Нора Робъртс
Мания (28)

28.

Не познаваше другите агенти в тъмни костюми и слънчеви очила, но се съмняваше, че са различни от онези, които влязоха в къщата им и в гората в Западна Вирджиния преди седемнайсет години.

Тогава не беше с тях, както сега, но бе гледала репортажите, когато майка й спеше.

Сега вече не беше дете, сега си имаше своя къща, своя територия.

Затова изнесе студени напитки и сервира студен чай на терасата, защото й напомняше за летата в Ню Йорк и как Хари добавяше в него мента от кухненската градина.

Не се месеше, не задаваше въпроси, но не се и отделяше от тях.

Ако той ги наблюдаваше през телескоп, щеше да види, че и тя е там.

Сам Уинстън приближи и повдигна леко шапката си.

— Много съжалявам, Наоми. Вероятно някой се е опитал да влезе в къщата, за да задоволи любопитството си. Пойнт Блъф е разпалил любопитството на мнозина.

— Само че вие не мислите така.

Той си пое въздух през носа.

— Мисля, че трябва да вземем всички предпазни мерки и да преобърнем всеки камък. ФБР има експерти, които ще проучат стъпките, ще ни дадат представа за височината, за теглото, размера на обувката, дори модела. Ако това е човекът, когото търсим, значи е допуснал грешка.

— Точно така.

Може и да не беше същата грешка, за която началникът говореше, но беше допуснал грешката да навлезе в нейната територия. Беше й помогнал да надвие страха с гняв.

Отиде при пикапа на Лилоу. Щяха да го отпратят, както и другите, които дойдоха на работа. Реши да вземе разсада и поне да го подреди около сандъчетата.

Не го намери обаче, навярно Лилоу вече го бе свалил. Отново върза кучето на каишка, за да не тъпче уликите, и го отведе до далечния край на къщата, за да се качат на терасата.

Сълзи напълниха очите й, когато видя сандъчетата и ръкавиците си, лопата и гребло до тях.

— Толкова е добричък — каза тя на кучето. — Напомни ми да се запася с неговата бира.

Въпреки че Лепка не остана очарован, тя върза каишката му за парапета.

— Трябва да останеш при мен, да ги оставим да си свършат работата. — За да смекчи обидата, му донесе купа вода и бисквитка. После коленичи и почеса мястото между ушите, от което той изви блажено очи. — Ти ли беше? Ти ли го прогони? Моето голямо, свирепо куче. Да не би някоя добра феичка да те е довела на пътя онзи ден, за да ме пазиш? — Тя отпусна ръка на главата му. — Уплаши ли го, колкото и той тебе? Ние няма да му позволим да ни уплаши. Ще измъкнем от устата му вкусната хапка, ако се пробва отново.

Притисна устни към муцуната и се вгледа в прекрасните очи. Беше се влюбила в кучето, също както в Зандър. Не че искаше да стане така.

Стана и отиде до красивите сандъчета и започна да сади.

Зандър я завари да затъпква почвата около доматите, а кучето се припичаше на слънцето и дремеше.

— Почти приключиха. Утре работниците могат да се върнат. Също и хората на Кевин.

— Добре. Чудесно. — Тя посегна към чушка. — Знаеш ли защо го правя?

— Струва ми се очевидно, но ти ми кажи.

— Садя билки и зеленчуци. Ще ги полея, ще ги следя как растат, как дават цвят и връзват, как зреят домати и чушки. Ще ги оберем и ще ги изядем, и всичко ще започне с това, което сега правя. Това е ясно. Трябва да проверя, но мисля, че тук може да се насади кейл и зеле през есента.

— Защо?

— Мога да приготвям интересни ястия от зеле и кейл.

— Трябва да ми покажеш.

Тя продължи да работи, а той влезе, след малко излезе отново.

— Той е избягал — започна Зандър и тя кимна.

— Да, виждам.

— Какво виждаш?

— Отпечатъците. Не е нужно да си експерт, за да стигнеш до това заключение или поне да го предположиш. Стъпките, които се приближават към къщата, са различни от онези, които се отдалечават. Те вече са по-раздалечени, забелязва се нещо като отскок, сякаш се е движел бързо, може би дори е тичал. Обзалагам се, че е заобиколил бавно. Гадняр. Надут, самоуверен. Не знам дали е имал намерение да влезе, или просто да разгледа, но не се е чувствал толкова самоуверен, когато си е тръгвал. Кучето го е изплашило.

Лепка забарабани с опашка.

— Сигурно е щял да влезе, но вратата се е оказала заключена. А може да е имал намерение, независимо от всичко да влезе, но кучето го е стреснало, защото е защитавало територията си. Защитавало е дома ни.

— Да знаеш, че сценарият, който разви, беше същият като на опитните федерални и ченгетата. Те го описаха по същия начин.

— Леле, каква съм умница.

Той изви вежди.

— И аз така мисля.

— Да знаеш, че съм вкисната. Трябва да излея яда си някъде, преди да продължа да садя. Май не трябва да се садят живи неща, докато човек е толкова вкиснат. Сигурно доматите ще станат горчиви.

Тя смъкна ръкавиците и ги хвърли на земята.

— Той е използвал Дона отново, Зандър. Използвал я е, възползвал се е от факта, че всички ще бъдат на погребението й. Прилошава ми, като си помисля, че е така.

— Тогава помисли над следното. Помиярчето, бездомникът, който се скиташе от място на място, се задържа тук, също като теб. И тъкмо той е уплашил негодника. Не го оставихме на пътя, Наоми, и онзи е подвил опашка и се е изнесъл с разтуптяно сърце и разтреперани колене.

— Точно така, дяволите да го вземат, точно така — повтори тя и слезе от терасата. — Ако се пробва отново, няма да си тръгне разтреперан, защото ще бъде повален и ще кърви. Ако си въобразява, че съм лесна мишена, че може да дойде и да ме отвлече, когато му хрумне, значи не си е направил добре сметката.

— Знам какво е да си бесен, но не върши глупости и безразсъдства.

Тя изви зелените си гневни очи.

— Глупава и безразсъдна ли ти се струвам?

— Засега не.

— Това няма да се промени. — Тя се поуспокои и си нареди да овладее яростта си, докато не настъпи момент, в който да покаже на какво е способна. — Мислиш ли, че Кев и Джени могат да си намерят бавачка? Искам да ги помоля да дойдат, за да им разкажа, но не и когато децата им са с тях.

— Ако си решила, ще помогна. По кое време да им кажа да дойдат?

— Когато им е удобно. Сега ще приключа със саденето, така че, когато решат.

 

 

Как се признава за кръвните връзки, питаше се Наоми. В хола нямаше мебели и това затрудняваше нещата. Да седнат на сгъваеми столове в трапезарията й се стори неудобно. Замисли се тя къде се чувства най-спокойна и изнесе още столове на терасата пред кухнята.

— Искаш ли да остана? — попита Мейсън.

— Нямаш ли работа?

Дали да направи нещо за хапване? Някакви канапета щяха да дойдат добре.

Баща ми е сериен убиец. Пробвайте хапките с омар.

— Да, разбира се, че имаш работа, но нямаш ли нещо важно?

— Има съвещание на екипа, но ако искаш, ще остана. Те ще ми кажат по-късно. Знам колко ти е трудно.

— Защо на теб никога не ти е било толкова трудно?

— Аз не бях в гората онази нощ. Не съм слизал в онова мазе. Не аз намерих мама. Тя не беше последната му жертва.

— Не беше, наистина.

Спомни си деня в кафенето, след като изскочи от киното. Колко млад беше той тогава, но колко силен и целеустремен.

— Още от съвсем малък беше решил, че няма да се предадеш, че няма да позволиш да си като него. Колкото и да отричах, колкото и да се опитвах да загърбя всичко, аз позволих да се превърна в негова жертва. Но с това е приключено. Върви на съвещанието. Намери начин да сложиш край на тази работа, Мейсън.

Тя приготви студени хапки — сирене, крекери, маслини. Така поне имаше работа, докато Зандър се върне от спешно повикване и Мейсън тръгне.

— Ти имаш ли представа колко хора не обръщат внимание и не вярват на показанията на бензиномера?

— Колко?

— Повече, отколкото си мислиш, затова плащат двойно и тройно, вместо да са си налели гориво, а пък после звънят за помощ все едно правят услуга. Що за хора са това?

Погледни го само, помисли си тя, пак става нервен и груб. Ядосва се заради някакъв непознат, който е забравил да си налее гориво, а пък тя се чудеше дали да направи фокача със сусам и розмарин. Погали разсеяно кучето по главата.

— Ти ми донесе люляк.

Той я погледна и се намръщи още повече.

— Да. Трябва ли пак да ти донеса?

— Някой път. Но ти ми донесе люляк в стара синя кана. Кога беше това?

— Кое?

Всъщност не я слушаше, помисли си тя. Беше израснала с брат. Знаеше, когато мъжът не слуша внимателно.

Още по-добре.

— Каза ми кога и аз ти казвам.

— Добре.

— Откраднат люляк в стара синя кана.

— Не беше нищо особено.

— Грешиш. Беше много, най-важното нещо в живота ми, защото тогава се случи. Да, Зандър, тогава разбрах, че съм влюбена в теб. Не знам какво да правя — продължи тя, а той вече я слушаше, обърна се рязко към нея, сините му очи бяха напрегнати. — Не съм изпитвала досега чувствата, които изпитвам към теб, не съм и вярвала, че ще ги изпитам, затова не знам как да постъпя. Сега обаче имам по-добра представа.

— Каква?

— Просто ще се радвам, че и ти си влюбен в мен. Ще бъда благодарна, много благодарна, че се случи сега, след като вече си дадох сметка, че е крайно време да престана да бягам. Или поне да се опитам. Радвам се, че се случи, и ме изпълва с надежда. Ще бъда смела и ще се надявам, че искаш да останеш при мен.

— Люляк ли?

— Люляк.

— Лилоу иска да насади и люляк.

— Ще бъде отзад, за да го виждаме от терасата. Казах му, че искам да го насадя сама.

— Заедно ще го насадим.

Гърлото й се сви и очите й се напълниха със сълзи.

— Заедно ще го насадим.

Той пристъпи към нея и обгърна лицето й с длани.

— Ще се пренеса при теб. Ще трябва да ми направиш място.

Първата сълза потече.

— Има предостатъчно място.

— Сега го казваш. — Той целуна сълзата, а след това и втората, докато се стичаше по другата буза. — Чакай, докато кажа на Кевин да построи гараж.

— Гараж, а?

— Всеки мъж трябва да си има гараж. — Докосна устните й със своите. — Гараж за три автомобила, от северната страна на къщата, със странична врата към пералното помещение.

— Вече си мислил по въпроса.

— Просто изчаквах ти да свикнеш. Обичам те, Наоми.

Тя обхвана китките му и ги стисна силно.

— Знам, да, знам. Благодаря на господ, че е така. Обичам те толкова много, че ще построим гараж. Чакай, три автомобила…

Не можа да каже нищо повече, защото той плени устните й и целувката я накара да забрави всичко. След това, за огромна радост на кучето, я вдигна на крака и я завъртя.

— Ти беше точно това, което липсваше — заяви той. — Вече нищо не ми липсва.

— Каза ми, че ще ме направиш щастлива, и го правиш. Но има и още. Помогна ми да разбера, че заслужавам да бъда щастлива. И хиляда часа терапия не ми помогнаха да стигна до този извод. — Тя въздъхна и се отдръпна. — Все още съм объркана, Зандър.

— Че кой не е.

Кучето излая и хукна към предната част на къщата.

— Предупредителната система съобщава, че Кевин и Джени са тук.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Добре.

— Всичко ще бъде наред. Имай вяра.

— Ще взема назаем от твоята. Моите запаси са на изчерпване.

— Пробвай редовно да запълваш празните места. Аз ще ги доведа.

Тя изнесе подноса и го постави на сгъваемата масичка, върна се за чаши, чинии, салфетки и чу смеха на Джени.

Тъкмо отваряше бутилка вино, когато приятелката й влезе.

— Тъкмо навреме! О, Наоми, всеки път, когато дойда тук, още нещо е готово. Сигурно е голяма лудница, но е чудесно да виждаш как се получава.

— Радвам се, че дойдохте. Знам, че ви поканих в последната минута.

— Получи се супер. Нашите бяха на вечеря у нас и взеха децата да преспят у тях. Всички са доволни. — Тя пристъпи напред за прегръдка. — Съжалявам, че си имала неприятности. Кевин ми каза, че някой е душил наоколо, докато сме били на погребението на Дона. Сигурно са били хлапаци, пробвали са да надникнат в къщата.

— Бил е… друг. Тъкмо затова исках да поговорим.

— Добре. Виждам, че си разстроена. Няма да се опитвам да омаловажавам нещата.

— Май е най-добре да седнем навън.

— Чудесно. Я! Колко много растения. Лилоу ли ги е боднал? Прекрасни са. Тази тераса наистина се превръща в отделна стая. Кевин, погледни сандъчетата.

— Супер — отвърна той и излезе със Зандър. — Как си? — обърна се към Наоми.

— Имала съм и по-добри дни. Но пък… — Тя погледна Зандър. Споделената любов бе по-важна от всичко останало. — Ще ти сипя вино, Джени. Ще говоря направо, за да се свърши.

— Струва ми се сериозно.

— Много.

— Господи, да не би да си болна? Какво не е наред, да не би…

— Джени — каза тихо Кевин и я подръпна. — Хайде, седни.

— Извинявам се, много се извинявам. Млъквам.

Наоми наля вино на Джени, на себе си, но не седна.

— Добре, ще карам направо. Карсън е моминското име на мама. Името на вуйчо. Двамата с Мейсън си променихме официално имената преди много време. Преди се казвахме Боус. Баща ни е Томас Дейвид Боус.

Тя не очакваше погледи, изпълнени с недоумение, и това я извади от релси.

— Не всички знаят за кого говориш — изтъкна Зандър. — Не на всички им пука.

— Името ми звучи познато — обади се Кевин. — Май съм чувал нещо.

— Томас Дейвид Боус — продължи Наоми — е убил двайсет и шест жени — поне за толкова е признал — между 1986 г. и 1998 г. Беше арестуван през август 1998 г.

— Боус. Да, сега си спомням — каза бавно Кевин. — Беше станало някъде на изток.

— Западна Вирджиния. Изнасилил и измъчвал, накрая удушавал жертвите.

— Баща ти ли? — Стиснала ръката на Кевин, Джени не откъсваше очи от нея. — Той жив ли е?

— Да. Там няма смъртна присъда.

— Избягал ли е? Това ли се случва сега?

— Не. В затвора е. Вече седемнайсет години е в затвора. Ние си сменихме имената и се преместихме. Това обаче не променя истината. Вие ми станахте приятели. Помогнахте ми да създам дом тук. Прецених, че трябва да знаете.

— Помня някои неща. Бяхме още деца — обърна се Кевин към Зандър. — Направиха филм. Гледах го по телевизията преди няколко години. — Вторачи се в Наоми. — Ти си открила отвлеченото момиче. Истина ли е? Открила си момичето, помогнала си й и си я завела при ченгетата.

— Не съм гледала нито филма, нито съм чела книгата. Не знам доколко точно отразяват нещата.

— Доста — вметна Зандър. — Една нощ тя последвала Боус в гората, влязла в мазето край изгоряло бунгало и открила момичето.

— Казва се Ашли — добави Наоми.

— Ашли. Намерила я, изкарала я оттам, вървели километри през гората и я отвела в полицията. Така са го разкрили. Така са го спрели.

— Седемнайсет години — повтори Джени. Очите й бяха ококорени на бледото лице. — Но тогава си била… Господи! — Тя скочи, подаде виното си на Кевин и прегърна Наоми. — Боже господи, горкото момиченце. Та ти си била съвсем малка.

— Бях почти на дванайсет. Аз…

— Дете — повтори Джени. — Съжалявам, много съжалявам. Господи! Той нарани ли те? Да не би…

— Никога не ме е докосвал. Беше много строг, понякога го нямаше дни наред, но никога не е посягал на нас с Мейсън. Беше дякон в църквата. Работеше за кабелна фирма. Косеше ливадата и боядисваше верандата. И убиваше жени.

Джени я притисна до себе си и я залюля.

— Човек никога не се замисля за семействата на… Никога не мислиш особено за тях и какво им е, как го понасят. Не беше нужно да ни казваш — рече тя и се отдръпна. — Сигурно ти е трудно да говориш по този въпрос.

— Нямах намерение да казвам на когото и да било. Исках просто да живея тук, нищо повече. Но… — погледна Зандър. — Нещата се промениха.

— Тя смята, че сигурно ще се отдръпнете — отбеляза Зандър. — Ще започнете да я приемате по различен начин.

— Зандър…

— Млъкни. Някои хора се досещат сами, по един или друг начин, започват да ламтят за пикантни подробности и тогава тя си събира нещата и си тръгва.

— Някои хора не струват нищо. Така ли си мислила за нас? — ахна Джени. — Обидно е.

— Аз…

— Дължиш ни извинение.

— Ами… извинявам се.

— Приемам. Кевин, приемаш ли?

Той се усмихна над бирата си.

— Да.

Когато Наоми покри лицето си с ръце, за да се съвземе, Джени насочи пръст към Зандър, след това към Наоми. Сви ръце и ги притисна към устните си, а той пристъпи напред и прегърна любимата си.

— Престани — прошепна й Кевин.

— Остави ме — сопна му се Джени. — Къде ми е виното? — Врътна се и избърса сълзите си. — Трябва ми минута да се съвзема, защото пред погледа ми е момиченце, няколко години по-голямо от Мади, а трябва да се справи с нещо, което нито едно дете не бива да знае, че съществува. Ако не искаш никой друг да знае, никой няма да разбере, Наоми. Можеш да ни имаш доверие.

Изсумтя и издърпа Наоми от прегръдката на Зандър.

— Мъжете нищо не струват в подобни моменти. Да влезем вътре за малко. Искам си и виното.

— Тя е неповторима — рече Зандър, когато двете отидоха в къщата.

— Коя от двете?

— Май и двете. С теб сме късметлии.

— Да, така е. Кажи ми сега какво общо има Боус с Марла и Дона, и кой дебне наоколо?

— Слушай.

Зандър седна и му разказа.

 

 

На сутринта Наоми постави чаша под чучура на кафемашината, когато чу Мейсън да слиза по задните стълби.

— Кафе и топла закуска! Май ще се преместя тук. Леле, яйца по бенедиктински. Не може да бъде!

— Бях в настроение за готвене, а и Зандър ги обича. Пак си с костюм.

— Така се обличаме във ФБР. Знам, че се прибрах късно. След като Зандър ще бъде тук, може понякога да преспивам в града. Поне докато не приключим. Благодаря.

Посегна към кафето и отпи.

— Само че в местната закусвалня едва ли ще ми направят такива яйца и такова кафе.

— Ще довършиш ли случая, Мейсън?

Погледна я с големите си кафяви очи — същите като на баща им. Всъщност изобщо не приличаха на бащините.

— Няма да спра, докато не приключа. Той носи четирийсет и четвърти размер, подметките са поизносени, значи ги има от известно време.

— И сте разбрали това от отпечатъка?

— С това се занимаваме — отвърна той. — Тежи между седемдесет и седемдесет и пет килограма, висок е между един седемдесет и осем и един и осемдесет и два. Това се определя по дълбочината на отпечатъка и крачките. Бял е, най-вероятно около трийсетгодишен. Това е много повече, отколкото знаехме преди няколко дена.

— Сега просто трябва да разбера кой от познатите ми с подобен ръст и тегло, приблизително на моята възраст, иска да ме убие. — Вдигна ръка, преди Мейсън да заговори. — Не го казвам саркастично. Непрекъснато мисля по този въпрос.

— Може и да не го познаваш. Или пък да не се сещаш за него. Той обаче знае за Боус. Ще прегледам всичките му посещения и кореспонденцията. Днес ще се заема с това. После ще отида да го видя.

— Ти… Ще ходиш в Западна Вирджиния?

— Малко вероятно е човек, вманиачен по дъщерята на Боус, да убива по начина, по който самият Боус го е правил, и да не е във връзка с него.

Тя се стегна.

— Трябва ли да дойда и аз?

— Може да се наложи, Наоми, но засега отговорът е „не“. Нека пробвам първо аз. Ако стигнем до момент, в който разговор с него ще помогне, ще се справиш ли?

— Мислила съм по този въпрос, питала съм се какво ще стане. Да, мога да отида да го видя. Мога да го направя, за да спася себе си и всички други жени, които този подражател на Боус може да набележи. Мейсън, не се страхувам от Боус и не това ме спира. По-скоро е от нужда да отрека всичко. Може би е трябвало да го отричам, по мой си начин, докато успея да го приема напълно. То ме определя по два начина. Но повече няма да позволявам да ме определя. Снощи казах на Джени и Кевин и всичко е наред.

— Това е чудесна крачка към себеутвърждаването. Ти направи първата, като купи къщата. Тогава обърна страницата, Наоми. И оттогава непрекъснато обръщаш следващите, градиш своя история. Направила си каквото трябва.

— Зандър ме обича.

— Забелязах.

— Как иначе. Свиквам мъжът, който ме обича, да е до мен и изчаквам, докато отново бъда в безопасност. Снощи ми стигнаха силите, за да му кажа, че и аз го обичам. Не съм вярвала, че човек, който знае всичко за мен, ще ме обикне. Имам чувството, че е станало… чудо.

— Ако имах право на глас, щях да го избера за теб.

— Това означава много за мен. Той ще се пренесе да живее тук. Няма просто да идва и да си отива, ще се пренесе да живее тук. Господи. — Притисна ръка към сърцето си и въздъхна. — Много е за мен.

— Как се чувстваш?

Въпрос като на психиатър и на брат, помисли си тя. Дори така, всичко бе наред.

— Нервна. Не съм уплашена, просто нервна. И щастлива. И объркана, тъй като очевидно ще строим гараж за три автомобила.

— Вуйчовците направо ще изперкат.

— Знам. Ще чакам да се запознаят с него. Първо трябва да го видят. Мейсън, приключи с тази работа, преди да дойдат. Просто приключи.

— Работя по въпроса.