Нора Робъртс
Мания (27)

27.

Когато тя се обърна към него през нощта, Зандър бе наполовина буден.

— Просто сън. — Прегърна я с надеждата тя да се успокои. — Добре си.

— Той ме преследваше. През гората, по плажа, където и да отидех. Беше точно зад мен, но не го виждах. След това паднах в пропаст. Оказа се, че е мазе. Когато нахлузи въжето на врата ми, видях, че е баща ми.

Той полежа мълчаливо за кратко.

— Не съм психиатър, но това е повече от ясно, нали?

— Сънувам това мазе по-често от каквото и да било друго. Сънищата ми дори имат мирис. Не мога да се изтръгна от тях. Той винаги се връща, преди да успея да се измъкна, да се махна от него.

— Той никога няма да излезе.

— Затова си има чирак, съперник, както и да се казва. Не мога да се страхувам, Зандър. Не мога да живея в страх. Преди всичко това, преди онази нощ, сънувах, че намирам кученце и ми позволяват да го задържа, или карах съвършено ново лъскаво колело. Как само исках да имам колело. Никога няма да се върна към онзи простичък живот, към невинността, но няма да живея в страх. Аз се измъкнах от мазето. Извадих и Ашли. Няма да живея в страх от нещо, което не се е случило или ще се случи.

— Браво. Добре. Сега ще можеш ли да заспиш?

— Не. — Тя се превъртя върху него. — Нито пък ти.

Той зарови пръсти в косата й и тя агресивно завладя устата му.

— Имам цел.

— Да — успя да изрече той, преди тя отново да нападне устните му. — Вече ми е ясно.

— Не това. — Смехът й прозвуча тих, дрезгав. — Или не само това. О, господи, обичам ръцете ти толкова много. Струват ми се силни, сякаш с тях можеш да ме пречупиш на две.

Силните мазолести ръце обхванаха ханша й.

— Не се чупиш лесно.

Така беше, наистина. Почти го беше забравила. Не се чупеше лесно. Прокара зъби по челюстта му, спусна се надолу по гърлото, зарадва се на вкуса и усещането, събра удоволствие и възбуда от бързите удари на пулса му до устните си.

Сърцето му биеше бързо и тежко под притиснатата в него гърда. Беше й подарил сърцето си. Тя не знаеше, все още не знаеше, не можеше да бъде сигурна, не и сега, какво да прави с него. Страхуваше се обаче да бъде обичана.

Щеше да се пребори с чувството на вина.

Сила, помисли си тя. Той беше силен и като тяло, и като ум, и като воля. Тя никога нямаше да бъде слаба, никога нямаше да забрави собствените си сили. Неговата щеше да й напомня, дори да я предизвика.

Тя се надигна. Отново лунна светлина. Тук беше нахлула лунна светлина, както и първия път, когато бяха заедно. Светлина, тъмнина, сенки, живот заедно, който придаваше сладост на всичко.

Тя взе ръцете му и ги вдигна към гърдите си, за да усети той ритъма на нейното сърце.

— Аз съм това, от което имаш нужда.

— Така е.

За момент тя притисна ръце към неговите. Всеки трябва да получи онова, от което има нужда.

Пое го бавно, съвсем бавно, разтегли момента като фина, сребърна нишка.

— Невероятно е да те усещам в себе си.

Започна да се движи, внимателно, със завъртане. Беше мъчително възбуждащо, в кръвта им пламна огън. Той се опитваше да я остави тя да води с бавна крачка, да се спре, за да не я окове като във верига, да не я обладае бързо и нетърпеливо.

Удоволствието бе толкова силно, че прорязваше. Желанието бе толкова наситено, че изгаряше. А пък любовта, толкова дълбока и съвършено нова, го давеше.

Тя се усмихна, сякаш знаеше.

— Чакай. — Очите й се затвориха, когато тя завъртя отново бедра и го задържа на ръба на мъчението. — Чакай. И тогава ще ти дам онова, от което имаш нужда. Както го искаш. Само чакай.

Докато той наблюдаваше и не смееше да диша, тя отметна глава назад и изви гръб. Ръцете й се вдигнаха, за да докоснат косата. Всички движения спряха. Тя беше като статуя, обляна в лунна светлина, създадена от лунна светлина.

Тя издаде звук, наполовина вопъл, наполовина радостен възглас. След това се усмихна, очите й се отвориха, замаяни, и срещнаха неговите.

Търпението му се прекърши. Той я превъртя по гръб, постави я под себе си и ръцете му стиснаха китките й.

Цялата нужда, цялото желание, цялото мъчение се събраха ведно вътре в него. Навлезе в нея като полудял. Изненаданите й, бездиханни викове само го разпалиха още повече.

Той взе онова, от което имаше нужда, което искаше. Поемаше, докато не остана нищо за никого.

А това беше всичко и за двамата.

 

 

На сутринта Зандър се намръщи към вратовръзката, сякаш се опитваше да реши дали да си я сложи, или да се обеси с нея.

— Едва ли Дона ще има нещо против, ако отидеш без вратовръзка.

— Не, но… Аз съм един от онези, които ще носят ковчега. Дъщеря й ни помоли двамата с Кевин да носим ковчега.

— О, не знаех. — Колко ли трудно му беше, питаше се тя, докато отваряше гардероба си, който имаше нужда от подреждане, тъй като повечето дрехи, изпратени от Ню Йорк, бяха все още в кашони.

— Не е нужно да идваш.

Тя отпусна ръка на черната рокля.

— Предпочиташ да не идвам ли?

— Не исках да кажа това, просто не е нужно. Не се чувствай длъжна.

Беше много по-лесно да си остане вкъщи, каза си тя, да поработи в тишината на празната къща, тъй като всички работници щяха да отидат на погребението на Дона. А Зандър й даваше шанс да не отиде.

— Не я познавах много добре, но я харесвах. Знам, че не съм отговорна за случилото се, но имам връзка. Знам, че там ще имаш повече приятели, отколкото мога да преброя, но поне ще сме заедно. Това не е задължение, Зандър, а уважение.

— Бесен съм. — Той хвърли вратовръзката на леглото и се опита да се пребори с бялата риза. — Днес съм адски бесен, защото ще отнеса една наистина добра жена в дупка в земята.

— Знам. — Тя остави роклята на леглото и отиде да си вземе сутиен и бикини. — Така и трябва да се чувстваш.

Докато тя се обличаше, той взе отново вратовръзката и примирено я пъхна под яката.

— Вратовръзките са за банкерите и адвокатите — оплака се той. — Или за такива като Елтън Джон, синове на разни…

Както беше по бельо, тя се обърна към него и довърши възела.

— Вуйчо Сет ме научи. Каза, че всяка жена трябва да умее да връзва мъжка вратовръзка. Някой ден съм щяла да разбера защо.

Тя се усмихна и я приглади.

— Сега наистина знам. Погледни се, Зандър Кийтън, свежо избръснат. — Тя прокара ръка по бузата му. — С вратовръзка. — Наклони глава. — Кой си ти?

— Няма да е за дълго.

— Нищо. — Тя притисна буза към неговата. — Този път ще ти помогна. Дай на мен.

Той започна с ругатня, която завърши като въздишка. След това я прегърна.

— Благодаря. Кажи ми, когато трябва да тръгнем. Днес „При Риналдо“ ще бъде затворено. Хората ще се съберат там след погребението, но ако искаш…

— Просто ме остави да ти помогна.

— Добре. Полугола си, а аз не съм. Нещо не е наред.

— Ще го променим веднага. Би ли пуснал Лепка навън и гледай да не направи нещо нередно. Няма да го оставяме навън, докато ни няма.

— Можем да го вземем.

— Не е редно да водим куче на погребение. Добре му е в къщата, стига да има дъвчащ кокал и плюшената си котка. И топка. Слизам след десет минути.

— Ти си първата и единствена жена, която казва и върши онова, което мисли. Ей! — щракна той с пръсти към кучето, което грабва топката и размаха опашка така, че цялото му тяло се разтресе. — Излизаме отзад, приятелче, и гледай да стоиш далече от пръстта.

Зандър грабна сакото си и излезе заедно с кучето.

— Заключи зад мен — нареди той на Наоми.

Тя го направи, след това си облече роклята, която не беше носила от… сама не помнеше откога, и довърши тоалета си за второто погребение в Коув.

 

 

Той стоеше в гората, докато Наоми и мърлявият механик отпътуват с нейния автомобил. След това изчака цели пет минути.

Понякога хората се връщаха, защото бяха забравили нещо. Майка му го правеше непрекъснато и веднъж едва не го пипна да рови в кутията за кафе, където криеше парите от крадците.

Не че някога я бяха ограбвали, освен сина й.

Затова почака и огледа пътя през дърветата, преди да тръгне към къщата на скалите.

Беше паркирал на петстотин метра в обратната на града посока. Дори върза бяла кърпичка на страничното огледало на вана, все едно нещо се е развалило.

Влизането в къщата щеше да е чудесен бонус. Да види как живее тя, какво има. Да докосне вещите, дрехите й. Да вдъхне аромата й. Може би щеше да си вземе и малък сувенир. Нещо, което няма да й липсва или поне няма да забележи веднага изчезването му.

Знаеше, че има аларма, но подобни неща не го бяха спирали преди. Беше проучил много системи, имаше богата практика.

Пък и може да беше забравила да я включи. Хората често забравяха, знаеше го много добре.

Неведнъж беше влизал в различни къщи и бе заварвал някоя мръсница да спи в стаята.

Не ги убиваше винаги. Трябваше да сменя почерка, иначе и тъпите ченгета можеха да се досетят. Понякога използваше кетамин, малка инжекцийка и тя се отнася. С хлороформа отиваше повече време, но пък в борбата имаше такъв кеф.

След като кучката е в безсъзнание и я вържеш, запушиш устата й и сложиш превръзка на очите, ако смяташ да я оставиш жива, можеш да я изнасилваш до припадък. Голям кеф му доставяше, когато идваха в съзнание, докато ги изнасилваше.

След това разбъркваш всичко. Или ги убиваш, или не. Той обичаше да убива дори повече, отколкото да изнасилва, но понякога трябваше да се въздържа. Пребиваш ги или не ги пребиваш. Понарязваш ги или не. И си държиш устата затворена, освен ако не си решил да затвориш тяхната завинаги. Няма ДНК, когато си с дъждобран, няма глас, който да запомнят, няма лице.

Когато настъпеше моментът да се оправи с Наоми, а времето бе съвсем наближило, той щеше да се наслаждава дълго. Може дори да я задържи две седмици, тъпата гъска извади късмет, забогатя и дори успя да си купи голяма къща. Но пък постъпи като тъпачка и си купи отдалечена къща.

Можеше да я отвлече и по-рано и бе обмислял дали да не го направи, беше мислил по този въпрос неведнъж. Но реши да чака, дългото чакане е по-сладко. А сега той беше — боже — познавач. Какви неща само щеше да й стори.

Нямаше обаче да стане днес. Днес му се предостави голяма възможност.

Кой да предположи, че ще убие любимката на града. Чу суматохата, винаги присъстваше на суматохата. Всички щяха да отидат да я изпратят. Никога нямаше да получи по-добър шанс да влезе в къщата и да опознае всичко.

Можеше да я отвлече отвътре, беше почти сигурен. Просто трябваше да разкара бачкатора за няколко часа или изобщо. Трябваше да се увери, че и малкият скапан брат е отишъл да си играе на специален агент.

Преди това обаче искаше да опознае обстановката.

Тръгна право към алеята за автомобили.

Имаше шперцове и знаеше как да ги използва. Ако беше включила алармата, той имаше четец, който да разбие кода й, преди да писне.

Ако пък не станеше, просто щеше да заключи отново и да си тръгне. Всички щяха да решат, че е случайност, нищо повече. Четецът обаче рядко го подвеждаше. Беше платил добри пари за него.

Погледна сандъчетата с цветя на предната тераса и си помисли насмешливо: „Дом, мил дом“. Прииска му се да беше донесъл малко препарат за бурени или сол. Тя имаше да се чуди какво й е скапало цветенцата.

Чу лая на кучето, докато вадеше шперцовете, но това не го разтревожи. В джоба си носеше две кучешки бисквити, а и беше виждал тъпото животно да си играе навън с работниците и дърводелците. Беше виждал как Наоми обикаля града с него и псето позволява на всички да го галят.

Когато обаче започна да действа, лаят стана по-ожесточен, по-остър, после отстъпи на гърлено ръмжене.

Той имаше нож — не излизаше без нож, но ако му се наложеше да убие тъпото животно, щеше да развали изненадата. Пък и нямаше да му е никак приятно кучето да си откъсне мръвка от него.

Замисли се.

Реши да отиде отзад, до стъклените врати. Щеше да остави кучето да го види, а също и кучешката бисквитка. Щяха да се сприятелят през стъклото. Може пък да беше оставила отворено там.

Заобиколи отзад, обърна внимание на прозорците в далечния край, които преди не бе имал възможност да огледа. Имаше и дървета, потенциално прикритие.

Качи се по стълбите към терасата. Още сандъчета с цветя. Да, трябваше да се върне с препарат за бурени и да полее с него цветята й, просто за да се позабавлява.

След това разтегна устни в широка приятелска усмивка, извади кучешка бисквита и тръгна към големите стъклени врати.

Кучето изобщо не се мяркаше. И това ми било куче пазач, изсумтя той и сложи тънки латексови ръкавици, за да провери дали вратата е затворена.

Кучето — по-голямо, отколкото го помнеше — се хвърли към стъклото, разлая се, заръмжа, дори защрака със зъби. От шок и паника той отстъпи назад и вдигна ръце, за да защити лицето си. Сърцето му блъскаше в гърдите, устата му пресъхна. Усети как в гърдите му нахлува ярост, въпреки че трепереше.

— Скапаняк гнусен. — Останал без дъх, той пробва отново широката усмивка, ала очите му излъчиха чиста омраза, докато показваше бисквитата на кучето. — Да, изрод такъв — рече той напевно. — Виж какво имам, трябваше да я накисна в отрова, грозна мутро.

Независимо с какъв тон говореше, с какво се опитваше да го подкупи, ожесточеният лай на кучето ставаше все по-злобен. Когато пробва да отвори вратата, кучето оголи зъби.

— Май ще ти го нахакам в гърленцето. — Той извади нож и замахна с него.

Вместо да се отдръпне, кучето скочи към стъклото, застана на задните крака и залая лудешки, очите му бяха призрачно сини и опулени.

— Майната ти. — Ръката му трепереше, докато прибираше ножа. — Ще се върна, скапано животно, ще се върна. Ще те изкормя като пъстърва и ще я накарам да гледа.

Както трепереше от ярост, по лицето му рукнаха горещи сълзи от яд, опариха очите му. Той слезе от терасата. Сви ръце в юмруци и забърза покрай къщата, по алеята и надолу.

Щеше да се върне. А тя и скапаното куче щяха да си платят, задето съсипаха деня му.

 

 

Зандър бе наясно, че никой днес не се чувстваше удобно в костюм и че всички искаха да ги съблекат час по-скоро. И той щеше да го хвърли в гардероба на Наоми, да го остави там и да забрави за него колкото е възможно по-дълго време.

— Благодаря ти, че остана — каза й, когато зави по алеята към къщата. — Знам, че продължи прекалено дълго.

— Хората наистина са я обичали. Смехът и сълзите бяха доказателство. Хората са я обичали и няма да я забравят. Исках да остана, а рядко ми се иска, когато става въпрос за подобно събитие, на което са се стекли толкова хора, но този път изпитах потребност да остана. Дори не съм си дала сметка, че съм станала част от тази общност. Най-малкото съм прекрачила границата, ако и да съм някъде в периферията.

Той паркира и за момент остана мълчалив.

— Ти купи тази къща, а никой друг нямаше намерение да вложи време, усилия и пари в нея. Пазаруваш от местните магазини, наемаш местни майстори, а това е много важно. Излагаш свои творби при Криста и хората ги забелязват, купуват ги. Имаш връзка с мен, а хората са забелязали и това.

— Не се съмнявам. Нюйоркчанката Наоми и нашичкият Зандър. — Тя се усмихна. — Чувала съм да го казват и затова се изненадах, че съм преминала границата.

— Винаги ще си останеш нюйоркчанката Наоми. Звучи добре. Господи, трябва да сваля този костюм.

— А пък аз трябва да пусна горкото куче навън. Забавихме се повече, отколкото предполагах. Къде е Лилоу? — запита се тя.

Зандър посочи пикапа на приятеля си.

— Някъде наоколо. Останалите също ще дойдат, могат да поработят още някой и друг час.

Той я изчака да отключи вратата и да изключи алармата. Кучето се стрелна откъм задната част на къщата, размаха опашка и раздаде лепкави целувки.

— Добре, добре, знам, че ни нямаше безкрайно дълго. — Когато обаче понечи да го пусне, Зандър я спря.

— Ще се накаля. По-добре да излезе отзад.

Въпреки че възнамеряваше веднага да се качи горе и да съблече костюма, последва инстинкта си, защото Лепка затича към задната част на къщата, след това се върна няколко крачки и пак хукна напред.

Нещо не беше наред.

— Аз ще го пусна — предложи Наоми, когато Зандър тръгна след кучето. — Знам, че искаш да се преоблечеш и да поработиш.

— Аз ще отида отзад.

Отпусна се, когато видя защо Лепка реагира по този начин. Лилоу вече бе свалил официалното облекло, стоеше от другата страна на стъклената врата и сипваше пръст в две от сандъчетата.

Лилоу се усмихна, остави торбата на земята и вдигна палец.

— Здрасти — рече, когато Зандър отвори. — Много си докаран! — разсмя се и протегна ръка да погали кучето. — Щях да го пусна, но вратата беше затворена. Заварих го доста разстроен. Целият се тресеше, скимтеше, но скоро се успокои, защото разбра, че ще остана. Съжалявам за отпечатъците от нос по стъклото.

— Твоите или неговите? — попита Зандър.

— Много смешно. Да ти кажа, не можах да остана повече на… нали се сещаш, на онова нещо. За пръв път виждам Лу да плаче и беше направо… Другите ще дойдат скоро, след като вие вече се прибрахте. Аз малко понапреднах.

— Виждам. — Наоми огледа сандъчетата. Лилоу се беше оказал прав. Все едно бяха част от къщата, а и съвършени за нуждите й, само на крачка от кухнята. — Прекрасни са, Лилоу. Прекрасни. Много ми харесват.

— Получи се доста добре. Нося ти разсад на билки, домати, чушки. В пикапа са. Мога да ги насадя.

— Може ли да ги погледна? Ще ми се сама да ги насадя. Ще бъде чудесно да балансирам този ден, като посадя нещо, което ще расте.

— Добре. А, Зандър! От доста време не си се мяркал сред работниците на татко, но би трябвало да знаеш, че не се тъпче пръстта, която току-що е засята.

— Не съм тъпкал.

— Но някой го е направил, след като сяхме вчера. Не е кой знае какво, вече изравних с греблото.

— Къде?

— Отпред. Както ти казах, не е кой знае какво.

— Я ми покажи. Наоми, дръж кучето отзад.

— Слушай сега, няма да те тикнем в затвора, задето си стъпкал посевите. — Въпреки това Лилоу го поведе. — Ще сваля разсада, а ти стой настрана, да не си изцапаш костюма.

— Готов съм да го изгоря.

На Наоми не й беше лесно да спре кучето да не хукне след тях, затова го прибра вътре, за да му сложи каишката.

Когато излезе, Зандър и Лилоу се бяха навели над почвата и оглеждаха. В този момент тя настръхна.

— Не само че не съм стъпвал тук, но и краката ми са по-големи, Лилоу. Гледай внимателно.

— Виждам. Реших, че си ти, защото стъпките отиваха към къщата, после излизаха. В такъв случай е някой от хората на Кевин.

— Те си заминаха преди вас вчера, а днес не са идвали. — Зандър погледна Наоми, която геройски се опитваше да удържи кучето.

— Седни! — сопна се той и за огромна изненада на Наоми (по всяка вероятност и на Лепка), кучето седна. — Брат ти е съвсем малко по-висок от мен — продължи Зандър. — Не съм обърнал внимание на краката му, но се обзалагам, че са почти колкото моите. Аз нося четирийсет и седми номер.

— Да. Същият номер има и той, достигна го в гимназията. Не е лесно да намериш такъв размер в магазините.

— На мен ли го казваш? Обади му се, Наоми. Някой е идвал тук и е обикалял.

— Мама му стара, Зан — ококори се Лилоу. — Дори не ми мина през ум. Може би затова кученцето беше пощръкляло, когато пристигнах.

Зандър обиколи по извитата пътека, настлана с току-що положени камъни.

Грабна телефона от ръката й и потърси номера на Мейсън, набра го.

— Заведи кучето отзад, но недей… няма значение. Лилоу, заведи кучето отзад и го дръж далече от пръстта.

— Дадено. Задната врата беше заключена — обясни той. — И предната също, защото се опитах да отворя, за да пусна Лепка. Къщата беше заключена, Наоми. Едва ли някой е влизал. Може би някой просто е искал да погледне какво правиш тук.

— Може би. — Тя му подаде каишката. — Благодаря.

Зандър стисна ръката й.

— Трябва да проверя дали нещо не е било взето или…

Той поклати глава и продължи да разговаря с Мейсън.

— Да, съвсем ясни са. Ясно личи и размерът, дори марката на обувките. Да, да, тук сме.

Върна телефона на Наоми.

— Чакай тук. Отивам да проверя вътре.

— Къщата е моя, Зандър. Моите неща са вътре. Няма да стоя тук и да кърша ръце, докато ти гледаш какво има под леглото ми.

Бе готов да изругае, но бе сигурен, че просто е излишно.

— Добре. Отиваме заедно да огледаме.

Първо се качиха горе, тя влезе в студиото. Дори облекчението, че нищо не е взето, не намали гнева й.

Зандър пък провери дрешника, баните, надникна във всички стаи.

— Нищо не е местено и пипано — каза му тя. — Знам кое къде стои.

— Отивам в мазето. — Когато тя го изгледа, той изруга. — Не съм рицар на бял кон. Никой не е влизал, никой не е пипал ключалките и алармата, не се е промъкнал покрай кучето, въпреки това ще проверя.

Свали сакото и вратовръзката.

— Мейсън ще дойде всеки момент. Искам да сляза, да огледам набързо. Ти ако искаш, си съблечи роклята, но ако ще се мотаеш навън, трябва да махнеш тези небостъргачи.

Тя събу класическите черни обувки.

— Прав си. Никой не е влизал тук и ти благодаря, че си толкова предпазлив. Отивам да се преоблека.

— Добре. — Той се поколеба. — Да ти кажа, Лилоу не е толкова глупав, колкото изглежда.

— Не изглежда глупав и ще видиш, че ще навърже нещата, когато от полицията и ФБР дойдат да огледат, защото някой е минал по поляната отпред. — Тя си пое въздух. — Ти му кажи.

— Какво да му кажа?

— Каквото прецениш, че трябва да знае. Аз пък ще съобщя на Кевин и Джени. Ще им разкажа всичко.

— Добре. — Той пое лицето й в ръце. — Ти прекрачи границата, Наоми, защото го искаше. Това е част от живота от другата страна. Няма да се бавя.

Тя обу дънки до коленете и тениска. Имаше намерение да се заеме със саденето. Щеше да засади и цветя в новите си сандъчета. Може и да се страхуваше, но не беше глупачка. Но освен страха у нея бликаше и силен гняв.

Щеше да се облегне на него.

Излезе навън и видя, че Лилоу и кучето играят на топка. Загледа ги за момент, после впи поглед в синьото и зеленото, което сега вече бе неин дом.

Не бе нужно да си казва, че ще направи всичко по силите си, за да го запази. Вече го знаеше.