Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (17)

17.

По коридора нямаше врати и Амелия започна да си мисли, че я тътреха към онази в далечния му край. Имаше чувството, че някаква нежна, но широка вълна я побутва отзад и я направлява към нея.

Носеше се бавно покрай огледала, в които се оглеждаше достатъчно дълго, за да види различните изражения на лицето си зад шлема. Фенерчето се отразяваше неприятно в стъклото, водата изкривяваше нещата и момичето едва се разпознаваше.

Над вратата имаше арка; като дете Амелия искаше да има точно такава на стаята си. Изглеждаше частично функционална, частично като излязла от приказките. От онзи тип врати, които приканваха хората да ги отворят.

Докосна дръжката на вратата и тя помръдна леко.

— Джеймс — каза Амелия, — искаш ли да поемеш оттук?

Не й се щеше да изрече тези думи. Искаше й се само да си ги помисли. Защото никой не би говорил на глас, ако беше изплашен. Ако Амелия бе изплашена, нямаше да иска да издава звук, да привлича някоя риба или каквото-там-беше-заровено на втория етаж на къщата на езерното дъно. Ако Амелия бе изплашена, нямаше да ходи с такава увереност. Щеше да се тревожи за маркуча за въздух и за налягането в шлема. Щеше да се поти, да трепери, да е прекалено непохватна, за да борави с него. Щеше да плаче, да отстъпва, да се свие на топка, да се срути на пода, независимо къде се намираше, да се понесе, да се остави на водата да я завземе. Ако Амелия се страхуваше, нямаше да изкачи стълбището, да стои пред тази невъзможна (и отворена) врата, която е трябвало да се разпадне преди доста време.

Преглътна веднъж, трудно, и й се стори, че може да чуе ехото от действието си, стори й се, че цялото езеро преглътна заедно с нея.

Движение, леко, но навсякъде.

Дъх.

Амелия прекоси прага и влезе в стаята.

— Ох!

Една жълта рокля се носеше през помещението към нея. Носеше се хоризонтално, сякаш някой я бе облякъл.

На два метра над пода.

Амелия приклекна. Глупаво от нейна страна. Жълтата рокля яхна някакво невидимо вълнение и се издигна към тавана.

Когато отвори вратата, предизвика вълна…

— Изречи думите на глас! — нареди си момичето. — Ти не си изплашена!

Роклята се сви и се намести в един от ъглите на тавана.

Амелия пристъпи навътре в помещението, като не отлепяше лъча на фенерчето от дрехата, разглеждаше жълтата й материя и мъничките украшения в края на раменете. Можеше да си представи сметановата, бледа кожа, която някога бяха красили, можеше да си представи тялото на красива жена, която някога бе носила роклята, преди да я съблече и да я остави… да се понесе от пръстите й, надълбоко в мрачната стая.

Амелия усети присъствие от дясната си страна и се завъртя светкавично.

Вдигна ръка, за да я притисне към устата си, но пръстите й се удариха в стъклото. Беше се опулила срещу втора рокля, този път червена, която също се носеше, но като че ли бе поизправена, като на закачалка, перфектно изпъната.

Амелия отстъпи назад и се озова срещу вратата.

Сега беше затворена.

Как?

— Без как!

Но гласът й бе тих, толкова тих в стъкления шлем.

Лъчът на фенерчето я караше да чувства, че червената рокля може да направи крачка към нея, да я приближи по-бързо, отколкото тя можеше да бяга.

Водата я сграбчи и я изви в ханша.

Зад нея се разкри отворен гардероб.

Беше празен.

Амелия бавно отиде до него. Опипа с пръсти дървените закачалки, облечените й в ръкавици ръце пипаха грубо.

Насочи фенерчето нагоре и видя сива рокля, изпъната върху тавана. Ако имаше жена в нея, тази жена щеше да гледа право към нея.

Вляво една бледоморава рокля се носеше към нея, също приличаше на облечена, като че ли някой се клатушкаше в нея, вероятно пиян. Водата изпъваше материята и я караше да изглежда доста изкривена, употребена, носена от някоя, която не беше много добре, някоя, която беше…

— Деформирана — изрече на глас Амелия. Защото не искаше просто да си го помисли.

Когато роклята я достигна, протегна облечените си в ръкавици ръце и платът се уви около тях. Внимателно я остави да падне и зад себе си видя четвърта рокля.

Тази беше черна, разположена близо до пода, като че ли бе седнала и я наблюдаваше.

Амелия осветяваше навсякъде с фенерчето. Преброи още три рокли. Носеха се в ъглите, където подът се издигаше в стени, а стените се срещаха една с друга.

На всяка страна в стаята видя двойка врати, врати, които — ако не беше изгубила разсъдъка си — трябваше да водят обратно към стълбището. Разбираше, че вероятно има спални зад тези врати, други стаи, стаи с прозорци, поне един, който тя и Джеймс бяха видели от кануто.

Пристъпи към вратите от дясната си страна, към онази страна на къщата, над която се намираше приятелят й.

Пресегна се към тях и видя, че са отворени. Притисна тромавата си златна длан върху дървото.

В отвореното пространство се появи една синя рокля и се понесе над шлема й в мрака зад нея.

Амелия я проследи с фенерчето си в стаята, където бързо потъна в близост до черната рокля.

— Не съм изплашена — каза си тя.

Дишаше дълбоко, когато премина през вратите близнаци.