Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (7)

7.

Стори им се, че третото езеро е обитавано. Може би не точно сега, но някога. Или просто онзи, който бе използвал сервизния път, беше идвал толкова често тук, че бе оставил част от енергията си.

— Избавление^[1] — каза Амелия. Но това беше глупаво. Не се намираха в пущинаците на Тенеси. Освен това всеки казваше това, когато се намираше в кану и се почувстваше малко по-странно заради заобикалящата го среда.

Брегът бе осеян с високи борове, които стърчаха от тъмнозелени шубраци.

Водата беше мътна, като че ли тинята от езерното дъно се бе качила горе, за да види какво е излязло от тунела.

— Не мога да повярвам, че чичо никога не ми е казвал за това — изненада се Джеймс.

Амелия разбираше защо не го беше сторил. Предвид великолепието и красотата на първите две езера, нямаше никаква причина човек да посещава третото. То беше като добавка. Като запушен улук на красива къща.

А и миришеше. Не чак като боклук, а като лични вещи, от които човек вече няма нужда. Амелия беше усещала подобна миризма на гаражните разпродажби, на които бе ходила с майка си и баща си.

— Точно това е — заяви тя.

— Кое? — Отново бяха започнали да гребат, да се отдалечават от тунела и да приближават средата на новото езеро.

— Имам чувството, че виждаме нещо, което не трябва. Нещо лично.

Джеймс погледна към небето.

— Усещаш ли това? — попита той.

— Мисля, че да — отвърна Амелия. — Какво подушваш?

— Старост! — обърна се Джеймс и й се усмихна.

Момичето също се усмихна. Замисли се за първото езеро. Дали не трябваше да се върнат на него?

— Не е толкова зле — каза тя, защото й се искаше да е позитивно настроена. — Ако това беше първото езеро, което бях видяла днес, нямаше да съм толкова разочарована.

— Наистина?

— Да. Всичко е в сравненията.

— Мисля, че пак щях да съм отвратен.

— Дори ако не бяхме видели другите две езера?

— Но ние ги видяхме.

— Така е.

Не беше малко, но не бе и голямо; около половината от първото езеро и две трети от второто. Край брега имаше по-малко дървета и ясно виждаха къде планините се плъзгат във водата. Гребяха към тях.

Непосещавано.

Думата като че ли плуваше във водата, скочи и се намести в главата на Амелия.

— Гладна ли си още? — попита Джеймс. — Така и не довършихме обяда си.

Въпросът беше дразнещ, помисли си момичето. Неуместен. Но защо?

Защото вие, хлапета, ядохте на второто езеро. Сега сте на третото. Нещата тук са различни.

Амелия погледна към водата. Една риба плуваше на една страна на около трийсет сантиметра под повърхността.

Мъртва е, помисли си тя.

Но рибата като че ли гледаше нагоре — към нея.

— Добре съм си така — отвърна Амелия, но това създание я изнервяше. Имаше ли й нещо на водата? Мъртвите риби в езерата, разбира се, бяха нещо нормално. По-скоро я притесняваше как я гледа рибешкото око, сякаш бяха срещнали погледите си, рибата и тя.

— Винаги съм гладен — сподели Джеймс. — Като дете ядях по два… мамка му!

Амелия заби поглед в него. Мислеше си за рибата, когато той изкрещя. Заради нея ли крещеше?

— Какво? — попита тя. Изплашена. — Какво?

Джеймс извади греблото от водата. Амелия стори същото.

Момчето се взираше в повърхността на езерото с ококорени очи, с прекалено ококорени очи.

Момичето погледна.

Също го видя.

Покрив.

— О, боже — изуми се тя. — О, боже мой.

Понесоха се около него, над него, като малка птичка в небето, като самолет за двама.

— Това не е ли… — започна Джеймс, но не успя да довърши.

— Да — отвърна Амелия. — Това е къща.

Наистина беше; и двамата я видяха. Къща. Под водата. Покривът се намираше под водната повърхност. И все пак там долу бе толкова тъмно…

Джеймс първи излезе от унеса, върна греблото във водата и започна да гребе в противоположната посока, за да подкара кануто назад. Амелия стори същото.

Понесоха се.

Отново над къщата.

Къщата.

Под водата.

Без да изрекат и дума, двамата се хванаха за ръба на кануто по едно и също време и пръстите им докоснаха олющената боя. Слънчевите лъчи танцуваха по водната повърхност и приличаха на блестяща завеса, на покана, на разкритие.

На нещо друго.

— О, боже мой — повтори Амелия.

Не можеше да измисли нищо друго.

— Огромна е — констатира Джеймс.

Ако можеха да съдят по шистовия покрив, къщата наистина бе голяма.

Под тях.

Под водата.

Спогледаха се и мълчаливо се съгласиха, че ще я разгледат. Щяха да влязат във водата. Никой уважаващ се седемнайсетгодишен, излязъл на първа среща, не би отплавал далече от това.

Но като за начало, за минута или две, засега… просто се гледаха.