Вероника Хенри
Лято на плажа (14)

14. Барака на любовта

Кирсти чуваше как Дан натиска нетърпеливо клаксона на колата отвън. Дръпна ципа на чантата, която току-що приготви за уикенда, и взе дамската си чанта. Това пътуване беше според нея напълно излишно. Какво не би дала да си полежи тази сутрин, беше много изморена. Но Дан настоя. Прогнозата за тези два почивни дни бе чудесна, а и те винаги празнуваха нейния рожден ден в Евърдин. Беше им станало традиция. Лиам щеше да се отбие с новата си приятелка — Хелена, кардиоложка, която изглежда беше малко по-възрастна от него. Бяха лудо влюбени и това беше чудесно, според Кирсти. Лиам имаше нужда точно от някой стабилен до него. Време му беше да се установи. В крайна сметка всички бяха вече достатъчно пораснали.

Тя изтича надолу по стълбите и влезе в колата.

— Всичко наред ли е? — попита Дан. — Струваш ми се малко бледа.

— Нямах време да сложа грим — отвърна тя, докато закопчаваше колана си.

Дан завъртя ключа на запалването.

— Можеш да поспиш — отбеляза той. — Ще пристигнем към обяд.

— Чудесно — въздъхна Кирсти и затвори очи. Не чака втора покана. Когато стигнаха магистралата, тя вече спеше дълбоко.

Отвори очи малко след дванайсет и видя, че колата влиза в паркинга в Евърдин. Както често се случваше през октомври, времето беше прекрасно — ярко топло слънце, което не препича силно. Лек бриз, подходящ за пускане на хвърчила и наистина в небето вече плющяха разноцветните им опашки. От време на време между тях прелитаха чайки.

— Да се разходим по плажа — предложи Дан, — после ще се отбием в „Котвата“ да обядваме.

Кирсти кимна. Добре беше да се пораздвижи малко. Тази седмица седя много. Тя нахлузи гумените си ботуши.

— Мислех, че ще искаш веднага да си вземеш сърфа. Гледам, че вълните са страхотни.

— Ще изчакам Лиам — поклати глава Дан. — Тъкмо ще можеш да се поопознаеш малко с Хелена. Ще изпиете по чаша горещ шоколад.

— Звучи чудесно. — Устата й се напълни със слюнка при мисълта. В кафенето наблизо правеха страхотен топъл шоколад с бита сметана и маршмелоус, с пръчица канела, забодена в сметаната…

Дан я хвана за ръка и поеха по пътеката към бунгалата.

— Я виж — възкликна Кирсти. — Боядисали са в розово първото. Откакто го помня, е синьо.

— Продадоха го. Сигурно новите собственици са поискали да е в розово.

— Изглежда чудесно.

Отправиха се натам. Цветът беше наистина елегантен. Леко пепеляв.

— Късметлии са наистина.

— Да отидем да ги поздравим за добре дошли в Евърдин.

— Не е удобно.

— Защо?

— Ами… Не знам. Просто…

— Виж! Преди се казваше „Бараката“. — Сега са я нарекли „Барака на любовта“.

Дан се усмихна широко. Това бе любимото им парче. Нещо като летен химн.

— Фенове на „Би петдесет и две“. Имат вкус, няма съмнение.

Дан тръгна нагоре по стълбите.

— Дан, недей. Не е удобно.

— Но защо? Струва ми се, че са симпатични хора. — Ръката му беше вече на дръжката.

Кирсти въздъхна и го последва.

— Виж, няма ги. — В следващия миг го изгледа стъписана. Той имаше ключ. Вече отваряше вратата. — Ама какво правиш?

Той отвори вратата. Покани я вътре.

— Честит рожден ден.

Кирсти не сваляше поглед от него.

— Какво?

— Честит рожден ден!

Тя се спря нерешително.

— Тук ли ще отседнем? Мислех, че сме ангажирали стая в хотела? — Все пак пристъпи вътре и направо зяпна. Вътре всичко беше ремонтирано и ново. Почти всичко — бяло, кухненските уреди в стил Нантъкет. На земята беше постлана кожа от пони. Модулите на канапето бяха с тапицерия от бяло кадифе. Някой беше оставил на малката масичка ваза с бели фрезии, които изпълваха стаята с прекрасния си аромат.

— Направо съм изумена.

— Благодаря ти — скромно отвърна Дан.

Тя сбърчи чело.

— Още не разбираш май.

— Какво?

— Честит рожден ден. Това е твоят подарък. Бунгалото е твое — нетърпеливо завъртя той очи. — Купих го за теб.

— Божичко — възкликна Кирсти и покри уста с длани. — Дан…

— Реших, че сме изхарчили твърде много пари по хотели и пансиони, така че не е зле да направим по-сериозна инвестиция.

— Толкова е хубаво! — Кирсти обикаляше помещенията, докосваше всичко изумена. Беше помислил за всичко, до най-малката подробност — от музикалната уредба до френските чаши за кафе. Не че щеше да пие много кафе през следващите няколко месеца.

— Дан, трябва да ти кажа нещо.

— Не ти ли харесва? — Той сбърчи чело.

— Харесва ми, разбира се. Направо нямам думи. Но не исках да ти казвам, преди да направя повторен тест, за да съм сигурна, че… — Тя не довърши и го изгледа объркано.

Дан не успяваше да намери думи.

— Ще имаш бебе — най-сетне сглоби той дрезгаво.

Тя кимна, докато очите й се наляха с едри сълзи на радост. Миг по-късно вече беше в прегръдките му. Той я завъртя от радост и се развика щастливо.

— По-полека. По-полека! — През смях започна да го моли тя.

— Толкова съм щастлив! Толкова много…

Часове по-късно седяха на най-горното стъпало пред „Бараката на любовта“, завити с най-дебелите си якета и шалове. Дан беше си взел кутийка бира, а Кристи пиеше чай от бъз. Гледаха замечтано как вълните се разбиват в брега и си представяха бъдещето: малки ръце в техните, пухкави крачета, които газят във водата. Малки пръстчета, които потупват пясъчните замъци. Кирсти затвори очи и се облегна на Дан. Той я обгърна с ръка и тя отново заспа.

Цял един живот със слънце и смях лежеше пред тях.