я да се почувства желана, а това бе нещо ново, въпреки че около нея винаги имаше мъже, също като мравки около бучка захар, както се изрази елегантно Мойра. Нито един мъж не я бе карал да се почувства желана по този начин, желана заради самата себе си, заради това, което е. Нито един мъж не я бе карал да чувства, че ще знае какво да прави с нея, след като вече е негова. С изключение на Оливър.

„Куалино“ беше пълен до пръсване. Също като в „Булестен“ тук идваха повече възрастни хора, богати, модерни, които знаеха как да си поръчат ястие, как да се обличат, как да танцуват. Оркестърът беше американски, много добър. Свириха „Чай за двама“, „Коледен суинг“, „Орлови нокти“, „Нощ и ден“. И този път няколко човека дойдоха да поздравят Оливър и да се запознаят с Киара, въпреки че тази вечер тя не забеляза жена, която вероятно му е стара любовница.

— Чувствам, че всичките ти приятели ме оглеждат — рече тя. Бяха поръчали суфле от раци за ордьовър, което им беше поднесено като по учебник и беше леко като морска пяна. — Изненадана съм, че не поискаха да ми видят зъбите и копитата.

— Зъбите и копитата ти нямат нужда от оглеждане. Очевидно е, че са безупречни.

— Истина е, нали? Всички искат да научат с кого си.

— Според мен искат да научат ти с кого си.

— Ти си центърът на вниманието, Оливър.

Той поклати глава.

— Ти май наистина нямаш представа.

— За кое?

Той се усмихна мило, но така и не отговори. Това беше поредният му не-комплимент, който я накара да й стане по-топло, отколкото ако бе чула друго.

— Имам новини за сестра ти.

— Казвай!

— Вече не е в Париж. Качила се е на влак от Тар дьо Лион преди няколко дена. Носела е два куфара.

— Къде е тръгнала?

— По всяка вероятност е заминала за Марсилия. Но това е просто предположение.

— Как откриваш подобни неща?

Той сви рамене.

— Просто клюки.

— Не ти вярвам. Значи наистина си шпионин. Не можеш ли да наредиш да я следят?

— Нямаме ресурси за това, мила моя — рече той със съжаление. — Щом разбера къде се намира, лично ще се свържа с нея.

— Ти знаеш ли, че тя отгледа двете ни с Фелисити? Аз бях на осем, когато татко почина, на дванайсет, когато мама го последва. Лоша възраст да изгубиш родителите си. Наглеждаха ни лели и чичовци, но Изабел пое ролята на лидер на клана.

Той я погледна любопитно.

— И как беше като лидер на клан?

— Душичка. Тиранин. Не мога да повярвам, че по онова време е била на петнайсет. Двете с Фелисити изпитвахме страхопочитание към нея. Истината е, че все още изпитваме същото. Поне аз. Изабел оформи живота ни. Тя определяше правилата. Тя ни заплашваше, утешаваше и оформяше като личности. Къде ли щяхме да се озовем без нея? Беше великолепна. Същевременно беше напълно луда. Нищо чудно, че всички станахме такива откачени. О, Оливър, ако знаеш как, моля те, върни я у дома!

— Ще се опитам — обеща той.

И храната, и обслужването бяха великолепни. Самият Куалино се гордееше, че върши всичко comme il faut^[1]. Според Оливър това беше единственото място в Лондон, където човек може да разчита на луксозно обслужване, също както у дома. За доказателство Киара зърна принц Джордж, брат на краля, и съпругата му, графинята на Кент, седнали с приятели близо до оркестъра. Кралската компания изглеждаше много развълнувана.

— Истински красавец е, когато се смее — отбеляза Киара.

— Прави всичко по силите си, за да убеди хората, че Хитлер е безобиден — подхвърли Оливър. — Също като братята си той си представя, че войната с Германия може да бъде избегната.

— Това не е ли благородно намерение?

— Много благородно — заяви сухо Оливър. — Благородна мишка, която уверява обикновените мишки, че котката няма да ги изяде. Какво да очаква човек? Вече станахме свидетели на зрелището как херцогът на Уиндзор прави преглед на батальон от СС.

— Не мислиш ли, че можем да избегнем войната?

— Не — отвърна сухо той. — Това е просто замазване на очите. Мнението ми е коренно различно — войната е неизбежна и трябва да се подготвим да я спечелим на всяка цена. — Огледа се. — Питам се колко ли от всичко това ще съществува след няколко години. Следващата война ще се води с тежки бомбардировачи. Ще бъдат флотилии, стотици. Разрушенията ще бъдат страшни.

Тя остана поразена от изражението му. Отпусна ръка върху неговата.

— Може да не се стигне до това.

— Права си. — Странното изражение се стопи и той се усмихна отново. — Тогава може би все още ще бъдем тук и ще се наслаждаваме на съвършеното щастие.

— Наистина ли се радваш на съвършено щастие? — попита тя.

— В този момент, да.

— И аз.

За момент погледите им останаха преплетени. Киара отново усети топлината в стомаха, вълнението от възможностите, обещанията. Дори Лондон да се окаже в руини, мислеше си тя, няма да ме интересува, стига да съм с Оливър.

Край масата им спря двойка. Мъжът беше възрастен, с побеляла коса и набраздено лице, а жената много красива, облечена в драматично зелено. Приличаше на чужденка и беше приблизително на възрастта на Оливър. Оливър стана и целуна жената по бузата.

— Здравей, мила. Не знаех, че тази вечер си тук.

— Видях те, когато влезе, chéri^[2] — отвърна тя с неприкрит акцент. Стрелна Киара с остър поглед. — И разбира се, красивата ти дама.

— Веднага ще ви запозная. Това е Киара Редклиф. Киара, това е майка ми, Сесил дьо Робияр.

Киара пое бялата ръка с червени нокти, която се протегна към нея.

— Приятно ми е — каза тя. Значи това беше майката на Оливър, описана от леля Патси като „ужасна жена“! Веднага стана ясно, че не е човек, на когото Патси би се възхитила. Ниско изрязаната копринена рокля, гарвановочерната коса и червилото бяха най-вулгарното, което жена на шейсет може да си позволи. Не че някой можеше да даде на Сесил дьо Робияр повече от четирийсет години. Киара рядко бе виждала толкова безупречно бяла кожа без бръчки. Никой не си направи труд да представи кавалера й, който бе застанал крачка назад, разговаряше с други и много приличаше на олицетворение на порока във вечерно облекло.

— Vous êtes si jolie, ma petite^[3] — подчерта Сесил. — Quel âge avez-vous^[4]?

— J’ai vingt-trios ans, Madame^[5].

Тя се обърна към сина си с извита вежда.

— Tu l’as arrachée à son berceau^[6]!

Оливър кимна лениво с глава към кавалера на майка си.

— Tu l’as arrachée à son cercueil^[7]!

Тази размяна на реплики малко шокира Киара, но нито Оливър, нито майка му се притесниха.

— Отиваме на нощен клуб, chéri — заяви тя. — Ангъс каза, че „Куалино“ вече е подходящ единствено за средната класа. Дори кралските особи са започнали да идват тук. Това е целувката на смъртта. Ще дойдете ли с нас?

— Не. Не сме модерни като теб. Въпреки това ти благодаря, мила.

Сесил дьо Робияр погали Киара по бузата. Младата жена забеляза, че очите й са малко по-светлозелени от тези на Оливър и много по-студени.

— Остани на двайсет и три завинаги — подхвърли тя. — Това е единственият ми съвет.

Тръгнаха си. Докато гледаше след Сесил, Киара забеляза, че тя има фигура като пясъчен часовник, подчертана от дръзката кройка на роклята. Извитото дупе и прекрасно оформените бели рамене се скриха сред тълпата.

— Направо от шотландските чукари — отбеляза тя.

— Не съм казал, че е ходила по чукарите. Казах, че е била на лов за елени. И както сама виждаш, застреляла е благородно животно.

— Значи не сте го опекли на Коледа.

— Той вече е опечен — отвърна добродушно Оливър — и мога да те уверя, че ще бъде оглозган до кокал.

— Не ми е приятно, когато говориш толкова цинично — рече Киара и усети, че поради някаква необяснима причина върху съвършеното й щастие бе паднала сянка.

— С майка като моята, мила, е най-добре да си с ясен поглед. Тя живее благодарение на джентълмени като този. Когато интересът й към този изстине и тя се отегчи, ще го преживя известно време, след това ще си намери друг.

— Представяш я като вампир. — Вместо да отговори, той просто сви рамене. Сервираха ястието им, suprêmes de volailles à l’archiduc^[8], но крехките пилешки гърди не я привлякоха. — Трябва да имаш достатъчно пари, за да се грижиш, за нея, Оливър.

— Разбира се, че имам — потвърди той. — Мога да я поддържам в достоен комфорт до края на живота й.

— Тогава защо се държи по този начин?

— Защото е Сесил. Тя е от породата на самотните ловци. Предпочита сама да си осигурява вечерята със собствени нокти. Не ме гледай така шокирано.

— Това ме натъжава.

— А не трябва. Живее по този начин от момиче. — Той посочи чинията й. — Пилето е превъзходно, пробвай.

Тя пробва хапка.

— Говори с нея доста жестоко.

— Винаги си говорим по този начин — отвърна Оливър и за пръв път показа нетърпение, каквото досега тя не бе забелязвала. — Родила ме е, когато е била на седемнайсет. След като изпълнила задължението си към баща ми, поне така тя виждала нещата, решила, че е време да се повесели. Да се прави на любяща майка и съпруга не било за нея. Все пак била много красива. Разби сърцето на татко и моето, ако може да се каже, че малките момчета имат сърца. Обичам я, но не изпитвам сантиментални чувства към нея.

Известно време Киара яде мълчаливо, умът й беше пълен с образи, които думите бяха извикали. Спомни си острия поглед в зелените очи, безупречната бяла кожа, която приличаше на мрамор.

— Ти като нея ли си? — попита тя.

— Аз нямам нужда от парите на друг, Киара.

— Нямах предвид това. Студен човек ли си?

Тя не мислеше, че той ще й отговори. Красивото му лице беше като маска.

— В някои отношения — отвърна най-сетне той.

— А прескачаш ли от жена на жена, като вземеш онова, което искаш, за да се прехвърлиш на друга, след като се отегчиш?

Той отново се замисли над въпроса й.

— Имаше периоди в живота ми, когато бях точно такъв.

Тя срещна погледа му.

— А с мен така ли е?

Той се отпусна назад на стола.

— Защо измъчваш главицата си с подобни въпроси сега? Дори не сме започнали.

— Аз съм започнала, Оливър — призна тихо Киара.

— Надявам се нямаш намерение да проявяваш чувства като в евтин роман — усмихна се той.

— Чувствата ми съвсем не са като в евтин роман — отвърна напълно спокойно тя. — Просто искам да знам дали ще се проявя като глупачка, ако продължа да се виждам с теб.

— Това ли започнаха да подмятат хората?

— Да. Само че аз не отдавам особено значение на приказките на хората. Питам те заради себе си. Ако винаги си се отнасял към жените по този начин, мога ли да очаквам нещо различно?

Той се замисли за момент, сякаш ставаше въпрос за нещо, над което не се бе замислял досега.

— Държа се по определен начин, защото не съм открил любовта.

— Никога ли не си обичал жена? — попита тя, неспособна да повярва.

— Навремето обичах една жена изключително много. Само че тя е мъртва от години.

Киара усети разкъсваща болка от ревност. Не можеше дори да диша. Как да се съревновава с мъртва жена, която има специално място в сърцето му и нито остарява, нито прелестта й повяхва? Същевременно знаеше, че Оливър е голямата й любов.

— Не се ли надяваш отново да намериш любовта?

Той й се стори напълно безразличен по въпроса.

— Надявам се.

— А жените нямат нищо против да експериментираш върху сърцата им, така ли?

— Може пък експериментът да им допадне. В интерес на науката.

— Значи предложението е приятно прекарване без каквато и да било обвързаност, без съжаление и упреци, когато всичко свърши, така ли?

— Има и по-лоши оферти — усмихна се той. Сега вече очите му бяха студени.

— И единственият ми шанс да те задържа, е като те накарам да се влюбиш в мен?

— Понякога представяш нещата твърде опростено.

— Не мога по друг начин. Аз съм простичък човек.

— Мила, как бихме могли да си дадем обещания един на друг още отсега?

— Но ти говориш така, сякаш връзката ни е неизбежна.

— Това е друг въпрос. А ти позволяваш едно великолепно приготвено ястие да изстине.

Киара въздъхна.

— Ще ми се да знам какво те кара да се вълнуваш.

— Фактът, че някой ден ще бъда мъртъв.

Сянката над нея сякаш стана още по-черна.

— Оливър!

— Не е кой знае колко сложно. Тъкмо това направлява решенията ми. Всички дребни неща — страх, суета, срам — всички тези неща са без значение пред смъртта, остават единствено нещата, които са важни.

— Мисълта, че ще умра, не ми е никак приятна.

Той кимна.

— Че как иначе. Ти си млада.

— Но ти не си стар. Защо мислиш за смъртта?

— Видях предостатъчно смърт от 1914 до 1918 година. Трудно се забравя. Сега предлагам да прекратим този разговор, мило момиче, и вместо това да ядем, да пием и да се веселим.

След това не й позволи да задава сериозни въпроси. Тя удави мъката си в подобното на нектар вино и се опита да се задоволи с онова, което й казваше той.

„Ламбет Уок“ бе сигналът, че е време дансингът да се напълни. Докато наблюдаваше как преуспяващите клиенти на „Куалино“ се перчат, мятат глави и крещят „Ой!“, Киара си каза, че ще свързва тази мелодия с влизането на Оливър в живота й дълго след като него вече го няма.

Отидоха на дансинга заедно, когато оркестърът засвири бавна версия на „Орлови нокти“. Той танцуваше прекрасно, държеше я леко, но уверено в прегръдките си. Тялото му беше силно и топло. Беше много лесно да следва ритъма му. Оливър умееше да накара всеки да прави онова, което той иска. Захаросаната мелодия я обгърна, залюля я в транса на омайна еротика. Двамата не танцуваха, любеха се. Телата им се докосваха, пръстите им се преплитаха. Душите им се сляха в едно. Това беше нещо, което не можеше да бъде измерено според стандартите на леля Патси или Мойра Гилиган. Те нямаше да разберат нищичко, нито тъгата, нито радостта. Можеха единствено да видят онова, което Оливър нарича дребни неща — страх, суета, срам. Той беше прав. В края на живота човек не се обръща назад, за да се поздрави, че е бил ръководен от тези емоции.

Оливър я откара до тях в малките часове на нощта. Паркира пред блока, но не слязоха от автомобила. На бледата светлина Киара погледна силуета му.

— Не искам тази вечер да свършва.

— Моята няма да свърши. Трябва да си събера багажа — обясни той. — След няколко часа заминавам от Лондон. Ще отсъствам две седмици.

Сърцето й се сви. Да не би натякванията й по време на вечерята да го бяха отблъснали?

— Къде отиваш?

— В чужбина.

— Къде в чужбина?

— А, на различни скучни места — отвърна уклончиво той.

— Износ на метал ли?

— Да.

— Ще бъдеш ли в опасност?

— Не.

— Ще ми пишеш ли?

— Не. Ще се прибера у дома по средата на януари. Ще ти се обадя, щом се върна.

— Ще ми липсваш, Оливър. — Тя го прегърна през врата и вдигна устни към неговите. Той, изглежда, се поколеба за кратко. След това я прегърна и я целуна. Младата жена усети, че я обгръща топлина, както на дансинга, но този път беше много по-завладяващо. Отвърна на целувката му страстно, неумело, устните й смазани под неговите. Това бе суров израз на нуждата й, на страха да не го изгуби. Целувката беше почти груба заради страстта и приключи за секунди.

Той се отдръпна и нежно свали ръцете й от врата си.

— Не мисли прекалено много, докато ме няма — рече.

Изпрати я до входа, но не й позволи да го целуне отново.

Тя му благодари по странен, официален начин за вечерта и затича нагоре с надеждата да го види как потегля, но закъсня и щом се изправи на прозореца, ягуарът му беше потеглил.