Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (15)

15.

След трапезарията имаше кабинет. Едната стена бе запълнена от книги.

Непокътнати. Подвързани. Под водата.

Книги.

Джеймс насочи лъча на фенерчето към заглавията. Бяха на чужди езици или може би буквите бяха погубени от водата, откраднати парченце по парченце, трите линии на А-то и частите на Ф-то. До лавицата за книги имаше стол, който почиваше спокойно на мястото си, и масичка с пепелник, зад която се извисяваше панорамен прозорец. Джеймс освети през стъклото, за да види черния свят навън, както и още нещо. В долната част на прозореца се гърчеха водорасли, а тинята се надигаше от езерното дъно — пулсът на езерото.

Джеймс седна на стола. Постави облечените си в ръкавици ръце на облегалките.

Забеляза фототапета, на който малки патета се опитваха да избягат от ловец, чието лице бе забулено от сенки.

Имаше стълба, с помощта на която да се стига до книгите на високите рафтове.

Зад стола имаше втора врата.

На Джеймс му стана още по-студено. И физически, и психически. През главата му мина ужасяващата мисъл, че се намира в кабинета на една невъзможна къща на дъното на езеро. Изведнъж му се стори възможно, не, по-скоро вероятно, нещо мъртво да се понесе през вратата, през която влезе и той. Нещо, разпадащо се на части, разлагащо се, приближаващо го, независимо дали съзнателно, или не, носещо се към него.

Опита се да вдигне пепелника от масичката. Той не помръдна.

Джеймс го гледа дълго време, опитваше се да устои на въпроса защо?

Изправи се и отпусна от аванса на маркуча, което му позволи да обходи още шест метра площ.

Също като космонавт, заобиколи стола и отвори втората врата. Тъй като още не беше вдигнал фенерчето си, не го бе насочил напред, не видя нищо. В този момент, в този единствен удар на абсолютен мрак, Джеймс имаше чувството, че пристъпва във владенията на смъртта, че се е насочил към истинския край, място, на което никога нямаше да успее да открие Амелия, нито топлина, утеха, увереност, успех, здрав разум и любов.

Не влизай в тази стая.

Мрачна мисъл пред един мрачен праг.

Но Джеймс влезе в стаята.

Вдигна фенерчето и изкрещя — две неволни срички се блъснаха в стъклото на шлема му.

През светлината го наблюдаваше бледо лице. Взираше се в очите му.

Джеймс отстъпи назад и си удари лакътя в стената.

Просто картина.

— Господи — въздъхна момчето. Присмя се на себе си. Щеше му се Амелия да бе тук, за да го чуе как изпищя.

Това не беше лице. Не бяха и очи. Две сливи на бяла маса, чийто край приличаше на тъжна уста.

Натюрморт, оставен под (покрива) надзора на водата.

Джеймс се наведе над картината, стъклото на шлема му беше на сантиметър от платното. Помисли си, че произведението е маслено. Спомни си клишето по мед и масло. Зачуди се дали това не бе причината да е непокътнато.

Освети помещението с фенерчето си, поглъщаше подробностите както всичко друго в тази къща — на части. Сякаш преди много години някой бе изтървал пъзел в третото езеро и сега Джеймс и Амелия бяха тук, за да го съберат отново.

Кафяв кожен диван. Дълъг малък прозорец. Вратички на шкафове. Масичка за кафе. Килим.

— Килим — каза на глас момчето. Падна на колене и прокара облечената си в ръкавица ръка през безбройните малки нишки, през червените и бели морски анемони.

Осъзна, че се намира в хубава къща. Най-хубавата, в която някога беше стъпвал.

Изправи се, завъртя се и видя билярдна маса. Топките бяха събрани в единия ъгъл. Щеката бе оставена в другия.

Играй на мен, като че ли казваше тя. Но не питай как.

Джеймс взе една щека от поставката на стената. Спря се.

Погледна към далечния край на масата и се почувства така, сякаш имаше някого там. Някого, с когото да поиграе. Ако разбиеше топките, невидими пръсти щяха да вземат щеката от него, за да започнат играта.

Остави я отново на поставката. Уви аванса на маркуча около кръста си и напусна салона.

Влезе в нова стая, но преди да успее да прецени каква беше тя, фенерчето му изгасна.

Мрак.

Съвсем сам в мрака.

Непохватно, през маймунските ръкавици, Джеймс започна да натиска копчето за включване/изключване, включване/изключване. Разклати фенерчето, след което го удари в бедрото си. Костюмът бе прекалено обемен там, затова опита на другата си ръка. И там не стана. Вдигна го до шлема си, отдалечи го, за да се засили и… спря.

Не си чупи шлема, човече. Какво ти става?

Отпусна ръце. Нямаше светлина.

Погледна мрака пред себе си, усети студа, който се носеше от мрака зад него. Без светлина нямаше как да прецени къде точно в къщата се намира. Горе, долу. Навън. Вътре. Къщата можеше въобще да не съществува. Възможно бе да стои на дъното на празно езеро. Може би спеше. Може би беше буден.

Джеймс се опита да се усмихне, да остане спокоен, но му беше много трудно в мрака.

— Здрасти, Амелия — каза той, смяташе, че въображаемата комуникация с нея може да му помогне. Не се получи. А и не му се искаше да се получава. Така се чувстваше още по-самотен. Имаше усещането, че тя е много далеч. Като че ли оставяше името й тук.

Като че ли даваше името й на мрака.

Отново опита да включи фенерчето.

Включено/изключено.

Сработи.

Светлина.

Пред него, на не повече от шест метра, имаше стълбище. Широко стълбище. Двама души можеха да се качват по него рамо до рамо.

Амелия, помисли си Джеймс. Светлината се изгуби за миг и, човече, помислих си, че ще изцапам костюма.

Върху стълбите бе постлана пътека на червени и бели линии, прихваната за всяко стъпало.

Джеймс задържа доста дълго време светлината в горната част на стълбището.

Искаше му се да се качи по него, да види какво крие вторият етаж. Но това бе достатъчно. Засега.

Излезе от къщата по същия маршрут, по който беше дошъл, без да се спре никъде. Мина през салона, кабинета, трапезарията, антрето и предната полуврата.

Заплува нагоре и се почувства по-тежък от всякога. Къщата като че ли потъваше на забавен каданс зад него. Излезе на повърхността, където го посрещна усмихнатото лице на Амелия, лъч светлина в мрака.

Джеймс се гмурна и измина двата метра до кануто.

Амелия се провикна.

— Как беше?

Качи се в лодката и й разказа. Изумлението й се увеличаваше с всяка подробност.

— Стигнал си до стълбището? — ахна тя.

— Да.

— Тогава аз трябва да го изкача.

Джеймс мълча известно време, преди да отговори.

— Разбира се. Ако искаш.

— В името на изследователския дух — отвърна момичето. — Трябва да стигна по-далеч от теб, нали?

— Разбира се. Да.

Амелия плесна с ръце.

— Помогни ми да си сложа шлема.

— Фенерчето ми направи проблем — сподели Джеймс.

— Така ли?

— Аха.

Момичето го взе и го изпробва.

— Сега работи.

— Да. Изгасна само за минута, да знаеш.

Амелия погледна към водата, към покрива в мътните й недра.

— Ако спре да работи — отвърна тя, — ще успея да се върна и без него.

Джеймс се засмя. Опита се да си спомни точно колко изплашен беше, но сега, когато се намираше в безопасност, му бе трудно да го направи.

— Сигурна ли си?

— Да.

Докато си обличаше костюма, Амелия си представи, че остава сама долу в мрака. Повтаряше си фрази от рода на струва си и никой никога не е постигнал нещо съществено, докато се е страхувал.

Това й помогна.

Преди да мушне ръце в ръкавите, Джеймс я докосна по ръката.

— Защо го направи?

Погледът му й подсказа, че и той не знаеше. Просто бе видял бледата й мека кожа и му се беше приискало да я докосне. Това бе всичко.

— Съжалявам — отвърна той. Усети, че целият почервенява.

— Недей — каза му Амелия. Тя също глуповато се пресегна и го докосна. За да го накара да се почувства по-добре. А и защото искаше да го направи.

Мушна ръце в ръкавите. И в златните ръкавици.

Влезе във водата и Джеймс почука по стъклото на шлема.

Амелия го погледна изненадана, дишаше спокойно. Заприлича му на дете, на малко момиченце, в този голям костюм.

— Внимавай с маркуча — предупреди я Джеймс. — Може да се закачи за нещо. Врати. Маси.

Момичето вдигна палци.

Потопи се.

Момчето я наблюдава как мина покрай покрива и потъна в мрака. Съвсем скоро се превърна просто в маркуч, погълнат от тъмнината.

Тогава Джеймс видя едно око да го гледа от прозореца на горния етаж.

— Амелия! — провикна се той. Посегна към маркуча, искаше да го сграбчи и да я издърпа на повърхността. Но окото помръдна и момчето осъзна, че това е риба.

Просто риба на прозореца на къщата. Нещо напълно нормално за едно езеро.

Просто риба.