Джош Малерман
Къщата на езерното дъно (2)

2.

— Яко — каза Амелия. — Зелено е.

Наистина беше яко. Зелено кану с кафява вътрешност. Приличаше на онези, които човек може да намери в учебниците по история, заедно с двама индианци в тях.

— Също така е здраво — каза Боб, чичото на Джеймс. Късите му дънкови панталони и разгърдената му бархетна риза бяха на мода през 1995-а. — Разбира се, това не означава, че не може да се преобърне.

Амелия и Джеймс се спогледаха. Вече бяха нагазили в студената вода.

Едва се познаваха.

— Няма да стоим прави — обеща Джеймс. — Научил съм си урока.

— Аз също — съгласи се Амелия.

— Гребала ли си преди? — попита чичо Боб.

Момичето се изчерви.

— Не мога да кажа, че съм гребала, но съм била в кану и преди. Да. Това минава ли за гребане?

Чичо Боб се засмя и взе греблата от вътрешността на лодката.

— Тези са от солидно черешово дърво. Не питайте защо. Триш ги искаше така. Не мисля, че ги е използвала, откакто ги купихме. Но, вижте, двамата ще имате на разположение доста луксозни гребла.

Боб погледна хладилната чанта, която Джеймс вече беше сложил в кануто.

— Нямам нищо против да пийнете по някоя бира там, но внимавайте, става ли? — Обърна се към Амелия. — На колко години си?

— Седемнайсет.

Боб помисли за миг. За един не много дълъг миг.

— Двойка седемнайсетгодишни — каза той. Очите му се изцъклиха. Като че ли си спомни собствените си седемнайсет. — Страхотно.

Джеймс отиде до предната част на кануто. Водата му беше до глезените. Стъпи вътре и седна на предната седалка. Амелия се разположи зад него.

— Благодаря ти, Боб — каза тя.

— Няма проблем. — Чичото сложи обутия си в сандал крак на задната част на кануто. — Сега вървете да се държите като седемнайсетгодишни.

И ги бутна във водата.