Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (9)

9.

Мрачно, помисли си Джеймс, докато плуваше, а косата му се вееше като водорасли. Не виждаше почти нищо, все още не. Само покрива, чиито краища се губеха в мрака на дълбините.

Заплува към неизвестната тъмнина.

Високо над него, на място, което не можеше да види, един облак се премести от слънцето и то освети част от езерото, хвърли топлата си ласка върху Амелия и разкри част от къщата пред Джеймс. Сякаш някой вдигна завеса, сякаш магьосник махна покривалото, под което криеше прозорец.

Джеймс погледна към стъклото и се замая, все едно се беше дрогирал, все едно гледаше мола от някоя от терасите му или се бе спрял на ръба на Дяволското гърло в Сидър Пойнт. Колко голяма беше тази къща? Колко етажа имаше?

Заплува към прозореца. Появиха се още детайли.

Мазилка. Тухли. Перваз.

Фенерчето бе завързано за връзките на банския му. Приближи се до стената на къщата, заби пръстите на краката си в тухлите за опора, развърза фенерчето и го насочи към стъклото. Притисна нос в него.

Пространство, помисли си той. Сякаш думата обхващаше в себе си много други. Стая. Спалня. Неизвестно.

Мракът бе прекалено гъст, за да се види нещо, а и фенерчето просто се отразяваше в стъклото и се превръщаше във втори блестящ кръг върху прозореца.

Джеймс се оттласна и заплува по-надълбоко.

Още един прозорец на етаж под първия.

Два етажа. Двуетажна къща на дъното на езерото.

Погледна нагоре с надеждата да види лицето на Амелия. За съжаление, всичко беше размазано. Цветовете се сливаха. За момент му се стори, че може да я види, че може да види някого, една огромна глава, глава, голяма колкото цялото езеро, която се взираше в него. Ефектът бързо се изгуби и вече не можеше да различи нищо.

Неочаквано достигна дъното на езерото и усети как краката му затъват в гъста, мека тиня. Стоеше точно до къщата, колкото и невъзможно да звучи. Пресегна се в мрака, в мътилката, и положи длани върху тухлите.

Беше истинска. Нямаше съмнение в това.

Покрай гърба му премина струя студена вода, прегърна го, отлепи пръстите му от тухлите и ги премести върху стъклото.

Още един прозорец. Прозорец на първия етаж. Насочи светлината на фенерчето си към него.

Мрак. Не можеше да различи нищо там.

Изведнъж си представи как Амелия разговаря с някого горе. Някой, който й казваше, че трябва да си вървят. Който й обясняваше за къщата и разнищваше мистерията около нея.

Полицай от брегова охрана, може би. Рибар.

Какво имате предвид, госпожице? Какво ви е толкова любопитно? Има двуетажни къщи на дъното на всяко езеро в Съединените американски щати! МАХАЙТЕ СЕ ОТТУК!

Само дето нямаше двуетажни къщи на дъното на всяко езеро. Мисълта успокои Джеймс за момент.

Засенчи очи с ръце и погледна през стъклото.

Нищо. Не успя да различи нищо съществено. Струваше му се, че вижда очертанията на мебелировка. Но това не бе възможно.

Нали?

Джеймс усети стягане в гърдите, заради дългото задържане на дъха си, вдигна фенерчето нагоре и за пръв път видя къщата в цялата й прелест.

Беше голяма. По-голяма от тази, в която живееше.

Изведнъж си представи Амелия, легнала на леглото в спалнята на втория етаж. Прииска му се да отиде до стъклото, да погледне вътре, да почука, да я събуди.

Ще ме пуснеш ли вътре?

Помисли си за подгизналите матраци. Платът им вероятно бе целият в рибешки кости и тиня.

Отмести фенерчето вляво и видя края на къщата. Веднага разбра, че ако имаше предна врата — разбира се, че има предна врата, нали е КЪЩА, Джеймс — тя щеше да се намира зад този ъгъл.

Дробовете му наредиха да се връща горе. Да види Амелия.

Вместо това тръгна — тромаво като космонавт — към тухления край на къщата.

Хрумна му една мисъл: ако предната врата бе отворена, можеше да влезе вътре.

Стигна до ъгъла на къщата (къщата!) и погледна назад в мрака, в езерото.

Нямаше чувството, че е наблюдаван, не точно, беше нещо по-различно. Сякаш цялата тъмнина представляваше едно нямо око, насочено към него, което можеше единствено да следи действията на малкото момче при къщата, без да може да се пресегне към него и да го спре.

Не беше наблюдаван. Но го виждаха.

Джеймс зави, освети пътя пред себе си и видя друг прозорец. Преден прозорец. Нещо просто, което всеки може да види, ако си паркира колата пред която и да е къща.

Гърдите му се стегнаха, главата му започна да тупти, но въпреки това продължи покрай градина от водорасли под перваза на прозореца. Тинята ставаше по-мека, затова насочи фенерчето в краката си. Сенките на танцуващите водорасли приличаха на пръсти, които се свиваха и се протягаха.

Джеймс стъпи върху нещо много по-твърдо от тинестото дъно на езерото.

Едно-единствено каменно стъпало. Може би имаше още, но те вероятно бяха заровени.

Вдигна поглед.

Пред него бе предната врата на къщата.

Момчето ахна, ако подобно нещо беше възможно да се случи под водата, и балончето, което излезе от гърлото му, вероятно бе последната му глътка въздух.

Не беше цяла предна врата. Само половината й, лявата половина, която все още се държеше на пантите си и се полюшваше на невидимите вълни, на тласъците, които Амелия не можеше да усети горе. Нямаше дясна половина и Джеймс си помисли, че дървото умишлено е заместено от мрак.

Ела, като че ли нашепваше вратата, а лявата й част се полюшваше. Влез.

Момчето помръдна с намерението да се възползва от поканата.

Но се спря.

Имаше нужда от въздух. Имаше нужда от въздух сега.

Използва мъхнатото хлъзгаво стъпало като трамплин, сви колене и се изстреля нагоре.

Докато пореше водата, получи ужасното видение, че умира по пътя към върха — щеше да се превърне в труп, който да изплува на повърхността, а Амелия щеше да се разпищи, когато разлагащото му се тяло се появеше на половин метър от зеленото кану.

Джеймс затвори очи. Почти почувства промяната от живота към смъртта. Да умреш, докато се движиш. Бързото сбръчкване на кожата. Свиването на дробовете, пикочния мехур, сърцето.

След което наистина почувства нещо.

Нещо, подобно на дебели нудъли^[1], които се разхождат по цялото му тяло — от гърдите до пръстите на краката му.

Нещо, подобно на коса.

Джеймс отвори очи, все още се издигаше нагоре, и видя, че минава покрай тъмния квадрат на прозорец на горния етаж, точно в момента, в който нов облак се намести пред слънцето и му закри гледката.

Изскочи на повърхността и си пое дълбоко въздух. Кануто се намираше доста по-далеч, отколкото смяташе, че ще е.

Амелия стоеше в средата му и се взираше безмълвно в него. Статуетка, помисли си Джеймс, направена така, че да изглежда отчаяна.

— Нуждаем се от водолазна екипировка — провикна се той и заплува към нея.

— Какво?

— Водолазна екипировка. Трябва да отидем на уроци.

— Защо?

— Защото ще се върнем там долу — отвърна Джеймс. — И ще останем по-дълго, отколкото можем да задържаме дъха си.

— Така ли?

— Предната врата е отворена. Полуврата. Трудно ми е да ти обясня. — Стигна до кануто и се хвана здраво за стълбата. Дишаше тежко. — Малко е плашещо. Но, боже… страхотно е.

Амелия почувства хлад.

Предната врата е отворена.

Джеймс се изкачи по стълбата.

— Давай — прикани я той. Отвърза фенерчето от банския си и й го подхвърли. — Увери се сама.