Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (19)

19.

Влюбиха се там, на третото езеро, под повърхността, докато изследваха невъзможната къща, гмуркаха се заедно, подобряваха наученото на уроците по гмуркане, обядваха в кануто, заспиваха в кануто, печаха се в кануто, изучаваха телата си в кануто.

Спряха да гледат към брега. Той беше прекалено близко до реалността, бе част от истинския свят, който оставяха зад себе си всеки път, в който посещаваха третото езеро и къщата, която се намираше на дъното му. Не бяха тихи. Не се криеха.

Играеха.

Играеха си в къщата.

Чичо Боб повече не ги попита за следите по лодката, защото Джеймс я купи от него, преди да успее да го стори. Над двайсет пътешествия през тесния тунел бяха олющили по-голямата част от зелената боя и бяха оставили белези, които можеха да са причинени от огромна водна котка. Джеймс спести сто долара, докато работи при баща си, след което даде парите на чичо Боб, плюс още десет долара.

— Тези за какво са? — попита мъжът.

— За наем, че оставям кануто при теб.

— Няма нужда да го правиш, Джеймс.

— Знам. Но наистина е мило от твоя страна, че ни позволяваш да го държим тук.

Дори и Боб да бе забелязал промяна в тийнейджърите, не каза нищо.

Джеймс и Амелия не оставяха нищо на случайността. Ако чичото или някой друг ги попиташе какво толкова има в езерата и в гребането, те бяха готови да излъжат.

— Да излъжем — каза момичето в един от следобедите, в който слънцето се беше издигнало високо над планините. Бяха отпуснали ръце извън кануто, пръстите им галеха хладната вода.

— Абсолютно — отвърна Джеймс, стоеше със затворени очи и с глава, отпусната върху предната седалка. Бяха взели книги, но не ги четяха. Или слизаха долу, или не слизаха. Когато не слизаха, говореха за това как ще слязат. — Ще е по-лесно, ако не ни се налага… да виждаме всички постоянно.

— Като на работа.

— Аха. И вкъщи. Знаеш ли кое е по-лесно от това да не лъжеш с какво се занимаваш? По-лесно е да не виждаш хората, които може да те попитат какво правиш.

Амелия се обърна към него. Имаше идея.

— Какво ще кажеш да направим сал?

Джеймс отвори очи. Погледна към брега и към дърветата. Преди бяха говорили, че искат понтон, нещо достатъчно голямо, върху което можеха да си полегнат.

— Можем да го позиционираме над покрива — каза момчето.

По-голяма лодка нямаше да се побере в тунела. Но ако построяха платформа тук и я оставеха, вероятно щеше да им е по-добре.

Много по-добре.

— Ще ни трябва брадва — каза Джеймс. — И много дървен материал. Въжета. Здрави при това.

— Колко голям ще го направим?

— Колкото си искаме, предполагам. — Момчето се наведе напред и я целуна, целувката им продължи дълго. Когато се отдръпна от нея, се усмихваше. — Страхотна си, Амелия. Сал.

Без допълнителни приказки се върнаха обратно в костюмите си, помогнаха си един на друг да подготвят бутилките с кислород, поставиха маските върху устите си и се гмурнаха в третото езеро. Заедно стигнаха до предната полуврата. Минаха през антрето, трапезарията, салона и кухнята, която беше голяма колкото къщурката на чичо Боб. Минаха през библиотеката, като се спряха пред панорамния прозорец, за да осветят с фенерчетата си стъклото, от мрака зад което изскочи риба, подобно на заек от цветна градина. Минаха през всяка стая на първия етаж и след това, хванати за ръце, заплуваха колкото се може по-бързо нагоре по стълбището и по дългия коридор с единствената врата. Заплуваха към съблекалнята, през спалните и покрай вратата към тавана на втората спалня от източната страна, заплуваха към тавана и през тесните корнизи, които го ограждаха като катакомби, като един-единствен коридор, като логическо продължение на пътя, който следваха, откакто чичо Боб им показа основното, което трябваше да знаят за кануто, което някога притежаваше. Преживяванията им се сториха като един и същ момент или, вероятно, като един и същ тунел. Някои части бяха осветени от слънцето, други бяха изрисувани с графити, но по-голямата част от пътешествието им бе под водата, плуваха все по-надълбоко и по-надълбоко в къщата.