Нора Робъртс
Мания (20)

20.

Тъй като повечето работници познаваха Марла, Наоми се прибра в сравнително тихата си къща. Шумът в момента беше съсредоточен в бъдещото й студио, откъдето се носеше кънтри музика и трясъците на пистолет за пирони.

Ала когато се опита да работи, установи, че не може да се съсредоточи. Каквито и образи да се появяваха на екрана, тя виждаше празните очи на мъртвата.

Затова повика кучето, взе фотоапарата и излезе отпред. Щеше да направи предварителните снимки, които искаше Лилоу, като съвсем простичка и обикновена задача. Можеше да остави копия и за себе си, каза си тя, би могла дори да ги събере в книга за преобразяването на къщата.

Щеше да я сложи в библиотеката и да я преглежда след време.

Когато кучето пусна топка в краката й, тя реши да си осигури ново занимание. Хвърляше топката и го наблюдаваше с какво удоволствие я гони. Третия път, когато се върна и я изплю, ушите му се наостриха, премести поглед и изръмжа гърлено, няколко секунди преди тя да чуе мотора на автомобил.

— Сигурно работниците се връщат. Тъкмо ще има с кого да се поразсеем.

Само че видя патрулката на началника на полицията да се изкачва по пътя към къщата.

Цялата се напрегна и сви юмруци. Беше го видяла на погребението. Дори да имаше напредък в разследването, тя щеше да чуе от присъстващите. Това, че бе открила тялото, не го задължаваше да й докладва.

Имаше една-единствена причина да дойде.

За да се успокои, Наоми отпусна ръка върху главата на Лепка.

— Всичко е наред. Очаквах го.

Тръгнаха по неравната поляна, когато Сам слезе от колата.

— Братята Коби — рече той и кимна към пикапа.

— Да. Уейд и Боб са горе. Работят. Останалите са на погребението.

— Аз току-що си тръгнах от гробището. Исках да си кажем няколко думи насаме, преди хората на Кевин да се върнат.

— Добре. — Стомахът я присви и тя посочи към къщата. — Нямам много места за сядане, но на терасата пред кухнята е приятно.

— Чух, че си наела хората на Лилоу да направят градината.

— Смятат да започнат във вторник.

— Доста си напреднала — отбеляза той, когато влязоха.

Тя само кимна и продължи към задната част. Напреднала, помисли си, но в какъв смисъл? Не трябваше да си позволява да се влюбва в тази къща, в мястото. Не трябваше да си позволява да започва връзка с мъж.

— На това му се казва страхотна кухня. — Сам побутна шапката си назад и се огледа. — А гледката е неповторима.

Когато тя отвори сгъваемите врати, той поклати глава.

— Това вече е върхът. Ти ли го измисли, или Кевин?

— Кевин.

— Дават невероятен простор, когато се отворят. Не би могло да стане по-красиво.

Тя се настани на един от столовете с пружини, а Лепка залепи нос в коляното на Сам.

— Видях те на опелото — започна Сам. — Хубаво е, че дойде. Знам, че не я познаваше, а и тя не се представи като особено дружелюбна към теб.

— Много ми е мъчно, че й се е случило подобно нещо.

— На всички ни е мъчно. — Той се намести някак неловко. — Наоми, трябваше да си свърша работата и да проверя човека, който е намерил тялото й.

— Аз пък трябваше да ви кажа преди това. Не го направих. Все ми се искаше да вярвам, че няма да проверите и никой няма да разбере.

— Затова ли си променила името си?

— Това е моминското име на мама и фамилията на вуйчо ми. Той ни отгледа, след като… Те ни прибраха, мама, брат ми и мен, когато арестуваха баща ми.

— Ти си била ключът към този арест.

— Да.

— Безкрайно трудно за младо момиче. Няма да те питам за тогава, Наоми. Знам за случая и ако ми трябва да науча повече, лесно ще получа информация. Искам обаче да те попитам дали поддържаш връзка с баща си.

— Не. Нито съм говорила с него, нито съм се свързвала с него по друг начин след онази нощ.

— Никога ли не си ходила да го виждаш?

— Не. Мама ходеше и затова накрая нагълта цяла опаковка хапчета. Тя го обичаше, а той имаше влияние върху нея. Може би е едно и също.

— Той опитвал ли се е да се свърже с теб?

— Не.

Сам помълча.

— Извинявай, че ще го кажа, но сигурно си забелязала приликите. Начинът на връзване, раните, какво й е било сторено, начинът, по който е била убита.

— Да, но той е в затвор в другия край на страната. Най-ужасното е, че други изнасилват и убиват, и измъчват по подобен начин. Други правят същото като него.

— Истина е.

— Но аз съм тук и аз я открих. Точно както открих Ашли. Само че попаднах на Ашли навреме. Тук съм била, докато Марла е била изнасилвана и убита, и измъчвана по същия начин, по който баща ми е изнасилвал и убивал, и измъчвал. Затова трябва да ме проверите.

— Знам, че не ти си я отвлякла, нито си я държала два дена, нито си направила онези ужасни неща. Дори да имах съмнения, знам, че си била със Зандър, а не с нея. Познавам Зандър открай време и съм напълно сигурен, че той не би участвал в подобно нещо. Не вярвам, че и ти би го извършила.

Трябваше да е благодарна за тези думи, трябваше да се чувства облекчена. Ала не усети нищо подобно.

— Въпреки това сте си задали някои въпроси. Когато сте открили коя съм, сте се зачудили. И други биха си задали същите въпроси. А някои биха помислили, че кръвта е проговорила. Кръвта ни свързва, прави ни каквито сме. Баща й е психопат. Какво тогава да кажем за нея?

— Няма да се преструвам, че не съм си задавал въпроси. Това е част от работата ми. Аз съм от малък град и се усъмних за цели десет секунди, но съм добър в работата си. Дойдох да те попитам дали поддържаш някаква връзка с баща си, дали той се свързва с теб с тайната надежда случаите да са свързани.

— Той дори не ме погледна онази сутрин в полицейското управление в Западна Вирджиния, когато го вкараха с белезници.

Все още виждаше всичко, дори най-незначителните подробности, чак до слънцето, което си играеше по контейнера за вода и с прашинките във въздуха.

— Излязох от стаята, където ме бяха оставили. Излязох само за минутка и те го вкараха с белезници. Погледът му мина през мен, сякаш не съществувах. Предполагам, че никога не ме е имал за нищо.

— Доста си мислила през последните години.

— Беше част от работата ми. Вуйчовците ни пазеха и закриляха, доколкото можеха, от пресата, от клюки, да не ни зяпат, от гнева на хората. Преобърнаха живота си заради нас. Само че този щит понякога се пропукваше. На всеки няколко години баща ми подхвърля по нещичко, за да си осигури някоя привилегия, дава местонахождението на поредния труп. И тогава всичко се връща — в предаванията по телевизията, онлайн, приказките. Брат ми твърди, че искал това много повече от всякакви привилегии, и съм склонна да му вярвам. А като се местиш от едно място на друго, като не се задържаш дълго и никой не те забелязва, просто идваш и си отиваш.

— Купила си къщата.

— Мислех, че ще ми се размине. Влюбих се в нея и се убедих, че ще имам истински дом, тихо място, на което никой никога няма да разбере. Ако бях тръгнала по друг път онзи ден, ако някой друг беше открил Марла, може би щеше да ми се размине, но аз тръгнах натам.

— Няма причина да разказвам на когото и да било. — Тя обърна глава и срещна погледа му отново, а Сам докосна ръката й. — Ти решаваш дали да разкажеш, или не.

Искаше й се да изпита облекчение, но то не дойде. Не го почувства.

— Благодаря.

— Не ти правя услуга. Проверих миналото ти и получих официален документ. Не ходя да разправям клюки за личните дела на хората. Просто трябваше да ти задам някои въпроси. Сега въпросът остава зад гърба ни.

— Аз… много ми се иска да разбера дали мога да живея тук. Нужно ми е време, за да опитам.

— На мен пък ми се струва, че вече живееш тук и се справяш доста добре. Сега ще ти кажа нещо лично, а след това си тръгвам, връщам се в града. Ясно ми е, че не си казала на Зандър. — Сам се изправи. — Да знаеш, че не правиш услуга нито на себе си, нито на него. Все пак ти решаваш. Пази се, Наоми.

Той слезе от терасата и я остави седнала, впила поглед във водата и белите платна на облаците, докато се питаше дали някога отново ще изпита чувства.

 

 

Също като две бури, мъката и клюките се понесоха над гробището и оставиха Зандър с главоболие. Той се измъкна веднага щом успя и изключи радиото, докато се връщаше към града. Имаше нужда от тишина.

Имаше си предостатъчно работа, включително отложената тази сутрин. Спря, за да си вземе безалкохолна бира от автомат, купи части, след това се отправи към гаража.

Провери работния план и реши да се заеме първо с леката работа, и постепенно да премине към другите задачи. Преди да вкара миникупъра в гаража за диагностика, се отби да провери как върви изчукването.

Смяташе се за добър тенекеджия, но Пийт беше истински виртуоз. Смачканият „Ескорт“ щеше да прилича на излязъл от шоурум, когато Пийт приключеше с него.

— От погребението ли се връщаш?

— Да.

Пийт се намръщи и си сложи предпазните очила.

— Не понасям погребения.

— Едва ли някой ги харесва.

— Някои ги харесват — отсъди мъдро Пийт. — Някои са пълни откачалки и се зареждат по този начин. Търсят погребения и ходят, дори да не познават мъртвеца.

— Всякакви ги има — съгласи се Зандър и остави Пийт да си върши работата.

След като приключи с миникупъра, прегледа работния си план в компютъра и отбеляза приключената работа, а после се качи в апартамента си, колкото да си направи сандвич. После се зае със следващия автомобил.

Четири часа по-късно главоболието си беше отишло, но пък се обзаведе със схванат врат.

Беше казал на Наоми, че ще занесе вечеря, затова се обади да поръча спагети на фурна и едва тогава се зае да затвори работилницата.

Тъкмо палеше мотора, когато Макси, сервитьорката от „При Риналдо“, спря със спукана задна гума.

— О, Зандър, моля те! — Тя преплете пръсти, сякаш се молеше, и изскочи от колата. — Знам, че си затворил, но много те моля. Нещо не й е наред на колата, започна да издава някакъв шум и почти не мога да въртя волана.

— Спукала си гума, Макси.

— Така ли? Как се е случило? Нито е гръмнала, нито нищо. Просто започна да издава странен звук. Реших, че е двигателят, или нещо друго.

След като прокара пръсти през русата си коса с лилави кичури, тя му отправи объркана усмивка.

— Би ли я сменил?

Той клекна.

— Макси, тази гума е гладка като глава на плешивец, да не говорим, че си я смляла, докато си карала с нея.

— Нова ли трябва да купя? Можеш ли да я смениш засега, да сложиш резервната?

— Нямаш резервна, имаш гума за спешни случаи и не можеш да шофираш с нея. — Той поклати глава. — Гумите ти са отишли преди десет хиляди километра.

Тя остана с отворена уста, а очите й се ококориха.

— Значи ми трябват четири нови гуми?

— Задължително.

— По дяволите, по дяволите и пак по дяволите. Край на парите, които спестявах за уикенда в Сиатъл с Лиса. А като капак ще закъснея за работа.

Пробва се да флиртува.

— Няма ли начин да смениш спуканата, поне засега, а… Още веднъж по дяволите — измърмори тя, когато той присви очи към нея. — Гледаш ме също като татко.

Забележката го засегна, защото бе едва десетина години по-голям от нея. Той обаче не отстъпи.

— Дори да сменя гумата, пак може да катастрофираш лошо. Ще ти предложа нещо друго, но трябва да смениш гумите. Ще ти ги поставя утре, предобед, а сега ще те закарам на работа. И без това имам поръчана храна. Има ли кой да те прибере?

Макси въздъхна примирено.

— Ще отида пеша до Лиса и ще преспя у тях.

Макар да рискуваше тя отново да го сравни с баща си, Зандър поклати глава.

— Никакво ходене пеша, след като затворите. Не точно сега.

— Всички разправят, че онзи, който е убил Марла, отдавна е отпрашил. Сигурно този извратеняк просто е минавал оттук.

— Да се споразумеем. Ще поръчам гумите за моя сметка, а ти ми обещай да не ходиш сама след затварянето.

— Добре де, добре. Ще помоля татко да ме вземе. — Когато Зандър присви очи, тя изви своите. — Обещавам. — И се прекръсти.

— Добре. — Той извади резервната каска и й я подаде. — Ако нарушиш сделката, ще ти взема двойно за гумите.

— О, Зандър — разсмя се тя и се качи зад него. — Сделката си е сделка, но поне ще се повозя на готин мотор.

След като стигна до голямата къща, единственото му желание беше да поседне на терасата с Наоми и да изпие една бира. А след това да се отърси от целия този ден като от мъртва кожа.

Лепка се втурна към него от задната част на къщата и го посрещна с такава радост, сякаш се връщаше от война.

Той се изкефи на посрещането и вдигна храната високо с едната ръка, за да не я достигне кучето. А с другата го почеса. Когато тенис топката тупна в краката му, той я изрита и Лепка се втурна след нея.

Забеляза, че освен автомобила на Наоми няма друг, и се запита защо Кевин не го беше дочакал. Въпреки че закъсня, очакваше Кевин да го дочака.

Мина отзад и спря колкото да ритне отново топката.

Тя седеше сама на терасата и работеше на таблета, поставила чаша вино на малката масичка до пейката.

— Задържаха ме — обясни той.

Тя само кимна и продължи да работи.

— Ще си взема бира и ще пусна фурната на ниска температура.

— Добре.

Той не смяташе, че е от чувствителните към настроенията — поне така му казваха разни подразнени жени — но усещаше, когато нещо не е наред.

Опитът му подсказваше, че най-добре е да се прави, че не знае за какво става въпрос, докато истината не излезе наяве.

Понякога, ако извадеше късмет, проблемът просто отминаваше.

Върна се с бирата и седна до нея, протегна крака. Господи, колко беше приятно.

— Къде е Кев?

— Сигурно у дома, при жена си и децата.

— Мислех, че ще остане тук, докато дойда.

— Настоях да си тръгне. Не ми е необходим бодигард.

Не бе нужно да е шампион по чувствителност, за да разбере, че тя е заядливо настроена. Отпи от бирата и премълча.

Мълчанието се проточи около двайсет секунди.

— Не ми е никак приятно двамата да стоите тук на смени. Не съм глупачка и мога да се грижа за себе си.

— Известно ми е.

— Тогава престани да бдиш над мен и не карай Кевин да остава до късно. Не само е обидно, ами е и дразнещо.

— Значи ще трябва да издържиш да бъдеш и обиждана, и дразнена.

— Не можеш да решаваш вместо мен.

— Тялото на Марла, погребано в земята, ми казва, че мога.

— Никой не може да ми диктува какво да правя и ако мислиш, че като спиш с мен, имаш някакви права, много се лъжеш.

С крайчеца на окото си той забеляза как кучето се промъква надолу по стълбите, явно с намерението да се махне от огневата линия.

— Говориш глупости, пълни глупости. Какво те е прихванало? Имай предвид, че знам кога някой се опитва да започне кавга. В момента не съм в настроение за скандали, но това лесно може да се промени.

— Просто ме задушаваш, това е. — Тя стана от пейката, взе чашата вино и остави таблета. — Купих тази къща, защото обичам да съм сама, а сега не оставам сама дори за миг. — Отпи дълга глътка, а той бе готов да се обзаложи, че това не е първата чаша тази вечер.

— И това може да се промени. Ако се опитваш да ме изриташ, кажи го направо.

— Имам нужда от пространство.

— Подобни клишета са най-големите глупости. Постарай се повече.

— Не трябваше да започвам… тази работа с теб, всичко се разви прекалено бързо, стана прекалено сложно.

Гняв и нещо, което той не можа да определи, прозвуча в гласа й.

— Омръзна ми да се чувствам притисната и без въздух. Това трябва да се прекрати. Просто да спре. И ти, и къщата, и дворът. Господи, и кучето. Всичко това ми идва прекалено много. Това е грешка и трябва да се спре.

Прииска му се да отговори остро, защото, за бога, тя го нарани. Не бе очаквал удара, нито че този удар ще го смаже така.

Сложно ли било? Да, в това отношение беше права. И той усещаше усложненията, за които дори не бе предполагал, че съществуват.

Само че тя трепереше и дишаше учестено. Очевидно щеше да я порази нов пристъп на паника, а той много добре знаеше защо.

— Ако искаш да си тръгна, ще си тръгна. Ще взема и проклетото куче, ако желаеш. Не се натрапвам на никого. Но поне ми кажи истината.

— Току-що ти я казах! Това е грешка. Всичко това е грешка и трябва да я поправя.

— Като зарежеш мен, кучето, тази къща, всичко, което започна тук ли? Не това искаш.

— Нямаш представа какво искам — сопна се тя с неприкрита ярост. — Ти не ме познаваш.

— Много добре те познавам.

— Нищо подобно! Говориш глупости. Не ме познаваш, нито знаеш какво представлявам. Познаваш ме от седмици, откакто дойдох. Не знаеш нищичко за живота ми преди това. Не знаеш коя съм.

И тогава истината го порази, ясна като кристал. Той разбра откъде избликват гневът и страхът. Бяха родени от мъка.

— Напротив. — Остави бирата и стана. — Знам коя си, знам откъде идваш, какво си преживяла и какво се опитваш да направиш в момента, от какво бягаш.

Тя поклати глава и се отдръпна.

— Не е вярно.

Видя как устните й се разтрепериха, преди да ги стисне, видя как сълзите заблестяха и тя си наложи да ги спре.

— Началник Уинстън ти е казал.

Сега вече знаеше, че е на прав път.

— Дори не съм говорил с него, не съм го виждал от гробището. Ти обаче си се срещнала с него. Не ми е казал нищо. Ти сама ми каза.

Тя скръсти ръце, обгърна рамене, сякаш се предпазваше.

Не от него, помисли си той. По дяволите, не от него.

— Никога не съм ти казвала нищо.

— Не се налагаше.

Потисна гнева си. Щеше да го отпусне по-късно, но засега, за момента, заговори спокойно.

— Онзи ден, когато дойде у нас, първия път. Видя книгата на полицата. Говоря за книгата на Саймън Ванс. Имаше вид на човек, когото са изритали в корема. Не беше много трудно да се досетя за какво става въпрос. В книгата има снимки. Тогава си била на единайсет или дванайсет. Дете. Променила си прическата, пораснала си. Очите ти обаче са същите, изглеждаш по същия начин. А Наоми не е име, което се среща всеки ден.

— Ти си знаел? — Кокалчетата на пръстите й побеляха от стискане. — През всичкото това време си знаел?

— Ще ми се книгата да не беше там, да не беше те стреснала. Само че тя беше на полицата.

— Ти… казал си на Кевин.

— Не съм. — Тя не скри съмнението в очите си, затова той изчака няколко секунди, без да откъсва поглед от нея. — Не — повтори. — От люлката до гроба не означава, че му казвам всичко, което ти искаш да запазиш в тайна.

— Не си му казал — повтори след него тя и пръстите й отпуснаха раменете, ръцете й се плъзнаха надолу. — Знаел си през всичкото време, още преди да… Защо не каза нищо, защо не ме попита?

— Не го знаех, но книгата ми беше под ръка. След като разбрах… Нямах намерение да виждам отново онова изражение. Надявах се да ми кажеш, преди да се наложи да го изтърся, както стана сега, но ти ме предизвика.

— Не. — Тя потри с палец мястото между веждите и се извърна. — Не си го изтърсил. Други го правеха, затова знам какво е чувството. А това чувство сега ми е непознато.

Тя остави чашата вино на парапета и притисна пръсти към очите си.

— Трябва ми минутка.

— Ако имаш нужда да крещиш, ще се справя. Ако ще плачеш, ще се справя. Предпочитам обаче крясъците.

— Нито ще крещя, нито ще плача.

— Повечето хора биха направили и двете. Но ти не си като повечето хора.

— Известно ми е.

— Млъквай.

Избухването я стресна и тя го погледна.

— Просто млъкни. — Най-сетне той даде воля на гнева си. — Ти малоумна ли си? Може и да не те познавам, защото те мислех за умна. За много умна. Но може да се окажеш толкова тъпа, че да вярваш, че след като имаш обща ДНК с един психясал мръсник, има нещо нередно в теб.

— Той е чудовище. Но ми е баща.

— Моят баща не може да различи карбуратор от подложка за спирачки, но притежава два комплекта стикове за голф и харесва попмузика.

— Изобщо не е същото.

— Защо да не е. Защо, по дяволите, да не е? Имаме кръвна връзка, той ме е възпитавал, поне през повечето време, а сме коренно различни. Той чете не повече от една книга на година, стига да е бестселър. Не можем да си намерим място, ако прекараме повече от час заедно.

— Не е…

— Ами брат ти?

Този въпрос я обърка, точно както той възнамеряваше да стане.

— Ами… Какво за Мейсън?

— Що за човек е?

— Той е… Чудесен. Умен е. Всъщност е много интелигентен, предан, мил.

— Значи той може да е какъвто е въпреки същите гени, а ти не? Ти си белязана, така ли?

— Не. Не. Знам много добре. Интелектуално знам, че не е така, но да, понякога се чувствам по този начин.

— Преодолей го.

Тя го зяпна.

— Да го преодолея ли?

— Ами да. Преодолей го, върви напред. Баща ти е напълно откачен. Това не означава, че и ти си като него.

— Баща ми е най-известният сериен убиец на столетието.

— Столетието едва започва — сви рамене той и тя го зяпна отново.

— Господи, не те разбирам.

— Тогава проумей следното. Обидно и дразнещо е — запомни го — ако си мислиш, че изпитвам към теб нещо различно, защото баща ти е Томас Дейвид Боус, или че ще се държа различно, защото преди седемнайсет години си спасила човешки живот. Не само един, а и на много други. И ако всички тези откачени глупости са причината, поради която се опитваш да ме изриташ, нямаш никакъв късмет. Не се отказвам толкова лесно.

— Сега вече не знам какво да ти кажа.

— Ако искаш да се махна, не използвай Боус като метла.

— Трябва да седна.

Тя се отпусна на пейката. Очевидно имаше нужда. Кучето прецени, че може да се върне, и положи глава на коляното й.

— Не говорех сериозно — прошепна тя и погали кучето. — Не говорех сериозно нито за кучето, нито за къщата. Нито за теб. Убеждавах се, че така ще е по-добре. По-лесно е да си в движение, отколкото да пуснеш корени, Зандър. Така е най-добре за човек като мен.

— Не съм съгласен. Повтаряла си го, докато не си си внушила, че е вярно. Ако беше убедена в правотата си, нямаше да купиш къщата. Нямаше да се опиташ да я върнеш към живот. Със сигурност нямаше да вземеш кучето, колкото и да ти се искаше. — Той пристъпи напред и седна до нея. — Но пък щеше да спиш с мен. Разбрах го още първия път, когато влезе в бара.

— Нима?

Все още неспокоен, но вече по-уверен, той посегна отново към бирата.

— Усещам, когато една жена изпитва желание. Ако обаче вярваше на всички онези глупости, отношенията ни нямаше да се задълбочат.

— Не трябваше да се задълбочават.

— Много хубави неща се получават случайно. Ако Чарлс Гудиър не беше непохватен, нямаше да вулканизира гумата.

— Какво?

— Устойчива на времето гума — за автомобилни гуми говоря, за гуми „Гудиър“. Той се опитвал да измисли как да направи гумата устойчива на износване и случайно изпуснал пробата в печка, и ето че се получило, създал устойчива на климатичните условия гума.

Малко объркана, тя потри пулсиращите си слепоочия.

— Напълно изгубих смисъла.

— Не е нужно всичко да е планирано, за да се получи. Може и двамата да сме си мислели, че просто ще се изчукаме няколко пъти, но не стана така. Между нас се получи нещо.

Звукът на смеха й я изненада.

— Леле, Зандър, сърцето ми затрепка, когато чух това романтично описание. Прозвуча като истински сонет.

Да, каза си той, всичко се връща на мястото си.

— Романтика ли искаш? Мога да ти донеса цветя.

— Няма в какво да ги натопя. — Тя въздъхна. — Не ми трябва романтика и не знам как да реагирам, ако я има. Обичам да знам, че съм здраво стъпила на земята. А досега не бях, поне не и постоянно, още по-малко, откакто видях тази къща. Днес… погребението. То ми подейства толкова силно, напомни ми за пореден път за хората, които баща ми е наранил. Дори не за жените, които е убил, а за хората, които са ги обичали.

— Съжалявам, че си я открила, но много по-мъчно ми е заради спомените, които случката е събудила. Каза ли на брат си и на вуйчовците си?

— Не. Защо да събуждам техните ужасни спомени? Нямах намерение да споменавам пред никого. Нито за онова, което се завърна.

— Ти решаваш дали да говориш по този въпрос, или не. В лицето на Кевин и Джени ще откриеш добри приятели. Не вярваш ли? Не правиш услуга нито на тях, нито на себе си.

— Същото ми каза и началник Уинстън за теб. Не правя услуга.

— Ще споделиш ли какво друго ти каза?

— Разбрах защо е дошъл, още когато видях автомобила му.

Тя затвори очи и погали кучето, полегнало в краката й, погледна мъжа до себе си.

— Светът пропадна. Просто пропадна. Очаквах да стане така. Знаех, че ще пусне проверка, защото съм открила тялото. Въпреки това светът пропадна. Той каза всичко без усукване и се държа мило. Увери ме, че няма да го спомене пред друг, че няма такова намерение. Досега съм била единствено с хора от семейството, които знаеха. Ако се разчуеше, аз заминавах, преди нещо да се промени.

— Заминавала си, преди да разбереш дали нещо ще се промени, или не.

— Може и да е така, но аз съм преживяла такива промени и те са ужасни. Те открадват всичко — промълви тя, — и те смазват.

— Седя и пия бира, както се надявах още от мига, в който затворих гаража. Топло ястие ни чака във фурната, а навън слънцето залязва. Нищо не се е променило, няма и нужда да се променя. Ще свикнеш.

Нищо няма нужда да се променя. Възможно ли беше да е истина? Възможно ли бе?

— Може ли да поседим още малко, докато свикна?

— Става.

 

 

Часове по-късно, когато единствено баровете не бяха затворили и улиците в града утихнаха, а уличните лампи хвърляха езерца светлина, той чакаше и наблюдаваше.

Беше си направил труд да проучи обичайното движение по главната улица с магазините и ресторантите. Да проучи жените, които затваряха магазините или се прибираха у дома от работните си места като готвачки или сервитьорки.

Предпочиташе красива млада блондинка, но не беше придирчив. Поне три млади жени работеха до късно в пицарията.

Можеше да вземе която и да е, но красивата млада блондинка беше първият му избор.

Остави караваната в къмпинг на двайсет километра.

Ако някой знаеше какво прави вътре в този си дом далече от родния му дом. Самата мисъл го накара да прихне.

Вълнението му се засили, гореща топка се оформи в стомаха му, когато задната врата на ресторанта се отвори.

Готината малка блондинка, точно както се беше надявал.

Беше съвсем сама.

Измъкна се от колата в тъмната част на паркинга с парцала, напоен в хлороформ, отпуснат отстрани.

Обичаше да използва хлороформ, предпочиташе старата школа. Така губеха съзнание — няма хър и мър — нищо че после им беше малко лошо. Но пък бе част от процеса.

Тя крачеше стегнато, младите стегнати цици подскачаха, малкото дупе се полюляваше. Обърна се отново към ресторанта, увери се, че никой не излиза, понечи да се задейства.

Фарове разрязаха паркинга и той отскочи към сенките. Дребната блондинка изчака автомобила да завие към нея, след това отвори вратата.

— Благодаря, татко.

— За нищо, миличка.

Прииска му се да изрита нещо, да удря, докато обектът на желанието му подкара и го остави обладан от копнеж, възбуден.

В ъглите на очите му се събраха сълзи. После вратата се отвори отново.

Още две излязоха. Видя ги на светлината от лампата над вратата, чу гласовете им, чу и смеха им, докато си говореха.

След това излезе момче. Заедно с по-младата от жените преплетоха пръсти и си тръгнаха заедно.

Младото момиче се обърна назад.

— Приятно прекарване утре! Безаварийно пътуване.

Жената тръгна през паркинга. Не беше млада като другите, нито красива като тях — не беше блондинка, както той предпочиташе — но и тя ставаше. Да, определено ставаше.

Жената затананика, докато отваряше чантата, за да извади ключ. Единственото, което той трябваше да направи, беше да се приближи зад нея. Нарочно й остави миг, за да почувства страх, да усети как сърцето й се свива, докато обръща глава.

След това покри лицето й с парцала, прихвана я през кръста, докато тя се бореше, а приглушените й викове вибрираха в дланта му. Тя се отпусна бързо, прекалено бързо, и увисна в ръцете му.

Качи я отзад в колата, стегна китките и глезените й с изолирбанд, лепна парченце на устата, зави я с одеяло. Всичко това му отне двайсет секунди.

Излезе от паркинга, мина през града, като внимаваше да се съобразява с ограниченията и да дава мигач на всеки завой. Дори не пусна радиото, докато не излезе от града. Отвори прозорците, за да се охладят пламналите му бузи, и вдигна поглед към огледалото за обратно виждане към тялото под одеялото.

— Сега ще се позабавляваме. Ще се позабавляваме славно.