Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (27)

27.

Този път нямаха неопренови костюми.

Само маските, плавниците, бутилките.

И телата им — бяха бледи, въпреки цялото време, което бяха прекарали на езерото. Бяха бледи, защото дните им минаваха под водата.

Под водата.

Днес.

Джеймс и Амелия се подготвиха на сала. Не говореха за това. Не изрекоха днес е денят. Без въпроси, без шеги, без уверения. Той я наблюдаваше как се приготвя, беше гладен за тялото й. Тя също го наблюдаваше. Същите ръце, които наместваха маската, скоро щяха да я докосват.

Под водата.

Извън сала, под накъдрената повърхност на езерото, мястото за коронация ги очакваше.

Къщата.

(Домът.)

— Така — каза Амелия и вдигна палци към Джеймс — жест, от който щеше да се засрами само преди седмици, когато за първи път дойдоха на първото езеро. — Готова съм.

Сви коляно и прокара пръст през водата. Днес беше по-топла от обикновено. По-гостоприемна.

— Красива си — каза Джеймс.

Амелия сви рамене и кимна, странен начин да каже „благодаря“, след което се наведе в края на сала.

Момчето обаче я изпревари и скочи първо. Тялото му прониза водната повърхност и създаде малки вълни, които се разбиха в сала и тихомълком изчезнаха под него.

Амелия го последва.

В интерес на истината, водата беше по-студена, когато не носеха неопреновите костюми, но това само им помогна да се разведрят още повече. Хванаха се за ръце точно над покрива.

Гмурнаха се заедно с главите напред към предната полуврата. Плавниците им потънаха в тинестото дъно и Джеймс изкачи пръв мъхестото хлъзгаво стъпало. Задържа полувратата отворена за нея.

Амелия влезе.

Прегърнаха се в антрето. Не можеха да се целунат, но това не им попречи да прокарат ръце по телата си, френетично, лудешки, жадно. Амелия хвана твърдия пенис на Джеймс и го придърпа към себе си, притисна го към корема, бедрата, хълбоците си. Сринаха се надолу, паднаха хоризонтално на пода в трапезарията, опипваха се обезумяло, гладно. Качиха се на масата за хранене под полилея и пуснаха фенерчетата си, чиито лъчи образуваха произволни модели върху стените, разкриха отделни части от помещението — стъклените витрини, вазите от двете страни на книгите и банските им, които се отделяха от голите им тела.

Фенерчетата се приземиха на масата и там си останаха, едното сочеше към коридора, от който дойдоха, а другото — към тавана, малък прожектор на сантиметри от телата им.

Амелия плавно насочи Джеймс в себе си.

Не беше лесно. Любенето беше изкуство, което никой от двама им не познаваше.

Все пак… колкото и лишен от това изкуство да бе танцът им, непохватността им беше изключително вълнуваща.

Джеймс проникна в Амелия и тя изпъшка в маската си. Момчето се стегна. Тя го накара да се отпусне, като докосна раменете, гърба, гърдите му.

Правеха любов в мрака.

Очите на Джеймс бяха затворени, когато стигна до края и Амелия го усети да излиза от нея в последния момент, преди да свърши.

На светлината на фенерчето до тях видяха белия облак, който се издигна от главата на пениса му, след което се пръсна, понесен от невидими талази към тавана, стените, отвъд обхвата на лъча.

Амелия погледна Джеймс, чието лице бе частично осветено от падналото фенерче. Очакваше да го види ококорен, щастлив, изпълнен от любов зад маската. Вместо това той гледаше към тавана.

Момичето се пресегна бавно към брадичката му, за да обърне лицето му към своето, за да осъществят връзка. Без да я поглежда, момчето отмести ръката й и постави пръст върху маската — знак да мълчи.

С другата си ръка й посочи тавана.

Амелия вдигна поглед.

Тя също го чу.

Таванът изскърца. Отгоре се разнесоха стъпки.

Както всичко друго в къщата, и този звук бе изкривен, скърцането беше два пъти по-шумно, а краката, които Амелия си представяше, не бяха крака, които искаше да види.

После — смях. Перверзен като самото скърцане, кудкудякане, което разклати къщата, сякаш всеки тон се удряше като чук в нея.

Джеймс поклати глава.

Това беше точката на пречупване, единственото нещо, което беше по-невъзможно и от съществуването на къщата, от предметите, които стояха върху плотовете, стените, подовете.

Бяха решили никога да не задават въпросите как и защо.

Но не се сетиха да попитат кой?

Джеймс сграбчи Амелия за китката. Издърпа я от масата за хранене в коридора, а после и в антрето, докато скърцането над тях продължи, вероятно стъпките приближаваха стълбището.

Хермафродитният смях също продължи. Той приличаше на пронизващи писъци безполово веселие.

Когато минаха през предната полуврата, Джеймс вече не дърпаше Амелия, тя го бе изпреварила, плуваха бързо, дори и без светлина, към повърхността на езерото.

Почти стигнали целта, на момчето му се стори, че чу различно скърцане. Непогрешимото стъргане от отваряне на врата (на гробница) за първи път.

Джеймс не поглеждаше към прозорците, покрай които минаваха. Не поглеждаше и надолу.

Излязоха на повърхността надалеч от сала, надалеч от покрива, и бързо заплуваха към него.

Бързо, помисли си момчето. Усещаше, че нещо се надига отдолу.

Амелия стигна първа до сала и чевръсто се качи на него.

Джеймс я последва след секунди. Когато и краката му напуснаха водата, един голям мехур се спука зад него, последван от дълбок, катранен звук. Каза си, че това е просто (смехът те последва догоре!) риба.

Грубо махна маската от лицето си. Тази на Амелия вече беше захвърлена до нея на платформата.

— Там има някого — каза Джеймс и посочи с треперещ пръст към покрива. Падна на колене и задърпа кануто към сала.

— Там има някого — повтори Амелия, изправи се и се загледа във водата, като отстъпи назад, назад от къщата.

Стоеше така, закотвена, докато Джеймс не отвърза кануто. Избърса водата от бледата си кожа. Имаше чувството, че капките са живи.

— Хайде — каза момчето.

Двамата бяха уплашени.

За първи път.

Уплашени от къщата.

— Какво ще правим? — попита Амелия. Все още гледаше към дълбините, към покрива.

— Тръгваме си — отвърна Джеймс. — Тръгваме си веднага.