Нора Робъртс
Мания (22)

22.

Мейсън се съгласи с мнението на Наоми за Сънрайз Коув. Градчето притежаваше чар и разположението му до водата примамваше туристи. Щеше да му бъде приятно да остане няколко дена, може би да си наеме джет или каяк, защото сестра му много искаше да покара.

Не можеше обаче да си представи да се установи тук, както бе направила тя. Обичаше големия град, където всичко можеше да се случи и се случваше. Имаше нужда от високи скорости и събития.

Но тя открай време предпочиташе тишината, обичаше да е сама. Той пък се нуждаеше от движение, разговори, обичаше да е част от екип. Работата задвижваше и двамата — нейната в изкуството и въображението, тя улавяше мигове и ги караше да говорят. Неговата бе в поведението, правилата, в безкрайното търсене на отговора защо.

И двамата компенсираха нещо, това му беше добре известно, и на някакво ниво се противопоставяха на онова, от което бяха произлезли.

Често пъти тя полагаше огромни усилия да заличи миналото, да го изтласка някъде настрани. Той пък не спираше да го изучава, беше устремил живота си към преследването на онези, които, също като баща му, живееха, за да рушат и съсипват, защото единствено това им доставяше удоволствие.

Не знаеше какво да мисли за Зандър Кийтън или за връзката на Наоми с него. Все още бе рано. Щеше да проучи това по-късно.

Фактът, че тя бе казала на Кийтън за Боус, показваше, че те имат сериозна и както му се искаше да вярва, нормална връзка — нещо, което досега тя избягваше, ако бе извън рамките на сплотеното им семейство.

А пък Кийтън… според първото впечатление Мейсън щеше да го определи с един от изразите на Хари. Готино парче. Но също така забеляза и доста издайнически знаци. Как беше застанал пред къщата — а Наоми беше вътре — преди Мейсън да се представи, твърдата, същевременно нежна заповед „да се успокои“ и фактът, че каза на Мейсън да попита Наоми, когато стана въпрос за секс.

Първоначален анализ, мислеше си Мейсън, докато паркираше на малкия паркинг пред полицията. Зандър беше самоуверен мъж, който щеше да защитава сестра му. Поне засега можеше да е доволен, че е така…

Но като всеки самоуважаващ се брат, който е и федерален агент, той щеше да го провери.

Заобиколи сградата и забеляза, че управлението има малка веранда, наскоро боядисана, чиста и поддържана.

Когато влезе вътре, го връхлетя чувство за дежавю, както ставаше всеки път, когато влезеше в малко провинциално полицейско управление.

Идвала ли е Наоми тук, запита се той. Забелязала ли е приликите с Пайн Медоус? Разбира се, че ще ги забележи. Не беше същото, разбира се, не беше огледален образ, а и основната апаратура бе доста по-напреднала през изминалите седемнайсет години, откакто бяха арестували баща му.

Но усещането бе съвсем същото. Миришеше на кафе и на печива, на пластмасови столове, имаше три бюра, разположени в помещение, което се използваше и като офис, и като чакалня.

Униформен полицай, настанил се на едно от бюрата, вдигна поглед към Мейсън.

— С какво мога да помогна?

„Вече знаеш кой съм и защо съм тук, реши Мейсън. Никак не ти е приятно, че външен човек, при това федерален агент си вре носа в бизнеса на градчето.“

Тази реакция му беше позната.

— Специален агент Мейсън Карсън. Имам среща с началник Уинстън.

Полицаят се облегна назад на стола и огледа Мейсън с леко подсмихване, в което ясно се долавяше „Майната ти“.

— Имате ли документ за самоличност?

Докато Мейсън посягаше към значката, от задната стаичка излезе мъж, стиснал в ръка голяма синя чаша, на която пишеше „Началник“.

— Майк, ако се надуеш още малко, ще вземеш да се пръснеш. — Сам пристъпи напред и протегна ръка. — Аз съм Сам Уинстън. Приятно ми е да се запознаем, агент Карсън.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, господин началник.

— Елате в кабинета ми. Искате ли кафе? Не е чак толкова лошо.

— Току-що пих у сестра си, благодаря.

Влязоха в кабинет с прозорец към задната част. По шкафовете бяха подредени трофеи, снимки в рамки и избуял филодендрон.

Бюрото беше до странична стена и даваше възможност на началника да поглежда към общата част и входната врата. Имаше два стола за посетители — с прави облегалки, без възглавнички и глезотии — обърнати към бюрото.

— Седнете.

Сам се настани зад бюрото, което изглеждаше така, сякаш е било на това място поне две поколения.

— Още отсега ви казвам, че нямаме нищо за Дона Ланиър. Сестра й, дъщеря й и братовчедката са тръгнали насам. Нямаше как да ги спра. Колата й е заключена, открихме ключовете на земята, точно до колата. Очевидно е, че каквото и да й се е случило, започнало е на онзи паркинг.

Мейсън само кимна.

— Искам да видя паркинга и жилището й, ако може.

— Може.

— Казахте, че госпожа Ланиър живее сама и — поне доколкото знаете — няма връзка.

— Точно така. Дона е разведена и живее сама от години. Двамата с Франк Питърс понякога излизат да пийнат или да вечерят и ми се струва, че има нещо повече. Но по-скоро е приятелство, не може да се говори за сериозна връзка. А и Франк е бил в бара на Лу, когато Дона е затворила в петък. Бил е с двама приятели и са си тръгнали чак към един.

Мейсън кимна отново и реши засега поне да не записва, а да помни.

— Това обичайно ли е?

— Като по часовник. Франк и приятелите му почти винаги ходят в бара на Лу в петък вечер, за да изпуснат парата.

— Имате ли нещо против да говоря с него?

— Не, а и той няма да има нищо против. Двамата с Дона са приятели много отдавна. Той се страхува за нея, аз също трябва да призная, че ме е страх. Тя не е от хората, които биха се скрили по този начин. Отговорна жена е, има дъщеря, която обича, харесва си работата. Има приятели. Нека да сме наясно, агент Карсън. Със сигурност не е тръгнала по своя воля от паркинга, при това без колата си, а ключовете открихме на земята, и то след като е планирала среща със сестра си и братовчедка си преди месеци. Та тя говореше единствено за това пътуване, как щели да ходят на масаж с горещи камъни.

— Съгласен съм и разбирам, че сигурно ще повторя някои от въпросите, които вече са били задавани, защото вие сте най-добре запознат с положението. Понякога обаче погледът на външен човек, свежото око забелязва нещо пропуснато.

Сам наведе глава над чашата, намръщи се и отпи.

— Спор няма, и вие можете да питате и разпитвате колкото искате. Но аз знам какво говоря, познавам хората, които живеят тук. Нито един човек в този град не би направил ужасните неща, които бяха сторени на Марла. Наясно съм, че има хора, които идват тук за няколко часа, за няколко дена, може би повече, ходят на пристанището, обикалят магазините, баровете и ресторантите, разхождат се из гората. Наемат лодки, каяци. — Сам остави чашата. — Тях не ги познавам.

— Вярвате, че външен човек е отвлякъл и убил Марла Рот.

— С всяка костица в тялото си.

— Разкажете ми повече за нея.

— За Марла ли? — Сам изду бузи и изпусна въздуха с тежка въздишка. — Коренно различна от Дона. Не че е нещо необичайно. Марла беше на трийсет и една, дива, винаги си е била такава. Разведе се с добър човек, който я обичаше и все още има чувства към нея. Сега я оплаква. Можете и с него да поговорите, но Чип Питърс би си отрязал ръцете, преди да посегне на Марла.

— Питърс? — Вече знаеше, разбира се, вече бе направил връзката.

— Точно така. Франк е чичо на Чип. Франк и Дарън Питърс — бащата на Чип — държат „Морски пътешествия и лодки под наем“ вече шестнайсет години. Чип е част от екипа. Казвам ви, че няма начин той да участва в тази работа, нито пък Франк. — Сам сякаш се отдръпна назад и отпи отново от чашата. — Но вие можете да проверите лично.

— Разводът враждебен ли беше?

— Разведен ли сте?

— Не.

— И аз не съм, но не съм чувал да е приятно.

— Разполагам с информация, че Чип — всъщност Дарън Питърс младши — е избухлив и често проявява склонност към насилие.

— Информацията ви е грешна — заяви с равен глас Сам. — Чип има правила и една голяма слабост, наречена Марла. Да, имаше една разправия с кретена, с когото Марла се хвана преди няколко години. Пазя доклада, ще ви дам копие. Този тип напердаши Марла няколко пъти. Чип разбра — от Марла — и показа на скапаняка какво е бой. Повали го с един удар, при това пред много свидетели. Чип не го преби, а можеше. Използвал е юмруците си още веднъж или два пъти и всеки път е било заради нея. Той е огромен мъж, агент Карсън. Един удар е достатъчен. Човек, склонен към насилие, не спира след един удар.

— Никой ли не е повдигал обвинение? — попита Мейсън.

— Не. Що се отнася до скапаняка — някой си Рупърт Мозли — аз говорих с него. Навремето двамата с Марла ходеха на риболов и той й подари въдица. Казах му, че веднага ще арестувам Чип за нападение и ще ги тикна двамата в една килия, защото него щях да го обвиня за нападение над Марла. Той не пожела да повдига обвинение и дори се премести да живее другаде. Отиде в Орегон. Проверих къде е бил и в двете вечери. Алибито му е непоклатимо. В затвора е, задето понатупал друга жена там. Но ще ви дам информацията и по този въпрос.

— Благодаря. Бихте ли ми казали защо се разведоха Чип и Марла.

— Тя искаше да се разделят. Искаше нещо повече. Какво повече, един господ знае, но на нея нищо и никога не й стигаше. Тя посегна на сестра ви в бара на Лу онзи петък, малко преди да изчезне.

— Моля? Какво?

Сам отмести стола назад и стана — не се държеше нагло като заместника си, а спокойно, но езикът на тялото му издаваше, че се забавлява.

— Не знаете ли тази част? Марла е от хората, които искат всичко, което си набележат, а от известно време си беше набелязала Зандър Кийтън.

— Кийтън значи.

— Да. Очевидно двамата са се повъргаляли в сламата веднъж или два пъти, докато са били в гимназията, и Зандър не искал нищо повече. Освен това Зандър непрекъснато мисли за Чип. Независимо че са разведени, той никога не би се хванал с Марла. Плюс това си беше набелязал сестра ви и това беше ясно на всеки, който го погледнеше. Марла обаче не беше съгласна и тъй като беше добре подпийнала, решила да изблъска Наоми. Буквално.

— Вдигнала е ръка на Наоми, така ли?

— При това два пъти, направила скандал и използвала доста неприличен език.

— В бара ли е станало? — уточни Мейсън, за да си изясни всичко. — В „При Лу“ в петък вечерта, когато жената е изчезнала?

— Точно така. Свидетелите разказват една и съща версия за случилото се. Марла започнала скандала, Наоми й казала на два пъти да се дръпне. Марла я блъснала отново. Тогава Наоми сграбчила китката й — по този въпрос всички са единодушни — и я извила така, че Марла се свила на пода. След това Наоми си тръгнала. Марла останала в бара, вкисната, отишла да повърне в тоалетната, скарала се с най-добрата си приятелка, след това изфучала навън. Повече никой не я е виждал, докато Наоми не я откри под скалите.

Въпреки че в стомаха му набъбваше гореща топка, Мейсън заговори спокойно.

— Вие сте проверили къде е била междувременно Наоми, къде е ходила, също и миналото й.

— Да, проверих.

— Знаете, че Томас Боус ни е баща.

— Знам.

— Знаете, че Наоми нито е разговаряла с него, нито го е виждала от деня, в който беше арестуван.

— Знам. Също така научих, че вие сте го посещавали пет пъти.

— И сигурно ще отида отново. Когато баща ти е сериен убиец, а ти преследваш серийни убийци, най-разумно е да проучиш онзи, до когото имаш достъп.

— Едва ли ви е лесно, но пък постъпвате умно. Казах ви, че познавам хората в града си, агент Карсън. Наоми е отскоро тук, но имам добри впечатления от нея. Тя не се занимава със скандали и разправии. Не е заподозряна.

— Ами Кийтън?

— Не се съмнявам в него. — Сам махна с ръка, сякаш да перне идеята. — Нито съм психолог, нито специалист по поведенческите въпроси — аз съм най-обикновено ченге, но самият аз имам сестра и предполагам, че искате да разберете що за човек е той. Работи упорито. Има си приятели още от времето, когато са били в пелени, а това означава много за мен. Има глава на раменете и се оправя с бизнеса, въпреки че едва ли някой ще предположи от пръв поглед. Не се перчи. Чете като учен — не съм попадал на друг, който да чете толкова много и да притежава толкова много книги. Има си симпатична банда с други приятели, струва си човек да ги чуе. Виждал съм го заедно със сестра ви веднъж, може би два пъти и мога да кажа, че никога не съм забелязвал да гледа друга така, както гледа нея. Ние сме опитни наблюдатели, агент. Ако трябва да го кажем по друг начин — Сам се усмихна едва забележимо, — яко се е вързал.

Столът му изскърца, когато той седна отново.

— Зандър има слабост към Дона, както и човечето от нас. Тя е сладурана и ми прималява като знам, че седя тук, без да имам каквато и да било следа за местонахождението й или какво става с нея. Ако можете да изровите нещичко, ще съм ви безкрайно благодарен. Ще ви дам всичко, с което разполагам. Едно от момичетата — красавицата Макси Ъптън, е работила в петък вечерта заедно с Дона. Обикновено колата й е на паркинга до автомобила на Дона, но на идване спукала гума, спипала Зандър в сервиза, тъкмо затварял. Тази сутрин ми каза, че отказал да й сложи резервната гума, защото била почти изтрита — всичките й гуми били излизани и й трябвали нови. Обещал да й достави нови и да ги смени на следващия ден и я закарал до работата й, но настоял да се обади на баща си да я прибере. Трябвало да обещае да не върви пеша до тях или до приятелката си, която живее на една пресечка. Излязла е няколко минути преди Дона и баща й спрял на паркинга почти в същия момент.

— Прилича ли на Марла Рот?

— По-млада е. Макси е на деветнайсет, но физически повече прилича на Марла от Дона. Руса и красива. Тогава се замислих дали Дона не е била вторият избор. Ако автомобилът на Макси е бил на паркинга, ако Зандър не беше я накарал да обещае да не върви пеша след затваряне, дали нямаше да търсим нея сега?

— Много е възможно.

— Поемате голям риск, агент. Няма да ви натяквам, ако нещата се променят.

— Много е възможно — повтори Мейсън. — Може да става въпрос за оползотворяване на възможност. Никой не би предположил, че Марла Рот ще тръгне да се прибира сама, още по-малко по това време. Убиецът е видял възможност и се е възползвал. Вероятността две жени да бъдат отвлечени в този малък район и толкова скоро една след друга е минимална. Госпожа Ланиър е била сама, в отдалечена част на паркинга и така е възникнала възможност за човек, който знае кога се затваря, кога приключват смените.

— И вие ще го знаете, ако прекарате ден или два тук.

На Мейсън му беше достатъчно да мине през града, за да се убеди, че е така.

— Той разполага с място, на което ги откарва — някъде наблизо, да кажем на около трийсет километра, сигурно е закътано. Държал е Рот цели два дена и през това време я е изнасилвал и измъчвал. А след като е изхвърлил тялото тук, можем да предположим, че е сравнително близо с автомобил. Също така разполага с кола, ван или пикап, за да откарва жертвите. Но едва ли ви казвам нещо, което вече не знаете.

— Дотук всичко това ми е известно — съгласи се Сам. — Много къщи се дават под наем, има и бунгала сравнително наблизо. Проверихме по-близките, говорихме с хората там, със собственици и управители.

— Най-добре разширете района, помолете рейнджърите да обиколят бунгалата и къщите в националния парк. Не е далече, а районът е подходящ за заниманията му, защото е отдалечен и тих. Той е бял, между двайсет и пет и четирийсет, по-вероятно малко над двайсет и пет.

— Защо да е толкова млад?

— По-зрелите биха проявили повече търпение, биха отделили повече време да дебнат плячката. А този се нахвърля. По всяка вероятност е искал младото момиче вместо Дона, но е отвлякъл нея, защото му е била под ръка. По-зрелите биха изчакали, докато се предостави друг шанс. След като я отвлече, вече няма значение. Тя е жената, която той иска да бъде.

— Тя заместител ли е? Чел съм малко по въпроса — добави Сам. — Да не би да си представя друга?

— Възможно е. Още е рано да го кажа със сигурност, но отсега ми е ясно, че е сексуален садист и се наслаждава на онова, което върши. Не е импотентен, но може би успява да се задоволи единствено когато изнасилва, когато причинява болка на жертвата, като се храни и зарежда от тази болка и страх. Държал е Рот два дена и тъй като не сте открили второ тяло, Дона Ланиър е все още в ръцете му. Убийството е крайното удовлетворение и той знае, че когато й отнеме живота, всичко свършва. Затова протака колкото е възможно по-дълго.

Мейсън замълча, съжали, че не беше приел чашата кафе, после продължи.

— Отвличането на две жени за толкова кратко време показва, че е открил удобно място. Малък град, но обширен район. Хората в града и района си имат обичайни навици, които може да проучи бързо. В малките градчета, където почти няма престъпления, хората се чувстват в безопасност, не се притесняват да се прибират сами, пресичат тъмния паркинг, след като затворят. Подозирам, че мнозина тук не заключват вратите и прозорците, нито пък колите. Ако обиколя града и проверя, със сигурност ще намеря ключове.

— Така си е.

— Той познава подобни места и със сигурност е посветил доста време, за да ги проучва. Убивал е и преди.

Сам отново се наведе напред.

— Да, точно така, същото ми подсказва и моят инстинкт. Това не е първото му убийство.

— Методът му е твърде ефикасен, за да е за пръв път. Подхвърлил е тялото така, че да бъде открито. Наслаждава се на страха, на чувството за безпомощност. Като я е оставил вързана и със запушена уста, той затвърждава факта, че доминира. Не сте открили отпечатъци нито по лепенките, нито по тялото. Достатъчно опитен е и използва ръкавици и презерватив. Значи говорим и за контрол, и за интелигентност. Умее да се вписва сред хората — продължи Мейсън. — Ако не е местен, се представя за турист, приятелски настроен, но не се държи фамилиарно.

Сам не спираше да кима.

— Не създава неприятности, не се кара в магазина, не пие прекалено много в бара.

— Именно. Никой от хората, които сигурно са го видели, не го е забелязал. Без съмнение се е хранил в пицарията. По всяка вероятност баща му е бил доминантна фигура, и физически, и емоционално, а майка му е била покорна женица. Приемала е всичко. Подчинявала се е. Този тип няма респект към жените, но умее да доминира със сила. За нещастие, ще мога да ви кажа повече, след като изхвърли следващото тяло.

Сам въздъхна тежко.

— Значи, ако не извадим късмет и не го открием в някоя вила под наем, нищо не може да помогне на Дона.

— Ако се придържа към вече установения си график, ще я убие довечера и ще остави тялото й на открито, за да я намерят утре. Много съжалявам.

— Колко сте уверен в думите си! Шефът ви казва, че сте добър — достатъчно добър, за да ви включат в отдела за поведенчески анализ. Знам какво е това, знам какво означава профилиране.

Мейсън се замисли.

— Вие сте женен повече от двайсет години и все още обичате съпругата си. Имате две деца, които са слънцето на вашия свят. В гимназията сте играли футбол и обичате спомените за онези славни, но отминали дни. И тъй като са отминали, настоящето е по-важно за вас. Съпругата ви се опитва да ви сложи на здравословна диета и вие се подчинявате. Поне засега. Вие сте организиран човек, без предразсъдъци и тази работа не е просто работа за вас. Това е вашият град, вашите хора и „да служа и защитавам“ не са просто думи. Вашите хора ви харесват. Управлявате добре, със здрава ръка, но без да тропате с юмрук по масата.

Колкото смутен, толкова и впечатлен, Сам се наведе отново над чашата си.

— За толкова кратко познанство преценката ви е много точна. Как го направихте?

— Носите халка, а на перваза има снимки на съпругата и децата ви. Сега са тийнейджъри, но все още пазите снимки от времето, когато са били малки. Има и футболна награда — за най-ценен играч, но не сте били крило или център. Наградите по софтбол и волейбол — на децата ви — са на видно място. Пиете зелен чай, а ви се пие кафе. В кутията ви за обяд има десерт с кисело мляко, а не ми приличате на човек, който ще тръгне доброволно да се храни здравословно.

— Всеки би предпочел поничка.

— Това се подразбира. Заместникът ви е подразнен, че имате среща с мен, но когато го срязахте, той не се нацупи. Ухили се. Съгласихте се да се срещнем тук, защото сте готов да използвате всяка помощ. Проверили сте и мен, и сестра ми, но не ни приемате за виновни единствено заради кръвната връзка. А някои биха го направили и го правят.

— Някои са скапаняци.

— Така е. Познавате района, познавате хората и не вярвате, че местен човек би убил Марла Рот или отвлякъл Дона Ланиър. Готов съм да ви кажа мнението си, стига да го искате.

— Искам го. Дайте ми няколко минутки. Отивам да проверя наемите извън града и в парка. Ще проверя на четирийсет километра. След това ще ви заведа у Дона и на паркинга. Можем да пообиколим пеша. Така най-добре ще усетите мястото.

— Става. — Мейсън се надигна. — Все още ли има кафе?

— Колкото искате в стаята за почивка. — Сам се усмихна. — Има и зелен чай.

— Ще се възползвам от предложението за кафе.

 

 

Наоми си беше у дома, когато прочете есемеса на Мейсън.

— Пише, че ще се забави още два часа. Сигурен ли си, че искаш да дойда с теб? Не искам Лу да се почувства неудобно.

— Ако ми се стори, че й е неловко, ще те изритам.

— Строг, но справедлив. — Тя отстъпи крачка назад и огледа мебелите, които бяха извадили от мазето. Не беше събрала много неща и на нито едно не му беше мястото в стаята за гости.

Важното бе, че поне засега не изглеждаше съвсем празно.

— До довечера няма как да се снабдя с легло, но поне има стол, който трябва на всяка цена да се претапицира, маса, лампа. А стените изглеждат хубави. Голи, но чисти и прясно боядисани.

Тя се обърна към Зандър и стисна ръката му.

— С куче или без куче отиваме при Лу? Ти решаваш — кучето ще й хареса. Беше луда по Майло.

— Добре, пък и той успокоява. Дай ми малко време да се преоблека и понаглася, и тръгваме.

— Защо? — Тъй като той стискаше ръката й, я измъкна от стаята и я поведе към стълбите. — Да не би да сме тръгнали на парти?

— Не съм си сложила грим.

— Красива си.

Забеляза как тя се ококори и премигна, и я подръпна надолу по стълбите.

— Какво? Нали имаш огледало. Не е нужно да ти го казвам.

— По-приятно е, когато го чуеш.

— И без това през повечето време си без грим.

— Когато излизам, гледам да се постарая, поне малко.

Заради кучето решиха да вземат нейния джип вместо мотора му и той се отправи към автомобила, а Лепка тичаше нетърпеливо пред тях.

— Дори не съм си взела портфейла.

— Моят е у мен. Аз ще карам. — Отвори вратата, за да пусне кучето, и се настани зад волана. — За пръв път ми се случва да седна зад волана след жена и да не ми се налага да сгъвам коленете си до ушите. Ама какви крака имаш, мила. — Въпреки това избута седалката няколко сантиметра назад, обърна се към нея и забеляза, че го гледа намръщено. — Какво има?

— А досега как си чакал пет минутки някоя жена с къси крака да се приготви и да си вземе чантата?

— Че ти нямаш чанта. Възхищавам ти се за това.

— Не е там въпросът.

— Да, да, чаках. В повечето случаи на жените им е приятно да карат мъжете да ги чакат. Неоспорим факт е, че повечето ще се мажат поне два часа и пак няма да изглеждат като теб. Защо тогава да чакам?

Тя изсумтя и си сложи предпазния колан.

— Страхотен комплимент, подправен с огромно количество арогантност. Не мога да преценя дали да съм поласкана, или раздразнена от името на жените по цял свят.

— Красавице, ти изобщо не си като жените по цял свят.

— Не съм сигурна какво означава това, но го приемам за комплимент. Както и да е, дай ми ясен сигнал, ако искаш да ви оставя сами с Лу. Тя къде живее?

— Притежава сградата.

Тъй като тя вече знаеше доста за него, веднага се досети.

— Значи двамата притежавате сградата.

— Това е инвестиция и тъй като тя живее там и няма наематели — по-точно казано, ние нямаме наематели, никой не се оплаква от шума в бара. Мама му стара, нямам представа какво да й кажа.

— Ще измислиш. Ти умееш.

— Да. Аз и кучето.

Той паркира, забарабани с пръсти по волана, докато оглеждаше сградата.

— В бара е. Запалила е осветлението, а в неделя не отваряме преди четири.

Когато той слезе, Наоми взе резервната каишка, която държеше в жабката. Зандър обаче заобиколи и пусна кучето, преди тя да успее да я сложи.

— Тук не важи ли законът за каишките?

— Мисля, че за десет крачки можем да го пренебрегнем. — Зандър бръкна в джоба си и извади ключовете, отвори вратата.

От уредбата дънеше музика, хард рок с пищящи китари. Наоми никога не беше влизала в бар през деня или когато осветлението е запалено. Помещението изглеждаше по-голямо, особено с качените на масите столове и празните сепарета.

Лу търкаше ожесточено пода с парцал, бе облечена с дънки с ниска талия и черен потник, който откриваше изваяни рамене и ръце.

Наоми чу Зандър да мърмори:

— Мама му стара.

След това мина зад бара и намали музиката.

Лу се изправи на мига и вдигна парцала като бухалка, но щом видя Зандър, го пусна.

— Ще си спукаш тъпанчетата.

— Рокът е създаден, за да се слуша силно.

— Защо вършиш работата на Джъстин?

— Защото искам веднъж аз да я свърша. А ти защо не си на скалата и не се опитваш да се вмъкнеш в гащичките на блондинката?

— Защото я доведох.

Лу се обърна, забеляза Наоми и въздъхна със съскане. Преди да успее да каже и дума, Лепка реши, че е време да се представи, и затича при нея.

— Да не би това да е полумъртвото куче, което открихте?

— Да.

— Сега ми изглежда съвсем здраво. Ама какви са тези сини очи? — Тя го погали. — Благодаря, много мило, че се отбихте, но си имам работа. Трябва да затворя за една седмица, да извадя камшиците и веригите, да нашибам този и онзи по задните части и да накарам екипажа да изчисти всичко. Ако не ги наблюдаваш непрекъснато, те ще пошляпат с парцала по пода и ще решат, че задълженията им са изпълнени.

Докато работеше, не млъкна, думите й се лееха задъхано, а тя търкаше ли търкаше с парцала.

Зандър остана за момент неподвижен, след това прокара ръка през косата си. Тръгна към нея и изтръгна парцала от ръката й. След това я прегърна.

— Трябва да довърша! По дяволите, трябва да довърша.

— Стига, Лу.

Тя се опита да се бори, дърпаше се и го блъскаше, но след това стисна здраво тениската му.

— Зандър. Много ме е страх за Дона. Къде е? Какво й се е случило? Как е възможно да се случи подобно нещо?

Когато тя се разплака, той я притисна към себе си.