Вероника Хенри
Лято на плажа (7)

7. Морски наноси

Мариза Милър пристигна в „Евърдин Сандс Хотел“ с голям куфар и усмивка за целия персонал.

Всички обожаваха мисис Милър. Портиерът застана мирно, вместо да се чуди как да се измъкне за една цигара. Момичето на рецепцията изпъна гръб и забрави мъчителните болки от месечния цикъл. А управителят изскочи стремглаво от кабинета си, където тънеше в терзания заради дълговете си към букмейкъра, недоумявайки как бе успял да се забърка в такава каша, и я поздрави с протегната ръка и широка усмивка.

Стивън горещо желаеше всички гости на хотела да бъдат като мисис Милър. Животът му би бил далече по-лек. Искаше да й осигури и грижите, които тя заслужаваше. Беше го срам, че заради икономическата обстановка се беше наложило да орежат разходите за поддръжка на хотела. Кърпите в баните не бяха така пухкави и толкова много, както при последния й престой. Съкратиха и част от персонала и вече не предлагаха ежедневната подготовка на стаите за вечерен сън. По-рано дискретно ги подреждаха, разбухваха възглавниците, спускаха завесите на прозорците, палеха нощните лампи. А сега, щом гостът се върнеше в стаята си, я заварваше, както я е оставил.

Стивън бе предупредил персонала, че трябва да се грижат добре за мисис Милър. Знаеше за идването й, защото тя му беше писала да го извести. Бяха минали шест месеца от смъртта на мъжа й, обясняваше тя, и се чувстваше достатъчно укрепнала, за да се върне на мястото, където винаги са прекарвали годишната си почивка. Управителят се чувстваше поласкан и искаше да е сигурен, че мисис Милър няма да съжалява за решението си. Напоследък нямаше причини да се гордее от работата си. Едва ли си струваше, защото рядко чуваше благодарност. Хората все се оплакваха — упрекваха го за нищо и никакво с надеждата да получат компенсация. Затова защо да се престарава? Мразеше се, че е станал толкова циничен. Когато се обучаваше за управител на хотел, всичко се правеше за клиента. Сега главното беше да намаляват разходите.

Но за мисис Милър той беше решен да направи изключение. Тя ще получи най-доброто. Най-пухкавите кърпи. Шоколадчета на възглавницата. Уредил беше да поставят свежи цветя в стаята й. Резервирал беше едно от хотелските бунгала на плажа да се ползва ексклузивно от нея. Хотелът имаше две бунгала за гостите си, които ги наемаха на ден. Мисис Милър щеше да разполага с едно за цяла седмица без допълнително заплащане. В крайна сметка тя идваше тук повече от трийсет години. Стивън не даваше пет пари дали ще се вдигне скандал.

Подминаха протегната му ръка. Наместо това, той усети, че го целуват по двете бузи, усети прохладата на кожата й по лицето си.

— Стивън, колко се радвам да те видя пак!

Той вдъхна уханието й. „Джики“ на Герлен. Знаеше, защото на тоалетката й винаги имаше едно шишенце. Не че я дебнеше, но ароматът го преследваше от мига, в който я видя за пръв път, и той поиска да узнае какъв е парфюмът й. Сега жените миришеха така дразнещо и натрапчиво. Мисис Милър оставяше след себе си дъх на лавандула и ванилия, който възбужда интереса ти, а не те задушава. Стивън мислеше да купи такъв парфюм за жена си, но тя го напусна преди да успее да разбере къде може да го намери. Но той и без друго нямаше да бъде подходящ за нея.

Стивън се стегна, за да поднесе съболезнованията си.

— Мисис Милър, толкова съжалявам за съпруга ви. От името на хотела може ли да изразя нашето съжаление за загубата ви…

Беше научил фразата от сериала „От местопрестъплението: Маями“. Надяваше се да не прозвучи неискрено.

Мисис Милър стисна ръката му с две ръце и се усмихна.

— Благодаря ти, Стивън. Макар че в последна сметка беше за негово добро. Онова не беше живот.

Той кимна. И той знаеше за удара, защото тя му беше писала миналата година, за да анулира резервацията им и да обясни защо не могат да дойдат. Животът беше толкова жесток. През всичките години като управител на хотел той не беше виждал двойка като мистър и мисис Милър, на която толкова да личи, че са все още влюбени. Много мъже и жени, които идваха тук, изглеждаха готови да бутнат партньора си от най-високия балкон. Но семейство Милър знаеха как да поддържат жива романтиката дори на тези години… Не знаеше точно възрастта им, но трябва да бяха над седемдесет. Бяха по-енергични от повечето хора на половината на възрастта им.

Той вдигна куфара й и пое ключовете от момичето на рецепцията.

— Нека ви заведа в стаята ви.

Тя се усмихна мило, без да протестира, и го последва към асансьора. Вътре той отново вдъхна аромата й.

Един ден може да срещне някоя жена, на която да подари същия парфюм.

 

 

По рождение Мариза Милър беше просто Мери Бенет, но когато на девет години реши, че ще стане балерина, тя промени кръщелното си име в очакване на по-бляскав живот. На единайсет години нейната целеустременост и всеотдайният учител по танци я отведоха в престижно балетно училище, въпреки опасенията на родителите й, че ще й бъде много трудно. Мариза определено беше талантлив танцьор, но това не бе достатъчно, за да постигне успех в свят, известен с жестокостта и съперничеството си. Но тя така или иначе имаше нужния хъс и отдаденост. Нейната упоритост беше смущаваща дори за учители, които бяха свикнали с момичета с неоправдани амбиции. Затова, когато Мариза стана на седемнайсет, за тях бе много трудно да й кажат истината, че няма никога да бъде примабалерина, а тя не се задоволяваше с нищо по-малко от това. Не беше момиче, което ще крета в кордебалета. Беше много добра балерина, но й липсваше онова, което прави една балерина изключителна. Беше грациозна, красива, технически издържана и все пак всеки, който я наблюдаваше, щеше да се съгласи, че тя никога няма да стане Марго Фонтейн. Затова тактично й намекнаха да намери друг път за реализацията си. От този ден нататък тя скъса завинаги с балета. Намери си работа като секретарка в малка аукционна къща встрани от Бонд Стрийт. Знаеше, че ще се случи нещо, което ще промени живота й, а междувременно харчеше заплатата си, за да купува най-хубавите дрехи, които можеше да си позволи. Имаше вярно око за качеството и нюх за парите, и винаги изглеждаше безупречна. Ходеше на най-скъпия фризьор, купуваше си изящно копринено бельо и чорапи, най-меките кожени обувки. Носеше прости, но ефектни бижута — никое не беше истинско, естествено, но класата, която излъчваше, придаваше блясък и на най-евтината огърлица от перли. Макар да се обличаше дискретно, а не ярко, знаеше, че дрехите, които избира, я отличават. Усещаше очите, които я следят, където и да отиде. Мъжете бяха заинтригувани, а жените завиждаха.

Мариза беше винаги готова.

Още щом очите й съзряха Людо Милър тя разбра, че това ще е той. Беше си създала навика да ходи на обедни концерти — балетът беше пробудил у нея дълбока любов към класическата музика и тя често се вмъкваше в прохладата на някоя църква или концертна зала за един откраднат час. Харесваше й да наблюдава хората — да ги гледа отнесени от музиката, поели по собствени пътища, отдалечили се за малко от грижите си.

Людо Милър беше диригентът. Струнният квартет изпълняваше „Хризантеми“ на Пучини — елегия, не толкова известна като оперите му, но трагична, вълнуваща творба, написана за една нощ, когато композиторът научил за смъртта на Херцога на Савоя. Поне така казваха. Людо беше облечен в черно — черна риза и безупречно скроени черни панталони. Очите му бяха тъмни, а косата — гъста и леко разрошена. Държанието му бе сериозно. Той не съзнаваше присъствието на публиката си, чувстваше само музиката. Тя виждаше как изтръгва емоциите от струните на музикантите, карайки всяка нота да звучи по-трагично от предната, докато почти разкъсваха сърцето ти. Накрая сълзи потекоха по лицето й. Никой не беше я трогвал така дълбоко. И макар че можеше да се каже, че вълнението се дължи на Пучини, а не на Людо, тя знаеше, че един не така добър диригент би направил творбата напълно незабележима.

Когато заглъхна и последният аплауз и публиката настава от местата си, Мариза разбра, че трябва да побърза. Проправи си път по пътеката до мястото, където Людо събираше нотите си. Застана точно пред него, за да го накара да я гледа право в очите.

— Беше изключително — каза му тя.

— Благодаря. — Той наведе глава в жест на признателност и тръгна да прибере диригентската си палка.

Беше свикнал с похвалите и адмирациите. Тя трябваше да направи нещо друго, за да прикове вниманието му.

— Аз… бих желала да ви заведа на вечеря.

Той рязко вдигна глава. Тя се усмихна на изненадата в очите му. Това определено свърши работа. Жените никога не правеха първата крачка, не и в онези времена. Поканата й беше дръзка.

Той не каза нищо. Изглеждаше напълно сащисан. Мариза продължи спокойно, сякаш най-естественото нещо на света беше двайсет и две годишно момиче да кани на вечеря мъж, по-възрастен от нея с поне пет години.

— Знам много добър ресторант наблизо. Ще ме придружите ли тази вечер?

Той я огледа от глава до пети, без да отрони и дума. Тя усети как приятно се стопля под проучващия му поглед, докато обхождаше с очи ключиците й, шията, пътя на косата и после очите му срещнаха нейните. Погледите им се заковаха един в друг и за миг земята спря да се върти, задържана от важността на съвместното им откритие, че са стигнали до точка, от която връщане няма.

— Благодаря ви — отвърна той и тя за пръв път го видя да се усмихва. — Ще бъде чудесно.

Тя се върна на работа със замаяна глава. Попита началника си дали може да си тръгне два часа по-рано и той с готовност й позволи — тя беше най-съзнателният му служител досега и с радост удовлетвори желанието й. Тя отиде във „Фенуик“ и си купи лавандулова на цвят ленена рокля, ново червило и шишенце „Джики“ на „Герлен“. Знаеше, че обонянието е едно от най-мощните сетива. И ако това беше единственият й шанс да спечели Людо Милър, тя щеше да преобърне света.

Той, естествено, бе запленен. Почти не ядоха, макар че храната беше отлична. Нямаше любезни, непохватни думи — веднага споделиха своите надежди и мечти, своите страсти, тайните си… А на потъналия в зеленина площад пред ресторанта се целунаха за първи път. Луната светеше над тях, обвивайки ги като в сребрист пашкул, който щеше да ги обгръща винаги.

 

 

Животът им заедно беше чудесен. Тя напусна работата си в аукционната къща скоро след първата им среща и стана не толкова негов личен асистент, колкото негов мениджър. Дотогава той едва управляваше делата си, тъй като на практика бе лишен от способността да води записки, да се явява в уречените часове, да помни ангажиментите си, освен ако някой не ходи по петите му. Понякога беше цяло чудо, че изобщо се е появил на концерта. Умът му се рееше на по-големи висоти. Не мислеше за друго, освен за музика. Земното не го вълнуваше. За разлика от него Мариза мислеше за всичко — от таксито на летището, което ще го отведе до концертната зала, до тубичката от любимата му паста за зъби в несесера.

Благодарение на нейните грижи Людо получи възможността да се отдаде изцяло на музиката. Присъщата му харизматичност и дарбата му го превърнаха в любимец на публиката и оркестрите, които дирижираше. В музиката винаги успяваше да открие нещо, което другите бяха пропуснали, и да накара оркестрантите си да го открият. Превърна се в знаменитост, макар и не от ранга на световните звезди, в завоевател в един свят, в който знаменитост не се ставаше просто така. Страстта му беше заразителна. Беше завладяващ и остроумен гост на телевизионните дискусии. Разпознаваха го на мига в черното му облекло, негова запазена марка, което с нарастването на популярността му стана дело на Армани — безплатно, казваха някои, защото Людо бе идеалният посланик.

И Мариза се чувстваше реализирана. Може да не беше успяла да сбъдне собствените си мечти, но допринасяше Людо да осъществи напълно своя потенциал. Тя стана почти толкова известна, колкото него, като негов постоянен придружител с неподвластна на времето елегантност. Хората често говореха за химията между тях като двойка. Пълни противоположности, съчетани по превъзходен начин. Нейната самоувереност и организираност, неговият ярък хаос. Сякаш обитаваха свой собствен малък свят, в който не можеше да влезе никой друг. Не виждаха другите наоколо. Само като се спогледаха и като че ли цял разговор протичаше в примигването на очите им. Беше смущаващо, но не накърняваше популярността им.

Людо, естествено, можеше да бъде труден, когато не излъчваше очарование за пред камерите. Другите жени често питаха Мариза как го издържа. Той беше разсеян, непостоянен, на него не можеше да се разчита. Груб, толкова груб — едва понасяше глупаците и изказваше мнението си открито. Мълчанието от неудобство след резки забележки, хвърлени през масата за вечеря, бяха нещо обичайно. Мариза никога не трепваше от смущение, както биха направили повечето жени. За нея мнението на Людо беше свещено. Тя само се усмихваше като любяща майка на непокорно дете. Мариза не искаше той да бъде друг. Освен това беше гений, а гениите, както добре знаем, могат да правят каквото си искат.

В началото тя го придружаваше навсякъде, за да облекчи пътуванията му, но когато започнаха да идват бебетата — четири едно след друго, това стана невъзможно. Ето защо започна да ръководи делата му от голям офис, разположен в къщата им в предградията на Оксфорд и го пусна по света без придружител, но с грижливо напечатан списък с нещата, които трябваше да знае.

Обожатели от женски пол не му липсваха. Разбира се, че не. Всяка жена, която го видеше да дирижира, разбираше, че има гореща кръв. Мариза предполагаше, че когато е на турне, на хотелската му врата сигурно често се чува потропване. Тя пропъждаше мисълта дали той отговаря на повикванията. Докато никой не придобие значение за него, докато тези жени останат еднодневки, тя приемаше, че той трябва да прави любов, когато отсъства, също както трябва да яде и да пие. В края на краищата той винаги се връщаше вкъщи при нея.

Двуседмичната им ваканция всяко лято беше неотменим ритуал. Можеха да почиват навсякъде по света от Антигуа до Занзибар като гости на най-прочутите хотели, но те обичаха старомодната английска атмосфера на плажа в Евърдин, свежия въздух, безкрайния хоризонт. И през тези две седмици забравяха напълно музиката, самолетите и графиците, и само се наслаждаваха. Всяка година наемаха едно и също бунгало, а Людо се отдаваше на това да забавлява жена си и четирите им деца, като лазеше по скалите, боричкаше се, пускаше хвърчила, печеше наденички на домашното барбекю, което беше измайсторил от метална кофа. Никога не са били по-щастливи и винаги се връщаха в мелницата на реалния свят, освежени и закриляни от мисълта, че Евърдин ще си остане същия и през следващата година.

С напредването на възрастта и когато децата престанаха да идват с тях, те продължиха традицията, макар че започнаха да отсядат в „Евърдин Сандс Хотел“. Така си позволяваха малко повече удобство, но през деня все още стояха в бунгалото на плажа, четяха книги, слушаха музика и отпиваха изстудено бяло вино.

Когато наближи седемдесет, изглеждаше невъзможно Людо да се пенсионира. Той все още имаше силата на мъж наполовина на неговата възраст. Умът му беше дори още по-търсещ, интерпретациите му и на най-безличната музикална творба — още по-брилянтни. Гъстата черна коса се прошари, придавайки му по-голяма изисканост. Стана носител на Ордена на Британската империя. Написа автобиографията си или по-скоро я написа Мариза — Людо не помнеше подробности, и тя се превърна в бестселър. Водеше сутрешно музикално радиошоу по една комерсиална радиостанция за класическа музика. Звездата на Людо Милър продължаваше да блести.

Трагедията настъпи след един концерт в Торонто. Людо припадна, покосен от масивен инсулт. Прибраха го със самолет обратно у дома, пое го най-добрият специалист в Лондон, но прогнозата беше мрачна. Надеждата да се възстанови беше малка. На практика бе парализиран и лекарите не бяха оптимисти. Не можеше да прави нищо сам, не можеше да говори и да контактува. В един миг очарователният им съвместен живот беше изтръгнат из корен.

Не можеше и дума да става да се върне у дома, след като в болницата бяха установили, че не са в състояние да направят нещо повече. Нямаше начин Мариза да го гледа сама. Той имаше нужда от денонощна грижа. Седмици наред тя проверява хосписи, но никой не й се видя достатъчно добър. Повечето бяха внушителни стари сгради, преустроени домове, които заслужаваха нещо по-добро. Изглежда, че в днешно време само кожодерските такси за обслужването можеха да поддържат един такъв дом. Накрая избра специално построена за целта къща с чисто спално бельо и модерна техника. Но стените й все пак лъхаха на тъга и отчаяние. Навярно от тъгата и отчаянието на роднините, които идваха на посещение. Пациентите бяха далеч от съзнанието за ориста си, може би защото бяха на успокоителни, за да ги държат покорни, съществуващи в сумрачния свят на безмилостно нарастваща апатия до намесата на съдбата, която щеше да ги освободи. Мариза не погледна в очите никого при огледа си на мястото. Не искаше да се натоварва и с чуждото нещастие.

Ходеше при него всеки ден, макар че това я разстройваше. Да гледа как хранят Людо беше най-травмиращото преживяване — как болногледачката пъха в устата му бебешка храна. Някакъв инстинкт го караше да дъвче, макар че половината храна покапваше отново навън. Мариза се чувстваше отвратена. Тя никога не би могла да се застави да го храни. Мислеше, че това ще бъде върхът на унижението.

Измъчваше се най-много от това, че никой не можеше да й каже какво става в ума му — дали мисълта му е още ясна, макар и в окови. Дали й крещи отвътре да го освободи от мъчението? Или е напълно щастлив, съществуващ в някаква мъгла? Все още ли мислеше за музиката? Дали в ума му се вихреха чудати комбинации от ноти, които той се мъчеше да сложи в ред. Ако умът му беше незасегнат, как за бога успяваше да преживее деня? Свикваш ли да очакваш с нетърпение пристигането на яйчения крем в единайсет часа? Да смалиш своя свят до най-тривиалното, за да не закрещиш като луд? Или пък той крещеше като луд?

Понякога отронваше случайна дума, но тя сякаш беше напълно несвързана. Мариза изобщо не разбра колко време му е нужно да събере сили, за да каже нещо. Когато промълви „билет“ какво за бога имаше предвид? Нещо, което го безпокоеше тогава или нещо, станало преди години? Или изкривените пътеки на съзнанието му просто произнасяха тази дума вместо друга?

До деня, в който каза, съвсем разбираемо и ясно „повече не“. А след това го повтори. С тон, който беше толкова решителен и твърд, че тя не можеше да го пренебрегне или да изтълкува погрешно значението му.

Това прониза сърцето й. Как можеше да се прави на Господ? Не ставаше дума само за моралните съображения, но и за практическата страна. Тя знаеше, че Людо няма да има угризения да я накара да го извади от нещастието му. Сякаш го чуваше да казва: „За Бога, просто сложи една възглавница върху главата ми и приключвай с това“. Но не беше толкова лесно.

Тя започна да чете за евтаназията. До безкрай. Докато по-рано литературата й по въпроса се свеждаше до Барбара Вайн или Джоана Тролъп, сега това беше морална мъгла, от която й прилошаваше. Разбира се в Швейцария имаше едно място, където можеха да отидат. Наричаха го асистирана смърт. Да умреш с достойнство. Но тя потръпваше при мисълта за фаталната доза в анонимен апартамент в Цюрих, а за затрудненията да качиш някой, който всъщност е неподвижен, на самолет, не беше и помисляла още. Не можеше да го направи без помощ, а кого да повика да й помогне? Само не и децата. Не беше обсъждала затрудненията с никого от тях. Те се безпокояха за баща си, естествено, но трябваше да живеят своя живот. Това беше неин проблем и тя трябваше да намери верния край за своя любим.

Но как да го направи? Проблемът беше в това, че тя все още имаше надежда. Людо беше толкова силен, такъв борец и тя му вярваше напълно. Беше убедена, че той прави всичко възможно, за да накара нервните връзки да се възстановят и че един ден ще отвори очи, ще й се усмихне и ще произнесе името й. Как да съставя план, когато се беше убедила в тази възможност? Това беше единственият начин за нея да оцелее.

Прекара цяла година в смут. Опитваше се да намери отговор. Но спокойствие не дойде отникъде. Местният викарий се опита да помогне, но неговите думи, любезността му, не я утешиха. И музиката дори не й осигури забрава. Само й напомняше по-добрите и по-щастливи времена. Накрая се оказа, че може да понася само тишината. В къщата, някога ехтяща от музика, спорове, детски гласове, смях, звън на чаши за вино, цареше гробовна тишина.

Тогава един ден, когато пристигна в хосписа, старшата сестра излезе бързешком, за да я посрещне. Тя веднага разбра. Още един масивен инсулт. Този път той си беше свършил работата както трябва. Мъчението им беше свършило. Мариза седна на най-близкия стол и заплака. Не със сълзи на тъга, такива бе проляла достатъчно, а със сълзи на облекчение, че решението е намерено извън нея. Не й се налагаше вече да прекарва дните си в търсене на отговор, а нощите — без сън от тревоги или в малкото часове, когато сънят благоволяваше да я споходи, изтерзан от кошмари, изпълнени със сенките на смъртта, съдбовни предвестници и флакончета течност, носеща забрава.

 

 

А ето сега, шест месеца по-късно, стоеше тук и отваряше куфара си върху леглото, където тя и Людо бяха прекарали някои от най-щастливите си часове. Най-доволни бяха в Евърдин. Винаги успяваха да си починат и да се отпуснат след трескавите летни музикални тържества и концерти. Размишляваха за случилото се през годината, разсъждаваха за напред, за бъдещето, решаваха какво да променят, какви нови цели да си поставят. Беше време да отдъхнат и да се презаредят далеч от телефоните и компютрите.

Тя отвори прозореца и вдъхна изпълнения с озон въздух. Стаята й гледаше към плажа и тя чуваше успокоителните удари на прибоя. Слънчевата светлина трепкаше по вълните и хвърляше метални отблясъци. Копнееше да почувства пясъка между пръстите на краката си, прохладата на водата по глезените. Не че беше щастлива, но се чувстваше у дома.

Решението да дойде тук беше правилно. А сега трябва да се приготви. Чувстваше се изненадващо спокойна. Нямаше сълзи. Напълни ваната догоре, като изсипа във водата своето собствено ароматно масло, и изми праха и пепелта от пътуването, после облече бял халат. Набра румсървис и поръча храна. Тя беше доста придирчива, но от кухнята й отговориха услужливо. Ще направят всичко възможно, увериха я те. Получили бяха указания.

После се облече, вчеса косата си и си сложи грим. Милиони пъти беше изпълнявала този ритуал. Външността й бе почти непроменена, откакто беше на двайсет. Изрядният кок на тила на главата й. Извивката на тъмната очна линия по клепачите. Едва уловимия блясък на устните. Малко „Джики“ по деколтето. Коприненото бельо. Роклята „Балмен“, скроена на верев. Високите обувки „Шанел“.

Почукаха на вратата. Тя я отвори и видя млад сервитьор с количката с вечерята й. Той я вкара вътре и й пожела „бон апети“. Тя благодари с усмивка и постави в ръката му банкнота от пет лири. Той възторжено благодари и излезе, и за миг тя се зачуди дали решението й бе правилно. Контактът с хората винаги я правеше несигурна…

Храната беше съвършена. Приличаше на първата вечеря, която бяха споделили с Людо. Пържола, добре изпечена; точно както я обичаше, пресни картофи и зелен фасул. И резен торта „Павлова“ с праскови за десерт. С него бутилка „Шасан Монтраше“ — любимото вино на Людо. Изненада се, че е гладна.

Когато приключи, избута количката през вратата, за да я приберат, и се зае да оправи спалнята. Подреди обратно в куфара дрехите, с които беше пътувала, козметиката, парфюма и четката за коса. Извади плажната чанта и провери дали вътре е всичко, което й трябваше, сложи я настрана и дръпна ципа.

После подреди банята като закачи всички кърпи. Приглади леглото, макар да беше изрядно. Не можеше да понесе да го остави в безпорядък.

Стана и се погледна в огледалото. Имаше критично око за външността си, но сега си кимна одобрително. После взе бутилката вино и я пъхна в чантата заедно с чашата, и излезе от спалнята.

Когато мина през фоайето Стивън се спусна към нея със загрижено лице.

— Мисис Милър, доволна ли сте от вечерята? Можем ли да ви донесем още нещо? Може би чаша ликьор на терасата? Все още е топло — имаме специални печки навън.

Тя докосна ръката му в знак на благодарност.

— Благодаря, Стивън. Искам само малко свеж въздух. Иначе няма да заспя. Мисля да отида до бунгалото на плажа…

Той изтича зад рецепцията и й намери ключа. Остави я да върви без възражения. Той беше добър в работата си. Знаеше кога да настоява, кога да се спре.

Мариза взе ключа и го погледна.

— Искам да ви благодаря за всичко.

— За мен е удоволствие — сви рамене той.

— Не, наистина. Този хотел ми… ни даде много радости през годините. Много съм благодарна.

И тя тръгна. Стивън гледаше след нея, леко намръщен. Благодарностите й му се сториха прекалени. Нещо не беше наред.

Пътят пред бунгалата до онова, което беше собственост на хотела, беше по-дълъг, отколкото си го спомняше Мариза, а да се върви по пясъка беше трудно. Накрая тя събу обувките си и ги понесе. Пясъкът беше прохладен под пръстите на краката й. Надяваше се, че никой няма да я познае. Тук беше създала приятелства през годините. Не приятели, с които непременно поддържаш връзка през годините, а хора, които поздравяваш възторжено, когато ги видиш отново. Но тази вечер тя не искаше компания.

Накрая стигна до бунгалото и няколко мига се бори с ключа, докато вратата най-сетне се разтвори със замах. Натисна ключа за осветлението. Беше толкова познато. Шезлонгите на бели и сини ивици. Начинът, по който миришеше — леко влажно. Спомените й отнеха дъха. Пусна чантата си на земята с трепещи ръце и годините на щастие я заляха. Тогава още не знаеше какво крие бъдещето.

Отвори плажната чанта и извади малък портативен сидиплеър. Включи го в контакта. Разпъна един шезлонг и го постави на пътеката пред вратата, после седна. Шепотът на морето и прохладният въздух я успокоиха. Луната грееше в сребро, точно както тогава на площада, когато споделиха първата си целувка.

Тя извади бутилката „Шасан Монтраше“ и си наля една чаша. После извади таблетките си. Пазеше ги като очите си, откакто лекарят й ги предписа. Каза му, че не може да спи след смъртта на Людо, и го попита защо не й вярва? После се престори, че е загубила шишенцето, забравяйки го на нощната масичка, когато отишла да види своя приятелка, и й дадоха нова рецепта.

Тя натисна бутона за възпроизвеждане. „Хризантеми“ на Пучини се понесе от високоговорителите. Елегията, която той дирижираше, когато тя за пръв път го съзря. Такъв щеше да бъде, когато го види отново. Брилянтният млад маестро. А тя ще бъде елегантната, самоуверена млада жена, която се бе осмелила да го покани на вечеря. Идеалната двойка.

Мариза отпи още няколко глътки вино, наслаждавайки се на богатия му вкус. Пое студения нощен въздух върху бузите си. Опияни се от прекрасните звуци на музиката. Все още имаше красота, макар че него го нямаше. Тя все още имаше чувства.

Остави чашата и тръгна към чантата си, за да извади последното нещо. После тръгна към водата. Приливът беше отминал далече навътре. Сухият пясък стана мокър и студен, гладък под краката й на балерина. Тя вървеше, без да се оглежда назад, а Пучини я следваше с лекия ветрец.

 

 

Преди да си тръгне от работа, Стивън реши да отиде и да провери стаята на мисис Милър. Нямаше доверие на камериерките, че ще си свършат добре работата. Те все чакаха с нетърпение да изтичат към кръчмата. Влезе в стаята със служебния ключ. Тя беше безупречна и той се почувства малко гузен, че е подценил персонала си. Възглавниците бяха набухнати и изправени, имаше чисти кърпи. После той спря. Беше твърде безупречно. Разпръснати вещи нямаше никъде. Обикновено се виждаха дрехи, козметични принадлежности по тоалетната масичка, книга на нощното шкафче. Но тук нямаше нищо. Само куфарът на мисис Милър, сложен на поставката.

Той провери банята, а после отново спалнята. Всичко беше прибрано. Застана над куфара, за миг се поколеба, после го отвори със замах. Всичко беше вътре, грижливо сгънато и подредено.

Погледна през прозореца към близкия плаж и тревога прониза гърдите му. Какво означава това? Тя бе опаковала всичко и слязла долу на плажа.

Той затвори куфара, изчака ключалките да щракнат, после изтича надолу по стълбите, защото асансьорът щеше да го забави, мина през въртящата се врата, хвърляйки пътьом поглед върху часовника си. Десет и четвърт. Тя сигурно би се върнала досега. Колкото и да искаш да стоиш на плажа, по това време студът ще те прогони.

Хукна по пясъка, давайки си сметка, че не беше стъпвал тук от години. Като да живееш в Ню Йорк и да не видиш никога Емпайър Стейт Билдинг. Мина край редицата бунгала, навел глава. Някои хора бяха все още навън, наслаждавайки се на нощния въздух, пушейки последната цигара за деня. Други бяха вътре и той виждаше сенчестите очертания на фигурите им през прозорците как се хранят, пият вино, четат книги, играят карти.

Най-после стигна бунгалото. От портативен сидиплеър свиреше траурна музика. На масата беше поставена бутилка вино, почти празна — той позна, че е от тези, които сервираха в ресторанта. На масата до чашата видя шишенце от лекарство и кръвта му се смрази. Вдигна го. Разклати го. Чу успокоително подрънкване и за миг почувства сладко облекчение, но тревогата не го напусна.

Обърна се да погледне към морето. Всичко беше в сенките на тъмносиньото и сивото, със сребърни ленти по края. Приливът се беше оттеглил докрай и не се виждаше, но той различи една фигура, стояща неподвижно на ръба на водата.

Преглътна, недоумявайки как да продължи. Да се намеси ли? Кое ще бъде по-лошо — да наруши усамотението на някого или да се събуди утре и да открие, че е станало най-лошото, да разбере, че е трябвало да действа? Докато се бореше с дилемата си, музиката спря, после започна от началото. Тя разбърка нещо дълбоко в него и докара сълзи в очите му. Никога преди не беше изпитвал подобна необходимост от друг човек. Досега животът му беше скучен, прозаичен, без страст и истински смисъл. Реши, че ще направи нещо, за да го промени при първа възможност. Не знаеше точно какво, но беше сигурен, че заслужава нещо по-добро от еднообразието, работата, монотонният…

Но време за самосъжаление нямаше. Той тръгна през плажа, свит под късния вечерен бриз. Когато стигна на три метра от брега, спря.

Тя стоеше боса в плитката вода. Държеше малък съд. Взираше се в хоризонта, а тъмносиньото небе над нея беше обсипано със сребърни искри. Откъслечни звуци от музиката се долавяха чак тук. И тогава Стивън разбра какво е решила да направи като дойде тук. Той застана на място, притихнал от уважение. Дори и оттук можеше да почувства любовта при изпълнението на последната задача, актът, представляващ края на един идеален брак, поне на този свят.

Накрая тя се обърна и тръгна обратно нагоре по плажа с вече празната урна. Когато мина покрай Стивън, се засмя.

— Той би желал да бъде там — кратко рече тя.

Прахта блестеше по повърхността на водата, а вълните нежно отнасяха Людо Милър навътре в морето.