Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (25)

25.

Тук е по-топло, помисли си момичето. По-топло, както е нормално за всеки вътрешен басейн. Като вода в баня. Вода в баня, помисли си Амелия, успокояваща и приятна, обгръщаща, като в гробница, като в утроба.

Завъртя се по гръб и потъна. Бутилката й се удари в дъното и тя погледна през маската си — през независимата повърхност на басейна — към езерото, което държеше Джеймс високо над нея.

Амелия се усмихна.

Момчето й изглеждаше толкова смешно там, мяташе крайници и я гледаше, а зад него се надигаха мехурчета. В този момент й заприлича на мъж. Мъж, под маската на който се криеше тийнейджърът.

Джеймс, помисли си тя. Ела и ме люби.

Бяха говорили за това. Знаеше, че и той си мисли за същото.

Ела и ме люби.

Почувства, че го обича, изпита физическото усещане, че напуска тялото си, че се издига през водата на басейна, през водата на езерото, и пътува по лъча на фенерчето му.

Изведнъж Джеймс се изстреля, сякаш беше усетил чувствата, които му изпращаше. Главата му зае мястото на плавниците му и той заплува към нея. Заплува към невъзможния басейн, който нямаше право да съществува, но въпреки това беше тук. Амелия го прие. Прие магията. Не можеше да не признае, колкото и плашещо да й се струваше, че това бе магия. Вода над водата, която се движеше в различни посоки, а температурата в басейна беше по-висока от тази на езерото.

Без как. Без защо.

Ела при мен…

Джеймс проникна през повърхността на басейна, далеч от нея вдясно, и през новообразувалите се вълни, които създаде, момичето видя нечии очертания. Те останаха да се носят там, където беше допреди малко младежът.

Амелия се изправи бързо. Стъпи здраво с плавници на дъното и се изтласка. Наполовина беше в басейна, наполовина — в езерото.

Посочи нагоре, там, където се намираше Джеймс само преди миг, дишането й се беше учестило, клатеше енергично глава, не, нямаше никого там, никой не се носеше на това място.

Джеймс отиде при нея, мълчаливата й молба се беше изпълнила, и я обгърна с ръце.

Амелия се възпротиви, отблъсна го и посочи към тавана с лъча на фенерчето си.

Виж! Опитваше се да му каже. ВИЖ!

Гласът й беше приглушен от маската.

Джеймс възприемаше събитията на забавен каданс, движеше се по-бавно, отколкото чувството на страх се надигаше в него, погледна към мястото, което момичето осветяваше.

Високо над вътрешния басейн плуваше черна рокля. Черната й материя се гърчеше на невидимите вълни. Но не тя, а самото й положение го изплаши.

Като че ли някой я носи.

Горната й част се къдреше под симетричните презрамки, талията бе по-свита от долната част.

Амелия и Джеймс не помръднаха. Не издадоха звук. Просто гледаха.

Роклята започна да потъва, да пада към тях в басейна.

Джеймс искаше да повярва, че е случайност, че роклята изглежда като носена от някого.

Сякаш има някого в нея.

Сякаш някой беше доплувал до нея и я бе нахлузил с вдигнати ръце през долната й част.

Амелия вдигна ръка пред маската си.

Джеймс не можеше да помръдне. Като че ли беше пуснал корени в дъното на басейна. Момичето вдигна и другата си ръка, за да предпази лицето си от роклята, която се нагъна по невъзможен за човешките способности начин.

Не че имаше някого в нея.

Роклята отплува настрани от тях, преди да ги достигне.

Амелия свали ръце и погледна Джеймс. Двамата насочиха фенерчетата си в маската на другия.

— НАГОРЕ — каза момчето.

Момичето кимна. Тогава Джеймс видя нещо много по-плашещо от роклята. Видя страх на лицето на Амелия.

Не трябва да се страхуваш, помисли си той. Ти си тази, която ни вдъхва кураж за всичко това.

Но Амелия беше изплашена.

Въпреки това… се усмихваше. Изражението й бе като на жена, която се беше измъкнала на косъм от автомобилна катастрофа.

Нагоре, изрече единствено с устните си тя. Двамата заплуваха. Докато напускаха мазето, Джеймс погледна назад, насочи лъча на фенерчето си в мрака, но не видя никаква рокля.

Това не му попречи да мисли за нея. Непрестанно, докато плуваха нагоре над стълбите. Мислеше си за падащата черна рокля и как не приличаше на обикновена дреха, оставена на милостта на невидимите водни течения. Не, по-скоро изглеждаше като съблечена от някого дреха, която им бе хвърлена от тавана.