Нора Робъртс
Мания (17)

17.

Заваляха обилни, напоителни дъждове. Ботушите бяха кални, кучето мокро, но пък тя успя да направи наистина страхотни снимки.

Наоми работеше в недовършената стая близо до грозната синя баня и се научи да не чува пищенето на инструментите за рязане на плочки.

Целия дъждовен понеделник и половината от дъждовния вторник посвети на работа. Добави групата „Рекърс“ в плейлиста си и използваше музиката им, когато работеше над снимките на бандата.

Пускаше си блус, докато доизкусуряваше снимките на Зандър на терасата, и случайни парчета, когато стигаше до снимките, на които беше с книга в ръка.

Ако отложеше работата над онова, което наричаше Страната на приказките, щеше да смогне. Вътрешно знаеше, че трябва да преодолее книгата, подредена с другите на стената на Зандър. В момента изпитваше нещо ново и коренно различно.

Беше щастлива. Не просто доволна или заета. Беше щастлива по начин, който правеше деня й прекрасен, независимо дали беше дъждовен или не. И къщата, и работата, защото бе свършила добра работа, я правеха щастлива. Дори кучето й носеше щастие.

Същевременно имаше и още. Както и да се беше случило, независимо че противоречеше на навиците и на разума й, тя имаше връзка. Освен това беше с интересен мъж. Той ангажираше и тялото, и мислите й, работеше упорито като нея и се наслаждаваше на живота също като нея.

Кой да я вини, че искаше да запази това, докато може?

Матира почти готовата му снимка на терасата. На черното и бялото изпъкваха сините му очи и кристалните на кучето. Бяла чаша за кафе, ивица слънце в червено и златно, стрела над хоризонта, където се срещаха небето и водата. Колебаеше се между бяло матирано и сиво, и едва сега разбра, че е била права, като се е спряла на сивото. То помагаше на цветовете да изпъкнат, не разсейваше като бялото. Оловносива рамка, реши тя, не черна. Да омекоти ъглите.

Подпря матираната снимка на стената и отстъпи назад, за да я разгледа.

Началото на един хубав ден, помисли си, докато си спомняше. Достатъчно бе да елиминира посещението на началника на полицията и денят се превръщаше в един от най-прекрасните — той започна, както и завърши, със Зандър в леглото й.

Пъхна палци в джобовете и огледа критично снимката, провикна се: „Влез“, когато някой почука на вратата.

— Извинявай.

— Всичко е наред — успокои тя Кевин. — Чудесно време за почивка.

— Добре, защото Лилоу е долу.

— Така ли?

— Да, искаше да… леле. — Той влезе и остави вратата отворена, а шумът от чуковете и трионите на долния етаж влетя, също и пищенето от рязането на плочките. — Страхотни са. Това е хамбарът на Сисъл — и Сисъл. И Зандър. Може ли? — попита той и коленичи, преди тя да отговори. Лепка се примъкна, за да се сгуши под ръката на Кевин за прегръдка. — А тази? Леле, направо усещаш мириса на утрото. В мига преди слънцето да заблести, разбираш, че денят е тук.

— Иска ми се да беше критик.

— Така въздейства. Черното и бялото в комбинация със синьото е много въздействащо. И адски готино. Но тази, тишината и… възможностите.

— Много ми се иска да беше критик.

— Не съм, но никога досега не бях забелязвал, че хамбарът на Сисъл е толкова красив. Къде ще ги закачиш?

— Няма да ги закачвам. Заминават за галерия в Ню Йорк. Всъщност, ще направя копие на онази, която харесваш най-много. Собственикът на галерията иска една за личната си колекция.

— Ха. — Кевин се изправи колебливо. — Значи Зандър заминава за Ню Йорк? Нали знаеш магазина, където Джени работи? Там направо ще полудеят за тези по-малките — цветята и вратата на хамбара, старото дърво.

Беше ги приготвила за себе си, но… защо не. Комисионната, ако се продадат, можеше да вложи в стария скрин от кедрово дърво, който си беше набелязала при Сисъл.

— Може да занеса някои от тях, ще помисля. Каза, че Лилоу е долу.

— Уф, отплеснах се. Иска да огледа двора, да сподели идеи. Само че се разприказва с момчета на долния етаж или поне бъбреше с тях, когато се качих.

— Бяхме се разбрали да огледаме двора, но навън вали.

— Такъв си е той, Лилоу — сви рамене Кевин. — Ако ще правиш почивка, има някои неща, за които да поговорим. Пералното помещение, а и студиото тук.

— Добре, нека първо се видя с Лилоу, след това ще те намеря.

— Много сме ти благодарни, че не ни дишаш във врата, докато работим. Сериозно говоря. Ако искаш, ела да погледнеш какво сме направили в голямата баня, преди да седнеш да работиш отново.

— Добре.

Кевин тръгна към голямата баня и кучето го последва. На стълбите подуши въздуха и спря. Излая веднъж, за да покаже радостта си, и се стрелна надолу.

Разнесе се смехът на Лилоу.

— Ето го и него! Как върви, приятелче?

Тя ги намери, проснати върху брезента на един от бояджиите. Лилоу беше с каубойска шапка и жълт дъждобран.

— Здрасти, реших, че денят е подходящ да огледаме.

— Предпочиташ да шляпаш в дъжда навън, така ли?

— Дъждът трябва да се извали. Не исках да тръгна да обикалям, без да ти кажа.

— Чакай да си взема якето.

— Просто ще нахвърлям бележки, ако не искаш да се мокриш.

— Дъждът трябва да се извали.

Той се ухили.

— Хубаво. Ще те чакам навън. Може ли Лепка да дойде с мен?

— Не мога да го спра. Идвам веднага.

Тя облече якето за дъжд, нахлупи бейзболна шапка, свали гуменките и си обу ботуши.

Когато излезе навън, Лилоу джапаше под дъжда и хвърляше подгизналата тенис топка на очарованото куче.

— Добре си започнала да почистваш — провикна се той.

— Зандър го направи. Аз не съм пипала нищо.

— Той обича тази работа. Баща ми все разправя, че ще наеме Зандър веднага, но пък тогава няма кой да му оправя пикапа. Отсега да ти кажа. Дано не си влюбена в тези стари туи, защото трябва да заминат.

— Не съм влюбена.

— Чудесно. Искаш ли нещо специално?

— Мислех си за декоративно плачещо дърво, например череша. Ето там.

— Аха. — Той се изправи и дъждът потече от козирката му. — Става. Виждала ли си плачещ церис?

— Не знам.

— Не е червен. Лавандулов е.

— Лавандулов?

— Страхотен цвят и малко необичаен. И има сърцевидни листа.

— Сърцевидни значи.

— Провери, ако искаш.

— Ще проверя.

— Може да насадиш и малко латинки. Те се вият, но не вървят право нагоре. И да подчертаеш къщата с местни храсти и растения. Харесваш ли птици и пеперуди?

— Разбира се.

— Тогава ти трябва филаделфус. Мирише добре, красив е и ще привлече птици и пеперуди. И боровинка амеланхиер. Има бели, звездовидни цветчета и дава плод. Пурпурен плод, толкова голям. — Той сви палец и показалец. — С него ще долетят и пойните птици. Яде се и е вкусен. И на всяка цена рододендрон.

Лилоу вървеше, ръкомахаше, хвърляше топката, редеше имена и описания. Рисуваше картина на нещо причудливо и прекрасно.

— Канех се да насадя дърво, няколко храста и цветя в лехи, също и луковици.

— Може, ще бъде страхотно.

— Сигурно, но сега ме караш да мисля за растения, за които никога не съм чувала, за дървета със сърцевидни листа.

— Мога да ти начертая план, за да добиеш по-добра представа.

— Добре.

— Може ли да погледна и отзад?

— Вече сме мокри.

Докато вървяха, той бръкна в джоба на дъждобрана.

— Искаш ли?

Класическо жълто пакетче с познатата, успокояваща миризма на плодова дъвка.

Въпреки че поклати глава, тя се нарече глупачка, а пакетчето затвърди първоначалното й впечатление за него.

Мил, приятен и лоялен. Нищо чудно, че кучето го обожаваше.

— Там имаш следобедна сянка — продължи Лилоу, докато пъхаше дъвката в устата си. — Приятно местенце за хамак или пейка, за търсещи уединение влюбени. Като насадиш увивни растения, ще можеш да обикаляш боса около къщата.

— Направо ме убиваш, Лилоу.

Отидоха отзад, където той огледа стъпалата към верандата и тясната поляна до каменната стена.

— Нали имаш мазе?

— Голямо. Става и за склад. Не е довършено. Не ми трябва.

— Може и да ти дотрябва, когато имаш деца. Тогава ще трябва да вдигнеш стената още. Засега ти стига един хамак ето там, да боднеш малко нарциси. Растенията трябва да са ниски, за да не ти закриват гледката. Когато решиш да довършиш мазето, можеш да направиш приятен вътрешен двор под терасата, а след това да продължиш със слънчев заден двор.

— Смятах да посадя билки и зеленчуци. Не на голяма площ, нещо като кухненска градина.

— Може. — Той кимна и се заизкачва към първата тераса. — Не е свързана с кухнята, но въпреки това става. Или пък си направи градина в сандъчета. Имаш предостатъчно слънце. Сандъчетата да са от същото дърво като къщата, все едно са вградени. Насади в тях билките, които искаш, чери доматчета, може би и от сорта „Рома“, чушки, каквото си решила. Сандъчетата се поддържат лесно.

— И на крачка от кухнята. Практично и ефикасно. И красиво. Лилоу, ти много добре знаеш какво правиш.

— Е, в този бизнес съм от шестгодишен.

— Доста време.

— Каквото и да решиш, можеш да направиш част тук, част там или малко по-надолу.

— Може ли да го нарисуваш и да ми направиш сметка за всяка част?

— Разбира се. И още нещо.

— Ще ми се наложи ли да продам семейните скъпоценности?

Той се ухили и поклати глава, а около него се разлетяха капки дъжд.

— Можеш да направиш снимки на работата — преди, по време и след това. Ще е страхотна реклама за бизнеса. Нещо като размяна.

Отново бартер, помисли си тя. Много популярен вид търговия в Сънрайз Коув.

— Хитра идея.

— Не е моя, на татко е. Още не съм видял какво си изпратила на Дейв. Ще отскоча до тях след работа, може дори да го измуфтя за вечеря. Татко обаче разгледа сайта ти и тогава му хрумна идеята.

И без това щеше да направи снимки, помисли си тя. Документираше как напредва работата в къщата за себе си, Мейсън, вуйчовците, баба и дядо.

— Съгласна съм.

— Значи се разбрахме. — Докоснаха юмруци. — Ще ти направя плановете и ще ти напиша част от сумите. Много си красива.

— О… благодаря.

— Не те свалям, да не си помислиш нещо. Зандър ми е като брат. Просто наистина си красива. И много ми харесва какво правиш с къщата. Както вече споменах, едно време доста се мотаех тук с Дайкс. И макар да мислех, че да работя в този бизнес е гола вода, все пак садях разни неща в представите си.

— Сега ще ги засадиш наистина.

— Страшна работа, нали? Освен това трябва да накарам Зандър да ми оправи ауспуха. Ще намина, когато съм готов.

— Благодаря, Лилоу.

— За нищо. До скоро. — Той почеса мокрото куче. — Чао — добави и затича.

 

 

Зандър беше легнал под старо камри и сменяше спирачни подложки на най-малко десет хиляди километра пробег. Някои хора не си поддържаха автомобилите. Трябваше да смени и маслото, да направи цялостна диагностика, но собственичката — учителката му по американска история в девети клас — все още не вярваше, че той знае какво прави.

И не спираше да му натяква, че е бягал от училище.

Това не го разбираше — нито навремето, нито сега. Да те накажат с отстраняване от училище за бягства си беше награда.

Та в тази връзка, и амортисьорите й бяха отишли, но тя отказваше да го проумее. Щяла да изчака и да кара колата. Явно докато не се наложеше да я изтегли от пътя за ремонт.

След това го чакаше смяна на скорости, затова остави на един от хората си да сменя скоростна кутия, а на друг да направи баланс на гумите.

На паркинга имаше и два автомобила, докарани на платформа, след като се бяха блъснали на хлъзгав участък. Заради тях се наложи да остави Наоми в два след полунощ.

На шофьорите им се беше разминало с натъртвания и порезни рани, въпреки че единият беше арестуван заради висока алкохолна проба.

Щом застрахователните компании престанеха да се дърлят, предстоеше му доста работа по ламарините.

Само че заради това пропусна разходката с Наоми и кучето, а също и закуската.

Беше свикнал с изгревите. Странно, колко бързо свикна с тях и отвикна да се буди сам у дома.

Дори сега копнееше да я види, да чуе гласа й, да усети аромата й. Това не беше типично за него. Не беше от хората, които имат нужда от непрекъснат контакт — обаждания, есемеси, проверки, отбивания у тях. Напоследък обаче все си търсеше извинения, за да направи някое от тези неща, и едва се удържаше.

По-късно имаше среща с Лу за бара. Искаше му се да почете книги, да гледа спорт, да се помотае с приятели.

Предстоеше му и попълване на документи.

Зандър поклати глава, когато чу кашлянето на скапания ауспух на Лилоу.

— Разкарай това чудо — извика той. — Отразява се зле на бизнеса.

— Нося ти бизнес, човече. И половинка пикантен сандвич.

Зандър спря колкото да погледне към Лилоу, от когото се стичаше вода.

— Пикантен ли е?

— Минах през твоето момиче. Много е готина. Направо трепач. Та заради нея ми се прииска нещо пикантно.

— У Наоми ли си ходил?

— Все я наричам старата къща на Паркърсън. Няма да е дълго така, ако ни наеме. Разменям половин сандвич за едно безалкохолно.

— Дай ми две минути. — Зандър отново се зае с подложките. — Значи си ходил да огледаш двора.

— Мечтая за този двор още откакто пушех трева с Дайкс. Сега открих, че суперготиното ти гадже е доста открехнато за градинското оформление. Слуша внимателно какво й се казва. Има визия, човече, също както и при снимките.

Лилоу се настани на пейката и разопакова сандвича.

— Де да можеше да пипнем тази поръчка. Мястото е забележителност. В последните години беше жалка работа, но въпреки това. Ако нашите го докопат и покажат как може да се промени, направо ще изперкат. Като й предложих част от сумата да отпадне за снимки, тя се позамисли. Ама защо позволяваш на Дени да пуска тези кънтри боклуци тук?

— Какво толкова, това обича да слуша човекът. — Зандър приключи и тръгна към машината за безалкохолни, пъхна монети за напитка и безалкохолна бира.

Взе хартиени салфетки — пикантните сандвичи бяха люти и пълни със сос, а след това седна до Лилоу.

— Това не е ли камрито на госпожа Уобау?

— Да, решила е да го скапе.

— Преподаваше ми американска история.

— И на мен.

— Отегчаваше ме до смърт.

— И мен.

— Кой беше казал нещо от сорта, че историята се повтаря?

— Много са казвали тази простотия — отвърна Зандър. — Един от любимите ми цитати е: „Историята с всичките си дебели томове има една-единствена страница“. Байрон го е казал.

— Супер. Защо тогава трябва да я учим и да се отегчаваме до смърт, след като има само една страничка?

— Мислим си, че ако го направим, ще променим следващата страница. Нищо подобно — заключи Зандър. — Но както пък е казал друг, надеждата умира последна. Затова и гимназистите се отегчават до смърт.

— Това ще да е.

Похапваха в приятното мълчание на стари приятели.

— Двамата на паркинга добре са се сплескали.

— Снощи, на магистралата. Шофьорът на хондата беше с 1.1 промила.

— Сериозно? Зле ранени има ли?

— Поочукани са, но нищо особено. Колите са поели удара.

— И точка за теб.

— Май да. — Докато ядеше, Зандър оглеждаше пикапа на Лилоу. — Да не би да си докарал бракмата да я стегна?

— Аха. Мога да ти я оставя и да помоля някого да ме закара.

— Ще се заема. Купил съм тъпия ти ауспух още преди месец, защото все се надявах, че ще ти уври главата. Ще те вмъкна веднага след тази.

— Леле, пич. Благодарско. Началникът ме спря днес сутринта на излизане от града и ме пусна само при условие че ще оправя всичко веднага.

Зандър не беше никак изненадан. Преглътна хапката пикантен сандвич с леденостудена безалкохолна бира. Чудесна комбинация.

— Началникът ми каза, че не са открили Марла.

Зандър не поднесе бирата към устата си.

— Още ли не се е върнала?

— Не, няма я и никой не я е виждал, никой не се е чувал с нея. След като ме спря, ме попита дали не съм я виждал с някого в петък вечерта. Дали съм забелязал някой да я следи. Става сериозно, Зан. Все едно се е изпарила.

— Хората не се изпаряват.

— Бягат обаче… аз се пробвах, когато се нервирах веднъж на мама. Събрах си багажа в една раница и тръгнах пеша към баба и дядо. Бях решил, че ще стигна за няколко минути — с кола е толкова — но на осем не бях съобразил, че си е доста път. Бях преполовил разстоянието, когато мама ме настигна с колата. Мислех, че лошо ми се пише, но тя се разплака и ме гушна.

Той отхапа огромна хапка от сандвича.

— Не е същото обаче.

— Прав си. Тя излезе бясна и всички мислехме, че сигурно се цупи някъде. — Само че вероятността за това не беше голяма, помисли си Зандър. — Прекалено дълго продължи обаче. Прекалено дълго.

— Хората мислят, че е отвлечена.

— Хората ли?

— Обсъждаха въпроса в „При Риналдо“, докато купувах сандвича. Местните ченгета разпитват всички, доколкото разбрах. Не е използвала кредитните си карти от петък. И не се е качвала на колата си, не се е преобличала. Накарали са Чип и Пати да огледат дрехите й, да проверят дали не е взела нещо. Видели са я за последно, когато е излизала от бара и толкоз. Не твърдя, че я харесвам. Правил съм секс с нея два пъти, но, за бога, тя беше гаднярка. Изчезването й обаче ме плаши, човече. Все си мисля какво се е случило с нея. Много хора са откачени. И вършат откачени неща. Дори не ми се мисли.

На Зандър също не му се мислеше.

Само че не можа да се отърве от мисълта. Когато се зае с пикапа на Лилоу, той усети, че сърцето му се свива.

Все още помнеше ясно какъв поглед му отправи, когато излезе от тоалетната — където Пати я замъкна вечерта. Стрелна го с яростен поглед, преди да му покаже среден пръст и да изфучи навън.

Тогава я видя за последен път — момиче, което познаваше още от гимназията. Беше правил с нея секс, защото му беше под ръка. След това й беше отказвал безброй пъти, защото и той, също като Лилоу, не я харесваше.

Можеше да се прибере до тях за по-малко от пет минути, поне така пресметна. А като помнеше с какъв устрем изскочи навън, минутите ставаха три. Тъмен път, припомни си той, въпреки че имаше улично осветление. Тих път по това време на денонощието, оттам не минаваше почти никой, единствено долиташе музиката от бара.

Опита се да си представи къщите, магазините, покрай които бе минала по Уотър стрийт. Магазините бяха затворени. Живеещите там сигурно още са били будни — поне някои от тях — а онези, които са си били вкъщи, или са гледали телевизия, или са били пред компютрите. Не са висели на прозорците след единайсет вечерта.

Да не би отнякъде да се е появил някой, да й е предложил да я откара? Да не би да е била достатъчно глупава, за да се качи в колата на непознат?

Три до пет минути пеша, защо й е да се качва в автомобила на непознат?

Не е задължително да е бил непознат, призна той и усети как сърцето му се свива отново. Сигурно се е качила с готовност, доволна, че има пред кого да изплаче мъката си.

Почти две хиляди души живееха в Коув — в града и в околностите. Малък град, но не всички се познаваха.

А една ядосана, пияна жена беше лесна мишена.

Да не би някой да я беше проследил? Той просто сви рамене и повече не се заинтересува, след като тя му показа среден пръст.

Дори хората, които познаваш, си имат тайни.

Нима не намери черни дантелени гащички в хондата на женения Рик Графт, чиято жена сигурно имаше съкровено желание да се побере в подобно миниатюрно бельо.

Графт се пишеше щастлив баща на три деца, тренираше баскетболния отбор на девет и десетгодишните и държеше местния железарски магазин.

Зандър изхвърли гащите и прецени, че така е най-добре. Само че не можеше да забрави наученото.

Не можеше да забрави и факта, че госпожа Енсън миришеше на трева и евтино вино, които дори ментовите бонбони и парфюмът не успяваха да замаскират. Усети я, когато се отзова на обаждането й за смяна на гума.

А тя беше баба, за бога!

Не, не можеш да кажеш, че познаваш всички, а дори да си мислиш, че ги познаваш, не е така.

Той обаче бе сигурен, че Марла няма да се цупи сама цели четири дена.

Много се страхуваше, че когато я открият, ще е твърде късно.