Нора Робъртс
Мания (12)

12.

В творческо отношение седмицата не вървеше. Наложи се да премести работното си място от спалнята в една от стаите за гости — поне щеше да я пробва като потенциално студио, тъй като искаха да започнат банята. Кевин настоя да се заемат с всичките бани едновременно и да оставят само една.

Шумът, дори когато си сложи слушалките и пусна високо музиката, беше нетърпим.

Замисли се дали да не се премести на долния етаж, но бояджиите бяха окупирали хола, а след него идваше ред на библиотеката. Както бе тръгнало, скоро щеше да й се наложи да се преквалифицира, затова реши, че е време да се стегне.

В средата на седмицата вдигна ръце, качи се на колата и отиде в националния парк, за да пообиколи с фотоапарата и кучето.

Въздухът беше свеж, денят сух и слънчев, светлината прекрасна, със зеленикави оттенъци и раздразнението й постепенно се стопи. Прииска й се да си беше донесла лаптопа, да намери удобен пън, за да седне и да довърши работата си сред горското спокойствие и тишина.

Тръгна пеша — закачи каишката на колана, защото Лепка вече я търпеше — сред дървета, които изглеждаха толкова стари, все едно са на това място от началото на времето. Високи стволове, обрасли с клони, се извисяваха, за да уловят морския вятър, и разпращаха трепкаща светлина между листака.

Диви цветя танцуваха сред папратта, избуяла около покрити с мъх скали. Снежнобял трилиум трепкаше като фея в булчинска премяна, а орхидеите бяха нахлузили пъстроцветни пантофки.

Замисли се дали да не излезе на къмпинг за няколко дена. Как ли щеше да го приеме кучето? Нали сега вече трябваше да мисли и за него. Два, може би три дена можеше да остане сама, далече от шума, който сама си беше натресла.

Дали?

Лепка много харесваше гората, ежеше се на катериците или подскачаше до нея. Дори седеше търпеливо, докато тя правеше снимки, колкото и време да отнемаше.

— Може да се окаже забавно. Ще бъдем само двамата с теб и всичко това тук.

Докато криволичеха, тя започна да си мисли, че като си взе куче — по-точно казано, като й натресоха куче — постъпи чудесно.

Двама туристи вървяха към нея в компанията на красив малък бийгъл. Преди да успее да им кимне за поздрав, Лепка изписка от ужас и буквално скочи в ръцете й. Събори я на земята.

Туристите — двама младежи от Портланд, излезли да пообиколят горите за два дена — й се притекоха на помощ. Само че дружелюбният и напълно безобиден бийгъл накара Лепка да се сгърчи и да се опита да се промуши под нея, сякаш да се скрие на безопасно място.

Тъй като фотоапаратът беше пъхнат между тялото й и кучето, не се повреди. На нея обаче й се привидяха звезди посред бял ден и тя усети как нещо я убоде по задника.

— Засрами се — скара се тя на Лепка, докато вървеше сковано към автомобила. — Никакво ходене на палатка с теб. Ако някой пудел изджавка, ще ти се пръсне сърцето.

Лепка пропълзя отзад, отпусна глава и дори не изскимтя.

Убоденото я болеше, тя включи отоплението на седалките на ниска степен и пътуването до дома й се стори по-приятно. С облекчение забеляза, че пикапът на Кевин е единственият автомобил пред къщата.

Той излезе навън, докато тя слизаше предпазливо.

— Здрасти! Оставих ти бележка. Днес доста напреднахме. Как беше разходката?

Тя видя как Лепка се устреми напред, за да поздрави Моли.

— Разходката си беше хубава, но проблемът е с кучето.

— Ясно.

— Ако се появи котка или померанче, или пекинез, каквото и да е животинче, когато сме при ветеринаря, той се разтриса, все едно е попаднал в седмия кръг на ада. Гони катерици, лае по тях, но днес се натъкнахме на две момчета с тъп бийгъл и Лепка направо изперка. Скочи и ме събори на земята.

— Добре ли си?

Тя потри пострадалото си седалище.

— Писнаха ми ушите, а той се опита да разпори гърдите ми с нокти, за да пропълзи вътре, далече от ужасяващо страшния бийгъл, който близна отпуснатата ми ръка в знак на съчувствие.

Остана изненадана, когато Кевин просто опипа главата й.

— Имаш малка цицина. Мога да те закарам до спешното.

— Нищо и никаква цицина и синини. Но съм ужасно вкисната.

Той обхвана с ръка брадичката й, вгледа се в очите й и направи нещо, което тя си мислеше, че никой не е в състояние да постигне в този момент. Накара я да се усмихне.

— Само цицини и синини, доктор Банър — повтори тя.

— Главоболие?

— Не, задникоболие.

— Торбичка с лед, топла баня и две обезболяващи. Ще ти струва двеста долара.

— Включи ми ги в сметката, защото точно това смятам да направя.

— Приятната вечеря у Зандър, за която не се налага да готвиш, ще ти даде неподозирани сили.

— Аз… Днес е сряда.

— Цял ден и половината нощ. Не се преуморявай — добави той и я побутна лекичко. — Знам, че вътре не прилича на нищо, но напредваме с добри темпове. Кажи на Зандър, че ще го чакам утре в „Лу“.

— Добре. — Мама му стара, мамка му. Остана да гледа след Кевин, докато той се качваше в пикапа.

Имаше съвършено извинение — направо причина — поправи се тя, за да отложи вечерята у Зандър. Беше ранена, кисела и нямаше настроение, та това си бяха напълно основателни причини, помисли си тя и се отправи към кухнята, за да вземе пакетче с лед.

Спря, обърна се и се върна в хола.

Не бяха приключили с боядисването — и стълбите, и парцалите бяха оставени, дори забеляза местата, които щяха да довършват.

Но пък ставаше прекрасно.

Тя обиколи, огледа внимателно цвета, защото се притесняваше, че нежното сиво-кафяво ще се получи мрачно, скучно.

Не беше.

Много приятен цвят, помисли си. Кой знае защо цветът й вдъхна спокойствие.

— Все си мисля, че направих грешка с тази къща. — Въздъхна и отпусна ръка на главата на Лепка, облегнал се на крака й. — Но като видя следващия етап, се уверявам, че не съм сгрешила. — Сведе поглед и се усмихна. След това присви очи. — Още съм ти бясна — напомни тя на кучето и пое към кухнята за леда.

Проведе дълъг спор със себе си, докато киснеше натъртеното си дупе в грозната синя вана в единствената използваема баня. Би могла да отложи вечерята без всякакви угризения. Все пак бе претърпяла инцидент.

Само че отказът за тази вечер й се струваше като отлагане заради прищявка.

Най-добре да отиде — да приключи с тази работа, да я превърне в приятелство, както бе станало с Кевин.

И тогава, когато Зандър я докосваше, тя щеше да се усмихва, а не да се напряга.

Само че, призна го пред себе си, това никога нямаше да се получи.

Между тях припламваха твърде много искри.

Тя излезе от ваната доволна, че болката е понамаляла, но се намръщи, когато видя синина с размерите на длан на дупето си.

Замисли се дали да не облече клин — беше по-мек — и бледосив пуловер с качулка. Реши да пропусне грима, да не би Зандър да си помисли, че отдава голямо значение на срещата, но накрая все пак се гримира леко.

В седем без петнайсет потегли, макар да бе убедена, че Лепка не заслужава да излезе с нея. После се върна и взе бутилка вино. Не беше торта с ягоди, но доброто възпитание не й позволяваше да отиде с празни ръце.

Стигна безпроблемно, пусна кучето навън. Качи се по стълбите и почука на вратата.

— Отворено е! Влизай.

Завари го да отваря бутилка вино.

Дънки, работна дочена риза с навити ръкави, а красивото му лице не беше бръснато поне един ден.

Почти бе готова да се пречупи и да го накара да й позира.

— Ами ако бях опитен убиец със злобно псе?

— Заключената врата няма да спре опитния убиец, нито пък злото псе.

Така си беше. Лепка нахълта и се усука около Зандър.

Наоми разгледа, учудена и впечатлена, пълния с книги хол.

— Значи слуховете за почитателя на книгите били истина. На това му се казва колекция.

— Част от нея.

— Част ли? Не може да бъде, Зандър!

— Щом става въпрос за книги, може.

Тя се огледа.

— Много добре подредено, да не говорим, че не съм виждала по-добре използвана стена. И цветовете, и материите, и размерите са супер.

— Да не говорим за думите.

Той пристъпи към нея и й подаде чаша вино, после взе бутилката, която тя носеше.

— Да, думите. Обичам да чета, както и всички хора.

— Това да се чува.

Тя се разсмя и махна с ръка към стената.

— Това е направо изкуство. Сам знаеш, че мебелите ти са пълен боклук. Те обаче не те интересуват. Наредил си мястото великолепно, с неподправена страст. А като си подчертал книгите, си създал изкуство. Искам да направя снимки.

— Давай. Пет пари не давам.

— Не сега, не с телефона. Говоря ти за сериозни снимки. Ще се върна с фотоапарата си. С големия „Хаселблад“.

— Кой точно е големият?

Тя се разсмя и продължи да разглежда стената с книги.

— Филмова камера. Среден формат. С нея мога да постигна добра панорама и…

— Донеси си камерата когато желаеш. Какво ще кажеш да поседнем навън и да пийнем там вино?

— Ти пиеш ли вино?

— Понякога пия. Ухаеш великолепно.

Той обхвана брадичката й, но не като Кевин, и плени устните й.

Не, помисли тя, изобщо не беше като Кевин. Ни най-малко.

— Соли за вана, действат като лекарство.

— Да, вече чух. Страх от малки кучета.

— Какво?

Той пое ръката й и я потегли към спалнята, усети как тя се дърпа.

— Терасата ми е зад онази врата.

А вътре имаше още книги, забеляза тя. Телевизорът беше огромен, мебелите отвратителни, но наоколо бяха подредени още книги.

Той отвори вратата към малко квадратно подобие на тераса с маса, започнала да ръждясва, и два сгъваеми стола.

— Мога да ти донеса възглавница, за да седнеш.

— Говорил си с Кевин.

— Трябва да се грижа за теб, но аз и без това щях да го направя.

— Добре съм. — Тя седна внимателно. — През повечето време. Но на въпроса. Не съществува такова нещо като страх от малки кученца.

— Микрокинофобия.

Тя се разсмя и отпи от виното.

— Измисляш си.

— Кинофобията е страх от кучета, аз само добавих микро. Провери, ако не ми вярваш.

Макар да се съмняваше, но след като бе видяла колекцията му от книги, тя реши да не спори повече за термина.

— Как е възможно — та той тежи трийсет и осем килограма, и повечето мускули, доколкото виждам — да има микрокинофобия?

— Не мога да отговоря. Може като малък да е бил травматизиран от чихуахуа.

Той посегна и леко притисна с пръсти тила й. Тя изохка.

— Впрочем задникът ми пое по-тежък удар от главата — каза тя.

— Да погледна ли?

— Вече се погрижих, благодаря. — Наоми зарея поглед напред. — Можеш да си седиш тук и да гледаш мачове.

— Така и правя, когато ме домързи да отида.

— За младежката лига ли е?

— Бейзбол, младежка лига, бебешка лига и някои спонсорирани събития за възрастни.

— Ти играеш ли?

— Вече не. Само понякога. А ти?

— Никога не съм играла.

— Що за феминистка си?

— От онези, които не се включват в спортни дейности. Брат ми бе запален по спорта известно време, само че той предпочиташе баскетбол.

— Сериозно?

— Играеше за „Харвард“.

— Ясно. На коя позиция?

— Защитник. Забелязах, че отзад имаш кош.

— Така си прочиствам мислите. Едно време в гимназията играех. А сега, когато се съберем с момчетата.

— Коя позиция?

— Същата като на брат ти. Ако някой път дойде, трябва да поиграем с него.

— Ще дойде. — Възнамеряваше да покани семейството си тук, включително баба си и дядо си, за да видят какво са й помогнали да постигне. Може би през есента, когато ремонтът приключи.

— Ти добър ли си? Защото брат ми е върхът.

— Не се давам лесно.

Тя бе почти сигурна, че е така, както и в много други отношения.

Той се оказа прав за залеза — слънчевата светлина се промъкваше сред клоните на дърветата.

— Чудесно място за автосервиз. Имаш бърз и лесен достъп до пътя, близо е до града и до магистралата. Затова ли си го избрал?

— Сервизът си беше тук. Беше на Хобарт. Той реши да продава, защото остаряваше, а и жена му се разболя.

— А ти собствен бизнес ли искаше да имаш, или да станеш механик?

— И двете. Все още е така. Обичам автомобилите. Ако исках автомобил — а аз исках — трябваше да науча как върви. Обичах да научавам как действат нещата. Нямах нищо против да работя за Хобарт — той беше честен човек. Но по-приятно ми е да работя за себе си. Сигурно и ти си на същото мнение.

Самата истина, помисли си тя, но пък предпочиташе да е сама, докато работи за себе си.

И въпреки това…

— След колежа работих четиринайсет месеца като асистентка на фотограф. Гледам на този период като на чиракуване. Не беше честно, в нито едно отношение. Той беше арогантен, стиснат, гаден, изискванията му нямаха край и беше склонен да избухва и да се тръшка като дете. Но пък е изключителен.

— Понякога изключителните си въобразяват, че имат право да се тръшкат и избухват.

— За съжаление е точно така, но аз съм отгледана от шеф — при това забележителен майстор готвач, и умът и талантът не са причина за проява на арогантност и дребнавост, а са дар.

— Значи не е хвърлял нито шпатули, нито тигани.

При тази мисъл тя се усмихна.

— Не съм виждала такова нещо в кухнята на Хари нито у нас, нито в ресторанта. Както и да е, имах намерение да прекарам две години с Джулиън — фотографа — но едва издържах четиринайсетте месеца. Един от най-щастливите дни в живота ми беше, когато му забих един в лицето и си тръгнах от снимките.

Той я погледна — слаба, с фини кости.

— Интересен начин да дадеш двуседмично предизвестие за напускане.

— Двуседмично предизвестие, друг път.

Тя се приведе към него и Зандър се запита дали не чеше с крак Лепка, за да му достави неописуемо удоволствие.

— Снимките бяха изключително важни. Реклама за шампоан.

— Да не би да искаш да кажеш, че снимките за реклама на шампоан са изключително важни?

— Слушай сега, приятелю, в рекламната фотография са заложени огромни пари. Манекенката е с един метър великолепна огнена коса и е истинско удоволствие да я снимаш. Този тип беше перфекционист, но това никак не ме притесняваше. Плюс това беше злобен нещастник. Вече бях свикнала със словесните атаки. Обвиненията, скандалите, дори да ме замеря с какво ли не. Всичко това беше част от въпросните снимки. По едно време дори разплака гримьорката. После заяви, че съм му била дала фотоапарат с неподходяща леща. Писна ми и се сопнах, че съм му дала точно каквото е поискал. Той ме удари.

Усмивката се стопи.

— Удари ли те?

— Все едно съм дете. Затова го ударих и аз — точно както вуйчо Сет ме беше научил. Нищо не ми е доставяло по-голямо удоволствие. И точно това му казах, по-точно го изкрещях — също като момиченце — а останалите асистенти се скупчиха около него. Манекенката се приближи и ме поздрави. А той притисна ръка към разбития си нос.

— Счупи ли го?

— Щом ще удряш някого в лицето, няма какво да се гевезиш.

— И аз така казвам.

— Счупих му носа и той се разкрещя, че ще ме арестува за нападение. Предложих му да повика ченгетата веднага, тъкмо всички в студиото ще потвърдят, че ме е ударил пръв. Когато си тръгнах, си обещах никога повече да не работя за друг злобен нещастник.

— Правилно.

Тя интересна ли му беше? Не само интересна. Намираше я за очарователна.

— Значи счупи носа на онзи тип, а след това започна свой бизнес.

— Горе-долу така стана. Сет и Хари бяха приятели със собственик на галерия в Сохо и го убедиха да изложи две от моите неща. Те бяха готови да ме издържат, докато успея да направя кариера в художествената фотография. Аз обаче бях сигурна, че мога да се издържам и сама с продуктова фотография, да снимам за книги и албуми. Правех и снимки на храна за ресторанта. И клип арт — забавна, творческа работа, която ти осигурява добри доходи. Искаше ми се да се махна от Ню Йорк, затова поех на път с автомобил, фотоапарат и компютър.

Тя замълча и сведе поглед над виното.

— Това беше голяма крачка.

— Микрокосмос — отбеляза той, доволен, че е забравила резервите си, недоверието и всичко останало, за да му разкаже. — Всичко това говори, че притежаваш смелост, но това вече го знаех. Правиш ли корици за албуми?

— Правила съм. Но не за известни певци. Освен ако не си чувал за „Рокет Сайънс“.

— Ретро фънк.

— Изненадваш ме.

— Дори не съм започнал. Бандата ни работи над ново сиди.

— Друго ли?

— Направихме едно преди две години. Продаваме на туристи или когато свирим на сватба, при подобни случаи. Какво ще кажеш?

— Да не би да си търсиш фотограф?

— Приятелка на братовчедка на Джени направи снимките тогава. Не бяха лоши. Но предполагам, че ти ще се справиш по-добре.

— Може би. Обсъдете го и когато си готов, ще се разберем. От колко време свириш?

— С бандата или по принцип?

— И двете.

— С момчетата сме заедно от около четири години. А иначе свиря от дванайсетгодишен. Двамата с Кевин си направихме банда… Лилоу беше басист, както и сега.

Очевидно изненадана, тя свали чашата вино.

— Кевин ли?

— Не го карай да ти свири „Пърл Джем“. Предупредена си.

— Той свири ли на китара?

— Ако може да се нарече свирене.

— Не ставай гаден — разсмя се тя.

— Казвам ти самата истина. Хайде да хапнем. — Хвана ръката й и я дръпна навътре. — Свирехме на местни събития — училищни танци, партита. След гимназията барабанистът ни постъпи в морската пехота, Кевин отиде в колеж, а Лилоу вечно беше надрусан.

— Ами ти?

Той извади купената храна от фурната, където я държеше топла.

— Аз се записах в търговската школа, работех тук, от време на време свирех на разни събития. На някои бях с Лилоу, когато му ставаше ясно, че няма да свали мацките и не може да изсвири дори една нота, когато е надрусан.

Тя се сети за стената с книги и отново погледна към нея.

— Не си ли учил в колеж?

— Ненавиждах училището. Търговската школа беше различна. Но пак си беше училище. Казват ти какво да учиш, какво да четеш, затова прекъснах, започнах да се уча от Хобарт, взех каквото ми трябваше от търговската школа, после се записах на бизнес курс.

— Бизнес курс ли?

— След като ще си имаш свой бизнес, трябва да знаеш как да го управляваш.

Той раздели прибраната в хладилника салата в две купички, прехвърли патладжаните с пармезан в чинии, добави и гризините, с които местната пицария се славеше.

— Всичко изглежда супер. — Тя се усмихна, когато Зандър извади дъвчащ кокал от шкафа. — Хитро.

— Така и Лепка ще си има работа. Каква беше първата ти снимка? Все е имало първа снимка.

— Прекарахме един дълъг уикенд в Хамптънс при приятели на вуйчовците ми. Не бях виждала океана и, о, боже, стори ми се невероятен. Наистина невероятен. Сет ми позволи да използвам малкия му фотоапарат „Канон“ и аз снимах, докато имаше лента. Това беше. А коя беше първата песен, която изсвири? Все е имало първа песен.

— Малко ме е срам да си призная. „Вярвам“ на „Мънкис“ — уточни той.

— Ами? Сериозно? Май не е в твоя стил.

— Е, харесваше ми… — Той затананика. — Исках да намеря начин да я изсвиря. Майката на Кевин непрекъснато пускаше стари плочи и често въртеше тази. Баща му пък имаше стара акустична китара и аз дрънках на нея, докато накрая намерих начин горе-долу да я изсвиря. После спестявах и си купих „Гибсън“ втора ръка.

— Онази в спалнята ли?

— Същата. Винаги е до мен. Бях на петнайсет, когато разбрах, че ако имаш китара и що-годе свириш, можеш да сваляш момичета. Как е патладжанът?

— Прав си бил. Наистина е хубав. Значи забърсваш момичетата, нито едно от тях не се задържа.

— Джени щеше да се задържи.

— Джени ли? — Тя остави вилицата. — Нашата Джени ли?

— Навремето се казваше Джени Уокър и аз я забелязах пръв. Беше нова в училище, тъкмо се беше преместила от Олимпия, и беше красива като цветенце. Поканих я да излезем, преди Кевин да се усети. И я целунах пръв.

— Ами?

— Това е част от историята на Кийтън/Банър. Почти бях влюбен в нея, но той беше хлътнал до ушите.

— Освен това сте били приятели.

Зандър се ухили и посегна към една гризина.

— Точно така. Бях неговият Сирано, а той най-сетне събра смелост и я покани да излязат. И както се казва, това беше началото. Все още съм наполовина влюбен в нея.

— И аз така. А покрай нея и в останалите. Те са като спечелили кастинг за типично американско семейство, включително кучето. Ако чакаш друга Джени, да знаеш, че няма да ти се случи. Тя е неповторима.

— Аз съм си набелязал една висока недостъпна блондинка.

Знаеше, че е така, искаше й се да го чуе и й се прииска звукът на думите му да не я кара да потръпва.

— Не е разумно да набелязваш недостъпни жени.

— Достъпните лесно омръзват. А пък недостъпните дразнят, те са интересни. Ти събуди интереса ми, Наоми.

— Ясно ми е. — Тя го наблюдаваше как се храни. — В девет от десет случая предпочитам да съм сама вместо с някого друг.

— Сега си тук.

— На двайсет и девет съм и успешно избягвах и се изплъзвах от сериозни връзки.

— Аз също. Пък и имам три години преднина.

— Откакто напуснах Ню Йорк преди шест години, не съм се задържала на едно място повече от три месеца.

— Тук ме биеш по точки. Аз живея тук открай време. Но сега и ти вече живееш тук.

— В момента наистина ми се струва, че това е мястото за мен. Нещата започват с теб, скапват се с теб, така става.

— Не знам как преживяваш с това слънчево, оптимистично отношение.

Тя се усмихна.

— Това е товар.

Макар да съзнаваше рисковете, той реши да задълбае.

— Отначало реших, че си имала кофти връзка или брак. Не е това. Имаш стабилно семейство зад себе си, което е важно.

Тя побутна чинията.

— Приемам го като вътрешна електрическа инсталация за ремонт.

— Не. Разбирам от електрически инсталации. Ти притежаваш предостатъчно самоувереност и увереност в собствената си стойност, за да удариш един тъпак, а след това да се устремиш нагоре сама. Сложна личност си, Наоми, а това е много интересно. А електрическите ти вериги са си съвсем наред.

Тя стана, взе и двете чинии и ги отнесе на плота.

— Имаше едно момче, което ме обичаше — или поне си въобразяваше, както си въобразява човек, когато е на двайсет. Спях с него, учех с него, работех с него. Когато ми каза, че ме обича, когато ме помоли да заживеем заедно, скъсах с него. На мига. И на двамата ни беше трудно до края на колежа. За мен, разбира се, беше по-лесно, защото чувствата ми към него не бяха достатъчно дълбоки. Затова просто си тръгнах.

— Въпреки това го помниш.

— Нараних го. Не трябваше да го правя.

Може би, каза си Зандър, но едва ли някой минаваше през лабиринта на живота, без да нарани друг, независимо дали е трябвало или не.

— Сигурно разчиташ да се влюбя в теб и да пожелая да заживееш с мен.

— Изтъквам проблемите във връзките, когато се задълбочат и хората живеят и работят в прекалена близост.

— Може да се влюбиш в мен и да ме поканиш да живея в голямата ти къща на скалите.

— Аз не се влюбвам, освен това ми е приятно да живея сама.

Зандър погледна Лепка и реши да не изтъква, че се е влюбила в помиярчето и сега живее с него.

— Освен това аз съм по-опитен, за разлика от колежанчето. Дай на мен. Аз ще се оправя. Искаш ли още вино?

Тя се дръпна от мивката.

— По-добре не ми наливай. Минавам на вода, защото ще шофирам.

— Вечерта е приятна. Можем да отидем на разходка, за да ни се слегне храната. Тъкмо и кучето ще се поразтъпче.

— Лепка има нужда. — Тя пое чашата вода, която той й подаде, и се приближи до стената с книгите. — Наистина искам да снимам тук. Кажи ми кога ти е удобно.

— Ела в петък, по което време решиш. Вратата е отворена, когато работя долу. Ако обаче дойдеш по-късно, можем да отскочим до Лилоу. И да хапнем, преди да посвирим.

— В петък ли свирите?

— От девет до полунощ. Там някъде. Може да дойдат Кевин и Джени стига да искаш.

Това не беше среща, по-скоро приятелско събиране с храна и музика. А тя обичаше музиката. Най-много й се искаше да се върне тук с фотоапарата си и…

Мислите й се изпариха, тя усети как се вледенява, когато забеляза заглавието на една от книгите.

„Кръв в земята: наследството на Томас Дейвид Боус“ от Саймън Ванс.

Бяха променили заглавието за филма — и то, и фокусът бяха насочени към младото момиче, което бе разкрило деянията на баща си, което бе спасило живота на една жена и бе спряло убиец.

След като майка й почина, след като повярва, че може да се справи, Наоми прочете интервютата с режисьора, със сценариста, затова знаеше, че филмът се казва „Дъщеря на злото“. Но от книгата се започна, в нея се съдържаха ужасът, кошмарните години, скрили кървавите тайни.

— Наоми? — Зандър хвърли настрани кърпата за съдове и я погледна. — Какво ти е?

— Моля? — Тя се обърна, прекалено бързо. Беше толкова пребледняла, че очите й изглеждаха почти черни. — Нищо, нищо. Аз… Нещо ме заболя главата. Не трябваше да пия, след като паднах.

Отстъпи, а думите се занизаха твърде бързо.

— Беше прекрасно, Зандър, но трябва да изпия още поне две обезболяващи и да си легна рано.

Преди да успее да стигне до вратата, той я стисна за ръката и усети, че трепери.

— Цялата трепериш.

— Просто главоболие. Наистина трябва да вървя. — Уплашена, че треперенето може да се превърне в сляпа паника, тя отпусна ръка върху неговата. — Моля те. Ако мога, ще дойда в петък. Благодаря ти за всичко.

Тя хукна и дори не изчака кучето, което се втурна да я настигне.

Зандър се обърна и присви очи към книгите. Да не би да полудяваше, запита се той. Какво ли имаше там, че да я уплаши чак толкова?

Пристъпи към библиотеката и огледа заглавията. След това се опита да си спомни накъде гледаше тя. Зае нейното място, нейната поза.

Напълно объркан, поклати глава. Просто книги, помисли си. Думи и светове, приютени по страниците. Извади наслуки една, после я върна, пробва с друга. Тя гледаше точно към това място и когато се обърна, забеляза я как застина, сякаш някой бе насочил пистолет в слепоочието й.

Намръщи се и извади документална книга — сериен убиец, спомни си той, някъде в източната част на страната. Книгата го беше впечатлила като тийнейджър, а новината за убийствата бе във всички новинарски емисии. Затова купи книгата, когато излезе.

Западна Вирджиния, спомни си и погледна зърнистата снимка на убиеца, поместена на корицата.

Едва ли е била тази. Тя беше от Ню Йорк.

Понечи да я върне на рафта, а после, както често правеше, когато държеше в ръка книга, я разлисти.

— Да, Западна Вирджиния, някакъв забутан градец. Томас Дейвид Боус, работник в кабелна телевизия, семеен човек. Със съпруга и две деца. Дякон в църквата. Колко жени беше убил?

Зандър продължи да разлиства, тъй като любопитството му беше събудено.

— Гореща августовска нощ, лятна буря, тъмна провинция, ала-бала. Единайсетгодишната дъщеря открива мястото на убийствата и… Наоми Боус. Наоми.

Той погледна книгата и пред очите му отново изплува бледото й шокирано лице.

— Мама му стара.