Нора Робъртс
Мания (10)

10.

Тя се зае отново с работа. Тъй като работата бе на едно от първите места в списъка, продиктуван от разума, в който фигурираше и забраната да спи със Зандър, тя си беше поставила доста задачи.

Сутринта излезе да снима и кучето тръгна след нея. От няколко дена, когато отиваше в гората или се разхождаше по брега, тя закачваше каишката на колана си. Това разрешение не се харесваше на нито един от двамата.

След тези няколко дена тя разбра, че кучето няма да избяга, и обикновено го пускаше без каишка. То проучваше наблизо, гонеше катерици, лаеше по птици, душеше следите на сърните и животинските изпражнения, докато тя правеше пана от диви цветя, снимаше дървета, дълги водни канали, заблестели на слънцето или потънали в сенки.

Накрая се сдоби и с дълга поредица кучешки снимки.

То сумтеше сънено пред камината — газовата система беше чудесна за хладните мрачни дни — докато тя работеше на компютъра. От време на време слизаше на долния етаж при работниците и Моли, ако Кевин я беше довел, но винаги се качваше горе, гледаше я дълго, сякаш да разбере дали е приключила. Ако не беше, се свиваше отново, обикновено с нещо в устата.

Понякога въпросното нещо беше открадната ръкавица на работник, а веднъж дори чук.

Упоритата й работа се отплащаше. От галерията в Ню Йорк получи чек за добра сума и с удоволствие наблюдаваше как сметката й набъбва.

Явно хората харесваха снимките на кучето.

Джени се отби, както бе обещала, и обиколи къщата. Когато стигнаха до голямата спалня, тя въздъхна.

— Не знам кое е по-впечатляващо. Гледката или леглото.

— Обичам да се наслаждавам на гледката от леглото.

— Сигурно е прекрасно да е пред очите ти всяка сутрин, когато се събудиш. Зандър каза, че вуйчовците ти били изпратили леглото от другия край на страната.

— Точно така. Ако не намеря мебели тук, ще започнат да ми ги изпращат.

— Ела на пазар с мен! — Джени заподскача и плесна с ръце. — Хайде.

— Какво, сега ли?

— Днес имам свободен ден, децата са на училище. Имам… — Тя извади телефона си, за да провери часа. — Разполагам с пет часа, преди да взема Мади, а след това и Тай. Знам, че за теб това е цял работен ден, но трябва да купиш мебели, а аз знам няколко места — особено, ако не се страхуваш да реставрираш мебелите — където всичко ще отива на леглото.

— Всъщност… — Замисли се за парите, прехвърлени в сметката й, и реши, че няма да откаже. — Добре.

— Супер! Може дори да ти намерим чинии.

— Вече ги поръчах. Чакай. Ще ти ги покажа.

И двете погледнаха екрана на компютъра.

— От рециклирано стъкло са, харесаха ми, а поръчах и няколко бели за всеки случай. Мисля…

— Прекрасни са. Супер. Ще стоят чудесно в кухнята. И на масата, след като си купиш маса.

— Масата може да почака известно време. Нямам намерение да организирам партита. Но ми трябват столове. И столове, и гардероб. Би било приятно да си прибирам дрехите в гардероб, а не в кашони.

— Да вървим да ти намерим.

Кучето тръгна с тях. Наоми нямаше намерение да го вземе, но то ги последва и скочи в колата, настани се на задната седалка и езикът му увисна в очакване.

— Много е сладък. Хубаво е, че имаш куче, след като живееш сама, а едно симпатично куче радва всички. Кевин каза, че двамата с Моли много се разбирали. Как се казва?

— Няма име.

— О, Наоми, трябва да го кръстиш.

— Собствениците му може…

— От колко време живее у вас?

— Вече трета седмица — въздъхна Наоми и го почеса по врата. — Утре ще го заведа да го кастрират. Ако искате куче…

— Вече си имаме, благодаря. А това е твоето куче.

Наоми погледна в огледалото за обратно виждане и кучето й се усмихна, беше сигурна.

— Засега живее при мен.

— Точно така.

Тя присви очи и си сложи слънчевите очила.

— Накъде?

— Карай към града и оттам ще ти казвам.

Не помнеше кога за последен път е пазарувала с приятелка или си е позволила да има приятелка. Не ходеше често на пазар, а когато го правеше, купуваше каквото й трябва и си тръгваше. Това озадачаваше и разочароваше вуйчовците й.

Освен това можеше да си купи почти всичко онлайн.

Тъй като сега беше излязла, на връщане щеше да спре в железарията, за да вземе боя за стаята на Мейсън — топло зелено с цвета на горски мъх.

Харесваше Джени. Как да не я хареса, след като тя беше жизнерадостна и забавна и не я тормозеше с неудобни въпроси.

И призна, че я харесва страшно много, когато новата й приятелка я упъти към огромен хамбар на няколко километра от морето.

— Трябваше да си взема фотоапарата.

Отвори жабката между седалките и извади пакет.

— Какво е това?

— Лещи и филтри за камерата на телефона.

— Сериозно? Дори не знаех, че подобно нещо съществува.

— Става за краен случай. А пък хамбарът — дървен и червен с бели ръбчета като истински хамбар, това старо ябълково дърво, ами светлината. Страхотно.

— Не искаш ли да видиш какво се предлага вътре?

— Много искам. Няма да се бавя.

Реши да остави кучето в автомобила. То обаче си беше наумило друго, затова колкото и да не й се искаше, Наоми извади резервната каишка, която беше прибрала в жабката.

— Ако ще идваш с нас, трябва да ти я сложа.

То се опита да я спре с поглед. Не се получи.

— Аз ще го държа, докато снимаш — предложи Джени.

— Благодаря. Той ненавижда каишката.

— А на теб щеше ли да ти е приятно? Всичко е наред, сладурче. Ще си мислим, че ти ме водиш.

Колкото и да беше странно, кучето се държа безупречно заради Джени, вървеше доволно до нея и душеше, чак докато стигна подходящо място, на което да вдигне крак. А пък Наоми избираше местата за снимки, добавяше лещи, гладеше филтрите.

Щеше да се върне с професионален апарат, обеща си тя. Щеше да избере някой мрачен ден и да улови красотата на хамбара, когато небето се е снишило.

Оказа се, че вътре също има много за снимане. Беше просторно, пълно с какво ли не.

Стъклени изделия, метални предмети, огледала, столове, бюра.

Тя дори спря пред едно. Беше решила да си купи ново бюро, нещо, което да отива на леглото и същевременно да има съвременните удобства — плот за клавиатура, място за кабели, чекмеджета за папки.

Само че…

Беше почти почерняло от годините — може би десетилетия — и от пластовете лак, а чекмеджетата заяждаха. Имаше нужда от поправка. А и съвсем не бе мислила за подобно нещо.

Но пък беше съвършено.

— Формата е страхотна — рече застаналата до него Джени. — Красиви извивки на ъглите. Доста чекмеджета. Но иска много работа. — Тя стисна зъби и погледна етикета с цената. — И доста пазарене.

— Яко е, стабилно. От махагон. Трябва да се изтърка до оригиналния пласт. Нямах намерение да купувам подобно нещо. Но пък много ми харесва.

— Да не си посмяла да кажеш пред Сисъл — собственика, че ти харесва. Покажи му, че се колебаеш. Трябва да ти намерим хубав стол — нов — ергономичен, който да ти дава опора на гърба. Кевин казва, че прекарваш доста време на бюрото си.

— Така е. Компютърът е тъмната стаичка днес. Въпреки че трябва да си направя и истинска тъмна стаичка. Понякога ми хрумва да снимам филм. Това не е ли лампион с русалка?

— Така изглежда.

— Лампион с бронзова русалка. — Напълно замаяна, тя извади отново телефона си. — Трябва ми за портфолиото.

— Двамата с Безименно отиваме да пообиколим.

— Ще ви настигна.

Тя много хареса лампиона с русалката, но се упрекна, че е глупаво. Не търсеше лампион, още по-малко бронзова русалка с натежали клепачи и заоблени гърди. Но много я искаше.

— Не казвай на Сисъл — напомни си тя и се опита да открие Джени и кучето в пълната каша от възхитителни предмети.

Всъщност Джени я намери.

— Нали не ме мразиш?

— Може ли човек да те мрази?

— Да, бившето гадже на Кевин от гимназията.

— Защото е никаквица.

Джени грейна.

— Да се върнем на въпроса. Не ме мрази, май открих твоя гардероб.

— Че защо да те мразя?

— Скъп е, но мисля, че е съвършен, и ако се обединим, ще смъкнем цената, особено ако купиш и бюрото.

— И лампиона с русалката.

— Сериозно? — Джени отметна глава назад и се изсмя. — Много е хубав. Реших, че просто искаш да го снимаш, но според мен ще стои великолепно в къщата ти.

— И аз мисля така. Да видим гардероба. Ако те намразя, ще се прибираш пеша.

Имаше си преимущества да пазаруваш с приятелка — приятелка с набито око, творчески усет и изискан вкус. Гардеробът бе по-скоро скрин за мъж, отколкото дамски гардероб, и много й допадна. Не беше натруфен, а излъчваше солидност, без да е старомоден. Остана учудена, че е в добро състояние, с приятни червеникави и златисти отблясъци. Щеше да се отърве от металните елементи — да махне всички месингови дръжки, а едно от най-долните чекмеджета имаше дълга диагонална пукнатина, но това беше всичко.

Цената я накара да подсвирне.

— Ще го убедим да я свали. Чакай и ще видиш. — Джени погали окуражително ръката й.

Сисъл се оказа кльощав господин в провиснал гащеризон, сламена шапка и неподдържана брада, прескочил осемдесетте, но имаше набито око и си даваше вид на непреклонен.

Само че сладката, весела Джени, както Наоми скоро установи, също не отстъпваше лесно.

Тя също се намеси на няколко пъти, но като цяло Джени се пазареше упорито и последователно, свали цели двайсет процента от цената на гардероба, въпреки че Наоми се надяваше на не повече от десет.

Тримата успяха да натоварят гардероба в джипа — Сисъл може и да беше стар, но се оказа як като бик.

— Кевин ще мине да вземе останалите неща — каза Джени на Сисъл.

— Така ли? — учуди се Наоми.

— Разбира се. Ще мине или след работа, или на сутринта. И още нещо, Сисъл, не забравяй, че Наоми ремонтира огромна къща, така че ще се върнем. Очакваме добри цени.

Кучето се настани доволно до гардероба, а Джени се отпусна на пасажерската седалка.

— Беше забавно.

— Впечатлена съм от уменията ти, достойни са за арабски пазар. Много ти благодаря. Мога да се върна и да взема другите мебели. Няма нужда Кевин да се разкарва.

— Всичко е наред. Ако пък ме наемеш да реставрирам бюрото, той ще го докара направо в малката ми работилница.

— Ти имаш работилница?

— Реставрирам и преработвам мебели и декоративни предмети. Не исках да ти казвам нищо, да не би да се почувстваш длъжна и да ти стане неудобно. Боже, истината е, че много ми се иска да направя това бюро. Уверявам те, че съм добра. Ще го възстановя страхотно.

— Не се съмнявам. — Така нямаше да влага часове в работа. — Наета си.

— Наистина ли? Супер! Ако дойдеш на вечеря в неделя — Кевин ме предупреди да не те притеснявам, но аз умирам от нетърпение да те поканя на вечеря — ще видиш работилницата. Имам една пейка, над която работя, и да знаеш, че е съвършена за терасата пред спалнята ти. Стара метална градинска пейка с широка извита облегалка. Можеш да доведеш и кучето. Децата ще го харесат.

Наоми понечи да откаже. Любопитството обаче надделя.

— С удоволствие ще дойда да видя работилницата ти. Не е нужно да е на вечеря.

— Държа на вечерята. В неделя обикновено ядем по-рано. Мини след четири. Така ще има време да разгледаш работилницата, а децата да се наиграят с кучето.

— Ще дойда. Ще донеса десерта.

 

 

Стана рано, освежи се и извади тениска с дълги ръкави от един кашон. Реши да не използва гардероба, преди Кевин да оправи чекмеджето и да смени дръжките.

Когато тръгна бавно към автомобила си, кучето я последва, скочи вътре и й отправи самодоволната си кучешка усмивка.

То нямаше представа какво го очаква.

Изясни му се поне отчасти, когато тя спря на паркинга пред ветеринарната лечебница.

Горкото се разтрепери, разтресе се, опита се да забие вече здравите си лапи в дюшемето.

— Този път имаш основание, въпреки че не го знаеш. Хайде, стегни се. — Тя дърпаше и теглеше, опита се да го подкупи с тенис топки, тъй като храна не биваше да дава, докато не мине операцията. — Няма да ти липсват — увери го тя, — след това поклати глава. — Откъде ли знам? На мен лично щеше да ми липсва всяка част, която са ми отрязали. Само че трябва да се направи. Просто така стоят нещата.

Най-сетне го завлече в чакалнята. Беше празно, тъй като се беше разбрала неговата операция да е първата за деня.

— Здравей, момче — посрещна го Алис и го почеса, успокои го и животното се облегна на нея. — Ние поемаме оттук. Операцията е рутинна. Ще го задържим няколко часа, за да сме сигурни, че всичко е наред.

— Добре. Ще дойда да го взема, след като ми звъннете. — Тя погали кучето по главата. — Успех.

Когато се обърна и понечи да излезе, то нададе вой — дълъг, жален, сините му очи бяха пълни със страх и мъка.

— Мама му стара. Мамка му.

— Просто му кажете, че ще дойдете да го вземете — посъветва я Алис. — Вие сте неговата алфа.

— Мамка му — повтори тя и се върна при канапето пред кучето. — Ще се върна да те прибера, не се бой. — Пое главата му в ръце и се остави на пълния му с обич взор. — Добре де, добре. Ще се върна, за да те заведа отново вкъщи. Само че преди това трябва да се свърши тази работа. Аз ще отида — по дяволите, ще отида да ти купя подаръци за куче без топки.

Животното я близна по бузата и отпусна глава на рамото й.

— Щеше да ви прегърне, ако можеше — отбеляза Алис.

Разчувствана, Наоми го прегърна.

— Ще се върна.

Той нададе вой, когато тя се изправи и тръгна към вратата.

Сърцето, което Наоми не искаше да даде на никого, беше разбито от воя на кучето.

Купи му малка плюшена котка, топка, която пискаше, и си каза, че ще съжалява и за двете покупки. После посегна и към яко въже и четка за козина.

Наложи си да се прибере у дома и да седне да поработи. Тъй като не беше в състояние да се съсредоточи за повече от десет минути, облече дрехите за боядисване. Не се налагаше да мисли творчески, за да боядиса стая.

Докато изглаждаше стените, си представи как ще я обзаведе. Може би щеше да се спре на солидно дървено легло, да речем, тъмносиво. На Мейсън щеше да му хареса, когато идваше на гости. Или пък старинно метално, също сиво. Сивото щеше да отива на зеленикавите нюанси на стените.

Защо не се обаждаше Алис?

Подразнена от себе си, тя наруши едно от неписаните си правила да не се завира при работниците, освен ако не е решила да снима, и слезе на долния етаж.

Те бяха грундирали хола, защото тя все още не бе решила какъв цвят иска. Полицата над камината имаше нужда от излъскване и тя се замисли отново за Джени. Ако Джени се справеше прилично с бюрото, щеше да й поръча да се заеме и с полицата над камината.

Обиколи стаята и погледна през прозореца. Не беше готова да вдигне ръце и да наеме ландшафтен специалист, но по-голямата част от работата й навън трябваше да почака, докато основната част от ремонта не приключи.

Продължи нататък, спря пред стаята, която бе решила да превърне в малка библиотека. Рядко намираше време да се сгуши и да почете книга, но си представяше как влиза тук в дъждовен ден — или през зимен ден, когато огънят в камината припуква.

Кевин и Мейси с едрите гърди монтираха първите вградени шкафове от дясната страна на камината.

— Здрасти, Кевин.

Той се обърна и се ухили, завъртя козирката на шапката си.

— Не знаех, че си ги завършил.

— Реших да те изненадам!

— Дървото е красиво — череша — и чудесно изработено.

— Добре се справяме, нали, Мейси?

— И още как.

— Ще трябва да поръчам да ми изпратят книгите. Обикновено чета на таблета, но имам два кашона с книги у дома.

— Ако ти трябват още, само свирни на Зандър.

— Защо?

— Той е пълен с книги, навсякъде ги е натрупал — увери я Мейси.

— А, да. — Кевин извади малък нивелир от колана и го постави върху полицата. — От време на време пълни по някой кашон и ги дарява, но повечето пази. Ако искаш да запълниш някои от полиците, просто му кажи.

— Ще помисля… — Тя скочи, когато телефонът й изпиука, и бързо го извади от джоба си. — Ветеринарната лекарка е. Да, Наоми е. Добре. Добре. Наистина ли? — Облекчението я заля като топла вълна и тя прокара ръка по лицето си. — Чудесно. Идвам веднага. Не, ще пристигна след няколко минути. Благодаря.

Въздъхна и пъхна телефона обратно в джоба.

— Кучето вече се възстановява. Готово е да се прибере. Ще се върна след малко.

— Ако не се видим, да знаеш, че си новина номер едно.

— Какво? — закова се тя на място.

— Новина номер едно си във вестниците — повтори Кевин. — Оставил съм един брой в кухнята.

Тя се постара да запази самообладание.

— Какво се е случило? — попита небрежно.

— „Коув Кроникъл“. Излиза веднъж в месеца. Само няколко страници са, местни новини. Има страхотен материал за къщата, как я стягаш.

— Аха.

Малък местен вестник. Нямаше за какво да се притеснява. Щяха да го четат единствено тукашните жители.

— И за мен са писали.

— Ще го прочета, когато се върна. Благодаря. Отивам да прибера кучето.

Беше отрязала и репортера, и редактора, и издателя, сети се за жената, която искаше да поговорят и настояваше толкова много. Нямаше значение. Наоми бе взела всички предпазни мерки да запази името си далече от пресата и никой да не разбере къде се намира.

Никой извън Сънрайз Коув и никой извън областта нямаше да прочете статията. И никой нямаше да я свърже с Томас Дейвид Боус.

А и в момента имаше много по-належащи грижи.

Отиде бързо при лекарката. Алис поставяше конусовидна яка на кучето.

То й се стори замаяно и объркано, но излая кратко, щастливо и опашката му забарабани, когато я видя.

— Добре ли е?

— Операцията мина без проблеми. Трябва да пие лекарства, написала съм инструкциите. Яката няма да му позволи да разкъса шевовете и да дразни мястото. Сигурно ще спи много. Може да го боли малко и ден-два няма да има желание да се разхожда.

— Добре. Благодаря ви. — Тя седна и погали ушите му, скрити в яката. — Добре си.

Взе лекарствата, инструкциите, плати сметката и го повдигна, за да го качи в колата.

Той не спа. Душеше всичко в двора, въпреки че пристъпваше малко вдървено. Подуши работниците, размаха опашка. Двамата с Моли също се подушиха и размахаха опашки. Освен това се блъскаше във всичко. И в стените, и в инструментите, и в нея.

Тя му помогна да се качи на горния етаж, даде му плюшеното коте — голяма грешка, тъй като конусовидната яка му пречеше.

Един от работниците я повика, защото искаше да я пита нещо. Тя слезе и през петнайсетте минути, през които я нямаше, той бе успял да се измъкне от яката и ближеше мястото, където някога се намираха топките му.

— Как, за бога, успя да го направиш?

Той доволно забарабани с опашка.

— Вече не бива да го правиш. Свърши се.

Тя нагласи яката отново, а той я прие дори по-зле, отколкото каишката. Даде му дъвчащ кокал и реши, че въпросът е уреден.

Само че не беше.

 

 

Зандър прецени, че й е оставил предостатъчно време и има извинение за гости — да плати половината от сметката за кастрирането. Може би, ако си разиграеше картите както трябва, щеше да си изпроси нова вечеря. И да се озове няколко крачки по-близо до огромното красиво легло.

Струваше си да отиде до тях.

Спря мотоциклета, а кучето джавкаше и махаше приветливо с опашка. Бе готово да се втурне, за да довърши поздрава, но Наоми седеше на предните стъпала и не го пускаше.

Държеше го на място, докато тя… Мили боже!

Ужасеният Зандър свали каската.

— Какви, по дяволите, ги вършиш?

— А на теб на какво ти прилича?

— Струва ми се, че слагаш гащи на кучето.

— Значи точно това правя.

Тя ги намъкна до горе — червени къси панталонки с бели ленти отстрани — след това пусна зверчето.

После се отпусна назад на стълбите, а кучето — приличаше на изрод — забърза, за да го почешат.

— Що за човек слага гащи на куче?

— Който не може да се пребори с конусовидната яка. Непрекъснато я сваля. Кевин я залепи с тиксо, но въпреки това успя да се измъкне. Ако отклоня поглед от него за пет минути, яката я няма. А докато беше с нея, се блъскаше във всичко. Включително и в мен. Кълна се, че го правеше нарочно. Мрази я.

— Яката на срама ли?

— Да, противната яка на срама. Затова сега ще носи гащите на унижението. Само че тъпото куче май ги харесва.

— Гащите на унижението — ухили се Зандър. — Изрязала си дупка за опашката.

— Кевин ги носеше в пикапа си. С тях ходел да тича. А аз проявих изобретателност.

— Може би, но как мислиш, че ще си върши работата, докато е с тях?

— Защо, по дяволите, мислиш, че му ги нахлузвах, когато дойде? — Тя размаха ръце, намръщи се и разтри десния си бицепс. — Изведох го навън, свалих му ги, за да направи каквото там трябва. Сега вече са на него и той няма как да се добере до шевовете. Напълно забравя за тях, когато е с гащите.

— Защо не му купиш костюмче. — Впечатлен от изобретателността й, Зандър седна до нея и почеса кучето. — Нося половината пари. Алис каза, че се е справил добре.

— Да, да. Той е добре. Аз обаче съм напълно изтощена.

— Мога да поръчам пица.

— Не, благодаря, но… По дяволите, защо пък не? Моля те, поръчай. Прасците ми са покрити със синини от яката. Ръцете ме болят от боядисване и борба с кучето, което е наддало доста килца.

Кучето донесе на Зандър топка, която очевидно държеше наблизо, за да му е подръка.

— Не я хвърляй. Все още не бива да тича.

Зандър се надигна отново.

— Има ли нещо, което не обичаш върху пицата?

— Никаква аншоа, никакъв ананас. Останалото става.

Кучето пусна топката между краката на Наоми и тъй като тя не откликна, отпусна глава на коляното й.

— Как се казва кучето?

Тя въздъхна тежко.

— Лепка.

— Като нещо залепено ли?

— Имам предвид, че не се отлепя от мен.

— Лепка. — Кучето все още не познаваше името си, но очевидно усети хумора, защото отправи на Зандър кучешката си усмивка. — Става.