Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (3)

3.

— Това е езерото — каза Джеймс. Щракна с пръсти, сякаш се опитваше да спре думите, които излязоха от устата му. Разбира се, че това бе езерото.

— Великолепно е — възхити се Амелия.

Момчето гребеше от дясната страна на кануто. Момичето ги направляваше и гребеше от лявата.

Очите й обхождаха бръчкащата се повърхност на водата.

Тя бе изключително синя, като синьото в картините.

Имаше чувството, че рисува с греблото като с четка. Сякаш цялата тази красота идваше от простите движения, които правеха с Джеймс.

— Според теб какво има там долу? — попита Амелия. И съжали, че го стори. Все едно се страхуваше. Какво има там долу? — Имам предвид… какви риби?

Не й стигна смелостта да каже на Джеймс, че шортите му са се свлекли и се вижда цепката на задника, досущ като при някой водопроводчик.

Водопроводчици. Железария. Усмихна се.

— Всякакви видове — отвърна момчето, но не беше много сигурно какви точно. — Костур… може би.

Искаше му се да й каже, че има нещо магическо в езерото. Скрито съкровище. Мистериозни останки. Чудовище.

Също така съжаляваше, че седна отпред. Не можеше да я вижда от мястото си.

Обърна се към нея.

Очите му бяха скрити зад слънчевите очила, а правата му кестенява коса бе мокра от пот заради гребането. Пред него беше безкрайната синя шир. Но не… не беше безкрайна. Езерото бе очертано по брега, който представляваше пръстите на краката на планините. Те, от своя страна, бяха покрити с дървета.

В подножието на планините имаше много къщи. Ферми и къщурки във формата на буквата А. Веранди, на които семействата сядаха, за да пият кафе и да гледат как слънцето изгрява и залязва край езерото. Амелия се зачуди какви ли животни живеят сред дърветата. Сред къщите.

Някакъв двигател изрева и Джеймс отново погледна напред. Амелия забеляза моторницата вдясно от тях — тя пореше водата край брега, сякаш го ореше. В нея имаше четирима души в бански костюми. Изненада се, че да гребе в кану, й харесваше страшно много. В зеленото кану с кафява вътрешност. Старата школа. Погледна към хладилната чанта между тях. Знаеше, че Джеймс е донесъл бири. Сандвичи. Почувства се толкова… изискано. Да гребе, вместо да се вози на моторница. Да говори, вместо да крещи. Да гледа, вместо да подминава.

Последва изненадващ писък и двамата видяха едно от момичетата в моторницата да се смее. То се беше навело прекалено близо до мотора и махаше с ръце към следата, която оставяха след себе си.

Определено беше пияна. Безгрижна. Вилнееше.

Джеймс се притесни, че на Амелия моторницата може да й се стори по-забавна. Тя наистина изглеждаше така. А той се потеше тук, в кануто на чичо си, докато някакви други момчета с истинска лодка караха момичетата да пищят от кеф.

Погледна назад към нея, за да провери дали е ентусиазирана, или не.

Амелия беше красива. Прекрасна. Истинска. Кестенявата й коса изглеждаше изключително светла на фона на синьото езеро зад нея. Не знаеше как се беше престрашил да я покани на среща. Просто го направи. Кануто, езерото, всичко това просто се изля от него, защото бе първото забавно нещо, за което се сети. А сега се нуждаеше от повече смелост. Повече увереност. Къде бяха отишли те?

Дали се забавляваше?

Джеймс отново се обърна напред.

Нещо скочи във водата. Той посочи.

— Видя ли го? — провикна се през рамо.

— Не, но го чух.

— Доста големичко беше.

— Колко големичко?

Вълните, които беше създало, се разплискаха.

— Не знам. Колкото един хляб?

Амелия изсумтя невярващо. Изкикоти се. Избухна в смях.

— Колкото един хляб? Какво, по дяволите, означава това?

Засмя се още по-силно.

Джеймс последва примера й.

— Кълна се. Това, дето скочи във водата, беше голямо колкото самун ръжен хляб.

Амелия едва не му каза, че е огладняла от тези думи. В действителност не беше. В главата й се въртеше гадната мисъл за клисав хляб.

Господи, помисли си тя. Постоянно мислиш какво да кажеш. Момчетата забелязват такива неща! Момчетата забелязват, когато момичетата се опитват да измислят какво да кажат.

Мамка му, помисли си Джеймс. Онези пичове на моторницата се наслаждават на бикините на момичетата си, а аз нося ръжен хляб. По дяволите!

Момчето се наведе, за да вдигне нещо, и Амелия видя как хоризонтът се раздели от прегърбеното му тяло. Планините бяха от двете страни на върха на кануто. Гледката бе невероятна.

Джеймс отново се изправи. Между палеца и показалеца си държеше паяк.

— Паяк! — каза той и Амелия видя, че е голям. Доста голям.

Огледа пода около обувките си. Огледа и кърпата, на която стоеше.

— Мамка му — отвърна тя.

— Не ги ли харесваш?

— Не… искам да кажа… не че не ги харесвам…

— Страх те е от паяци ли? Мъничко? Ще се отърва от него.

— Не! Къде ще го оставиш?

Джеймс погледна двете страни на кануто.

— Във водата?

— Не, не. Това е ужасно. Не мога да живея с мисълта, че е бил пратен в езерото заради мен.

Не мога да живея? Пратен в езерото? Амелия имаше чувството, че всичко, което изрича, е грешно. Че не може да се представи по правилния начин. Че не може да покаже на Джеймс каква е всъщност.

— Е, добре. Май остава при нас.

Искаше му се да й помогне. Не искаше да е изплашена. Момчетата в лодката вероятно убиваха паяци по цял ден.

— Добре — каза Амелия. — Но го дръж под око, става ли?

Джеймс остави паяка на върха на кануто. Посочи напред.

— Виж. Това е входът към второто езеро. На него няма никакви къщи.

Амелия погледна към един покрив, който стърчеше от дърветата в подножието на планините. Имаше чувството, че потъва. Или се крие.

— Звучи ми яко — каза тя.

Загребаха към второто езеро.