Нора Робъртс
Мания (4)

4.

Ню Йорк, 2002 г.

Шестнайсетгодишната Наоми Карсън водеше живот, какъвто Наоми Брус не би могла да си представи. Имаше красива стая в прекрасна къща в град, пълен с цветове и движение. Сет и Хари я глезеха с щедри дневни, обиколки по магазините, билети за концерти, а най-важното — вярваха й и й даваха свобода.

Стараеше се много, за да заслужи всичко това. Учеше упорито, оценките й бяха отлични и си беше набелязала колеж „Провидънс“ на Роуд Айлънд, където смяташе да учи фотография.

Бяха й подарили малък автоматичен фотоапарат „Фуджи“ за първата Коледа в Ню Йорк и тя се влюби в него. Интересът й се разрастваше, уменията също, така че за шестнайсетия си рожден ден получи прекрасен „Никон“.

С него се включи в комитета за изготвяне на годишника и ученическия вестник като официален фотограф и натрупа опит, както и впечатляващо портфолио, което се надяваше да й помогне да влезе в избрания колеж.

Много се стараеше да заличи акцента си и копнееше да бъде като останалите момичета, да няма нищо общо с първите си дванайсет години. От време на време по нещо й напомняше за миналото, но когато започна гимназия, следите му почти се изгубиха.

Имаше приятели, понякога излизаше на срещи и за разлика от повечето си връстници, не искаше сериозно гадже. Според наблюденията й в тези връзки имаше прекалено много драматизъм.

Обичаше да се целува — ако момчето знаеше какво прави — ала не бе готова да я опипват. Дори мислеше, че това никога няма да се случи.

Позволи на Марк Райдър да я погали по гърдите — най-сетне й бяха пораснали, но й се струваше, че никога няма да станат големи. Бе любопитна да разбере какво е чувството, но вместо да се развълнува, я обзе нервност и се почувства неловко.

Марк не остана никак доволен, че му е позволила само това. Наоми си каза, че това си е негова работа, и не му обърна никакво внимание, когато я обвини, че била въртиопашка и фригидна откачалка.

На шестнайсет беше един и седемдесет и осем — по-голямата част крака — слаба като върба и достатъчно красива, че момчетата да имат желание да опипват гърдите й. Беше си пуснала косата до раменете, за да може да я връзва на опашка, когато снима.

Когато спечели състезание по фотография, Сет я награди с кичури на тъмнорусата й коса.

След като навърши дванайсет, Мейсън започна да израства бързо и стана център-нападател на училищния баскетболен отбор.

Понякога тя се дразнеше, че малкото й братче е по-умно от нея. Друг път се чувстваше горда. Но така или иначе той беше находчив, красив и бъбрив. Затова се радваше на вниманието и обожанието на момичета, които се рояха около него, както и на голяма група момчета.

Минаваха дни, без да се сети за Пайн Медоус и случилото се. Дни наред тя бе най-обикновена тийнейджърка, която се тревожеше за успеха си, за гардероба, слушаше музика и излизаше с приятелки на пица.

Поддържаше връзка с Ашли по мейла. Ашли не се върна в Моргантаун никога повече и изгуби цяла година, докато се прехвърли в държавния университет „Пен“.

За дипломирането й Наоми й изпрати рамкирана снимка на черешово дърво, обсипано с розови цветове — обещание за бъдещето.

На двайсет и първия си рожден ден, през първата пролет от новото хилядолетие, Ашли си направи подарък. Качи се на влака за Ню Йорк и прекара цял ден с Наоми.

Колкото пъти си припомняше деня, момичето се връщаше към притесненията си — какво да облече, какво да каже — и безмълвната радост, когато видя, че Ашли я чака, както бе обещала — на наблюдателната площадка на Емпайър Стейт Билдинг.

Колко е красива, помисли си Наоми, с дългата, много дълга руса коса, която танцуваше при всеки порив на вятъра. И нервността, и неочаквано обзелата я срамежливост изчезнаха, когато Ашли се втурна към нея с широко разтворени ръце.

— Колко си пораснала! Станала си по-висока от мен. Наистина повечето хора са по-високи от мен, но аз… Наоми. — Тя я притисна до себе си, залюля се напред и назад. — Ти дойде. Това е най-специалният ми рожден ден и ти дойде! Благодарение на теб ще прекарам най-изключителния си рожден ден. Исках да се срещнем тук и макар да е ужасно банално, държа да ти кажа, че единствено благодарение на теб мога да видя всичко това. И искам да ти подаря нещо.

Ашли извади малка кутийка от чантата си.

— Но днес е твоят рожден ден. Аз съм ти донесла подарък.

— Да оставим моя за по-късно, докато обядваме. Моля те, вземи го сега, веднага, под небето. Ти ме изведе изпод земята, Наоми, а сега сме високо в небето. Отвори го, моля те.

Развълнуваната Наоми отвори кутийката и се загледа в колието. Три тънки сребърни верижки поддържаха овал с пурпурен ирис в средата.

— Колко е красиво! Много е красиво.

— Ще си призная, че идеята беше на мама. Тя ми каза, че всяко цвете носи специално значение. Ирисът има две. Едното е храброст, а другото приятелство. Свързвам и двете с теб. Надявам се да ти хареса.

— Много. Наистина много ми харесва. Ашли…

— Никакви сълзи. И на мен ми се плаче, но нека днес да не плачем. Дай да ти сложа колието, а след това ми покажи част от града. Никога не съм идвала в Ню Йорк.

— Добре. Добре. — Оказа се безкрайно трудно да сдържа сълзите на щастие, също както и сълзите, когато се чувстваше нещастна. — Къде искаш да отидем? Днес е твоят специален ден.

— Аз съм момиче. Искам да отида на пазар — разсмя се Ашли, докато закопчаваше колието. — Иска ми се да отидем някъде, където можем да изпием по чаша шампанско с обяда. Вече имам право!

— Обичам те — избъбри Наоми, след това се изчерви. — Звучи странно, но…

— Нищо подобно. Между нас има нещо, което другите хора не познават. Ние двете сме единствените, които разбират какво ни е коствало да стигнем дотук. И аз те обичам. Ще останем приятелки завинаги.

Терапевтката — тя започна отново сеанси след поредния срив на майка си — попита Наоми как се е почувствала, когато е видяла Ашли, и момичето призна, че си е припомнила светлината.

Майка й работеше като сервитьорка в ресторанта на Хари. Справяше се сравнително добре, освен в случаите, когато не беше в състояние. Понякога затъваше в мрак и забравяше за светлината. Все пак имаше работа и когато потънеше, Хари й пазеше мястото.

Лекарят й наричаше това състояние депресия, но Наоми знаеше, че тези пропадания са нещо повече от депресия.

Когато потънеше в мрака, майка й вземаше прекалено много лекарства. Веднъж, когато прекали, се наложи да я откарат в болница. Нагълта се с хапчета, след като излезе книгата на Саймън Ванс и разлепиха плакати из целия град.

Беше нарекъл творбата си „Кръв в земята: наследството на Томас Дейвид Боус“ и всички книжарници я бяха изложили на централно място на витрините си. Ванс, сериозен човек с изискан, академичен стил, рекламираше книгата по телевизията, даваше интервюта в списания и вестници. В тях името на Наоми се споменаваше често, също както името на баща й.

Тази кръвна и кървава връзка върна кошмарите.

Всеки път, когато момичето видеше рекламите, си даваше сметка каква част от живота й попада в тях.

Страхуваше се и се срамуваше.

Затова и разбираше страха на майка си, срама й и много внимаваше как се държи с нея.

Когато обаче майка й си спомнеше светлината, всичко се оправяше, ставаше съвсем простичко. На любимата й снимка майка й танцуваше с брат си на лятно парти. Тогава светлината беше добра, обгръщаше майка й, избликваше от нея, а Сюзан изглеждаше много красива, както се смееше вдигнала лице към Сет. Наоми й я подари, както и другата, която направи на нея, вуйчо си и себе си, докато седяха във вътрешния двор на къщата в един пролетен ден.

А щом мракът нахлуеше отново, майка й оставаше в леглото с плътно дръпнати завеси и Наоми й носеше храната на поднос. Разбираше колко плътен е мракът, когато видеше снимките захлупени, сякаш майка й не можеше да понесе собственото си щастие.

Но пък минаваха седмици — понякога дори месеци, и всичко вървеше нормално. Тогава се тревожеше заради някой тест, караше се с Мейсън, който беше проклятието на съществуването й, или се чудеше какво да облече за срещата на кино.

Един ден отиде на кино — не беше среща — с голяма група приятели (и Мейсън с неговите), за да гледат „Спайдърмен“. Ядеше пуканки и пиеше оранжада, настанена удобно. Прожекцията започна с рекламите на новите филми.

Щом светлината угасна, приятелката й Джейми започна да се натиска с гаджето си почти веднага, но Наоми не им обърна никакво внимание, нито на мляскащите звуци, които се понесоха от групата на Мейсън на задния ред.

Обичаше киното и предпочиташе филми като „Спайдърмен“ и „Властелинът на пръстените“, а не любовните истории, по които въздишаха приятелките й.

Харесваха й филми, в които хората трябваше да направят нещо, за да преодолеят трудностите. Дори това да означаваше да бъдат ухапани от радиоактивен паяк.

На екрана се появи образ от гледната точка на човек, който кара пикап. Знаеше как се постига този ефект от фотографията. Това е мъжката гледна точка, каза си тя, на мъж, който носи халка.

Обичаше да забелязва подробностите.

След това други дреболии привлякоха вниманието й и тя притаи дъх.

Познаваше тези пътища. Познаваше и пикапа. Когато зави към гората и заподскача по черен път, тя усети смазваща тежест в гърдите.

Сцените се появяваха — на подземното мазе, на снимките, на жената, вързана на дюшека, с изпълнени с ужас очи.

Усети, че не може да диша.

Видя къщата в края на гората. Та това беше тяхната къща! О, боже господи, тяхната къща! Дългокрако момиче, слабо, с дълга коса гледаше през прозореца в гореща, бурна нощ.

Ето семейството в църквата — баща, майка, слабо, високо момиче, малко момченце. А после това момиче посяга към ключалката на груба дървена врата.

Не можеше да гледа повече. Пуканките паднаха и се разпиляха наоколо, плъзнаха навсякъде, безалкохолното се разплиска, когато тя скочи. Приятелите й се развикаха.

— Внимавай!

— Какво ти става, Наоми!

Тя хукна към вратата.

Последваха я думите от трейлъра.

— История за грях. История за храброст. „Дъщеря на злото“. Очаквайте през декември.

Коленете й се подгънаха, докато се препъваше през фоайето. Падна на длани и колене, когато всичко около нея се завъртя, и тя усети как гърдите й горят.

Чу гласа на Мейсън, много далечен, докато той я разтърсваше.

— Стани. Хайде, Наоми, трябва да станеш.

Изтегли я, влачеше я и я носеше навън, в горещия септемврийски въздух, към прекалено ярките светлини на Таймс Скуеър.

— Погледни ме. Погледни ме.

Беше висок почти колкото нея и имаше очите на баща им. Дълбоки, златистокафяви. Тревожни, изплашени.

— Не мога да дишам.

— Можеш. Хайде. Поеми въздух бавно.

— Беше…

— Не го казвай. Не го казвай тук. Ако някой пита, просто ти е прилошало. Прилошало ти е и сме се прибрали. Хайде да повървим. Хайде.

Тя успя да направи две колебливи крачки, след това спря, подпря ръце на коленете си и се наведе, уплаши се, че ще повърне. Но световъртежът премина, също и гаденето.

— Ти знаеше ли? Кажи?

Той стисна здраво ръката й и я потегли по Бродуей.

— Знаех, че го правят. Не знаех, че са го завършили, нито че ще пуснат трейлър в прегледа на филмите преди „Спайдърмен“.

— Показаха нашата къща.

— Снимали са голяма част на място.

— Ти откъде знаеш?

— Понякога проверявам разни неща. Просто си мислех, че ще им отнеме повече време, докато го пуснат, но очевидно са се справили. Критиците доста писаха онлайн.

— Защо не си ми казал?

Той спря, погледна я студено и презрително, както могат единствено братята.

— Защото не искаше да знаеш. Никой не повдига този въпрос, никой не ми казва нищо. Затова проверявам сам. Прочетох книгата на Саймън Ванс.

Сега вече й стана горещо и отново й се догади.

— Трябва да загърбим всичко това. Минаха четири години.

— Така ли? А ти загърбила ли си го?

— Да. Поне през повечето време. Наистина.

— Мама обаче не е. Помниш ли, когато каза, че заминава за уикенда с приятелка? Щели да ходят на спа. Не е вярно. Взела е автобуса и отишла да го види в затвора.

— Откъде знаеш?

Той сви рамене и я дръпна към кафене, помъкна я към една от масите.

— Правила го е и преди. Когато отидохме в Хилтън Хед за една седмица, тя се оплака, че имала разстройство. И тогава е ходила да го види. Намерих автобусните билети в чантата й, и двата пъти. Правила го е и още един път.

— Ти ровиш в чантата й?

— Точно така — потвърди той, без да трепне. — Две коли, ако обичате — каза небрежно на сервитьорката. — И претърсвам стаята й и така разбирам, че му е писала. Писмата пристигат в пощенска кутия.

— Но това е лично — понечи да го укори Наоми, след това покри лицето си с ръце. — Защо го прави?

— Тя е покорна и зависима. Той я е мачкал през всичкото време. Това е емоционален тормоз и мачкане.

— Това пък откъде го знаеш?

— Казах ти, че проверявам разни неща. Та той е психопат, за бога. Би трябвало да го знаеш. И нарцисист. Затова дава на ченгетата по някое име и място на всеки две години. Казва им коя е жертвата и къде я е заровил. Така непрекъснато го споменават в новините и привлича вниманието към себе си. Той е лъжец и манипулира мама. Върти я на шиш, защото може. Помниш ли, когато взе свръхдоза?

— Не говори така, Мейсън.

— Точно това се случи. Благодаря. — Отправи на сервитьорката бърза усмивка, докато тя оставяше напитките им на масата. — Убедил я е да разговаря с Ванс — писателя. Не знам как го е постигнал, но я е убедил, а когато книгата излезе, тя не можа да го понесе.

— Значи знае къде сме.

— Не знам, но със сигурност е наясно, че сме в Ню Йорк. — След това Мейсън сви рамене. — Той не дава пет пари за нас и никога не го е било грижа. Неговата цел е мама.

— Той те обичаше.

— Не мисля. Да не би да си въобразяваш, че исках да ме подстригва като пехотинец всеки скапан месец? Ако изобщо дойдеше на някой от мачовете от младежката лига, усещах погледа му на гърба си, когато батирах. Знаех, че ако не уцеля, ако направя фал, той ще се подсмихва презрително: „Отглеждам един путьо“.

— Ама…

— Наблюдаваше ме внимателно, да не би в мен да заговори „кръвта на Карсън“. Така разправяше. Когато бях на осем, ми каза, че ако покажа склонност към педерастия, ще ме пребие.

Шокираното момиче стисна ръката на брат си.

— Никога не си ми казвал.

— Има неща, които не можеш да споделиш със сестра си. Поне когато си на осем. Той ме плашеше до смърт, предполагам и теб. Така бяхме свикнали да се страхуваме от него, че го приемахме за нещо нормално.

— Да — въздъхна тежко тя. — Да, дебнехме в какво настроение ще бъде. Дали ще бъде в добро настроение? Всички стъпвахме на пръсти около него. Терапията ликвидира това поне отчасти. Просто не знаех, че и ти си изпитвал същото.

— Живеехме в една къща, имахме един и същи баща.

— Мислех… Мислех, че при теб е различно, защото той искаше син. Беше пределно ясно, че иска син, не дъщеря. Искаше те повече от мен.

— Той искаше себе си, а аз не бях като него.

— Съжалявам — прошепна Наоми.

— За какво?

— Ревнувах, защото мислех, че те обича повече. Ужасно е да си го мислиш, да го чувстваш, защото той…

— Той е психопат, сексуален садист и сериен убиец.

Всяко едно от определенията накара Наоми да трепне.

— Такъв е, сестричке. Въпреки това си остава наш баща. Факт. Така че просто забрави. Май и аз ревнувах, защото ти даваше повече свобода. Ти беше отговорност на мама, а аз негова. Както и да е, мама е говорила и с кинаджиите. Той я е накарал, настоявал непрекъснато и представил нещата така, сякаш това е най-доброто за нас — за теб и мен.

Те продължаваха да се държат за ръцете и почти бяха допрели глави над масата.

— Защо го е искал?

— Заради вниманието и славата. Така се нарежда до Бънди, Дамър, Рамирес. Серийни убийци, Наоми. Обърни внимание.

— Не искам да обръщам никакво внимание. Защо им е да правят филм за него? Кой ще отиде да го гледа?

— Филмът е колкото за него, толкова и за теб. Може би дори е повече за теб. — Той стисна ръцете й по-силно. — Заглавието визира теб, не него. Колко единайсетгодишни деца успяват да спрат сериен убиец?

— Не искам да…

— Кажи, истина ли е, или лъжа? Той щеше да убие Ашли, ако не беше я измъкнала.

Без да каже и дума, тя вдигна ръка към колието, което младата жена й беше подарила. Кимна.

— А след като приключеше с нея, щеше да си намери друга. Кой знае колко още щеше да убие. Всъщност малко приличам на него.

— Нищо подобно! Само очите ви са в същия цвят. Това е всичко.

— Малко приличам на него.

— Изобщо не си приличате.

— Не, не съм като него. — Решителността и интелигентността в очите на Мейсън говореха по-красноречиво от думите. — Никога няма да бъда като него. А ти не бъди като мама. Не му позволявай да те мачка. Той се опита да го направи с всички ни, както стори с нея. Хвалиш, после мачкаш. Така те карат да направиш каквото искат, така те сломяват.

Тя разбра, или поне отчасти. И все пак…

— Никога не ни е удрял.

— Отнемаше ни обещаното — обещаваше нещо, след това, ако не направехме каквото искаше, той казваше, че не можем да имаме това или онова. Понякога ни носеше подаръци. Помниш ли? Сложи ми баскетболен кош, а на теб ти купи онази кукла. После получих чисто нова ръкавица на кечър, а ти малкото медальонче във форма на сърце. Такива нещица. Ако обаче стъпехме накриво, той си вземаше подаръка. Или пък не ни позволяваше да отидем на парти, което очаквахме с нетърпение, или на кино. Веднъж каза, че ще ни заведе в парка „Кингс Доминиън“, и ние бяхме много развълнувани. Но тъй като не бях почистил добре стаята си, той заяви, че нямало да ходим, защото не съм показвал уважение. Тогава ти ми се разсърди.

— Бях на седем. Не разбирах, че вината не е твоя. Той не ми позволи да разбера, че вината не е твоя. Може и да тормозехме малко мама, докато него го нямаше, защото знаехме, че тя няма да му каже, но на него никога не смеехме да му се противопоставим. Абсолютно никога. Съобразявахме се с настроенията му, точно както ти каза, а на него това му харесваше.

Тя не смееше да остави дори чифт къси чорапи не на място. Да, беше ги дресирал.

— Какво си чел, за да разбереш всичко това?

— В библиотеката има много книги за психиатрия и психология. Има и предостатъчно онлайн. Решил съм да уча за психиатър.

Тя се усмихна с превъзходството на двайсет и три месеца по-голяма сестра.

— Мислех, че ще се заемеш с баскетбол, на професионално ниво.

— Сет, Хари и мама имат нужда да го чуят в момента. А и наистина харесвам баскета. Ще играя до скъсване, ако това ми помогне да вляза в „Харвард“.

— В „Харвард“ ли? Сериозно ли говориш?

— Там няма стипендии, но има нещо като поощрителна програма. Ще вляза в „Харвард“, ще уча медицина и ще взема диплома. Смятам да я използвам, за да постъпя във ФБР като поведенчески анализатор.

— Господи, Мейсън, та ти си на четиринайсет!

— Ти беше три години по-малка, когато спаси човешки живот. — Той се наведе напред и златистокафявите му очи заблестяха напрегнато. — Никога няма да съм като него. Ще стана човек, който помага да спрат такива като него, който се е научил да разбира как да ги спре. Ти успя да го спреш, Наоми. Но той не е единственият.

— Ако го направиш, никога няма да успееш да загърбиш миналото.

— Когато загърбиш нещо, Наоми, то е впило очи в гърба ти. Предпочитам да го виждам пред себе си, за да знам накъде вървя.

 

 

Всичко, което той каза, я плашеше, а най-стряскащи бяха хладнокръвието и логиката в думите му. Той беше малкото й братче, често голям досадник, недодялан и роб на комиксите.

Не само че имаше амбиции, ами те бяха гръмки и говореше за тях така, сякаш ги беше постигнал.

Беше шпионирал майка им. Наоми бе готова да приеме да наблюдава майка им, при това много внимателно. Животът със Сюзан сякаш носеше със себе си усещане за нещо крехко. Гледаш си в краката, за да не паднеш и да не го изпуснеш от страх, че ще се счупи.

Можеше да признае пред себе си, а сега и пред Мейсън, че е безкрайно разочарована от майка им. Редом с усилието да им създаде приличен живот се усещаха лъжите. И то заради мъж, който беше отнемал човешки живот и бе съсипал живота на мнозина.

Любовта ли я тласкаше в тази посока, питаше се Наоми.

Ако беше така, тя не искаше да има нищо общо с подобно чувство.

Щеше да пробва секса, защото, каквото и да казваха в книгите, песните и филмите, тя знаеше, че едното невинаги върви ръка за ръка с другото. Обмисляше кой е най-подходящият начин да го направи, но знаеше, че не може да обсъжда средствата против забременяване с майка си. Колкото и да обичаше Сет и Хари, подобен разговор щеше да е неуместен.

Затова следващия път, когато отидеше на лекар, щеше да попита. Така, когато решеше да прави секс, щеше да е подготвена.

Може би Мейсън беше прав и ако тя се опиташе да загърби всичко, то тогава цялата грозота можеше да я погне по петите във всеки момент.

Също както стана с филма.

И така, когато есента настъпи в Ню Йорк, тя остави въпроса настрани. Не й беше приятно непрекъснато да е пред нея, защото можеше да се препъне. Затова пък да го остави настрани, поне засега, й се струваше добър компромис.

В момента майка й ставаше от леглото всеки ден, обличаше се и отиваше на работа. Наоми учеше сериозно, занимаваше се с годишника и училищния вестник, обмисляше с кое момче е най-подходящо да прави секс, когато моментът настъпи.

И реши, когато има шанс да остане насаме с вуйчо си, да поговори с него за филма.

— Излиза след няколко седмици — съобщи му тя.

— Знам, миличка. Двамата с Хари възнамерявахме да поговорим с теб и Мейсън.

— Без мама ли?

— Аз ще й кажа. Никак не ми е приятно. В момента се справя доста добре. Филмът обаче не променя нищо. Сега животът ви е тук. Онази част от живота ви приключи.

— Не и за нея. Трябва да поговориш с Мейсън.

— Защо?

— Просто поговори с него. Той ще ти каже.

Наоми нямаше представа какво е говорил Сет на майка й, но след няколко тъмни дни Сюзан отново се съвзе.

Заведе Наоми да купят нова рокля за бала, искаше да прекарат прекрасен ден. Това се случваше рядко.

— Всичко ти отива, миличка, толкова си висока и слаба, но не предпочиташ ли някакъв цвят?

Момичето се завъртя в пробната, погледна се отпред и отзад в късата черна вталена рокля с квадратно деколте.

— През повечето време ще снимам, едва ли ще танцувам. Затова черното е по-подходящо от розовото.

— Трябва ти кавалер — настоя Сюзан. — Защо вече не излизаш с онова мило момче? Марк ли се казваше?

— Уф. — Наоми сви рамене. Майка й не беше от хората, с които да споделиш, че на момчето не му стигна да опипва гърдите й. — Става, но не искам кавалер на бала.

— Когато аз бях на твоята възраст, да си осигуря кавалер за бала беше най-важното нещо на света. Но пък може ти да си по-умна от мен. Розовото много ми харесва, а и има брокат на полата.

— Не съм сигурна, че съм от момичетата, които харесват лъскави неща.

— Всяко момиче заслужава лъскаво розово. Щом предпочиташ черното, добре. Господи, толкова си пораснала, че нямам думи. Но ще купим и розовата.

— Мамо, не можеш да купиш две.

— Мога. Ще облечеш черната, защото ще правиш снимки, и ще оставиш розовата за специален случай. И без това не съм подарила на двама ви с Мейсън нищо специално.

— Напротив.

— Не съм, но ще го сторя. Ще купим тези рокли и ще отидем на хубав обяд. След това ще намерим съвършените аксесоари.

Наоми се разсмя, доволна да види блясък — не на розовото, а в очите на майка си.

— Фотоапаратът ще ми бъде аксесоар.

— Не и този път. Щеше да е по-добре, ако си със Сет и Хари, но ще намерим каквото ни трябва. Обувки и чанта, също и обеци. Знам, че днес искаше да излезеш на пазар с приятелките си, но…

— Мамо, много ми е приятно да съм с теб.

— Всичко се случва толкова бързо. Едва сега го разбирам. Струва ми се толкова бавно, а някои дни — и нощи — бяха безкрайни. Сега, като те гледам пораснала, разбирам колко бързо се е изнизало времето. А аз не бях до теб.

Не, не, блясъкът се губеше.

— Винаги си била до мен.

— Не бях. — Сюзан обрамчи с ръце бузите на Наоми. — Не бях. Но ще се постарая. Аз… Много съжалявам за филма.

— Няма значение. Не се притеснявай.

— Много те обичам.

— И аз те обичам.

— Ще занеса розовата рокля на продавачката, за да започне да я опакова. Ти върви да се преоблечеш, след това отиваме да обядваме.

Купиха роклите, после и обувки, и красива чанта, която блестеше — и това върна усмивката на майка й. По настояване на Наоми Сюзан си купи червен пуловер и велурени ботуши. Двете се прибраха поруменели, изморени и отново пробваха покупките.

Вечерта, когато момичето се отпусна в леглото, си каза, че това е бил най-прекрасният ден в живота й.

Октомври се оказа оживен и светлината, която Наоми обичаше толкова много, превърна пожълтелите листа в парковете в златни.

За да достави удоволствие на майка си, на бала тя облече розовата рокля вместо черната и помоли Ансън Чафинс, приятел и редактор на училищния вестник, да я вземе, но уточни, че не излизат на среща.

Видя сълзите на радост в очите на майка си, вместо мъка, докато двамата с Ансън послушно позираха за снимки, преди да излязат от къщата.

На Хелоуин Сюзан се облече като малко момиче, след като се посъветва със Сет и Хари в техните костюми с дълги сака и тесни панталони, готови да раздават бонбони на призраци, гоблини, принцеси и рицари джедаи. Тъй като Сюзан се обличаше за празника за пръв път, Наоми убеди Мейсън да прекара част от вечерта вкъщи, вместо навън с приятелите си, с които един господ знаеше къде щяха да обикалят.

— Все едно е направила обратен завой и сега се движи смело напред.

Мейсън, облечен като вампир скитник, сви рамене.

— Дано да си права.

Наоми го сръчка в ребрата.

— Поне се опитай да се престориш на доволен, че съм права.

Само че не беше права.

 

 

Третата седмица на януари, в студен ден, когато навяваше ситен снежец, тя се прибра за малко по обяд. Ансън беше с нея.

— Не беше длъжен да идваш — рече тя, докато вадеше ключовете.

— Намерих си чудесно извинение да се махна от училище за половин час.

Ансън Чафинс беше от по-горен клас, слаб и висок, и си падаше малко зубър. Според Наоми обаче беше добър редактор и още по-добър писател. Освен това й беше направил услуга на бала.

Онази вечер се беше опитал да я сваля, доста неумело впрочем, но не стана настойчив и нахален.

Затова двамата и досега се разбираха прекрасно.

Тя го пусна да мине пръв и се обърна, за да набере кода за изключване на алармата.

— Качвам се да си взема фотоапарата. Щеше да е у мен, ако ми беше казал, че искаш снимки от репетицията на театралния клуб.

— Може да съм забравил, за да сме заедно за половин час. — Той й се ухили и намести очилата с тъмни рамки. Непрекъснато ги наместваше, сякаш орловият му нос им служеше за пързалка.

Зад тях се криеха светлосини спокойни очи.

Той се огледа.

— Има ли кола или нещо друго безалкохолно? Няма смисъл да си тръгваме с празни ръце.

— Да, винаги имаме кола. Помниш ли къде е кухнята?

— Аха. Тази къща е направо страхотна. Искаш ли да ти донеса и на теб?

— Вземи две. — Тя свали ръкавиците и ги натъпка в джоба на палтото.

Той се подсмихна и ъгълчетата на устата му се изкривиха.

— А чипс да ти се намира?

Тя изви очи и смъкна шапката.

— Може и да има. Вземи каквото намериш. Няма да се бавя.

— Не бързай, имаме още двайсет и пет минути. Я! Това твое ли е?

Той пристъпи към снимка в черно и бяло на старец, който дремеше на пейка, а до него се бе настанило куче с клепнали уши.

— Да. Подарих я на Хари за рождения му ден преди две седмици. А той веднага я сложи във фоайето.

— Брависимо, Карсън.

— Благодаря, Чафинс.

Развеселена — той наричаше всички на фамилии и настояваше и останалите да използват неговата — тя тръгна по стълбите към горния етаж.

Изненада се, когато завари Конг пред вратата на майка си. Той обикновено стоеше в стаята на Мейсън, а когато времето беше хубаво, се измъкваше през кучешката врата, за да лежи на слънце на терасата или да върши в ъгъла онова, за което беше определен ъгълът.

— Здрасти, момче. — Тя го почеса набързо, докато минаваше, и се обърна, когато той изскимтя. — Нямам време. Просто минавам.

Той обаче изскимтя отново и задраска по вратата на майка й. Наоми усети как потръпва и стомахът я присвива.

— Мама вкъщи ли е? — Да не би пак да беше в някое от онези състояния?

По това време майка й трябваше да е на работа с Хари и Сет. За обяд имаше резервация за двайсет и двама, щели да празнуват пенсиониране, така че целият персонал трябваше да е на работа.

Наоми открехна вратата и видя, че завесите са дръпнати — лош знак. В сумрака забеляза, че майка й лежи на леглото.

— Мамо.

Беше с червения пуловер, който купиха, докато бяха на пазар, а не с униформата с бялата риза и черна жилетка.

Конг скочи на леглото — това му беше позволено единствено в стаята на Мейсън, близна ръката на майка й и отново изскимтя.

Сюзан лежеше напълно неподвижно.

— Мамо — повика я отново Наоми и включи лампата до леглото.

Тя не помръдна, беше съвсем бледа, а очите й не бяха напълно затворени.

— Мамо. Мамо. — Момичето стисна рамото на Сюзан и я разтърси. Пое ръката й в своята и усети колко е студена. — Мамо! Събуди се! Хайде, събуди се!

Хапчетата, разбира се, бяха там, до лампата. Не бе взела просто няколко, ами цялото шишенце. Беше празно.

— Събуди се! — Стисна ръцете на майка си и я задърпа. Главата на Сюзан се люшна, след това падна напред. — Престани. Престани. — Прегърна я и я вдигна от леглото.

Изправи я на крака и се опита да я накара да върви.

— Ей, Карсън, какво си се разкрещяла. Вземи се успо… Какво…

— Викни линейка. Обади се на 911. Бързо, бързо.

В първия момент той не помръдна, остана да гледа отпуснатото тяло на Сюзан, когато се стовари на леглото.

— Леле. Това майка ти ли е?

— Обади се на 911. — Наоми опря ухо в гърдите на майка си и започна да прави масаж на сърцето. — Тя не диша. Помоли ги да побързат. Кажи им, че се е нагълтала с „Еливил“. Изпила е огромно количество.

Без да откъсва поглед от жената, той бръкна за телефона си с едната ръка, а с другата намести очилата, докато Наоми правеше сърдечен масаж и изкуствено дишане.

— Ало, да, имаме нужда от линейка. Тя се е нагълтала с „Елдервил“.

— „Еливил“.

— Извинете, „Еливил“. По дяволите, Карсън, не знам адреса.

Тя му го каза, докато сълзите се стичаха по бузите й и се смесиха с избилата пот.

— Мамо, мамо, моля те!

— Не, нито е будна, нито помръдва. Дъщеря й прави изкуствено дишане. Ами… не знам. Може би на четирийсет.

— На трийсет и седем е — изкрещя Наоми. — Просто да побързат.

— Идват. — Ансън се отпусна до нея, поколеба се, след това погали Наоми по рамото. — Тя… телефонистката… каза, че тръгват. Идват.

Той преглътна, навлажни устни, след това докосна с пръсти ръката на Сюзан.

Беше… мека и студена. Толкова мека, сякаш пръстът му щеше да хлътне. Студена, сякаш бе лежала навън, на зимния въздух.

— Леле, боже, Карсън. О, господи, виж сега. — Продължи да държи Сюзан с едната ръка, а другата отново отпусна на рамото на Наоми. — Тя е изстинала. Струва ми се… тя май е мъртва.

— Не, не, не, не. — Тя притисна уста към устата на майка си и издиша, опита се да я накара да започне да диша.

Нищо не се случи. Също като снимките в мазето на баща й, в очите й бе останала единствено смъртта.

Отпусна се назад. Не заплака, все още не, само приглади назад косата на майка си. Не усети тежест в сърцето, стомахът не я присви. Не усети нищо, беше празна, също като очите на майка си.

Спомни си чувството, беше същото, както когато приближаваше в горещото лятно утро полицейското управление.

Това е шок, помисли си тя. Беше в шок. А майка й беше мъртва.

Чу звънеца и се изправи бавно.

— Трябва да отида да отворя. Не я оставяй сама.

— Добре, аз… ами… Добре.

Тя излезе… на Ансън му заприлича на сомнамбул. Момчето погледна отново мъртвата жена.

Нямаше начин да се върнат в училище за трийсет минути.