Нора Робъртс
Мания (15)

15.

Едно време Зандър си лягаше в пет сутринта, вместо да става по това време. Искрено се надяваше тези години да не са отминали завинаги.

Само че, когато част от наградата за ранното ставане бяха палачинки, и то не от микс в кутия, както ги правеше майка му — той веднага усети предимствата.

А най-голямото предимство седеше до него на старата пейка и ухаеше на лято, докато звездите избледняваха.

— Значи това са столовете и масата за тук.

— Ще бъдат.

Зандър огледа старите столове с пружини. Дори в мрака забеляза ръждата.

— Защо?

— Имам нужда от тематични мебели, а те бяха на добра цена. И защото имам визия. Освен това оставих скрин и масичка за кафе при Джени. Сисъл има още две неща, които искам тя да погледне.

— Той сигурно те обича, красавице.

— За тези мебели, а и за други ще платя със снимките, които направих там вчера. Направих една на хамбара. Господи, светлината беше прекрасна, а пък облаците — сиво одеяло. Убедих го да застане пред отворената врата, както е в гащеризона, който винаги облича. Облегнал се е на една вила. Много мърмори, но му беше приятно и подписа договор за размяна. Така всички сме доволни. След това аз… Чакай!

Тя скочи и хукна вътре. Зандър и кучето се спогледаха, той сви рамене и се надвеси над палачинките тъкмо когато първата дневна светлина се показа на хоризонта.

Тя дотича обратно, стиснала фотоапарата и чанта.

— Застани до парапета — нареди му.

— Какво? Не. Сега ям. И без това е прекалено тъмно за снимки.

— Аз уча ли те как да изтегляш автомобил? Хайде, бъди добър. Застани до парапета, не, вземи чашата. Хайде, хайде, не искам да изпусна светлината.

— Няма никаква светлина — измърмори той, но стана и отиде до парапета.

— Повикай и кучето.

Ако не го повикаше, Лепка щеше да прояви нездрав интерес към чинията, която беше оставил на пейката. Затова послушно го извика.

— Просто си пий кафето и наблюдавай изгрева. Не ми обръщай никакво внимание. Просто гледай… не, обърни се надясно… стига си се мръщил. Утро е, имаш чаша кафе и куче. Току-що си станал, след като си прекарал нощта с красива жена.

— Това е самата истина.

— Покажи, че така се чувстваш. И наблюдавай изгрева на слънцето.

Това нямаше да го затрудни, каза си той. Стори му се малко странно, докато тя се въртеше около него и щракаше. Кучето обаче явно беше свикнало, защото се облегна на крака му и се загледа към водата.

Представлението беше невероятно — първите лъчи на слънцето, обещанието, което даваше с розовите си пръсти по водата. След това се надигна златно було и докосна облаците.

Тя правеше разкошно кафе в специалната си машина.

Той просто щеше да му се наслади, нямаше да обръща внимание как тя си мърмори и рови в чантата, за да извади нещо.

Беше истинско съвършенство. Той беше съвършен. Очертаваше се единствено силуетът му — висок, разрошен след ставане от сън, бос, сексапилен мъж с вярно куче до него наблюдава как новият ден шепти над водата.

Дълги ръце, дълги крака, едри длани, бяла чаша за кафе, тъмна набола брада се очертава на острия профил и изгрева.

— Браво. Супер. Благодаря. Готова съм.

Той се обърна и тя не устоя, щракна още една снимка.

— Сега вече съм готова.

— Добре. — Той се върна при пейката и палачинките си, а когато тя седна при него и заразглежда снимките, й подаде ръка. — Дай да видя.

Не му даде фотоапарата, премести се по-близо, извъртя екрана и запрехвърля снимките.

Нямаше представа как е успяла да се възползва така умело от светлината — или по-точно казано, от липсата на светлина, как бе успяла да го хване замислен и същевременно доволен, как е успяла да запечати всеки нюанс на изгрева.

— Много си добра.

— Така е. Ще ти дам една.

— Какво ще правиш със снимките?

Тя продължаваше да разглежда какво се е получило и увеличи профила му.

— Трябва да ги погледна отблизо на компютъра и да избера една за сексапилната носталгична снимка, която ще изпратя в галерията, след това ще поработя над нея. Ще избера друга, вероятно онази, на която тъкмо се обръщаш и ме поглеждаш, а изгревът е зад теб, и ще я оставя за стокова снимка. Накрая ще се озовеш на корицата на някоя книга.

— Моля?

— Знам какво се продава — отвърна тя и остави фотоапарата. — Някой ден ще прибавиш и своя образ към колекцията си. Това беше добре свършена неочаквана утринна работа.

Наведе се напред и го целуна — нещо, което не беше правила досега. И потисна инстинкта му да възрази.

— Още тази сутрин ли ще започнеш?

Тя увеличи профила на кучето.

— Ще свърша и това, и още малко работа.

— Добре, а пък аз ще се заема с двора.

— С двора ли? — Тя го погледна разсеяно. — Моят двор ли?

— А, не, мислех да пообиколя и да намеря някой, който ми харесва, и да го разкопая. Да, твоят двор.

— Не е нужно да го правиш.

— Обичам да работя в двора.

— И това го казва мъж, който дори няма двор.

— Вярно, голям минус. — За огромно разочарование на Лепка Зандър изяде палачинките. — От време на време помагам на Кевин и Джени. И на Лу. Къде са ти инструментите?

— Имам лопата, широко гребло и комплект градинарски инструменти — малка лопатка, ножици и нещо, което прилича на вила.

— И очакваш да се справя с този двор с лопата и гребло, така ли?

— Засега. Какво друго?

— Трябват ти клещи и ръчна количка — и една голяма кофа, също и брадва. Трябва ти и широко гребло, и обикновено, ножици…

— Трябва да направя списък.

— Ще видя какво мога да направя с инструментите, с които разполагам, пък после ще видим.

 

 

Тъй като възнамеряваше да работи цялата сутрин, тя се настани на временното си работно място. Той можеше да си играе в двора, помисли си и предположи, че бързо ще се измори и ще му стане досадно от тази трудна работа, а после ще влезе и ще се опита да я прекъсне.

Ще правят секс, ще отидат да се поразходят с колата, ще подхванат нещо, което не беше предвидила.

Това беше проблемът, когато някой се мотае около теб. Толкова често другият искаше нещо, за което просто нямаш време.

Първо се зае с основното, с най-лесните снимки. Доволна от постигнатото в хамбара, тя ги качи, а след това се зае да изчисти снимката със Сисъл.

Тъй като непрекъснато я теглеше към снимките от сутринта, тя остави работата, която възнамеряваше да приключи, и ги заразглежда една след друга на големия екран.

Зае се първо с последната — щастливата, импулсивна снимка, на която той беше полуобърнат към нея, полуусмихнат, красив, дързък.

Господи, беше страхотен. Не беше нито лъскав, нито изискан, в него нямаше нищо такова. Всичко беше истинско, неизпипано, а наболата брада и несресаната коса му придаваха повече чар.

Първо се зае с фона и придаде повече цвят на облаците за повече драматизъм. Да, страхотен фон за готин, сексапилен мъж, наполовина извърнат, който поглежда през рамо към любимата.

Никой не би сбъркал дръзката усмивка и сластния поглед, насочен към желаната жена.

Като стокова снимка щеше да се продава години наред. Дори щеше да продаде десетки за по-малко от седмица. За да е забавно и тайнствено, тя нарече снимката „Господин Х“.

Да, великолепно свършена работа рано сутринта.

Отдели й още внимание, увеличаваше, изпипваше дребните детайли, след това, вече доволна от резултата, я качи в сайта си. Накрая се зае с двете снимки за галерията.

Загуби представа за времето. Тази работа изискваше повече точност и внимание. Искаше да подчертае момента, в който всичко беше между нощта и деня, първите лъчи на слънцето, драматизма, скрит под повърхността.

А пък мъжът бе просто сянка, на която се бе облегнало куче.

Подчертай очите му, реши тя, заиграй се със синьото.

Може би щеше да направи втора, поколеба се тя, в черно и бяло, с един-единствен обособен цвят. Да, с тези дръзки сини очи и разгарящото се червено утро. И бялата чаша.

Отбеляза номера на снимката и се върна на първата.

Поколеба се между двете и всеки път оглеждаше досегашната си работа критично.

— Добри са. Много са добри — прошепна тя и изпрати и двете на мениджъра на галерията за одобрение.

След това се отпусна назад и ги огледа отново.

— Много са добри.

Изправи се и размърда схванатите си рамене, завъртя глава и усети, че шията я боли. Напомни си, че си беше обещала да прави поне по двайсет минути йога всеки ден, за да се отпуска.

— От утре.

Можеше поне да види как се справя Зандър и да му предложи студена напитка. Щеше да сипе вода и на кучето. Лепка предпочиташе да е със Зандър, вместо да лежи до нея, докато тя работи.

Слезе на долния етаж и отвори входната врата.

Видя го, гол до кръста, тялото му блестеше от пот, докато хвърляше пръчка — по-скоро цял клон — на опуленото куче.

Пръчки и какви ли не боклуци бяха струпани в ръчна количка. Голяма част от поляната отпред беше разровена, но изчистена от бурени, храсти и от бодливите лози, които изглежда избуяваха всяка нощ.

Забеляза купчина камъни, електрически трион, брадва и кофи, найлонови чували, пълни с листа и борови иглички.

— Мили боже — възкликна и привлече вниманието на Зандър.

— Здрасти. Добре започнахме тук.

— Започнахме ли? Откъде дойде всичко това?

— От боклуците в двора. А, инструментите ли? Двамата с Лепка отскочихме до града с джипа и се отбихме до градинския център за инструменти. Оставих сметките на плота в кухнята. В хладилника има и половин сандвич, ако си гладна. Ние огладняхме.

Тя бавно слезе и тръгна по тревата, която беше жалко подобие на трева, но въпреки това бе нещо.

— Не съм очаквала да свършиш толкова работа.

— Ние добре се позабавлявахме. На твое място щях да се отърва от тези храсти. — Той извади кърпа от задния си джоб и избърса потта от лицето си. — Лилоу ще ги изкорени или ще ти каже, ако си струва да се пазят.

— Аз ли съм си купила електрически трион?

— Не, мой е. Няма да ти трябва, след като положението е овладяно. А когато се разкарат боклуците, ще решиш какво да правиш.

Докато говореше, хвърли на Лепка нова пръчка.

— Аз лично бих си насадил някое хубаво дърво.

— Ами… мислех да насадя някое от плачещите дървета. Череша или… нещо друго.

— Би било добре. — Той свали дебелите работни ръкавици.

— Зандър, откога работиш… колко е часът? — Тя бръкна в джоба си, за да извади телефона и да провери, но разбра, че не е у нея.

Той извади своя.

— Почти един е.

— На обяд ли?

— Не е сутрин, мила. — Разсмя се и я целуна. — Ти къде се отнасяш, докато работиш?

— Просто не очаквах ти да… Работил си часове наред. Много ти благодаря.

— Малко работа в двора, но пак заповядай. Трябва да се измия, за да тръгваме. Стига все още да искаш да направиш снимките.

— Разбира се, искам, искам… да, ела. Целият си потен. — Пристъпи по-близо и прокара пръст по гърдите му. — Много мръсен. Изглеждаш… сгорещен и жаден.

Очите й го примамваха и той я притисна до себе си.

— Сега и ти си мръсна и потна.

— Значи и двамата имаме нужда от душ.

 

 

Той я притегли под хладната вода, пусна струята да плющи и с хлъзгави от сапуна ръце я привлече до себе си. Жадна, нетърпелива уста срещна неговата и той погълна стоновете, докато я водеше към неподозирани висоти.

Когато я притисна към стената и навлезе в нея, пръстите й се плъзнаха в косата му, стиснаха я. Очите й не се отделяха от неговите, дъхът им се смеси.

Зелените й очи станаха матови, когато тя свърши и изрече името му точно както той искаше.

Той обаче устоя, не си позволи да изпита кулминацията с нея, забави ритъм и тя отметна глава назад.

Наоми усещаше единствено удоволствие, наситено, неустоимо. То се разпростря, погълна я като топло, мокро кадифе.

Плочките оставяха студена следа на гърба й, горещото му тяло бе притиснато в нейното. Въздухът бе толкова гъст, че тя едва успя да простене. Опита се да откликне, да се задържи, но се почувства мека като восък на слънце. Неговите устни се заиграха с нейните, покорени от сладкото мъчение.

Тя изрече отново името му и затвори очи.

— Не, не, погледни ме. Отвори очи и ме погледни, Наоми.

— Виждам те. Да, господи.

— Още малко. Още малко и нищо няма да остане. Още малко.

— Да.

Той я сграбчи, залюля и двамата някъде високо между нуждата и освобождението, докато усети, че не може повече да се сдържа, и се отпусна тежко.

 

 

Тъй като се почувства малко замаяна, Наоми подбра нужното за снимките с особено внимание. Той бе отнел самоконтрола й, а тя, незнайно как, го беше позволила. Имаше нужда от време и пространство, за да реши, да разбере какво означаваше всичко това.

А и сега не му беше времето, тъй като се чувстваше напълно уязвима. Все още усещаше ръцете му по себе си.

Приготви триножника, чантата за фотоапарата и прожектора, дифузера.

Той пристъпи към нея и вдъхна аромата на сапун.

— Всичко това ли ще вземеш?

— По-добре всичко да ми е подръка, вместо там да реша, че ми трябва.

Понечи да си метне раницата.

— Дай на мен. Господи, да не би да си взела тухли? — възкликна той, подаде й триножника, стойката за прожектора и тя тръгна.

Лепка излая така, сякаш дракони подпалваха портите.

— Идва кола — провикна се Зандър. — Аз ще я посрещна.

— Той щял да я посрещне — промърмори тя. — Тъкмо това е проблемът. Защо се съгласявам с почти всичко, което той прави?

— Спокойно, убиецо — наведе се Зандър към кучето и отвори входната врата. Позна патрулката, която спря до пикапа му, шефът на полицията бе зад волана. — Спокойно, той е от добрите. — Зандър излезе на верандата и качи всичките й джаджи в автомобила си.

— Здрасти, началник.

— Здравей, Зандър. Това ли е бездомникът, за когото чух?

— Да, това е Лепка.

— Здрасти, Лепка.

Началникът на полицията, Сам Уинстън, як мъж с гладко лице с цвят на орех и шапка на „Уейвс“, скрила късо подстриганата му коса (на гимназиалния отбор, в който синът му беше куотърбек), се наведе.

Лепка нервно пролази напред, за да подуши новодошлия.

— Красиво куче.

— Сега, да.

Лепка прие ласката и веднага след това хукна към Наоми.

— Госпожо. — Сам докосна периферията на шапката си. — Аз съм Сам Уинстън, началник на полицията.

— Да не би нещо да не е наред?

— Не съм сигурен. Имах намерение да се отбия и да се представя. Радвам се, че отново има човек на скалите, а доколкото разбрах — и както виждам — придавате ново лице на старицата. Имаше нужда. Чух, че работите с Кевин Банър и хората му.

— Да.

— Попаднали сте на най-добрия. Май излизате.

— Наоми ще снима бандата.

— Така ли? — Сам пъхна палци под дебелия си колан и кимна. — Сигурен съм, че ще станат хубави. Няма да ви задържим, а и ми спестявате време, като ви намирам заедно. Става въпрос за Марла Рот.

— Ако е решила да подаде жалба за нападение, аз също ще подам. Както е редно — заяви Наоми.

— Не съм сигурен, че ще се стигне дотам. Не можем да я открием.

— Още ли? — попита Зандър.

— Никой не я виждал, никой не се е чувал с нея от петък вечерта. След като двете с нея сте се спречкали, госпожице Карсън.

— Ако все още е вкисната, може да си е взела почивни дни — подхвърли Зандър.

Сам повдигна шапката си.

— Колата й е у тях, но нея я няма. Чип е разбил задната врата тази сутрин, след това дойде при мен. Вчера не е отишла на работа, не вдига телефона си. Може още да е бясна и сигурно е така, но Чип е полудял от тревога и аз трябва да проверя. Разбрах, че ви се е нахвърлила, докато сте били в „Лу“ в петък вечерта.

Тази нещастница можеше да е къде ли не, каза си Наоми. Изчезването й не означаваше, че е в някое мазе дълбоко в гората. В повечето случаи човек се скриваше на място, на което все още не го бяха търсили.

— Госпожице Карсън? — повика я настоятелно Сам.

— Извинете, да. Точно така. Тя се блъсна в мен няколко пъти, след това ме изтласка.

— И вие й забихте един.

— Не съм я удряла. Стиснах китката й и я извих, а тя се сви. Исках да престане да ме блъска.

— После какво стана?

— Тръгнах си. Беше дразнещо и неприятно, затова си тръгнах и се прибрах у дома.

— Сама ли?

— Да, прибрах се сама.

— По кое време се случи?

— Към десет и половина. — Той просто си върши работата, напомни си Наоми и си пое дълбоко дъх. — Пуснах кучето навън и повървях малко с него. Бях ядосана и разстроена, и не можах да се съсредоточа над работата си.

— А аз дойдох тук към дванайсет и половина. — Въпреки че Зандър се облегна небрежно на джипа, в гласа му се прокрадна раздразнение. — Кучето ни събуди малко след пет, тръгнах си към седем и половина, може би малко преди това. Стига, началник.

— Трябва да попитам, Зандър. Пати твърди, че госпожица Карсън е нападнала Марла — тя е единствената, която го казва — добави той, преди Зандър да заговори. — И дори тя вече се отказа от тези показания. Остава обаче фактът, че Марла е изфучала от заведението на Лу, вбесена, около двайсет минути след госпожица Карсън и след това никой повече не я е виждал.

Сам изсумтя и погали кучето, което остана очаровано.

— Някой от вас да я е виждал с друг човек, да си е тръгнала с някого, да е срещала някого?

— Тя седеше с Пати — сви рамене Зандър. — Старая се да не обръщам много внимание на Марла.

— Видях я с приятелката й в началото на вечерта. — Вече напрегната, Наоми потри врата си с палец и показалец. — Седях с Кевин и Джени. Не й обръщах никакво внимание, докато двете с Джени не станахме да танцуваме и тя… та аз дори не я познавам.

— Това ми е ясно и не искам да се притеснявате. Сигурно е тръгнала с някого, с когото се е запознала в бара, за да си ближе раните и да ядоса Чип.

Наоми поклати глава.

— Една ядосана и разстроена жена по-скоро ще иска да разговаря с приятелка.

— Те двете малко са се спречкали след инцидента.

— Няма значение. Дори да се е скарала с въпросната Пати, щеше да й изпрати някой злобен есемес по-късно.

— Ще проверя. Няма да ви задържам повече. Но ми се иска някой ден да видя как се получава вътре.

— Разбира се.

— Приятен ден. До скоро, Зандър.

Наоми усети как всичко в нея се свива, докато Сам се качваше в патрулката.

— Наистина ли ще провери?

— Разбира се. Той е шефът.

— Някой друг да е изчезвал?

— Не, доколкото знам. Виж — стисна ръката й Зандър. — Марла сама си проси неприятностите, обича и да си ги създава. Просто си е такава. Шерифът ще си свърши работата. Не се тревожи.

Той, разбира се, беше прав. Марла си беше палавница и сигурно беше забърсала някой тип за уикенда, за да напомпа егото си.

Не всяка жена, която изчезваше, се оказваше изнасилена или убита. Досега не се беше случвало тук, напомни си Наоми. Нали провери тъкмо това, когато хареса къщата?

Почти никаква престъпност, нисък процент на криминални прояви. Безопасно място. Спокойно място, а и сигурно Марла щеше да се появи довечера, доволна, че е разтревожила бившия си съпруг и приятелката си, и е накарала полицията да я търси.

Тя прогони мислите за нея, поне доколкото бе възможно, докато Зандър потегляше заедно с кучето, подало глава през прозореца, а ушите му плющяха на вятъра.