Нора Робъртс
Мания (6)

6.

Сънрайз Коув, щата Вашингтон 2016 г.

Не беше импулс. Наоми се увери, че е така, докато обикаляше просторната стара къща на скалата. Малко прибързано, може би. Със сигурност рисковано. Беше правила много рисковани неща, така че какво значение имаше, че ще направи още едно.

Мили боже, тя обаче купи къща, по-стара от нея, поне четири пъти по-стара, в другия край на страната от мястото, където се намираше семейството й. А по въпросната къща я чакаше много работа. И трябваше да купи мебели.

И я чакаше сериозно почистване.

Това беше инвестиция, повтаряше си тя намръщено, докато оглеждаше кухнята с остарелите уреди — със сигурност по-стари от нея — и напукания линолеум на пода.

Е, добре, щеше да почисти, да подреди и да боядиса. След това щеше да я пусне отново за продажба или пък да я дава под наем. Не се налагаше да живее тук. Ставаше въпрос за избор — а досега бе правила не един.

Щеше да се превърне в задача. Щеше да има с какво да се занимава, когато не работеше. Дом, убежище, мислеше си тя, докато завърташе крана над ожулената порцеланова мивка.

Кранчето се закашля, след това изплю вода.

Дом и убежище с ужасни тръби.

И така, тя си направи списък. Май беше по-умно да направи списъка, преди да купи къщата, но го направи сега. Тръбите се нареждаха на първо място.

Отвори предпазливо шкафа под мивката. Миришеше на мухъл, изглеждаше ужасно, а старото шише, пълно с каналин, не й вдъхна никакво доверие.

Задължително трябваше да намери водопроводчик.

И да купи колкото може повече почистващи препарати.

Изпусна дълго сдържания дъх, извади телефона от джоба на широките си панталони, отвори приложение.

Намирането на водопроводчик беше задача номер едно.

Записа още няколко неща, докато минаваше през трапезарията с прекрасна камина от гравирано черно дърво. Почистване на комина. Все още ли имаше хора, които ставаха коминочистачи? Със сигурност имаше такива, които проверяваха и чистеха комини, и тъй като камините в старата къща бяха пет, почистването на комините трябваше да влезе в списъка.

Защо й трябваше да купува къща с пет камини? И десет спални. И шест и половина бани.

Сега точно нямаше да мисли по този въпрос. Първо трябваше да измисли как да подходи.

Подовете бяха солидни. Имаха нужда от циклене, но брокерът й беше продал истинско чамово дюшеме. Щеше да провери дали не може да се справи сама. Иначе трябваше да търси и паркетаджия.

Не биваше да забравя плочкаджията — дали щеше да е един и същи човек?

Всъщност, мислеше си Наоми, докато оглеждаше скърцащите стълби, имаше нужда от строител. И да провери цените. И да състави план.

Онова, от което имаше нужда, поправи се тя, докато стоеше на площадката, откъдето коридорът се разклоняваше наляво и надясно, беше да отиде да си провери главата. Как, по дяволите, щеше да поддържа това къщище, при това в подобен вид?

Защо, за бога, се заби в това отдалечено място в щата Вашингтон? Обичаше да пътува — нови места, нови гледки, нови идеи. Сама с апаратите си. Беше свободна да замине накъдето пожелае. А сега се беше сдобила с тази стара къща, която да я задържа и да тежи като котва.

Не, не беше импулс. Беше проява на пълна лудост.

Мина покрай мухлясалите стени и… добре де, страхотните стари врати, покрай прекалено многобройните за сама жена стаи и усети стария познат натиск в гърдите.

Нямаше да позволи да я завладее пристъп на паника единствено защото бе постъпила като глупачка.

Започна да диша бавно, равномерно и се обърна към стаята, която брокерът посочи като най-голяма. Стори й се просторна и светла, подовете наистина имаха нужда от работа, а стените бяха в ужасно избеляло синьо, което приличаше на мътна вода в басейн, а пък и старите релси на плъзгащите се прозорци и врати трябваше да се подменят.

Тя обаче задърпа резето, вратата се плъзна на ръждясалите релси и Наоми излезе на широката тераса.

Ето, затова си струваше, помисли си тя, когато напрежението се разсея и отстъпи място на неподправено удоволствие. Тъкмо затова.

Дълбоко заливче, блестящо синьо, се извиваше и разширяваше, обрамчено от пищна зеленина в цветовете на ранната пролет. Брегът се изкачваше, обрасъл с дървета, а водата се плискаше през тесен пролив към дълбокото синьо. В далечината на запад се издигаха планини, очертаваха се на фона на небето, потънали в зелени сенки.

А право напред, зад заливчето, пролива и сушата, се виждаше тъмносиньото на дълбокия океан.

Нейната скала не беше от най-високите, но й осигуряваше прекрасна гледка към водата, небето и земята, даваше й неописуемо чувство на спокойствие, предназначено единствено за нея.

Нейната къща. Облегна се на рамката и пое дълбоко въздух. Разбра, че това място е само за нея в мига, в който дойде тук във ветровития февруарски следобед.

Каквото и да се налагаше да се направи, за да стане къщата обитаема, щеше да бъде сторено. Никой обаче не можеше да й отнеме гледката, чувството, че всичко тук й принадлежи.

Тъй като остави фотоапарата долу, тя взе телефона и включи на камера. Направи снимка, погледна я, след това направи още една. Изпрати я на Мейсън, Сет и Хари, всички в папка „Моите момчета“, и написа простичък есемес.

„Ето защо.“

Прибра телефона и прати списъците със задачи по дяволите. Щеше да отскочи до града и да си купи провизии. Останалото щеше да го мисли в крачка.

Малкото градче изкарваше прехраната си от пристанището, магазина за гмуркане, даването под наем на каяци и канута и рибния пазар. На Уотър стрийт^[1] — както можеше да се предполага — се намираха магазини за подаръци, кафенета, ресторанти и хотел „Сънрайз“, обърнат към извивката на кея, където се полюшваха лодките.

Беше прекарала две вечери на хотел, а след това тръгна да обикаля Сънрайз Коув. Искаше да добави нови снимки към портфолиото си с художествена фотография и откри предостатъчно обекти.

Мярна част от къща — само ъгълче — от прозореца на хотелската стая и й стана забавно и интересно, защото беше встрани от градчето и хората, близо до водата и гората.

Искаше да я снима и разпита как да се добере до нея. Докато се усети, се отправи към Пойнт Блъф, както местните наричаха мястото, придружена от брокера Джон Джеймс Муни.

Сега вече й принадлежеше, помисли си Наоми, когато паркира пред бакалията.

Остави няколкостотин долара, но натовари предостатъчно храна, препарати за почистване, тоалетна хартия, салфетки и кухненски рула, крушки, препарат за пране — което беше глупаво, защото нямаше представа как да пусне старата пералня — тенджери и тигани, кафемашина и прахосмукачка от съседния железарски магазин.

Освен това взе името на строители и от двата магазина — оказа се, че става въпрос за един човек, така че той очевидно бе доста популярна личност. Реши, че моментът е подходящ, и му позвъни веднага, разбраха се да се видят за оглед на къщата след половин час.

Тръгна си доволна, че има цели десет минути криволичещ път до къщата. Тя бе достатъчно отдалечена, за да може да разчита на усамотение, и достатъчно близо, за да й е удобно.

Когато отвори багажника и погледна купеното, се закле следващия път да си направи списък с покупки.

Този списък, даде си сметка тя, когато започна да разтоварва, щеше да включи препарат за почистване на хладилника, преди да го зареди с храна.

Докато го почисти и напълни, и се върне за още багаж от колата, тя видя черен пикап да взема завоите към къщата.

Пъхна ръка в джоба и стисна сгъваемото ножче. За всеки случай.

Пикапът спря. Мъж с бейзболна шапка и слънчеви очила се подаде от прозореца. Едро черно куче с кърпа на точки се надвеси от другия.

— Госпожице Карсън?

— Аз съм.

— Кевин Банър. — Каза нещо на кучето и главата на животното хлътна вътре, преди той да изскочи от пикапа.

По нейна преценка мъжът бе в началото на трийсетте. Под шапката се показваше къдрава пясъчноруса коса. Имаше хубава квадратна челюст, стегнат. Той подаде ръка.

— Приятно ми е.

Ръка на работник, помисли си тя и се успокои.

— Благодаря ви, че дойдохте.

— Чух, че някой от изток е купил къщата. Страхотна е, нали?

— Страхотна е.

Той се ухили и пристъпи от крак на крак.

— Празна е почти от десет години — сигурно господин Муни ви е казал — след като господин Паркърсън почина, госпожа Паркърсън се изнесе. Повече от двайсет години държаха хотел. Накрая тя не можеше да го поддържа и се премести в Сиатъл, при дъщеря си. Понякога я даваше под наем, но…

— Голяма къща, много поддръжка.

Той пъхна палци в предните си джобове и се залюля на пети, докато опипваше с поглед квадратната къща.

— Самата истина. Преди време се бях зарекъл да я купя — тя си има своята история, а пък гледката е невероятна — но съпругата ми ме заплаши с развод. Сега може да се докопам до къщата и да задържа жена си.

— Елате да разгледате. Кучето ви ще стои ли само в пикапа?

— Там й е добре.

Животното отпусна муцуна на таблото и погледна жално Наоми.

— Обичам кучета. Викнете я, ако искате.

— Благодаря. Тя е добричка, свикнала е с обектите. Ела, Моли!

Кучето изскочи през прозореца и се приземи като гимнастик, а след това дотича, за да подуши ботушите на Наоми.

— Добър скок, красавице. — Когато погали Моли по главата, кучето замаха с опашка и цялото му тяло се разтресе.

— Ориентирайте ме какво искате — помоли Кевин.

— Да пренеса цялата къща в двайсет и първи век. Не говоря за външния вид — уточни Наоми. — А за тръбите, осветлението, кухнята, баните. Надявам се по-голямата част да е козметична работа — обясняваше тя, когато влязоха. — Мога да боядисвам и да се справя с дребни задачки, но се чува много тракане и съскане, когато се пуска водата. Освен това не знам дали е безопасно да се използват камините. Мислех да се справя с подовете сама — да ги пребоядисам — но после прецених, че всичко това ще ми отнеме две, може би дори три години.

— Ами прозорците?

— Какво прозорците?

— Няма ли да ги подмените с двойни, топлозадържащи? Дори сега да ви излезе скъпо, после сметките ви за отопление ще са много по-ниски. През зимата тук е доста ветровито.

— Ще включа и това в списъка и ще видим.

— Трябва да погледна и електрическата инсталация, за да се уверя, че всичко е безопасно. Мога да проверя и комините. С дърва ли ще се отоплявате?

— Не съм мислила по този въпрос.

Кучето обикаляше и душеше, проверяваше всички ъгълчета. На Наоми й направи впечатление, че Кевин прави съвсем същото.

— И горе имате камини, нали? Ако не искате да качвате горе дърва, можете да помислите за газ на втория етаж.

— Добра идея… така е и по-чисто.

— Мислите да отворите хотел?

— Не. Не и в момента.

Той кимна, записа си нещо, замърмори тихо, докато обикаляха първия етаж. Когато влязоха в кухнята, той си свали шапката и се почеса по главата, след това отново я нахлупи.

— Ще ви кажа направо, че кухнята трябва да се направи от А до Я.

— Ако бяхте казали нещо друго, щях да се чудя защо ви препоръчват.

— Добре тогава. Обзалагам се, че дюшемето продължава и под грозния линолеум.

— Наистина ли? Мислите ли? — Тази възможност прогони неприятното усещане, че ще трябва да смени цял куп прозорци. — Може ли да проверим?

— Ако нямате нищо против да съсипя този ъгъл.

— По-грозно не може да стане.

Той се насочи към ъгъла и разряза линолеума с джобното си ножче.

— Така, и отдолу е чам.

— Леле! Вдигайте този боклук, циклете, боядисвайте, лакирайте, запечатвайте и готово.

— Точно така и ще направя.

— И аз искам така.

— Добре. — Очилата на Кевин останаха в джоба на ризата му, докато лешниковите му очи оглеждаха внимателно. — Мога да ви предложа няколко варианта за тук.

— За да си избера ли? Не съм мислила за кухня, но съм снимала предостатъчно. Фотограф съм — обясни тя. — Снимам за каталози, уебсайтове и рекламни материали.

Тя подпря ръце на кръста си и обиколи стаята, представи си я как би изглеждала оголена, само под и стени.

— Просторно е, а това определено е плюс. Искам островче, да не е малко, за готвене и за хранене. Не искам нищо ултрамодерно, нито пък класически рустик. По-скоро нещо като съвременен рустик, тъмни шкафове със стъклени вратички, светли плотове, интересен фон и можете да си поиграете с осветлението. Има място за две фурни, вдигнати на стената — не знам точно защо са ми две, но вуйчовците ми се кълнат, че така трябвало да бъде. Газови котлони и екстравагантен абсорбатор, който да привлича погледа, квадратна мивка под този прозорец, а на тази малка баня мястото й не е тук. Махате я и правите от нея килер. И разкарвате тази отвратителна задна врата. Нека има излаз към терасата и гледката. Искам огромни двойни врати, стъклени, без рамки.

Той си записваше и кимаше, но сега вече вдигна поглед.

— Госпожице Карсън.

— Казвайте ми Наоми.

— Добре, Наоми. Обичам съпругата си.

Тя се обърна и му отправи предпазлива усмивка.

— Това е чудесно.

— Влюбих се в нея, когато бях на шестнайсет, но повече от година така и не събрах смелост да я поканя да излезем. По всяка вероятност все още щях да мисля кога ще я целуна за пръв път, ако тя не беше хванала пословичния бик за рогата. Бях на двайсет и три, когато се оженихме — тя пое инициативата и за това, иначе аз нямаше да събера кураж да й предложа. Имаме две деца.

— Браво.

— Казвам, че обичам съпругата си и се старая да се сдържам в някои отношения. Но ако двамата с теб останем познати достатъчно дълго, ще те целуна право по устата.

— Да очаквам ли, че ще се случи по-късно?

Той се ухили отново.

— Може и да стане, ако продължиш да повтаряш всичките ми надежди и мечти. Когато обаче каза да разкарам малката врата, направо ме закова. Гледката тук е задължителна. Защо да имаш такава гледка и да я криеш? Ако ми позволиш да махна тази стена, ще ти дам простор и към трапезарията. Ще имаш много повече място, когато каниш гости. Холът е в другия край на къщата, но хората могат да се събират тук, докато ти готвиш.

— Включвам го към списъка.

Обиколиха цялата къща, накрая Кевин извади метър и започна да мери.

Когато той приключи, тя беше прибрала продуктите от бакалията и беше наляла и на двамата по една кола. Изпиха ги на предната веранда и наблюдаваха как слънцето прогаря пътека през дърветата.

— Ще пресметна всичко. Но ще трябва да седнеш, когато ти кажа сумата.

— Вече имам представа.

— След това ще обсъдим приоритетите, кое искаш да се направи веднага, кое може да чака. Ще ти дам името на добър ландшафтен инженер, докато все още си замаяна от цифрата.

— Ще го взема, но ми се иска сама да се заема с това.

— Добре. Благодаря ти за колата. — Той й подаде празната чаша. — Благодаря ти, че ми даде шанс да огледам къщата. Ако ми възложиш поръчката, ще свърша качествено работата.

— Сигурна съм.

— Ще се чуем… Хайде, Моли.

Тя остана да гледа след него, докато се отдалечаваше, и усети как тишината се спуска, също като слънцето зад дърветата.

И тя щеше да свърши качествено работата си, помисли си. Влезе вътре, за да си направи временно гнезденце и работно място.

Сутрин правеше снимки: изгреви, когато всички божествени цветове се сливаха — на водата, на дървета и птици. Следобедите обикаляше магазините за стоки втора ръка и битаците. Купи си бюро и стол, две лампи, стара метална пейка и столове към нея.

Вечер си правеше сандвич или бъркани яйца, наливаше си чаша вино и работеше над направените сутринта снимки.

През уебсайта си продаваше някои от тях, а други предлагаше на галерия в Ню Йорк, но добрите пари идваха от продажбата на продуктова фотография.

Беше се научила, че може да работи навсякъде — и в автомобила си, и на къмпинг, и в мотелска стая, а сега в собствената си къща, обгърната от тишина, докато светлината играеше по водата. Имаше чувството, че е получила безценен подарък благодарение на баба си и дядо си и попечителските фондове, които те бяха оставили за двамата с Мейсън.

Беше им много благодарна и редовно им изпращаше имейли и снимки, още откакто постъпи в колежа им звънеше всяка седмица, независимо къде се намираше и какво правеше.

Те бяха изгубили дъщеря си — два пъти, според Наоми. Тя обаче щеше да се погрижи да не изгубят внучката си.

Снима пейката и градинските столове, заигра се с текстурата на ръждата, обелената боя, квадратните линии, а също и с кофата с пурпурни теменужки, които засади и постави до тях на верандата. След като обработи на компютъра тези снимки, изпрати ги вкъщи и ги качи в уебсайта си за продажба.

На Кевин му отне почти цяла седмица, докато пресметне сумата. Този път доведе и Тайлър, шестгодишния си син, заедно с Моли. Момченцето беше миниатюрно копие на баща си, толкова сладко, че Наоми съжали, че няма бисквитки.

— Тръгнали сме да купим пица и реших да се отбия, за да ти оставя офертата. Няма да е зле да пийнеш малко твърд алкохол, преди да я прочетеш.

— Не думай.

— Препоръчвам ти го. Така. Вече ти казах, че ти ще си избереш приоритетите. Написал съм ти го. Ако искаш сама да се справиш с някои неща, ще спестиш пари. Не бързай, помисли добре. Просто ми кажи какво си решила. Вътре съм ти написал още едно име. Може да поискаш второ мнение, а знам със сигурност, че тази фирма работи добре. Те са от Худспорт.

— Благодаря.

— Да вървим, дребосъци — подкани той.

Момченцето хукна към пикапа заедно с кучето. Кевин ги последва, но спря и се обърна.

— Не забравяй силната напитка.

Наоми шляпна с длан по плика и го отнесе в кухнята. Чаша вино щеше да й дойде добре, реши тя, наля си и тъй като местата за сядане на верандата бе единствената възможност, излезе и се настани на наполовина почистената от старата боя пейка.

Остана известно време там да наблюдава водата и яркочервения каяк, който се плъзгаше към брега, докато отпиваше от виното.

Остави чашата вино върху подложка и отвори плика.

— Мили боже. Здравей, шестцифрена сумичке. — Прииска й се да си беше наляла нещо по-силно от вино. Например няколко шота текила. Все още не си беше купила, но това бе поправимо.

Отпи нова дълга глътка вино и изпусна дъх, след това прочете обобщението.

Колко много работа. За кухнята очакваше подобна цена. Всъщност, Кевин й беше дал по-ниска цена от очакваното. Прозорците — а те бяха толкова много — и смяната им щяха да са безобразно скъпи. И за тях беше проверила и цената и този път беше малко под очакваната.

Отстъпка за строител, заключи тя. Но пък бе облагодетелствана, а това бе чудесно.

Стана, закрачи по терасата, седна отново. Продължи да чете.

Тръбите, електрическата инсталация, изолацията на тавана. Нямаше нищо сексапилно, но пък абсолютно задължително. Господи, ами подовете? Толкова много квадратни метри. Защо й трябваше да купува тази огромна къща?

За да си отговори на въпроса, тя отново погледна към хоризонта. Слънцето беше ниско, блестеше над синевата. Една птица, бяла, с широки криле, се рееше високо.

Прегледа отново офертата. Можеше да боядиса поне част от къщата. Не се страхуваше от тежка работа. Все можеше да свърши нещо. Можеше да се откаже от преустройството.

Само че тя нямаше желание да го зареже.

Отпусна се назад. Щеше да направи много снимки на събарянето на стената, на ремонта. Снимки на работници, счупени плочки, инструменти, дървен материал. Ако си разиграеше картите както трябва, щеше да изкара пари, докато налива други в ремонта.

Имаше спестявания, напомни си тя. Живееше пестеливо, не й трябваха много пари. Най-големият й разход преди къщата беше фотоапаратът „Хаселблад“ и джипът.

Отново погледна към водата. Трябваше да го направи. Беше обиколила всички щати и бе работила навсякъде. Бе отишла и в Европа два пъти, бе работила и там.

Никъде не бе усетила привличане както на това място.

Извади телефона си и набра Кевин.

— Трябва ли ти линейка?

Той я разсмиваше. Не се сприятеляваше лесно, но той я разсмиваше.

— Прииска ми се да пийна малко текила, но се стегнах. Кога можеш да започнеш?

— Какво? Извинявай, какво каза?

— Хайде да действаме. Кога можеш да започнеш?

— Май на мен ще ми трябва линейка. Леле. Леле, боже! Слушай, ще се изритам, докато го казвам, но не искаш ли да провериш още една оферта?

— Купих къщата, защото тя ми проговори и изрече думите, които имах нужда да чуя. Ти ме разбираш. Ще се опитам сама да се справя с част от боядисването. Може да помогна със събарянето на стената, за да понамаля цената, но съм готова за действие. Кога можеш да започнеш?

— В понеделник. Ще подготвя договора и ще запиша, че ти поемаш боядисването. Ако не се получи, ние ще се заемем. Направил съм дизайна на кухнята, както ти описа нещата, но…

— Да, видях. Ще го следваме, а ти ще ми кажеш къде да проверя за плотове, за шкафове и всичко останало, за да си избера.

— Има много за мислене и изкусуряване.

— Тогава да действаме.

— Наоми, може и да те целуна по устата. Жена ми ще прояви разбиране.

Тя се надяваше жена му да е същата сладурана като него.

— Ще се разберем и по този въпрос, когато му дойде времето.

— Утре ще намина, за да донеса договора.

— А пък аз ще ти напиша чек за материалите, както е записано тук.

— Благодаря. Имаш ли любим цвят?

— Разбира се. Всички.

— Супер. До утре. Благодаря, Наоми.

Тя влезе и си доля вино. Вдигна тост за кухнята, която скоро щеше да бъде напълно изтърбушена.

Той донесе договора в компанията на жена си — изключително красивата Джени, Тайлър и четиригодишната Мади — сладка умалена версия на баща си.

Кевин й поднесе кошница с лалета в различни цветове заедно с договора.

— Каза всички. За любимия цвят.

— Чудесни са.

След това той я стисна за раменете и я целуна. Тайлър покри очи, Мади се изкиска, а Джени се усмихна широко.

— Той си беше наумил какво трябва да се направи в тази къща, при това не от вчера, ами откакто се помня. Твърди, че твоите идеи почти се припокриват с неговите. Кевин е най-добрият. Ще направи дома ти прекрасен.

— Джени е предубедена. — Майсторът я прегърна през раменете. — Дай сега сериозно. В понеделник ще докарат тук контейнер за отпадъци. Момчетата ще дойдат в седем и трийсет. Ще стане доста шумно.

— Ще го преживея.

— Значи до понеделник.

Качиха се в минивана и досущ като кучето Кевин подаде глава през прозореца.

— Няма да си познаеш къщата!

 

 

Наоми постави кафеварката на бюрото в стаята си, напълни хладилника с безалкохолни напитки, колбаси, плодове. Можеше да постави скарата на терасата. Щеше да приготвя храна при почти полеви условия.

В понеделник си даде почивка и се присъедини към разбиването на кухнята и съседната баня. Работи с чук, с лост, помогна да изтръгнат старите плотове и шкафове.

Напълно изтощена, с болки по цялото тяло, тя заспа още преди слънцето да потъне зад гората.

Ударите с чукове започваха всяка сутрин. Тя правеше кафе, предлагаше пълнозърнести бисквити и вземаше фотоапарата си. Работниците свикнаха с присъствието й, престанаха да позират.

Тя снимаше мазолести ръце, ръце, разранени на кокалчетата. Снимаше потни тела, работни ботуши с метални носове.

Вечер, в блажена тишина, тя похапваше сандвичи и работеше. Направи снимки на кухненския под, с нащърбен линолеум върху оголеното дюшеме. Поигра си с филтрите, замисли се над композицията, отдели време, за да обнови сайтовете си и обърна специално внимание на маркетинга.

Избра кои снимки са подходящи за сайта й, кои трябва да бъдат изложени единствено в галерии, кои да бъдат отделени като продуктови.

Трябваше да вземе десетки решения и с изненада установи, че часовете се изнизват с неподозирана бързина.

Отдели известно време, за да оглежда гранит, а накрая прекара повече от час да снима необработени ъгълчета, нюанси, цветове. Сандвичите и супите й омръзнаха, затова на път към вкъщи спря в града и си взе пица.

Щеше да седне на красивата си синя пейка, да се порадва на тишината и да похапне пица на терасата пред спалнята. После щеше да си пусне филм на лаптопа. Този ден не й се полагаше повече работа. Радваше се, че си поръча огромен матрак. Утре сутринта щяха да го доставят. Предната нощ прекара върху надуваем дюшек.

Започваше да пада сумрак, докато следваше извивките на пътя.

От дърветата изскочи сърна. Всъщност беше едър елен и тя изви волана, за да избегне удара. Натисна спирачки и колата поднесе.

По-скоро усети, отколкото чу, че гумата й се пука, и изруга, докато се опитваше да се пребори с натежалия волан. Накрая се заби в плитката канавка отстрани на пътя, а сърцето й блъскаше между ушите.

Еленът просто обърна глава, погледна я високомерно и скочи навътре в сенките.

— По дяволите, по дяволите и пак по дяволите. Добре, добре. Няма ранени, включително скапания Бамби.

Отвори вратата, за да огледа щетите.

Гумата беше цъфнала, но едва ли имаше поражения върху ходовата част. Трябваше да смени тъпата гума, но нямаше да е никак лесно заради ъгъла, под който колата беше хлътнала в канавката. Мракът се сгъстяваше бързо, а тя беше на завой.

Вдигна задния капак, извади комплекта за първа помощ, запали сигнална ракета и я постави на няколко метра зад джипа, втората закрепи на няколко метра отпред, качи се в автомобила и светна фаровете.

Предаде се на раздразнението, докато вадеше резервната гума от багажника.

Забеляза фарове и се уплаши, че приближават прекалено бързо. Но джипът — по формата разбра, че е джип — намали, след това зави елегантно и спря между нейния автомобил и задния сигнален конус.

Наоми остави крика и стисна щанга.

— Случило ли се е нещо?

— Спуках гума. Но ще се справя, благодаря.

Той обаче пристъпи напред, беше само силует, осветен от фаровете на автомобила си.

— Имаш ли резервна?

Дълбок глас, типично мъжки. Беше висок, с дълги ръце и крака.

— Разбира се, че имам резервна.

— Браво. Ще ти я сменя.

— Много благодаря. — Тя стисна щангата. — Само че мога да се справя и сама.

Той продължи напред и се наведе, за да погледне отблизо. Сега вече го огледа по-добре — гъста и тъмна разрошена коса, остър профил под набола брада. Износено кожено яке, едри ръце, подпрени на коленете на дълги крака.

— Под неудобен ъгъл си, но може да се смени. Имам аварийни светлини в джипа.

Сега вече я погледна. Сурово, същевременно красиво лице, лицето на як мъжага с набола брада, гъста, разрошена коса и стиснати плътни устни, които не се усмихваха.

Не видя цвета на очите му, но не забеляза лошотия в тях. Въпреки това…

— Сменяла съм гума и преди.

— И аз. Дори ми е работа. Зандър Кийтън от автосервиз „Кийтън“ — името е отстрани на джипа. Механик съм.

— Не съм викала механик.

— Значи имаш късмет, че минавам оттук. И ще съм ти безкрайно благодарен, ако не ме халосаш по главата с тази щанга. — Той се наведе, вдигна крика и се зае да смени гумата. — Добре си я прецакала. Ще имаш нужда от нова. Мога да ти поръчам.

Вдигна гаечен ключ.

— Как се спука? Не ми изглежда износена.

— Една сърна изскочи пред мен. После поднесох.

— Случва се. Прибираше ли се? Просто си приказваме — рече успокоително той, тъй като тя враждебно мълчеше. — Мирише ми на пица. Идваш от града, значи не си отседнала в града. Не съм те виждал преди, а красавица като теб не бих забравил.

— Да, прибирам се.

— Нова ли си? Питам, защото познавам всички. Тръгнала си към вас по този път. Страхотна блондинка. Ти да не би да си Наоми?

Тя отстъпи крачка назад.

— Спокойно. — Каза го тихо, когато се изправи, за да вдигне резервната гума. — Кевин Банър ремонтира старата къща на Паркърсън на Пойнт Блъф. А Кевин е най-добрият ми приятел, още от люлката, та чак до гроба. Е, до гроба има още време, освен ако не ми видиш сметката с тази щанга, но двамата с него се познаваме, откакто сме проходили. Можеш да му позвъниш, да провериш дали ти казвам истината и след това да пуснеш нещото, дето го стискаш.

— Никога не те е споменавал. — Въпреки това тя поотпусна малко щангата.

— Сега вече ме засегна. Той винаги ми е бил приятел, аз му станах кум. Кръстник съм на Тайлър. Братовчед му Марк се занимава с тръбите ти, а Мейси Адамс, в която бях лудо влюбен почти цели шест седмици в трети клас, ти е дърводелец. Сега вече на чисто ли съм?

— Ще знам, когато попитам утре Кевин.

— Ама ти си била много цинична и подозрителна. Ще трябва да се примиря. — Той затегна болтовете на резервната гума и я завъртя за проба. — Готово.

Докато оставяше инструмента, я погледна отново.

— Колко си висока?

— Един седемдесет и осем. И половина.

— И ти отива. — Той се изправи и прибра инструментите. — Искаш ли да взема гумата, за да ти поръчам нова?

— Ами… Всъщност, да, чудесно. Благодаря.

— Пак заповядай. Чакай малко. — Той отнесе гумата до джипа си, извади кофа пясък и вдигна ракетата. — Да прибера ли и другата?

— Подготвен си.

— Част от работата ми е. — Той забоде ракетите в пясъка и поклати глава, когато Наоми пъхна ръце в джобовете си. — Да не би да си решила да ми плащаш? Дай ми парче пица.

— Какво? Ти сериозно ли говориш?

— Това е пица от „При Риналдо“. И аз си имам слабости.

— Искаш парче пица, така ли?

— Не е много, след като рискувах сътресение на мозъка и вероятно мозъчна травма, докато ти сменях гумата.

Тя отвори вратата, а след това и кутията.

— Нямам в какво да я сложа.

Зандър протегна ръка.

— Ами тук?

Наоми сви рамене и постави парчето пица в едрата му длан.

— Благодаря за помощта.

— Благодаря за пицата. Безопасно прибиране.

Тя се качи, закопча колана и остана загледана след него, докато той се отдалечаваше бавно и лениво, защото походката му беше бавна и ленива. Най-сетне тя успя да излезе от канавката отново на пътя.

Той наду приятелски клаксона, докато тя се отдалечаваше.

Остана да седи за кратко, отхапа два пъти от пицата, за да може да шофира с една ръка. Както всеки друг път, тя имаше превъзходен вкус.

Само че не можеше да стъпи и на малкия пръст на дългокраката блондинка с подозрителни очи.