Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Obsession, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Айра (2016)
Корекция
Еми (2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Мания

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс принт“

Излязла от печат: 04.04.2016

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-671-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1954

История

  1. — Добавяне

25.

Къщата й беше пълна с хора, шумни инструменти и машини. Сега и предният двор беше пълен с хора, шумни инструменти и машини.

Така и не можа да пренебрегне съветите на брат си, на Зандър и собствения си здрав разум и да тръгне към гората или по брега, за да се порадва на малко тишина и спокойствие. В продължение на два часа тя снима каквото й попадна, най-вече интериора, докато Лилоу изкореняваше стари храсти и грозни пънове, които тя просто беше престанала да забелязва. Теглеше ги с масивни вериги, прикачени към огромен трактор.

Чуваха се удари на брадва и пищене на електрически трион, ревът на камиона се смесваше с трясъците на пистолет за пирони.

Лепка се наслаждаваше на всеки миг.

Най-сетне тя избяга вътре, сложи си слушалките и заглуши шумовете с музика.

Когато някой я докосна по рамото, едва не изскочи от стола.

— Извинявай — смути се Мейсън.

— Господи! Не знаех, че си се върнал.

— И самолет да каца, няма да се чуе заради шума, а когато Лейди Гага или някой друг ти вие в ушите, става още по-зле.

— Лейди Гага и другите ми помагат да понеса шума. — Тя свали слушалките и спря музиката. — Направиха ли… готова ли е аутопсията?

— Да. Повече не мога да ти кажа. Не е яла, не е пила нищо след осем вечерта в петък. Същото както при Марла. Един нож е използван и при двете. Няма отпечатъци, няма ДНК, няма косми, освен нейните, това пак е същото. Много е внимателен. Както и да е, отивам да поработя малко навън, на терасата, за да се възползвам от слънцето. Утре отивам в Сиатъл и да знаеш, че пак предвиждат да вали.

— Не знам как успяваш да работиш при този шум.

— Притежавам забележителна способност да се концентрирам. Много ми харесват — кимна той към снимките на екрана й. — Да не би да са правени в гората на запад?

— Точно. Тъкмо проверявах даунлоудите и поръчките. Ще направя още картички с пейзажи. Добре се продават.

Тъй като искаше да го задържи още малко, тя превъртя снимките.

— Тази, да, тази отпада и тази отпада, тази остава, тази също. След това може би и тази.

— Чакай. Това е… как се казваше?

— Подхранващ пън.

— Така, точно така, защото подхранва други издънки. Мъх, гъби, лишеи.

— И млади дървета. Много ми харесва как израстват — както при този — корените им обхващат майката.

— Супер, а! — Мейсън отпусна ръка на рамото й и се приближи, за да огледа по-внимателно. — Кога си я снимала?

— Преди две седмици. Тогава направих добро попадение и доста пъти е свалена. Реших да я дооформя малко, за да стане прилична картичка като част от комплект.

— Да, виждам. Харесва ми. Както и да е, залавям се за работа и те оставям и ти да работиш.

Едва започнала, някой отново я докосна по рамото. Този път не подскочи.

— Извинявай — каза Кевин. — Исках да те попитам дали може да пренесем нещата ти в новото студио.

— Наистина ли е готово?

— Наистина и можем да започнем работа тук утре сутринта.

— Значи съм готова. Чакай само да изключа компютъра и да дръпна кабелите.

— Ще започнем да пренасяме материалите, дъската и останалото.

— Трябват ми работните маси. Те са долу.

— Вече ги качихме, както и всичко, което беше надписала, че е за студиото.

— Трябва да кажа на Джени, че когато е готова с бюрото, ще го взема.

— А, тя знае. Държа я в течение.

— Хайде да се пренасяме.

— Боже, за малко да забравя. — Кевин се перна по главата, сякаш мислите му бяха избягали. — Лилоу и баща му искат да излезеш. Междувременно ние ще преместим всичко.

— Добре. — Тя изключи компютъра.

Слезе по задните стълби и забърза през къщата, за да излезе отпред.

Последваха въпроси за цветове, височина, торове, семена за трева. Трябваше да превключи от въпросите за студиото на въпросите за градината. Докато отговаряше и обсъждаха, тя си напомни колко приятно ще й бъде през следващото лято, когато всичко ще е готово, как ще се потопи в тишина, сякаш е дар от господ.

Превключи отново и се върна в къщата, заизкачва се нагоре. Стори й се странно, че вратата към новото й студио е затворена и няма никого от работниците.

Отвори вратата и застина на място.

Бюрото, което беше видяла за пръв път в хамбара на Сисъл, блестеше полирано, обърнато към прозореца, точно както тя си беше представяла, а коженият стол, който бе купила, бе инсталиран зад него. Компютърът й, кутиите и настолната лампа бяха поставени отгоре, заедно с малка тумбеста ваза, пълна с цветя.

Инструментите й, резервните материали, всичко бе подредено точно както бе обяснила, а плъзгащата се врата на новия шкаф бе отворена, за да покаже, че всичко вътре е под конец.

Стените в цвета на топъл коняк бяха чудесен фон за някои от рамкираните снимки.

Джени се изправи, притиснала длани, почти разтреперана от вълнение до широко усмихнатия Кевин.

— Кажи ми, че ти харесва. Моля те, много те моля, кажи ми.

— Господи, аз…

— Първо кажи думите. Кажи ми, че ти харесва.

— Разбира се, че ми харесва. Трябва да съм напълно луда, за да твърдя, че не ми харесва. Довършила си бюрото. Не ми каза.

Джени вдигна ръце.

— Изненада!

— Точно така го исках. Никога досега не съм имала такова работно място. Вечно бях на път, вечно при полеви условия. — Тя обиколи стаята леко замаяна. — Ами подовете! Подът тук е готов.

— Това беше номерът — усмихна се още по-широко Кевин. — Сега можеш да видиш как оригиналното дърво изпъква. Казах си, че няма да е зле първо да го направим тук. Отнема повечко време, но няма да се налага да изнасяш всичко, когато циклим останалите подове. Тук е готово.

— Не е готово — поправи го Джени. — Трябва й една лежанка, а и масичка, за да има подходящо място за мислене. И килим за акцент, възглавници. Ще намерим каквото ти е необходимо. Но засега не е зле.

Невероятно трогната, Наоми докосна с пръсти дивите цветя.

— Досега никой не е правил толкова много за мен, освен хората от семейството ми.

— Сега и ние сме част от семейството.

Очите й се наляха със сълзи и тя погледна приятелите си.

— Джени.

Джени се втурна през стаята и я прегърна, залюля я, подскочи, след това се разплака.

— Щастлива съм, много даже, че ти доставихме удоволствие.

— Безкрайно ти благодаря. Изключително много. Ти си върхът.

— Самата истина.

Наоми се разсмя и се отдръпна.

— И двамата сте върхът.

— Така си е! Притеснявахме се да не би Лилоу да не успее да те задържи навън достатъчно дълго, за да довършим, но той се справи.

— Затова било всичко значи.

— Ние сме върхът, самият хитър връх. Трябва да тръгвам.

— Ще я закарам до нас.

— Той се притеснява за мен. Всички са ужасно изнервени… но сега няма да мислим повече по този въпрос. — Джени преглътна сълзите и махна с ръка, сякаш да прогони тъжните мисли. — Седни на новия си стол и се порадвай на обстановката.

— И още как. Благодаря. Благодаря и на двамата. На всички.

Щом остана сама, направи точно както й каза Джени. Седна и се порадва на обстановката. След това стана и заразглежда всичко.

После забрави за шума и си достави удоволствието да поработи в новото си студио.

Лепка очевидно предпочиташе компанията на Мейсън, така че всичките й материали си останаха по местата си. Наоми изгуби представа за времето по най-приятния начин. Продуктивността и удоволствието да работи на подредено, организирано място й разкриха, че от твърде отдавна е жертвала работата заради скитническия си живот.

Никой не я преследваше, помисли си тя, освен собствените й призраци и невроза. Време бе да ги отпрати, време бе да повярва, че миналото и неговите съмнения са отминали завинаги.

Сега имаше дом и в него щеше да наблюдава през много лета промените на времето, на светлината. Щеше да пали камините, когато задухаше вятър, и да бъде тук, когато пролетта отново разцъфти.

Имаше дом, каза си отново тя, докато добавяше последните готови снимки към страницата си. Имаше приятели, добри приятели. Имаше мъж, когото… Добре де, може и да не беше напълно готова за чувствата си към Зандър, но беше готова за онова, което щеше да донесе утрешният ден или следващата седмица, или… Може би седмица след седмица. Трябваше да е готова да приема нещата, които бъдещето й поднасяше.

Та това бе невероятна промяна.

Най-вече бе готова да е щастлива, и то във всяко отношение. Щеше да пази онова, което имаше, което си беше създала.

Сега бе време — времето бе отлетяло неусетно, осъзна тя, когато погледна часа на компютъра — да приготви нещо за хапване.

Мина по задното стълбище и си напомни да прегледа списъка си отново, за да избере осветителни тела и за тук. Кейти Пери пееше в ушите й, когато влезе с танцова стъпка в кухнята.

Завари Мейсън пред плота, отворил лаптоп, разгърнал карта, от кафето му се вдигаше пара, два служебни тефтера бяха отворени сред останалите неща.

— Здрасти. Мислех, че ще работиш навън, на слънце.

— Трябва ми повече място.

— Виждам. И не ми пречи. Имам място, за да приготвя фарфали със скариди.

— Помолих Зандър да донесе пица. Тръгнал е вече.

— Добре. — Тя спря пред отворения хладилник и се обърна. — Добре, щом си в настроение за пица, тъкмо няма да си давам зор.

Затвори хладилника и реши, че е най-добре да похапнат на терасата.

— Къде е кучето?

— Предпочете да излезе. Всички си тръгнаха.

— Виждам, по-точно казано, чувам. Работих по-дълго, отколкото бях планирала. Трябва да видиш новото ми студио. — Възторгът й преливаше. — Готово е и е страхотно. Напредвам и с тъмната стаичка в мазето. Рядко ми се случва да проявявам филми, но Кевин каза, че инсталацията долу не е проблем. Там ще бъде съвършено тихо, никой няма да ми се пречка.

Обърна се и забеляза, че той я наблюдава.

— Аз бърборя, а ти работиш. Ще изляза навън и ще те оставя да довършиш работата си на спокойствие.

— Седни, моля те. Трябва да поговорим за нещо.

— Добре. Всичко наред ли е? Разбира се, че не е наред — отговори си сама и затвори за миг очи. — Така се бях вглъбила в собствените си неща, че напълно изключих за Дона и Марла. Забравих за твоята работа. — Седна до него. — Известно време ми се струваше нереално. Погребението на Дона е вдругиден, а Зандър… Това е второто погребение, откакто пристигнах, второто ужасно погребение.

— Знам. Наоми…

Той замълча, когато кучето хукна нанякъде, после затанцува и отново се върна.

— Сигурно Зандър пристига с пицата — рече Наоми и понечи да се изправи.

— Седни.

— Открил си нещо. — Тя сложи ръка върху неговата и я стисна. — Нещо във връзка с убийствата.

Завъртя се на стола, когато Зандър влезе и остави кутията с пица на плота до котлоните.

— Какво си научил?

— Ще започна със следното. Наоми, това е снимката, която си направила в гората западно от къщата. Пънът.

Тя се намръщи към снимката на компютъра му.

— Точно така. Защо си я свалил?

— Всъщност тази направих аз в деня, когато бе открито тялото на Дона. — Внимателно обработена, помисли си той, докато я оглеждаше. — Пънът е същият.

— Така е.

— Тялото на Дона е било захвърлено край пътеката, точно до този пън. До него се стига за осем минути пеша през гората, и то без да мъкнеш седемдесет килограма на гръб. Това веднага ми направи впечатление. Защо я е отнесъл толкова далече? След като искаш някой да я открие, защо я пренасяш толкова далече… да не говорим за отделеното време и усилията. Защо точно на това място?

— Не знам, Мейсън. Може би е имал нужда от още малко време, преди да я открият.

— Няма смисъл. Само че това място, точно тук… — Той докосна екрана. — То е намек за нещо. Ти си качила снимката на същото място преди две седмици.

Тя усети как по гърба й плъзва студена тръпка.

— Ако ти е хрумнала откачената идея, че той… че тази снимка го е вдъхновила или тласнала да я остави точно там, просто не се връзва. Имам десетки снимки, правени в същата гора.

— Трябвало е да избере една. — Зандър огледа мрачно снимката.

— Просто откачено съвпадение — настоя Наоми. — Притеснително е, но си остава съвпадение. Та аз почти не познавах двете жертви. Живея в този район от март.

Без да каже и дума, Мейсън включи друга снимка — тази беше на скалата, а след това отвори друга до нея.

— Твоята снимка и снимката от местопрестъплението. Качена е в сайта ти преди два месеца.

Тръпката отново я разтърси, но този път проникна до костите.

— Защо му е на някого да използва снимките ми, за да оставя на същите места трупове? Нищо не разбирам. Просто няма смисъл.

— Престани. — Зандър стисна рамото й и заговори остро. — Престани и дишай дълбоко.

Тя се подразни от тона му, но тежестта изчезна от гърдите й.

— Просто не се връзва.

— Да не би онова, което е причинил на Марла и Дона, да се връзва?

— Не, не, но това е… той е патологичен случай, нали? — обърна се умолително тя към Мейсън. — Знам достатъчно за работата ти, това ми е ясно. Само че не разбирам как е възможно да вземеш тези снимки и да решиш, че убиецът е… фен на работата ми, така ли?

— Има и още.

Сега вече Зандър стисна и двете й рамене и въпреки че пръстите му масажираха схванатите мускули, тя разбра, че целта му е друга — да я задържи на място.

— Още ли?

Мейсън докосна за момент ръката й, след това качи на екрана друга снимка.

— Правила си тази снимка в Долината на смъртта през февруари. Помолих местната полиция да ми изпрати снимки от мястото, на което е било изхвърлено тялото.

Той увеличи и чу как дъхът й изсъска.

— Жертвата е била в средата на двайсетте, бяла жена, русокоса, живеела и работела във Вегас. Високорискова жертва — стриптийзьорка, наркоманка, проститутка. Не се появи в търсенето, което Уинстън беше пуснал, защото местните обвинили сводника й в убийство, знаело се, че посяга на момичетата си. През януари си направила тази снимка в Канзас Мелвърн Лейк. Тялото е на жена, на шейсет и осем, зарязана на това място. — Той качи друга нейна снимка. — Живяла е сама и тъй като някой е влязъл в къщата й с взлом, полицаите решили, че крадецът или крадците са отпрашили на юг.

— Било е същото — промълви Наоми. — Причинено й е било съвсем същото.

— Има модел. По Коледа ти се прибра вкъщи.

— Да, оставих автомобила си на летището. Не ми се шофираше чак толкова дълго за една седмица вкъщи.

— Ето снимката, която си направила в Батъри Парк, и съответната снимка от местопрестъплението. Поредната високорискова жертва. Работещо момиче, наркоманка в средата на двайсетте. Блондинка.

— Дона не беше блондинка. И онази жена, по-възрастната…

— Дона не е била първият му избор. Нито по-възрастната жена. Има модел, Наоми.

Студена, ръбеста ледена топка започна да се уголемява в стомаха й.

— Той използва работата ми.

— Има и още.

— Колко още?

— Още четири, които мога да свържа със снимките ти. След това идва ред на липсващите жени от районите, в които знам, че си била, благодарение на снимките ти. Трябват ми датите, датите и местата за последните две години. Ти пазиш такива данни.

— Да. Никога не пускам информация в блога си, преди да си тръгна от някое място — много внимавам. Но си записвам кога и къде съм била, на коя дата са правени снимките. Всичко е в компютъра.

— Изпрати ми ги. Ако имаш данни за минали периоди, искам и тях.

Тя насочи вниманието си към ръцете на Зандър, топли и стегнати на раменете й.

— Водя дневник, откакто заминах от Ню Йорк преди шест години. Пазя всичко.

— Искам го. Много съжалявам, сестричке.

— Той не просто е попаднал на сайта ми и е решил да използва моите снимки. Той ме е следвал или буквално, или през блога, или с помощта на снимките. Колко назад във времето си се върнал?

— Засега само две години.

— Мислиш ли, че е действал по-дълго?

— Ще разбера.

— Той не те следва, той те дебне — намеси се Зандър. Пръстите му се впиха още по-силно в раменете й и той я обърна към себе си, както седеше на стола. — Ще се справиш, защото се налага. Тя ще се справи — каза на Мейсън, без да откъсва поглед от любимата си. — Дебне те поне от две години. Предпочита руси жертви, защото ти си руса. Всички до една са ти. Това е, което брат ти премълчава.

— Просто е теория, за която имам нужда от повече информация.

Зандър го стрелна с поглед.

— Опитваш се да омаловажиш нещата, защото се страхуваш, че тя ще се пречупи. Само че такава опасност няма, нали, Наоми? — Погледът му срещна нейния и го задържа. — Няма да се пречупиш, нали?

— Няма да се пречупя. — Част от нея отчаяно се опитваше да запълни пукнатините. — Той… Той ги отвлича и ги държи поне по два дена, за да ги изнасили, да ги измъчва и да си достави удоволствие. След като ги пребие и изнасили, ги държи на тъмно, реже ги, задушава ги, държи ги вързани, със запушена уста и ги души. — Тя си пое накъсано дъх, след това още веднъж, за да се поуспокои, после се обърна към Мейсън. — Също като баща ни. Прекалено много прилича на баща ни, прекалено го наподобява, за да можем просто да кажем, че и други жестоки, психясали мъже го правят. Той убива като Томас Боус и ме следва, точно както аз последвах баща ни в онази нощ.

— Предполагам, че е проучил Томас Боус. Може да му е писал, да го е посещавал и съм склонен да проверя тази възможност. Сигурен съм, че те е проучил. Той е тук и за пръв път мога да потвърдя, че е убил два пъти на същото място.

— Защото се застоях на това място.

— Да. От всичко, което навързах, мога да заключа, че той се развива, методът му може и да не е съвсем същият като на Боус, но го имитира.

Нямаше съвпадение, нямаше място за шикалкавене, каза си тя. Фактите бяха повече от ясни. Трябваше да ги приеме.

— Защо не ме е нападнал? Другите са заместители, както вие се изразявате, защо не е отвлякъл мен? Досега е имал безброй възможности.

— Защото тогава всичко ще приключи — изтъкна Зандър и сви рамене. — Извинявай — обърна се към Мейсън. — Поне така ми се струва.

— Съгласен съм. Все още ми предстои много работа, анализи, но съм открил достатъчно, за да убедя началник Уинстън и координатора на отдела за поведенчески анализи да изпрати тук екип. Този неидентифициран убиец е умен, организиран, действа с цел да осъществи мисията си и е упорит. Но също така е и самонадеян, а тази самонадеяност, заради която използва определени места на които да изхвърля жертвите, ще ни даде възможност за пробив. Ще успеем да го спрем, Наоми. Трябва обаче да ми дадеш информацията, с която разполагаш. Тя е ключът.

— Ще ти пусна файловете по мейла. — Тя стана от стола и се качи по задното стълбище, без да каже и дума повече.

— Сега си казва, че не може да задържи всичко това. — Мейсън разпери ръце, за да покаже къщата. — Не и сега. Онова, което представлява Боус, онова, което се е опитала да остави в миналото, я е последвало тук.

— Да, казва си го, но греши.

Мейсън кимна и понечи да се изправи, но седна отново.

— Върви. Щафетата е предадена. Пък и двамата сме негови деца. Тя има нужда от човек, който не носи същия товар.

— Ще се погрижа.

Тя седеше на бюрото си, на красивото реставрирано бюро в красивото си ново студио. Тази стая й бе донесла неизмеримо щастие и много надежди само преди час.

Наистина ли си беше казала, наистина ли бе повярвала, че с миналото е приключено? Никога нямаше да приключи. Абсолютно никога. Призраците никога нямаше да си отидат.

За пореден път животът на убиец се преплиташе с нейния. Когато чу стъпките, тя отвори компютъра и започна да маркира файловете.

— Трябват ми няколко минути — рече тя съвършено спокойно, когато Зандър влезе.

— Ясно ми е. — Той обиколи стаята, прецени пространството, изгледа и новата атмосфера. — Хубаво е, без да е натруфено. Добро попадение.

— Най-добре слез долу. Двамата с Мейсън трябва да изядете пицата, преди да е изстинала.

— Студената пица пак е вкусна.

— Нямаш какво да правиш тук, Зандър.

— Грешиш. Трябва ти още един стол. Как иначе някой ще може да те тормози и да ти се пречка, докато работиш. Защо не споделиш какво те измъчва? Аз и сам се досещам за някои неща.

— Искаш да споделя ли? Да започнем с това, че ако не си бях набила в главата, че мога да живея тук, Дона щеше да е още жива.

— Хвърляш се право към клишетата, така ли? — Той поклати глава. — Мислех, че ще се справиш по-добре. Та това дори не е предизвикателство. Ако беше продължила да пътуваш, колко още жени щяха да си отидат, преди брат ти да разгадае метода му? Пък и каква е вероятността някой друг, освен него да забележи връзката със снимките?

— Не знам нищо за вероятностите. Затова пък е очевидно, че шансовете да бъда свързана за втори път със сериен убиец са доста високи.

— Кофти.

В гласа й долови шок.

— Кофти ли?

— Да. Кофти, че някакъв откачалник е вманиачен по теб и имитира скапания ти баща. Ти обаче не си причината, ти си извинението. Причината в мозъка на извратеняка, също както и при баща ти, си е негова.

— Няма значение. И причината, и извинението нямат значение. Не е важно какво е в ума им, какво ги кара да убиват. Но е важно, че първите дванайсет години съм живяла в дома на чудовище и съм го обичала. Има значение, че съм прекарала тези години в ловната територия на Томас Дейвид Боус, както я наричат сега. И има значение, че това ни последва в Ню Йорк, докато мама не се самоуби, защото не можеше повече да живее с миналото. И оттогава насам смъртта ме следва.

Нямаше да заплаче. Сълзите бяха безполезни. Затова пък яростта й се стори много подходяща.

— Важното е, че се опитах да убедя себе си, че мога да имам същото, което има половината човечество. Дом, приятели, хора, на които държа. Дори тъпо куче. Всичко.

— Та ти имаш всичко това.

— Това беше… е… фантазия. Увлякох се и си позволих да повярвам, че е истинско, но…

— И сега какво? Ще си събереш багажа, ще поемеш нанякъде, ще продадеш къщата и ще зарежеш кучето, така ли?

Това бе повече от ясно, помисли си тя.

— Понякога корените на хората са толкова гнили, че не си струва да се садят.

— Това са пълни глупости, пълно малоумие. Ако си решила да се самосъжаляваш, давай, но говориш простотии. Можеш повече, мила.

— Ти нямаш представа какво мога, мили.

— Как ли пък не, знам, че няма да позволиш на някакъв негодник да те прогони. — Той подпря длани на бюрото и се наведе към нея. — Знам достатъчно, за да не ти позволя да бягаш. Онова, което ти трябва, е тук и ти оставаш.

Тя скочи.

— Не ми казвай какво да правя.

— Аз обаче ти казвам. Оставаш, защото онова, което искаш, от което имаш нужда, е тук. Онова, което те прави щастлива, е тук. Имаш нужда от мен, защото те правя щастлива. Аз също имам нужда от теб, затова ще те накарам да останеш.

— Животът си е мой и изборът е мой.

— Майната му. Ако решиш да бягаш, ще те върна.

— Престани да ми казваш какво да правя. И престани да ми крещиш.

— Ти започна. Може все още да не си проумяла с дебелата си глава, но имаш чувства към мен.

— Как е възможно да ми говориш по този начин? Как е възможно да омаловажаваш всичко?

— Ти преувеличаваш, за да ти е по-лесно да зарежеш всичко. И аз имам чувства към теб. Мама му стара, влюбен съм в теб, така че оставаш. Точка.

Тя пребледня, отстъпи крачка назад и се олюля.

Зандър изви очи.

— Престани веднага и дишай. Крещи. Не смей да изпаднеш в паника, когато си ядосана. Може би трябваше да го направя с повече класа, но бях вбесен.

Или може би не, помисли си той, но това е положението.

— Слънце в косата ти. Утринна светлина. Работиш над нещо, слънчевите лъчи си играят с теб, а аз имам чувството, че нещо ме е изритало от проклетата скала. Няма да ходиш никъде, просто го отбележи в списъка си.

— Няма да излезе нищо.

— Поне се постарай да балансираш оптимизма и цинизма. Досега се получаваше — отбеляза той. — И за двамата. Аз много добре знам кое се получава и кое не. Връзката между нас е супер, Наоми.

— Това беше така преди… — Когато той изви вежди, тя прокара ръка през косата си и се опита отново да се овладее. — Не разбираш ли какво ще стане? Сега се моля и няма да спра да се моля Мейсън да е прав. Ще го открият и ще го хванат. И се надявам да го пипнат, преди да убие отново. Но когато най-сетне го открият, всичко ще се разпадне отново. Аз, баща ми, който и да е маниакът, всички ние сме свързани. А пък пресата…

— Майната й на пресата. Ти ще издържиш.

— Нямаш дори бегла представа какво е.

— Ще издържиш — повтори той, без сянка от съмнение. — И няма да си сама. Никога повече не се налага да си сама. Можеш да разчиташ на мен.

— О, господи, Зандър.

Когато пристъпи към нея, тя се опита да се отдръпне, поклати глава, но той просто я сграбчи и я притисна до себе си.

— Можеш да разчиташ на мен. И ще го направиш. — Той наклони главата й назад и я целуна по устните по-нежно от когато и да било досега. — Обичам те. — Целуна я отново, притисна я и останаха така. — Свиквай.

— Не съм сигурна дали това е възможно.

— Няма и да разбереш, ако не опиташ. Оставаме заедно, Наоми.

Тя усети как вдишва и издишва.

— Ще се постарая.

— Засега това е добре.