Нора Робъртс
Мания (7)

7.

Беше дошла, за да се радва на тишина, спокойствие и усамотение. А се озова в къща, пълна с хора и шум. Имаше дни, когато дори гледката не компенсираше неудобствата.

Когато се запита защо не се задоволи само с основното — като например да смени водопроводната инсталация и да си купи приличен хладилник, така и не успя да си спомни отговора.

Къщата беше разбита, пълна с прах, а най-големият контейнер за отпадъци беше паркиран отпред. След три дълги дни на дъжд, който не й позволи да излезе навън, Наоми бе готова да натовари багажа си в колата и да избяга.

Вместо това купи боя.

През първия дъждовен ден тя почисти и грундира стените на голямата спалня. През първата дъждовна нощ проучи цветовите мостри и на компютъра подготви разцветки. На втория ден убеди себе си, че това е просто боя и ако не й харесва на стената, просто ще пребоядиса.

Купи количеството, препоръчано от Кевин, и искрящо бяло за таваните, а също и мечета, четки и ванички. Забрави за стълба — следващия път — затова взе назаем от работниците.

С пуловер, дънки и шапка на „Янки“, вече изпръскана с грунд, тя се зае за работа. Тъй като не можеше да заглуши фрезата, трясъците на пистолетите с пирони, удрянето с чукове и оглушителния рок, който дънеше от първия етаж, тя започна да боядисва под звуците на собствения си плейлист.

 

 

Зандър пътуваше и мислеше за старата къща, която сякаш бе издигната, за да изпъква в дъждовни дни. Денят беше мрачен и запалените лампи зад някои от прозорците допринасяха за атмосферата. Може би гигантският контейнер за строителни отпадъци отпред отнемаше част от очарованието, но той си представи как Кевин и екипът му се забавляват, докато го пълнят.

Слезе, сви се под дъжда и тръгна бавно към къщата.

Шумът вътре беше неописуем, но винаги беше така на подобни места. Миришеше на дървени стърготини, на кафе и на мокро куче, което означаваше, че Моли е ходила да тича навън. Парцали и кашони очертаваха пътека по пода.

Вътре, поне доколкото успя да види, цареше разруха. Мрачно, пусто, занемарено. Може високите тавани да имаха известна класа, каменната камина свой облик, но пред него се бе ширнало огромно пространство за оправяне и запълване.

Замисли се за високата слаба блондинка с късо подстригана коса, която умееше да се държи дръпнато. Не разбираше защо е тук. Личеше й, че е градско момиче. При това от голям град.

А това правеше избора й на място за живеене още по-интересен.

Той се отправи по посока на шума. Видя купчини дървени летви, инструменти, въжета, намотки жица.

Запита се какво ли правят хората с толкова много стаи. Какво ли беше решила сексапилната блондинка да прави с тях?

Когато стигна в кухнята, получи частичен отговор. Тук поне бе решила да започне от нула.

Бяха изтърбушили помещението и го бяха защитили от дъжда навън със син брезент. Знаеше достатъчно за тръбите и веднага се досети какво правят работниците. Също така разбра, че в далечния ляв ъгъл някога е имало тоалетна.

— Здрасти, Кев, да не би да си решил да изучиш и двете си деца в колеж, благодарение на този обект?

Кевин, навел се заедно с водопроводчика, се обърна назад.

— Ще бъде от помощ — надвика той шума.

Изправи се и мина по застлания под.

— Какво те води насам?

— Нова гума за джипа.

— Ако ми беше казал, щях да я взема, за да не се разкарваш.

— Няма проблем. И без това исках да видя какво става тук.

Кевин се огледа със задоволство.

— Ще стане.

Зандър застана до него и също се огледа.

— На какво?

— Трябва ти въображение, приятелю. Визия. — Кевин вдигна пръст и прекрачи към трапезарията и шперплата, поставен върху дърводелски магарета. — Ето как ще се получи.

Натъпкал ръце в джобовете, Зандър разгледа чертежите на проектираната кухня.

— Значи затова е тази дупка. А какво е имало тук преди?

— Стандартна врата. Пълна загуба. Наоми притежава визия, разбрах го в мига, когато каза да срутя стената.

— Визия и дълбоки джобове.

— За щастие и на двама ви. Това място има късмет. Жената има набито око — нали се сещаш, фотограф е. Освен това има усет, усеща характера на мястото. Не иска да направи нещо лъскаво, зализано. Кухнята и голямата баня са най-трудоемките задачи. Прибави и новите прозорци — ще ги докарат утре, ще изциклим подовете, ще оправим водопровода, електрическата система, таваните — тя иска и гипсови тавани, някои от оригиналните орнаменти трябва да се възстановят, да се боядисат, повечето работа е козметична, но има много неща за вършене.

— Колко стаи има тази къща?

— Осемнайсет, плюс пет и половина бани, след като премахнахме тази тук. Не броя мазето на мазетата, което е недовършено.

— Тя не е омъжена, нали? Сама ли живее?

— Някои хора обичат да им е просторно, докато други се задоволяват с две стаички над гаража.

— Някои пък карат миниванове.

Кевин го побутна игриво.

— Чакай да те видя какво ще правиш, когато ти се родят деца.

— Е, ще почакаме тогава. А тя къде е?

— Горе, в голямата спалня, доколкото знам, боядисва.

— Тя ли боядисва? Какво боядисва? Стените ли? Да не би да имаш предвид, че рисува?

— Стените. Справи се добре с грундирането, но сигурно ще повика Джими и Рене, за да й помогнат.

Можеше да даде сметката на Кевин, да прибере гумата в колата й и да си тръгне. Но нали и без това беше вече тук.

— Ще се кача.

— Мини по задното стълбище — посочи с палец Кевин. — Ъгловата стая с изглед към заливчето.

— Да те черпя една бира, когато приключиш?

— Нямам нищо против. Тъкмо ще се видим.

Качи се по задното стълбище и тъй като Кевин му беше приятел от цяла вечност, веднага забеляза майсторската ръка, пипнала новите стъпала и якия парапет. Светлината бе като в бунгало, строено през петдесетте, но това лесно можеше да се оправи.

Стигна втория етаж и просто се закова, вторачен в коридора. Стори му се, че е попаднал във филма „Сиянието“. Сякаш всеки момент щеше да се появи някое хлапе на триколка и да натисне педалите. Или пък разложен труп да изтече изпод някоя врата.

Запита се тя как спи нощем на това място.

Почука на вратата в ъгъла и се замисли над възможностите, тъй като никой не отговори. Затова реши да действа по най-простичкия начин и отвори вратата.

Тя беше на стълбата с опръскани с боя дрехи, стари гуменки „Кънвърс“ и внимателно изравняваше стената на височината на тавана. Беше почти приключила, забеляза той и не успя да намери недостатъци на работата й.

Понечи да почука на отворената врата, но когато тя се наведе, за да топне четката, чу ритъма на „Шейк ит оф“ на Тейлър Суифт.

„Защото играчите ще играят, играят, играят, играят.“

Приличен глас, помисли си той и забеляза слушалките.

Докато стигне до „Сладурче, просто ще разтърся, разтърся, разтърся“, той пристъпи към нея и я докосна по рамото.

Тя се завъртя толкова бързо, протегнала четката напред, че той едва избегна удара в лицето.

— Леле — възкликна, а в същия момент тя изгуби равновесие и той притисна ръка към дупето й, за да й помогне да се задържи.

Зандър се усмихна — самодоволно, по мъжки.

— Браво.

— Дръпни се.

— Просто се опитвах да ви задържа с кофата боя да не паднете. — Отдръпна ръка. — Почуках, но двете с Тейлър бяхте твърде заети да разтърсвате всичко, и не ме чу.

Тя остави четката много внимателно.

— Когато почукаш и никой не отговори, логично и възпитано е да си тръгнеш.

— Петдесет на петдесет, не мислиш ли? — Тя имаше зелени очи. В тъмното на пътя не успя да види, но сега вече знаеше, че има невероятно дълбоки зелени очи. И от тях разбра, че е вбесена. — Много хора биха отворили вратата, за да надникнат.

— Какво искаш?

— И аз се радвам да те видя. Дойдох да ти оставя гумата, новата.

— А, благодаря.

— Няма защо. — Извади сгъната фактура от джоба си и й я подаде. — Струва повече от парче пица.

— Сигурно. Чекове приемаш ли?

— Разбира се. В брой, чекове, кредитни карти. — Той извади електронен ПОС терминал от джоба на якето. — Каквото си избереш.

— Тогава ще използвам кредитната си карта. Това не е ли твърде висока технология за един автосервиз?

— Обичам високите технологии, пък и е много полезно, когато хората имат нужда от спешна помощ. Мога да оправя проблема, да поизпразня картата им и да ги изпратя да си ходят.

Тя кимна и извади тънък портфейл от задния си джоб. Зандър изви вежда, когато измъкна от него кредитна карта. Жените, които познаваше, разнасяха портмонета с размерите на шотландско пони, пълни с какви ли не тайнствени боклуци.

— Много ти благодаря, че донесе гумата чак тук.

— Не е толкова далече. На тръгване ще я оставя на мястото й. Кевин е обърнал всичко наопаки.

— Да, така е.

— Имаш огромна дупка в стената.

— По-късно там ще има врата. Моля те, господи.

Той прекара картата през устройството.

— Цветът е хубав.

— Да, и аз така мисля. — Тя се замисли, докато се подписваше. — Струва ли ти се топъл?

Той й върна картата и погледна сериозно воднистото синьо.

— Да, и топъл, и внася спокойствие, нали? Избрала си цвета на водата рано сутрин, преди да потъмнее.

— Точно така. Мислех си да добавя още малко сиво. Щеше да заприлича повече на спа. Може би трябваше да… та това е просто боя.

— Стени — поправи я той. — Ще трябва да живееш между тях.

— Глупости.

— Избираш си топъл цвят, който внася спокойствие, когато търсиш такъв ефект. Какъвто и да е цветът, ще свикнеш с него. Мога да ти пратя фактурата по мейла.

— Няма нужда. Не ми трябва.

По-скоро не искаше да му каже имейла си. Зандър пъхна в джоба ПОС терминала и телефона.

— Имаш доста за боядисване. Трябва да отвориш вратите, да влезе малко въздух.

— Вали. Но си прав. — Тя отиде до вратата и я открехна съвсем малко. — Тази инатлива, грозна гаднярка си отива.

Зандър постави ръка над нея и блъсна здраво плъзгащата се врата. След това погледна навън, също като нея.

— Стените са без значение, когато погледнеш тази красота.

— И аз си повтарям същото.

Светът навън, облян в дъжд, изглеждаше приказен, а сумракът допринасяше за фантастичния ефект, тук-там се носеше мъгла също като ята призрачни птици.

— Кара те да забравиш, че вторият етаж прилича на хотел „Овърлук“ от „Сиянието“.

— Много ти благодаря за сравнението. Ще си представям „овтсийбу“, написано с кръв върху ужасните тапети.

Той се ухили.

— Получаваш червена точка, задето разбра. Трябва да вървя. Успех с работата.

— Благодаря.

Тя остана неподвижно, след като той излезе, загледана в студения пролетен дъжд.

Беше я уплашил, сега вече можеше да си го признае. Бързото докосване по рамото й, докато мислеше за боядисването и музиката, я стресна. А също и бързата и силна ръка на дупето й.

Тя сигурно щеше да запази равновесие.

Отдръпна се, когато му каза, без да спори и показа, че е безобиден.

Само че той изобщо не беше безобиден. Въпреки приятния, неангажиращ разговор за боя и тапети, той съвсем не беше безобиден. Имаше въздействащи сини очи, много прями, и нещо в тях я предупреди, че той не е мъж, с когото можеш да си играеш.

Не че имаше някакво намерение да си играе със Зандър Кийтън.

Може и да имаше физиката на бегач, но беше жилав. Беше се научила да познава кой ще бъде приятно присъствие за една или две вечери, ако имаше нужда.

Спор нямаше, беше много привлекателен, по малко грубоват, но сексапилен начин и макар да се бе научила да не допуска това да има значение, беше чудесно, че той стърчеше цели десет сантиметра над нея. Нямаше намерение да отрича, че усети как стомахът й се стяга, но когато и ако имаше нужда, щеше да стои далече от Кийтън.

Гледай всичко да е по-простичко, помисли си тя, докато се качваше на стълбата. Защото и животът й, и природата й винаги щяха да бъдат комплицирани.

 

 

Когато проливният дъжд най-сетне престана и слънцето заблестя отново, Наоми не можа да се нагледа на новите си врати в кухнята. След като ги инсталираха и екипът си отиде, тя ги отваря и затваря поне шест пъти, просто за да им се порадва.

Тъй като времето се оправи, тя обу ботуши, сложи леко яке и взе фотоапарата. Продуктовите фотографии на цветя винаги й осигуряваха прилични доходи, а набъбнали луковици и диви цветя бяха безценна находка. Можеше да пообиколи гората и да потърси интересна кора на някое дърво, пънове с издънки, да се опита да улови чара на тесен поток, преливащ от разтопените в планината снегове. Можеше да попадне на малък водопад, който да плющи върху камъните в ниското.

Изненада се, че успя да снима мечка, когато се натъкнаха с изненада една на друга в притихналото утро.

След като работи цели десет дни, за да изкара пари, след като боядиса и се стресира покрай избирането на кухненски уреди и шкафове, тя седна на огромния матрак с лаптопа.

Привет-мривет от работната площадка, любими мои.

Справих се. Тази стая е боядисана, всеки сантиметър от стените, тавана и корнизите. Имам великолепни атриумни врати, които водят към терасата, където възнамерявам да седя — на стола, който изстъргах с шкурка и пребоядисах — всяка сутрин и да се радвам с чаша кафе в ръка на гледката. Няма да разполагам с кой знае колко време, защото работниците идват рано, а с тях се възцарява невъобразим шум и хаос. Кухнята обаче вече придобива вид. Помня, когато вие ремонтирахте кухнята преди — колко време мина оттогава — шест години?

Бях си вкъщи за две седмици и цареше адски хаос. А тук, струва ми се, хаосът ще трае безкрайно.

Но пък ми харесва.

Днес сутринта видях мечка. Не се тревожете, аз проявих към нея повече интерес, отколкото тя към мен. Прилагам снимка.

Така и не успях да снимам един кит — сигурна съм, че беше кит — докато се цамбуркаше. Докато си взема фотоапарата и го настроя, той изчезна.

Щастлива съм тук. В града вече са ме запомнили — колкото да ме поздравят, когато отида в бакалията или железарията. За момента това са двете ми любими места. Да не забравя пицарията. Пиците не са като в Ню Йорк, но не са и чак толкова лоши.

Тук съм щастлива въпреки ужасния шум и решенията, които се налага да вземам всяка минута. Кевин настоява да избера плочките за голямата баня и цвета на кухнята. И двете задачи ме стряскат. Но това ще го мисля по-късно.

Пишете ми скоро. Какво става при вас? Мейсън, освен че всичко е наред, кажи как е при теб. Ще започна да избирам цветове и дамаски за стаите, които съм определила за вас, когато идвате на гости.

Има и снимки отпреди ремонта.

Липсвате ми, обичам ви,

Наоми

След като изпрати мейла, тя се насили да се заеме с работата. Трябваше да обнови страницата си във Фейсбук, да се оправи с Тъмблър, Пинтерест и да напише нещичко в блога си. Това бяха все задачки, които с удоволствие щеше да отлага до края на живота си, ако не бяха свързани с работата й.

Час по-късно пренесе лаптопа на бюрото и го включи за зареждане. Тогава видя луната над водата.

Грабна фотоапарата, филтрите, втори обектив и излезе на терасата в нощния студ.

Улови луната заедно с отражението й във водата. Огледална луна, помисли си тя, докато правеше още снимки, сменяше филтри и ъгли. Щеше да подготви серия от картички, които винаги се продаваха добре от сайта й. Ако се окажеха добри, както предполагаше, щеше да извади гилотината за хартия и таблото, и да се заеме да подготви материали за галерията.

Сега обаче снимаше за себе си. Стана и се наслади на тишината и прекрасното усещане за самота.

Щеше да закачи най-красивите на стените, които бе боядисала сама.

Нейната луна над нейния залив.

По-хубаво не можеше да стане.

 

 

Три седмици след срутването на стената Кевин остана до късно, за да инсталира кухненските уреди в шкафовете. Развълнуваната Наоми грабна инструменти и се зае да му помага, докато Моли дремеше край вратата.

— Не мога да повярвам какъв вид придоби.

— Получава се.

— Получава се ли каза? Кевин, невероятно е. Не направих грешка, нали, когато се отказах от тъмна череша за шкафовете в полза на това сиво-зелено?

— Имат класа, имат характер и тук не прилича на изложбена зала. Казвам го в добрия смисъл. А със сивия гранит с тези зеленикави ивици… Имаш усет, Наоми. Матираното стъкло на вратите стои чудесно.

— И на мен така ми се струва. Ще ми трябва нещо по-хубаво от картонени чинии и пластмасови чаши за тези шкафове. Никога не съм си купувала сервиз.

— Преди нямаше ли апартамент?

— Не, живеех тук и там, през повечето време бях в движение. Грабвах фотоапарата и пътувах. Купувах си картонени, пластмасови или втора ръка. Нямах никакво намерение да се установявам някъде.

Много съм развълнувана, помисли си тя и погледна празните шкафове.

— Но ето че го направих и сега трябва да мисля за чинии и чаши. Не знам дали ще намеря време покрай всички мисли за кранчета, дръжки и плочки.

— Поговори с Джени. Тя обожава да се занимава с нови чинии.

— Дали да не се спра на бяло като в ресторантите, за да не мисля много.

— Поговори с нея. И още нещо. — Той завъртя назад козирката на шапката. — Ела с нас тази вечер, ще пийнем по чаша в „Лу“.

— За бара на Уотър стрийт ли говориш?

— Аха, приятно местенце. Храната не е никак лоша, атмосферата е приятелска. Довечера има и музика. С Джени наехме бавачка, така че ще поизлезем. Да се видим направо там, а?

— Струва ми се, че имате специална вечер, Кевин.

— Да, нещо такова. Работата е там, че Джени ме накара да те поканя, а пък аз се притеснявам, че ти е писнало от нас.

Добри инстинкти, помисли си тя, защото той бе казал самата истина.

— Излез тази вечер с нас, пийни нещо, поговори с нея за чиниите, направи го като компромис. И на теб ще ти се отрази добре да излезеш за една вечер.

— Може би.

Той не настоя и двамата потънаха в приятно мълчание, докато работеха. Когато приключиха, удариха юмруци.

— Ще се видим в „Лу“, ако дойдеш — рече й на сбогуване, а тя му помаха с ръка.

Тя нямаше намерение да ходи на бар и да изостави почти довършената си великолепна кухня с празни шкафове и бледосиви (с лек зелен оттенък) стени. Имаше си десетки задачи, които да свърши, включително да прочете книжките към новите уреди.

Установяваше се, напомни си тя. Ако наистина бе решила да се установи, колкото и необщителна да беше, се налагаше да прояви поне някакво приятелско отношение.

В противен случай щеше да се превърне в странната жена от Пойнт Блъф. А това щеше да е повод за приказки и нежелано внимание. Нормалните хора излизаха да пийнат с приятели от време на време. Не познаваше добре Джени, но Кевин определено приемаше за приятел.

Хари щеше да каже, че са симпатяги.

Защо тогава да не излезе? Щеше да си облече прилични дрехи, да си сложи грим и да отиде с джипа до града. Щеше да пийне в местния бар, да поговори със съпругата на приятел за чинии и чаши. Щеше да остане малко, да послуша музика и да се почувства спокойна, че е изпълнила социалните си ангажименти поне за месец напред.

Така ставаше.

Спря се на черни дънки и тъй като вечер ставаше хладно, на пуловер. Нямаше да е черен, реши, макар това беше първият й избор. Взе пуловера, който Сет и Хари й подариха за Коледа — беше го обличала един-единствен път — и беше в почти същия нюанс като шкафовете в кухнята. Замисли се дали да не смени сребърните топчета на ушите с нещо по-забавно и впечатляващо, след това реши, че не си струва да мисли чак толкова над обеците, след като излизаше с приятел и съпругата му.

Постара се с грима главно защото такива неща трябваше да се правят както трябва, а може би и защото имаше вероятност да се натъкне на някое местно момче.

Нямаше нужда да го плаши, който и да е той.

Когато тръгна, вече беше станало тъмно, затова остави лампата на верандата да свети — новата все още не беше доставена — и заключи. Трябваше да монтира аларма в най-скоро време, помисли си тя.

Погледна към къщата и едва се удържа да не се върне. Истинско вълшебство, тиха и спокойна. Само една чаша, напомни си, даде газ и потегли от тишината и спокойствието на дома си.

Никога не беше ходила в града толкова късно — не беше се налагало — и видя, че в петък вечер е доста оживено. Реши, че хората, които се разхождаха край пристанището, са туристи, но може сред тях да имаше и местни, които обикаляха отворените до късно магазини или седяха в заведенията на открито.

Знаеше, че „Лу“ се намира на пресечка от Уотър стрийт и е закътан между ресторант за морски деликатеси и закусвалня. Забеляза пикапа на Кевин и намери място за паркиране малко по-надолу.

Трябваше някоя вечер да дойде с фотоапарата и да снима пристанището, старите интересни къщи, вратата в дръзко червено и синия неонов надпис „При Лу“ над нея.

Долови музиката още преди да отвори вратата.

Представяше си малък бар, но той се оказа голям — дори си имаше дансинг, в момента пълен с хора, които танцуваха рок. Вдъхна мириса на бира, пържена храна, парфюм и пот. Барът беше на цяла стена, направен от старо дърво, над него се подаваха няколко ръчки за бира. Чу жуженето на блендер и веднага си представи маргарита с пяна. Докато се оглеждаше, Кевин й помаха от маса близо до дансинга.

Тя си проправи път натам и Джени сграбчи ръката й.

— Толкова се радвам, че дойде! Кевин мислеше, че няма да успееш.

— Не можах да устоя.

— Сядай, сядай. Кевин, донеси напитка на Наоми.

— Какво ще пиеш?

— Чух песента на леденостудена маргарита… със сол.

— Отивам да поръчам. Трябва им време, докато я приготвят. За теб, Джени?

— Още не съм допила тази.

Докато Кевин се отдалечаваше, Джени се завъртя на стола.

— Господи, колко си красива!

— Ами…

— Пия втора чаша вино. Лесно се напивам. Просто винаги съм искала да съм висока, а виж ме каква съм.

— А пък аз цял живот съм си мечтала да съм дребничка. Какво да правиш?

— Разгледах уебсайта ти, снимките. Прекрасни са, честна дума. Има една с водна лилия, една-единствена водна лилия с вълнички около нея. Имах чувството, че съм във ваканция и я гледам в момента. Ами онази със стария надгробен камък в гробището, над който църквата хвърля сянка. Видях и датите. Тя е била на сто и две, когато е починала, въпреки това ме накара да се просълзя. Не помня името, написано на камъка.

— Мери Маргарет Алън.

— Точно така. — Очите на Джени, с почти същия нежен оттенък като на сърна, засияха. — Искам да ти кажа, че и аз правя снимки. Късчета живот, децата. Важно е да имаш спомени, но онова, което правиш ти, те разтърсва на мига.

— Това е най-чудесният комплимент, който съм получавала.

— Истина е. Кевин спомена, че имаш нужда от чинии, чаши и разни подобни.

— Така е. Мислех си да са бели, и готово.

— Да, можеш да ги освежиш със салфетки или нещо друго. Работата е там, че… Той е снимал кухнята с телефона си и ми го показа. Обожавам нежното зелено на шкафовете, оловното на уредите, сивите стени. Все едно си внесла цветовете отвън вътре в къщата.

— И този комплимент ми се струва неустоим.

Джени отпи глътка вино и отметна дългата си коса.

— Невероятно много ми хареса. Помислих си, че ако си вземеш тъмносини или наситеносини чинии, например в кобалтовосиньо, те ще изпъкват зад стъклата и ще отиват на цялостния облик.

— Кобалтовосиньо. Ще стои страхотно.

— А пък за чашите ти трябва нещо по-меко, например синьо и зелено — смесени, просто за завършек. Мога да ти дам сайтове, където да погледнеш, имам и купища каталози. Преди Кевин да се върне, за да не го засрамвам, ще те помоля да ме поканиш, за да разгледам и къщата, и работата му, и какво си намислила. Той ми каза, че си купила стара пейка и стол и си ги реставрирала. Обичам да се занимавам с такива неща, да открия нещо, от което друг се е отървал, и да му вдъхна нов живот.

— Разбира се, заповядай да разгледаш.

— Кълна се, че няма да досаждам и да се възползвам. — Тя грейна, когато Кевин се върна с огромна маргарита.

— Надух й главата. Спри ме.

Той остави напитката и целуна жена си по бузата.

— Млъквай, Джени.

— Добре. Обожавам, когато свирят тази песен.

— Мога да се изкъпя в тази чаша — отбеляза Наоми. Отпи. — Предпочитам обаче да я изпия.

Изви се, за да погледне бандата, свиреща класика на Спрингстийн, позна и гласа, който изпълняваше „Пламтя“ като бавно разгарящ се огън.

Той беше в черно — дънки и тениска, износени моторджийски ботуши. Китарата беше ниско, пръстите му пробягваха по струните, докато гласът изтръгваше сексапилното звучене на думите.

Трябваше да се сети.

— Зандър и бандата свирят тук през няколко седмици — обади се Кевин. — Казват се „Рекърс“^[1].

— Аха — отвърна тя.

Когато дръзките сини очи срещнаха нейните, а гласът продължи да примамва и предупреждава, дълбоко в себе си тя чу: „О, по дяволите!“.

Каза си, че има нужда от всяка капка маргарита в чашата, за да се охлади.