Нора Робъртс
Мания (24)

24.

Млада двойка от Спокейн с бебе в кенгуру откри тялото, докато се разхождаше в прекрасното понеделнишко утро.

Няколко минути по-късно Сам Уинстън се надвеси над тялото на жената, която познаваше от три десетилетия и бе внасяла радост във всеки ден от тях.

След още няколко минути Мейсън се присъедини към него.

— Все се надявах да не свърши така.

— Много ми е мъчно, моите съболезнования за загубата ви, господин началник.

— Загубата е за всички. — Решен да направи всичко по силите си за нея, Сам потри лицето си и тръсна глава. — Вързана, със запушена уста, точно като Марла. Раните са по-тежки обаче. Рязал я е и я е бил по-жестоко.

— Може би се развива. Или… може да е бил разочарован, че тя не е първият му избор.

— Заличил е всички отпечатъци — вижда се как е забърсал почвата и е разхвърлял борови иглички. Много е предпазлив. Трябвало е да я носи сам до това място, най-вероятно е спрял колата на пътя и е поел по пътеката. Тя тежи поне седемдесет килограма, значи той е доста як.

Като внимаваше да не докосва нищо, Мейсън коленичи и огледа раните, положението на тялото.

— Не е нагласена, не е направил опит да я покрие или погребе. Не съжалява за нищо, няма нищо символично. Просто е приключил с нея и е изхвърлил тялото тук, после си е тръгнал.

— Тя не е означавала нищо за него.

— Така е. Първата жертва беше оставена по различен начин — ръцете й бяха протегнати напред. Беше подхвърлил и обувките й. Била е по-важна. По-млада, блондинка, привлекателна, слаба.

— Като Макси.

— Да. Не сме далече от къщата на сестра ми. Тази пътека популярна ли е?

— Да, минават по нея. Малко по на запад, в парка, има повече туристи, но и тук минават доста хора. Искал е да бъде намерена, при това веднага.

— Съгласен съм. Мога ли да снимам?

— Давайте. Ние ще направим наши снимки, но преди това ми се иска да остана минута с нея. — Изпитваше неудържимо желание да я покрие. Наложи си да се стегне. — Заместникът ми идва, сигурно сте го видели да взема показания от двойката. Те са с тримесечното си бебе. Първата им семейна ваканция. — Сам въздъхна. — Никога няма да я забравят.

Погледна към гората и наситената зеленина — пролетта отстъпваше мястото си на лятото.

— Ще оградим района, ще направим необходимото. Щом приключим тук, ще отида при сестра й и дъщеря й.

— Искате ли да дойда с вас?

— Благодаря, но те ме познават. Ще бъде по-лесно, ако може да е лесно, да им съобщи познат човек.

 

 

Наоми бе наясно, че смъртта поставя началото на процес, а при убийство този процес става официален. Само че не можеше да позволи Зандър да научи истината за приятелката си в този процес.

Не го видя през голямата врата на автосервиза, затова влезе и приближи към мястото, откъдето долиташе шумът. Един от хората му пускаше монети в автомата за безалкохолни.

— Зандър наоколо ли е?

— Да, отзад е, давайте направо и после надясно.

— Благодаря.

Продължи напред и наистина се оказа лесно да го намери. Беше седнал на висок стол зад двигател, вдигнат на стенд. В омазаните си с машинно масло ръце държеше гаечен ключ.

— Пълна каша, скапана работа.

Свали нова част, намръщи се и я подхвърли към пластмасов поднос, където тя тупна тежко.

— Нищо чудно, че чука.

— Зандър.

Каза го тихо, но той чу гласа й над дрънченето, блъскането и музиката. А когато видя изражението й, очите му се замъглиха от мъка.

— О, по дяволите.

— Съжалявам, много съжалявам.

Направи крачка към него с протегнати ръце, но той се намести на стола и вдигна своите.

— Недей. Целият съм омазан в грес.

— Няма значение.

— Има. — С рязко, гневно движение, той грабна парцал и го прокара по ръцете и пръстите си. Метна го ядно и отиде до малка мивка на стената, която бе видяла какво ли не. Сипа някакъв прах върху ръцете си и ги изтърка с четка. — Къде са я открили?

— Не съм сигурна, извинявай. Просто научих, че началникът се е обадил на Мейсън преди около половин час и му е съобщил, че са я открили. В гората, само това е казал. Бързаше да отиде. Не исках да чуеш… просто да чуеш.

Той кимна и продължи да търка.

— Знаех го още снощи. Но докато не я бяха намерили, все имаше малка надежда.

Той разтърка от праха до лактите, след това пусна водата.

— Трябва да кажа на Лу.

Нито процес, нито процедура. Майната им.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Този път не.

Той дръпна хартиени салфетки от малка кутия, избърса се и ги хвърли в контейнер.

— Първо ще съобщят на най-близките. Не знам колко време ще задържат информацията.

— Лу няма да каже на никого. Няма да им попречи по никакъв начин.

— Много съжалявам, Зандър. Иска ми се да можех да направя нещо.

— Направи. Дойде и ми каза.

Когато пристъпи отново към него, той погледна ръцете си.

— Достатъчно чисти са — рече тя и пристъпи още една крачка.

— Почти. — Привлече я и я притисна, прегърна я мълчаливо, докато звуците на работния ден се носеха около тях.

— Остани при Лу колкото е нужно. Нали ще ми кажеш, ако решиш да останеш в града?

— Ще се прибера, но не знам кога. Ако Кевин и екипът му си тръгнат преди да се прибера, преди брат ти да се прибере, остани у дома. Стой вътре и заключи навсякъде. Обещай ми, че ще го направиш.

— Ще го направя. Не се тревожи за мен, погрижи се за Лу.

— Добре. Налага се да се оправя с някои неща тук, после тръгвам.

Тя се прибра и се затвори във временния си офис, за да не се налага да разговаря с Кевин и работниците. Така поне нямаше да разберат, че тя знае.

Времето се влачеше едва-едва, докато тя се опитваше да се потопи в работа. Тъй като се чувстваше като в затвор, неспокойна, тя се отказа да работи и изведе кучето в тесния заден двор. Зарадва го, като му хвърляше топката. Забеляза Кевин да слиза по стълбите на задната тераса и изражението на лицето му й подсказа, че новината вече е плъзнала.

— Зандър ми позвъни. Ще дойде до час. Виж, ще остана, докато той пристигне или пък брат ти се прибере. Ще седя в проклетия пикап, ако…

Тя инстинктивно пристъпи напред и го прегърна.

— Какво, по дяволите, става тук? Джени е повикала две съседки с децата им у нас, за да не се тревожа, че е сама. Никога досега не сме се притеснявали. Не е имало защо. Дона… Господи, как е възможно да се случи с Дона? Не разбирам.

— Знам. Знам.

— Той каза, че Лу вече се е посъвзела и отива в дома на Дона. Нейната… сестрата и дъщерята на Дона, цялото семейство са там. Зандър я е накарал да се закълне, че съпругът на сестрата ще я изпрати и ще изчака да влезе и да заключи. Никога досега не ни се е налагало да мислим за подобно нещо. Тук винаги е било безопасно. Децата ми можеха да обикалят квартала и не е имало защо да се тревожа.

— Ще вляза вътре. — Тя отстъпи крачка назад. — Ще вляза вътре и ще заключа вратите. Ти трябва да се прибереш, за да си при семейството си.

Изражението му показа, че е непреклонен.

— Оставам. Докато Зандър не си дойде, ще остана. При Джени има поне десет души.

— Тогава да вървим да седнем.

— Каза, че всичко било като при Марла. — Сега вече твърдостта му премина в мъка. — Приказките са плъзнали. — Кучето беше между тях, докато вървяха към къщата. — В петък вечерта, точно както при Марла. После я е зарязал там.

— Там… — Тя потръпна, когато той посочи гората, която тя приемаше като своя.

— На запад от скалите. Вече не бива да се разхождаш там сама, Наоми. — Той стисна ръката й като приятел, като брат. — Не бива. Не и докато не го хванат.

— Няма, не се безпокой. Седни.

В нейната гора, помисли си тя. Под скалите и в нейната гора.

Защото мястото е отдалечено, каза си тя. Защото той се промъкваше в мрака, без никой да го види. Заради това беше избрал мястото, но пак бе достатъчно лошо.

Седна на стол до него.

— Студиото ти е почти довършено — каза й той и тези думи я извадиха от равновесие. — Вдругиден ще е последният ден и тогава ще можеш да си преместиш нещата.

Сега щяха да говорят за нещо друго, осъзна тя, за каквото и да е друго, освен за немислимото.

— Нямам търпение.

— Ние ще внесем и бюрото, и апаратурата ти. Още две седмици и ще приключим напълно в къщата. До три седмици ще се изнесем.

— Ти върна къщата към живот, Кевин.

— Така е — съгласи се той, а секунда по-късно кучето скочи от терасата.

— Зандър — подхвърли Наоми. — Той просто усеща… Сигурно познава ръмженето на мотора. Вече не лае, когато идва Зандър.

— Да знаеш, че той е луд по теб… За Зандър говоря. Също и кучето, но сега имах предвид Зандър, който ще ме смели от бой, задето съм го казал, но имам нужда от нещо хубаво за баланс. Досега не го бях виждал да лудне по жена.

— По никоя ли?

Кевин поклати глава и се усмихна.

— Ти си първата.

Тя стана и отиде да посрещне Зандър, когато го видя да се качва по стълбите заедно с кучето.

— Как е Лу? — попита го.

— Зле го понесе. Много зле. — Той й се стори изтощен, когато въздъхна тежко. — Стегна се и поговори с дъщерята на Дона. Оставих я там. Чу ли се с брат си?

— Не, и едва се удържах да не му пусна есемес. Той ще ни каже каквото може, когато може.

— Нали ще ми съобщите, ако има нещо? — Кевин се изправи. — Имам чувството, че ако човек знае, просто нещата придобиват някакъв смисъл. Тръгвам си. Ще се прибирам. Не я изпускай от поглед, Зан.

— Няма. А ти дръж Джени под око.

Когато Кевин си тръгна, той седна.

— Дъщеря й… ти не я познаваш… неутешима е. С нищо не можех да помогна, затова си тръгнах. Двете с Лу ще се почувстват по-добре насаме.

— Кевин спомена, че са я открили в гората — ето там.

Зандър кимна мрачно.

— Някъде из този район… прекалено близо до теб, също като Марла.

— По всяка вероятност поради същата причина. Извън града е, почти няма къщи, по пътя почти не минават автомобили, няма и лодки в залива.

— Сигурно затова. Но ако казаното от Мейсън е истина и ако Макси е била истинската му цел, значи има тип. Нали така? Млада, руса, привлекателна, слаба. Ти отговаряш по всички показатели.

— Уверявам те, че ще се справя по-добре от младите момичета в града. Знам как да се грижа за себе си, виж, обещавам ти, че няма да поемам ненужни рискове и ще взема разумни предпазни мерки. Освен това обърни внимание, че и двете убити жени са живели и работили в града. Сигурно ги е дебнал, запознал се е с всекидневието им. Аз обаче нямам всекидневен график. Имаш достатъчно неприятности и без да се тревожиш за мен.

— Ти си най-важна за мен.

Обърна се към нея и тя усети как притаява дъх под настойчивия му уверен поглед.

Кучето отново скочи от терасата, но този път излая.

— Сигурно Мейсън се прибира. — Тя докосна с пръсти напрегнатата ръка на Зандър. — Този негодник отвлича жените по тъмно и съм готова да се обзаложа, че ги напада в гръб, страхливецът му със страхливец. Не се приближава до тях по светло.

— Права си. Но пак съм напрегнат.

Отпусна се малко, когато Мейсън се показа иззад къщата заедно с Лепка.

— Трябва да звънна на две места. После ще ви кажа всичко, което мога. Зандър, моите съболезнования за приятелката ти.

— Благодаря.

— Ще видя какво има в хладилника и ще приготвя нещо за вечеря — каза тя на Зандър.

— Мога да позвъня за пица или нещо друго. Не е нужно да готвиш.

— И аз съм напрегната. Готвенето ме разтоварва.

— Мислила ли си да си купиш грил? Мога да опека нещо на грил — пържоли, стек, дори риба. — Той сви рамене, когато тя спря на вратата. — Така ще ти помагам с храната поне понякога.

— Всъщност проверявам гриловете онлайн.

— Грил не се купува онлайн. — Искрено възмутен, той я погледна с неприкрито съжаление. — Трябва да го видиш и…

— Да го погалиш ли? — усмихна се ведро тя. — Да му поговориш, може би?

Неприкритото съжаление се превърна в студено презрение, което я накара да прихне.

— Трябва да го видиш — повтори той.

Тя издаде напевен звук, след това отиде в кухнята, за да провери с какво разполага и да състави меню.

Малко по-късно той влезе и седна на плота.

— Аз ще купя грила.

— Какво?

— Казах, че аз ще купя грила.

Ще задуши пилешки гърди, реши тя. Чесън, билки и вино. Обърна се разсеяно към него.

— Грилът ли? Ти сериозно ли говориш, Зандър?

— Гриловете са сериозна работа.

Този път тя се разсмя.

— Аз съм последният човек, който би казал, че кухненска принадлежност или уред не е сериозна работа, и тъкмо затова преглеждах, елиминирах и обмислях уредите онлайн.

— Ти купувала ли си грил преди?

— Не, но…

— Аз ще се погрижа.

Хрумна й, че той изпитва не просто мъка. Затова реши да продължи.

— Ти не знаеш какви параметри искам, нито какви марка, нито размерите. Ще вечеряме пилешко с ориз и зеленчуци — оповести тя.

— Не се купува грил онлайн, както не се купува и автомобил.

Тъй като се чувстваше по-добре, тя реши да изясни въпроса.

— А ти купувал ли си някога грил?

— Кевин е купувал два пъти и аз бях с него и двата пъти. Същото е.

Тя започна да вади продуктите.

— Има предостатъчно време да решим преди лятото.

— Това е първата ти грешка — не, втората, тъй като спомена онлайн покупка. Когато си купиш подходящ грил, можеш да го използваш през цялата година, особено когато го поставиш пред кухнята, а тук имаш такава възможност.

Тя извади тенджера за ориза, пъхна я във фурната, след това се приближи до плота и се обърна към него, докато кълцаше на ситно чесъна.

— Нямах представа, че се отнасяш толкова сериозно към гриловете. Колко неща само научава човек.

— Аз ще купя грила.

Щяха да се разберат допълнително.

— Ти знаеш ли как се белят моркови?

Той се намръщи и отпи глътка бира.

— Сигурно.

Тя извади морковите от хладилника и ги сложи пред него.

— Добре, би ли ги обелил?

— Мислех, че се остъргват с нож.

Бе неин ред да го погледне презрително.

— Разбира се, ако искаш да ти отнеме цял ден и да сплескаш всичко. Просто… — Тя взе морков, белачка и му показа.

— Добре де, добре, всичко вече ми е ясно.

Когато Мейсън влезе, завари Зандър, надвесен над малка купчинка обелки от морков, намръщен над онзи, с който се бе заел. Сестра му пък се беше навела над печката и задушаваше чесън.

Мила семейна картинка, помисли си той. Зандър може и да изглеждаше не на място, но като цяло това си беше мила семейна картинка.

— Мейсън, ти помниш ли как се дели карфиолът на розички?

— Ами…

— Разбира се, че помниш.

Тя му подаде нож и сложи глава карфиол върху дъска за рязане.

— Дори не харесвам карфиол. — Въпреки това седна, настани се удобно, беше се преоблякъл в стара алена тениска от „Харвард“ и дънки и посегна към ножа.

— Харесваш го, когато е подправен с масло и билки. Много е удобно, когато си имаш на разположение помощници — заяви тя.

— Същата работа като у дома. — Мейсън отряза дебелата дръжка и разряза главата през средата на две. — В Ню Йорк единствено ти готвеше, освен Хари.

— Когато пристигнат, ще абдикирам, но едва след като той ми позволи да се изфукам. Това ми дава две седмици да подготвя образцово меню, да спретна страхотни стаи за гости и да се надявам, че Джени ще се справи със столовете. — Тя сложи пилешкото в тигана и се чу приятно съскане и цвърчене.

— Ще се постарая да дойда. Временно мога да работя от офиса в Сиатъл.

След дълго мълчание Мейсън остави ножа и посегна към чашата си с вино.

— Добре, сега да ви кажа каквото мога. Както съдебният лекар установи, от огледа на мястото и от доказателствения материал, събран за Дона Ланиър, жената е била отвлечена и убита от същия неидентифициран извършител като Марла Рот. Не е нужно да ви казвам подробностите — добави той и отново взе ножа. — Убеден съм, както и началник Уинстън, че Ланиър не е била първият му избор. Тя просто му е била под ръка, също като първата жертва, тя е била държана и убита другаде, след това е пренесена и изхвърлена на място, където да бъде намерена бързо. Убиецът иска да се знае, че е наблизо, че е излязъл на лов. Този тип е арогантен, наслаждава се както на вниманието, така и на страха, който вдъхва. Той е интелигентен, организиран и опитен.

— Искаш да кажеш, че го е правил и преди — подхвърли Наоми. — Това имаш предвид, като казваш, че е опитен.

— Да. Едва ли е съвпадение, че е отвлякъл и двете жертви в петък вечерта и ги е държал до неделя. Можем единствено да предполагаме, че през уикендите е свободен и има усамотението, което му е нужно през този период.

— Значи все още мислиш, че живее тук. — Зандър дообели моркова и зачака отговор.

— Не мога да отхвърля възможността да е човек, който живее в града или работи тук, или който живее и работи в областта.

— Защо? — възрази Зандър. — Тук не е имало нито убийства, нито изнасилвания преди.

— Преди може да не го е правил тук. Може да е отвличал случайни стопаджийки или туристки, някоя, която минава, а след това да е заравял или скривал телата. Може наскоро да се е сдобил — поради покупка, наследство или развод — с място, удобно за неговите цели. До момента повечето наематели са проверени и елиминирани. Плюс това проверихме сезонните работници, наемателите, новите жители, туристите, които са били в района по време на отвличанията. Ще продължа да проучвам и да анализирам подобни престъпления. Ако открия някаква закономерност, ако попадна на нещо повече, ще използвам пълните ресурси на ФБР по случая.

Помолих познат компютърджия да прегледа файловете, да провери профилите, които съм изготвил, та да разбере дали съм на прав път, или греша. Независимо дали неидентифицираният извършител живее и работи тук, или просто се е озовал на това място случайно, той все още е наблизо. Засега нещата се развиват чудесно за него и няма защо да се мести.

— Наоми пасва на типа му.

— Зандър. — Тя обърна пилето с раздразнение.

— Съгласен съм. Той има тип и Наоми пасва на този тип. Предполагам, че е взела необходимите предпазни мерки.

— Казах, че ще направя каквото е необходимо.

— Обичам те, сестричке.

Тя въздъхна тежко.

— И аз те обичам, Мейсън.

— Макар да знам, че си умна и внимателна и че можеш да смелиш някого от бой, пак ще се притеснявам за теб.

— И аз се тревожа за вас, специален агент Карсън. Още повече, че невинаги успявате да вземете нужните по стандартите на обикновените граждани предпазни мерки.

— Можеш да прекараш две седмици в Сиатъл — предложи й Зандър. — Ще бъдеш известно време с брат си, ще отидеш на пазар или нещо подобно, ще свършиш малко работа. А през това време ще ти оправят подовете.

— Първо, двамата с Кевин сме изработили график и срокове. Второ и така нататък, няма да избягам, за да може малкият ми брат да се грижи за мен.

— Само две години си по-голяма от мен — възрази Мейсън. — Това не ме прави малкият ти брат. Но няма да го направи — обърна се той към Зандър. — Вече бях прехвърлил разговора с нея наум и винаги стигах до същата непробиваема стена. Следното обаче ще те накара да се почувстваш по-добре. Ти каза ли му за крадеца, Наоми?

— Не се бях сещала от години. — Тя наля малко вино в тигана, след това сложи капак и намали силата на котлона.

— Какъв крадец?

— В Ню Йорк. Наоми си беше вкъщи през лятната ваканция, когато учеше в колежа, и работеше в ресторанта. Една вечер решила да се прибере пеша.

— Беше прекрасна вечер — добави тя.

— Така си е помислил и крадецът. Както и да е, онзи тип приближил до нея — въоръжен с нож — поискал парите и часовника й, обеците, телефона.

— Щях да му ги дам, както вуйчовците са ни набивали в главите милион пъти.

— Може би — сви рамене Мейсън. — Само че тъпакът решил, че е попаднал на беззащитна жена, уплашена. При това красива. Затова решил да я опипа.

— И се подсмихваше — вметна Наоми, а щом си припомни случката отново, тя самата се подсмихна.

— Смазала му топките, счупила му носа, извадила му рамото и звъннала на деветстотин и единайсет. Той бил все още на земята и пъшкал, когато пристигнали ченгетата.

— Не трябваше да ми опипва гърдите. Изобщо не трябваше да ме докосва.

— Счупила си му носа.

Очарованият Зандър заоглежда слабите, елегантни ръце.

— Значи чупиш носове, така ли?

— Носът е бърза и лесна цел — при нападение и отбрана. Твоят ми харесва. — Тя събра морковите, карфиола и броколите, които бе почистила сама, и ги постави в голяма купа, за да ги пренесе до мивката и да ги измие. — Така че гледай да не ме ядосваш.

— Просто ми кажи, когато не си в настроение за опипване.

Тя се разсмя и върна морковите за нарязване.

— Ти ще трябва да ме предупредиш. Чудесни розички и чудесно обелени моркови. И двамата сте освободени от длъжност, ако искате да изведете кучето или да правите каквото ви се прави. Разполагате с около половин час.

— С мотор ли дойде? — обърна се Мейсън към Зандър.

— Да.

— Може ли да го погледна?

— Разбира се. — Зандър го поведе навън и заобиколиха къщата. — Да знаеш, че утре пристигат озеленителите. Рано.

— Какво ще рече рано?

— До седем сутринта ще бъдат тук. Може и малко по-рано.

— По същото време като шумните работници вътре или преди тях? Е, какво пък. Исках да кажа, че съм спокоен да работя от Сиатъл и да идвам по два пъти в седмицата, защото ти ще я пазиш. Не исках обаче да го кажа пред нея.

— Разбирам те. Чувствам се по-спокоен, след като знам, че тя е в състояние да извади рамото на някакъв нещастник. Въпреки това…

— Да, въпреки това. Нищо не разбирам от мотори. — Мейсън наклони глава и огледа мотора. — Но изглежда впечатляващо.

— Тъй си е.

— И двете жени са били отвлечени от града, така че поне за момента това е ловната му територия. Наоми обаче е негов тип, а тя ходи на пазар, в банките и на работа в града. Тя е точно типът, който той търси.

— Това ми е пределно ясно. Всяка вечер ще бъда тук, този петък ще свирим в „При Лу“. Ще я взема с мен и ще накарам Кевин и Джени да я наблюдават до затварянето.

— Ако мога, ще дойда и аз, но съм сигурен, че този тип действа бързо и отвлича безшумно жертвите си.

Докато говореше, Мейсън оглеждаше къщата, сякаш търсеше местата, откъдето може да се влезе с взлом.

— По жертвите няма рани като при самоотбрана. Не са имали възможност да се отбраняват. Всеки може да бъде отвлечен в момент, когато не очаква, дори да внимава, дори да владее бойни изкуства, така че известно време тя няма да бъде оставяна сама, както й се иска.

— Тя понася добре хората, които се въртят тук по цял ден.

— Много по-добре, отколкото е предполагала. Тя не знае, че си влюбен в нея.

Зандър не отговори, но впи поглед в Мейсън.

— Казвам го, защото за мен е най-важният човек на света. Двамата сме преживели кошмар, от който никога не можеш да се отърсиш напълно, защото той е в килия в Западна Вирджиния. Мама не беше достатъчно силна, за да преживее кошмара. Наоми я откри — върнала се да си вземе нещо от вкъщи през обедната почивка и я открила вече студена.

— Знам, поне част от нещата. Проверих каквото можах, след като разбрах за Боус. Намерих и статията, която тя е написала навремето за „Ню Йорк Таймс“. Не исках да докосвам болно място, затова прочетох всичко, което успях да намеря. Съжалявам за майка ти.

— Смъртта й отвори поредната рана у Наоми. Аз ли? Аз живея с тази мисъл, преодолях болката, но не съм видял лично какво е направил баща ни. Не съм помогнал на жертвата да се измъкне изпод земята и не съм я носил през гората. Не аз заварих мама мъртва, след като сама е отнела живота си. Наоми не знае как да се отдели от нещата. Може и да отрича — поправи се той, — но част от нея е убедена, че не заслужава да бъде обичана.

— Греши.

— Да, греши. Ходехме на терапевт, имахме вуйчовци, но никой не е видял майка ни и баща ни като нея. Така че част от нея мисли, че тя самата не е способна на обич и не заслужава обичта на другите.

— Ами… — сви рамене Зандър. — Ще свикне.

Простите думи, небрежната забележка накараха Мейсън да се усмихне.

— Ти си много подходящ за нея. Когато дойдох, това малко ме подразни, но го забелязах веднага. Сега вече го превъзмогнах.

— Ти провери ли ме?

— Да, веднага.

— Нямаше да имам толкова високо мнение за теб, ако не беше го направил. Никога няма да я нараня. Глупости говоря — поправи се веднага Зандър. — Защо ли го казват хората? Разбира се, че все някога ще я нараня. Всеки върши разни неща или казва тъпотии, или понякога се държи дребнаво, или като идиот и наранява човека до себе си. Исках да кажа, че…

— Знам какво искаше да кажеш и ти вярвам. Значи, разбрахме се.

— Да, напълно.

Мейсън подаде ръка и Зандър я пое.

След това погледна отново мотора.

— Ще ми го дадеш ли да го покарам?

Зандър се отпусна на пети.

— Качвал ли си се на мотор? Знаеш ли как да го управляваш?

— Не. Но нали съм агент на ФБР, би трябвало да знам как се кара мотор. Нали така? Ами ако когато преследвам престъпник, се наложи да се кача на мотор и само защото нямам представа какво да правя, въпросният престъпник избяга от правосъдието? Тогава вече ще стане зле.

Развеселеният Зандър свали каската.

— Давай тогава.

— Сериозно? Ама ти сериозно ли говориш? — Мейсън грейна като момче в коледното утро и я взе.

— Разбира се. Ако го счупиш, плащаш ремонта. Ако се наложи да те откарам в спешното, вечерята ще изстине. Но ще го преживея.

— Нямам книжка за мотор.

— Но си от ФБР.

— Самата истина. — Очарованият Мейсън прехвърли крак и седна. — Какво, по дяволите, да правя сега?

Привлечена от ръмженето на двигателя и доволните викове на Мейсън, Наоми излезе.

— Да не би… Мейсън кара твоя мотор!

— Да. — Зандър седеше на стъпалата заедно с кучето.

— Той кога се е научил да кара?

— Сега.

— Мили боже. Накарай го да слезе, преди да се пребие.

— Той се справя добре, мамче.

Тя настръхна.

— Тогава го накарай да слезе, защото вечерята е готова.

— Така може.

Той се изправи, когато тя отново влезе вътре, и си каза, че е най-добре Мейсън да изчака тя да си обърне гърба, за да изгърми гуми.

Оказа се, че брат й се учи бързо.